Александра Маринина
Не пречете на палача (13)

Дванадесета глава

Посещенията в Института по съдебна психиатрия винаги оставяха у Настя неприятна утайка. Съжалението спрямо нещастните болни хора, не носещи вина за своята болест, се бореше с ужаса при мисълта какви жестоки и кървави престъпления са извършили. Разбира се, това далеч не се отнасяше за всичките обитатели на института. Много от тях въобще не бяха сериозно болни, а само се намираха тук за експертиза. Някои пък просто симулираха. Част от действително тежко болните не бяха извършили нищо ужасно и злодейско, а бяха „изгорели“ за глупава кражба или за хулиганство. Но колкото Настя и да се самоубеждаваше, каквито и доводи да си привеждаше, всеки път, когато преминеше през портала и се окажеше във вътрешния двор, започваше да усеща как сърцето й се разкъсва от противоположни, разнопосочни чувства на жал и отвращение.

Кирил Базанов, който бе застрелял чиновника от Генералната прокуратура и беше задържан на местопрестъплението, се намираше също в този институт. Щателната проверка на неговите показания в частта, касаеща придобиването на оръжието, не бе дала нищо съществено. Съседът на Базанов действително работеше в милицията и имаше служебно оръжие, но то си беше на мястото и никъде не бе изчезвало. Същият този съсед имаше и друг пистолет, зарегистриран официално, но и него никой не беше го крал. Разбира се, не биваше да се отминава възможността милиционерът да е имал колкото си иска оръжия и ако официално му се числяха само два пистолета, това съвсем не бе гаранция, че те действително са били два. Можеха да бъдат и пет, и десет. Но работата беше там, че колкото и да са били пистолетите му, практически Базанов не би могъл да открадне нищо. Съседът милиционер беше човек опитен и предвидлив. Имаше две хлапета и добре му бе известно как трябва да се съхранява огнестрелно оръжие в къща, където има деца. Беше си направил нещо като оръжеен сейф във висок, вграден в стената, шкаф и в него държеше оръжието, боеприпасите и дори ловните си ножове. Сейфът имаше специална секретна ключалка и да се открадне нещо от него без ключ или чрез взлом беше просто невъзможно.

Лекарката посрещна радушно Настя. Бяха добри познати и не за първи път се срещаха.

— Засега ще се въздържа от диагноза, но почти с пълна увереност мога са кажа, че за така наречената голяма присихиатрия тук не става дума. Базанов прекрасно се ориентира в ставащите събития, той е съвсем адекватен. Съдейки по медицинските документи от неговата поликлиника, би могло да се говори за олигофрения в степен на лека дебилност. Не разбирам какво му се е случило през онзи ден — добави докторката, разлиствайки болничната карта на Базанов.

— А какво казва той сам?

— Твърди, че е чул глас и гласът му е заповядал. Ето тук са записани неговите думи: „Гласът ми каза, че трябва да отида и да го убия.“

Лекарката подаде записките на Настя.

Въпрос: Кого — него? Гласът назова ли ви фамилията и адреса му?

Отговор: Той ми каза, че аз трябва да убия този човек.

Въпрос: Кого — този? Защо бяхте сигурен, че гласът ви е заповядал да стреляте именно в този, в когото сте стрелял, а не в някой друг?

Отговор: Веднъж минавах по тази улица и видях как спря една кола и от нея излезе човек. Мъж. И гласът ми каза: „Този човек е лош, той иска да причини вреда първо на теб, след това на твоите близки, а след това на цялото човечество. Той трябва да бъде спрян. Погледни, косата му е черна, а на слепоочието си има бенка — знак на греха, знак на сатаната. Ти ще вземеш пистолет и ще го застреляш още щом ти се предостави първата възможност. Ти си длъжен да направиш това заради себе си, заради своите близки и заради цялото човечество.“ Затова го проследих.

Въпрос: Известно ли ви беше неговото име?

Отговор: Не.

Въпрос: Знаехте ли къде работи този човек, с какво се занимава?

Отговор: Не, тогава не знаех. Казаха ми го после в милицията.

Въпрос: Преди този случай друг път някога чувал ли сте гласове, които ви заповядват да направите нещо?

Отговор: Не… Не си спомням. Не ми се е случвало.

Въпрос: А след този случай? Гласът не ви ли е казвал нищо?

Отговор: Не.

Въпрос: Как смятате, какво се е случило с вас? Можете ли по някакъв начин да обясните случилото се?

Отговор: Не, не мога. Аз не разбирам как се случи това. Не разбирам защо. Навярно съм се побъркал. Изгубил съм си разсъдъка.

— Ето, виждаш ли — рече лекарката, вземайки записките от Настя, за да ги сложи обратно в палката си. — Той няма логично обяснение за събитията, не ги смята за обичайни и нормални. Нещо повече, и то е най-важното, тоя е готов да допусне, че не е добре психически. А това е един от първите признаци на здравето. Истински болният не се смята за болен и именно от това произтичат проблемите. Ако на нашия болен можеше да се каже: „Ти, приятелче си болен, на теб ти се причуват гласове и затова, когато следващия път чуеш гласа да ти заповядва да заколиш доктора, знай, че това е проява на болестта, лягай в кревата, завивай се с одеялото и не се подчинявай на този лош глас“, световната психиатрия не би имала никакви проблеми. Бедата е там, че те са сигурни в своята пълноценност и смятат, че всичко им е наред. Затова са и опасни. Малко ли неща би могъл да им заповядва гласът, а това е непредсказуемо.

— Значи смяташ, че Базанов не е такъв?

— Абсолютно — без колебание отвърна докторката. — Аз самата не разбирам какво би могло да му се е случило. Всъщност, допускам, че просто лъже, че симулира психическо отклонение. Наели са го за убийството и са го посъветвали да пробута легендата за гласа, в случай че го заловят. Едно нещо е убийството, извършено от побъркан, и съвсем друго — килърството. Но аз, Настя, не вярвам в това. Вече няма глупаци. За поръчково убийство у нас все още съществува шанс да остане жив. На колкото и да го осъдят, все някога ще излезе на свобода. Като се вземе предвид олигофренията му, няма да му дадат смъртно наказание. За убийство в състояние на психическа неуравновесеност той автоматически попада в специализирана болница и там си остава завинаги. Оттам излизане няма и това е прекрасно известно на всички. А ако някой случайно излезе, то ще да е с разбит мозък и атрофирали мускули. Не познавам човек, който доброволно би се обрекъл на такова нещо. Може в затвора да е страшно и тежко, но все пак е някакъв живот. А в болниците, където държат невменяемите престъпници, живот няма. Само един безкраен ужас, болка и страдание. А след това, когато лекарствата направят своето — пълно безразличие и съществуване на низше създание.

Двадесет и четиригодишният Кирил Базанов беше общ работник в обувна фабрика. На времето беше завършил специализирано училище за деца с дефекти в умственото развитие. Разбира се, после за никакъв институт не би могло и дума да стане, а виж в армията го взели с най-голямо удоволствие, макар и да не би трябвало. Добродушен, сговорчив, дисциплиниран — как се изпуска такова момче. И военната комисия не го бе изпуснала. Е, понякога имал внезапни изблици на неконтролируема ярост, но след това му минавало всичко и той се успокоявал също толкова бързо, колкото бързо и избухвал. Бил извънредно податлив на внушения, нещо, което бе характерно почти за всички, страдащи от олигофрения. След армията започнал като общ работник във фабриката за обувки, защото му липсвали способности за нещо по-сериозно. За килърство тук не можеше да се говори. Не ставаше наемен убиец от олигофрен, макар и в степен на лека дебилност.

„Разбира се, нашата страна се слави с умението си да бъде първа навсякъде и да не прилича на останалите — помисли си мрачно Настя. — Космосът, балетът, идеята да се разрежда бензинът, боят в парламента — в много неща сме неповторими и оригинални. Но чак пък до такава степен, че и лудите да стават убийци-професионалисти…“

Тя излезе напълно объркана от Института по съдебна психиатрия. Смъртта на чиновника от Генералната прокуратура Лученков с всяка изминала минута й се струваше все повече случайна. Но твърдо бе уверена, че принципът е общ. Ако убийството на Лученков се впишеше в графата за нещастни случаи, то точно така трябваше да се постъпи и с убийството на Малков, когото ни в клин, ни в ръкав бе застреляла дъщерята-наркоманка. Но тогава какво се получаваше? Юрцев и Мхитаров се самоубиват, депутатът Изотов убива жена си, бизнесменът Семьонов загива в нелепа катастрофа. В действителност не се получаваше нищо. Чисто и просто — нищо. Никаква връзка, всеки сам за себе си, всеки със своя си грях и беда, всеки със своя съдба и своя кончина.

Наистина, тук имаше и нещо друго. Двама мъже бяха ходили в кооперацията, където се намираше жилището на Мхитаров. При кого точно бяха ходили, засега не беше установено, но бе напълно възможно да са посетили Глеб Арменакович. Мхитаров се беше самоубил, а след известно, при това доста кратко, време тези двама мъже бяха убити.

„Нека този, който смята, че тук няма никаква връзка, да хвърли най-големия камък по мен“ — рече си в заключение Настя Каменская.

* * *

Рита отново остана сама, но този път не й беше толкова страшно и тъжно като преди. Този път беше по-друго.

Павел й каза, че за известно време няма да се виждат. Но първо, тази раздяла нямаше да бъде като онази двегодишната — обеща й да се появи след около месец. И второ, той щеше да се върне при нея, не можеше да не се върне, защото те се обичаха.

— Пак ли ще пътуваш надалеч? — тъжно го попита Рита.

— Не, момичето ми, ще бъда някъде наблизо. Просто не бива да се срещаме. Трябва да свърша една важна работа и докато не се справя с нея, няма да дойда при теб. Затова пък след това повече няма да се разделяме. Разбрахме ли се?

Павел се усмихваше весело, но Рита чувстваше, че той е много напрегнат. Винаги го бе чувствала съвсем точно, моментално бе улавяла всяка промяна в настроението му. Може би защото го обичаше, а може би и заради природната си дарба.

Изминаха четири дена и Рита постепенно се потопи в обичайното си делнично съществуване. Работата й в спестовната банка беше на смени — един ден преди обед, един ден следобед и на две седмици веднъж — работна събота. Кой знае защо й се струваше, че Павел непременно ще се завърне някой следобед, затова в дните, когато работеше следобед, не можеше да си намери място, представяйки си как телефонът звъни, та се къса в празното й жилище, а когато беше сутрешна смяна, в два часа изскачаше като куршум от банката и се втурваше към къщи да чака. Приличаше на предано куче, захвърлено от стопанина си на гарата, което търпеливо посрещаше всеки влак в течение на дълги седмици и месеци.

През този ден бе била сутрешна смяна. На път за вкъщи се отби в хранителния магазин, бързо сграбчи първото, което й попадна под ръка, плати на касата и почти бегом се отправи към жилището си. Постоянно мислеше за Павел, просто й бе невъзможно да не мисли за него, затова беше престанала да обръща внимание на много неща, за да не се отвлича от спомените си как горещо и нежно двамата се бяха любили цели две седмици.

Ето че и сега Рита не обърна внимание на факта, че ключът в патрона на бравата не се превъртя от първия път, а когато все пак се превъртя, издаде някакво болезнено противно скърцане. За един опитен и предпазлив човек това би било явен признак, че вратата е отключвана с неоригинален ключ или с шперц, и че патронът е повреден. Но Рита, макар теоретично да го знаеше, не беше в такова душевно състояние, че да му обърне сериозно внимание и да вземе някакви предпазни мерки.

Тя разтвори широко вратата и влезе в жилището си. И изведнъж някъде отстрани върху нея се метна тъмна сянка, нещо се вряза в шията й, стана й трудно да диша. Рита разпери пръсти, чантите с продукти паднаха на пода и се дочу влажен възглух звук, който вероятно издадоха натрошените тридесетина кокоши яйца.

Лишеният й от кислород мозък се самоизключи бързо.

Мъжът старателно положи на пода замрялото тяло на младата жена. След това отвори дамската й чантичка, извади малко флаконче с парфюм и стискайки го в ръка с нахлузена ръкавица, внимателно открехна вратата към стълбището. Времето беше подходящо — тези, които работеха, бяха още на работа, а тези, които не работеха, вече си бяха напазарували и се суетяха около кухненските печки, приготвяйки обяда. Той застана на прага, обърна се, отвори капачето на флакона и с резки движения започна да разлива съдържанието му на пода в антрето, където току-що бе стоял. За щастие, бе му се удало да преодолее съвсем естественото си любопитство и да не влиза нито в стаята, нито в кухнята. Никъде другаде, освен в антрето, нямаше негови следи и негов мирис. А сега вече и там ги нямаше…

След като изпразни флакона, мъжът заключи вратата, стараейки се да не изщрака с патрона, спусна се надолу по стълбището и изчезна.

* * *

Настя и Юра Коротков буквално се разсипаха да търсят познатите на Гари Робертович Асатурян и да ги разпитват за високия посивял мъж около петдесет и петте с блестящи тъмни очи. Никой никога не беше виждал този мъж и не си спомняше Гари да му е споменавал за него. Разбира се, сред тези, чиито координати бяха записани в тефтерчето, него го нямаше.

— Да се чудиш ли, да се маеш ли! — разпери ръце Коротков. — Кондукторката Вера ни уверяваше, че от разговора на тези бизнесмени можело да се направи извод, че те от много години редовно имат съвместни делови пътувания. Как така никой от обкръжението на Асатурян не го познава?

— Сигурно са излъгали — вяло рече Настя. — Просто са избудалкали кондукторката.

— Но защо? — чудеше се Коротков. — Не виждам логиката. Когато добри познати крият познанството си, бих могъл да го разбера. Това често се случва в нашата практика. Но обратното? Такова нещо не сме имали. Щом са непознати, щом не са в близки отношения, то и подозренията към тях отпадат от само себе си, защото липсва съучастничество. Спомни си само колко престъпления сме разкрили, когато се оказва, че някакви типове крият от нас факта, че се познават, и се правят на ни лук яли, ни лук мирисали.

— А тук всичко е точно обратното — търпеливо му обясни Настя. — Те разиграват сценка на старо приятелство, при това демонстрират и бизнес отношения, защото, ако някой започне да ги търси по тези признаци, никога няма да ги открие. А в действителност може би за пръв път се виждат един друг именно в този вагон. Или за втори.

Юра искаше да възрази нещо, но не успя.

Двамата с Настя тъкмо вървяха по дългия коридор в сградата на „Петровка“ 38 след поредната си безрезултатна обиколка по познатите на Асатурян, когато върху тях връхлетя Коля Селуянов.

— А ето ви и вас. Пък аз си изпотроших краката да ви търся къде ли не. Давайте по-бързо към Колобок, че негова светлост е много зъл. Заповяда ми срочно да ви открия.

Коля се бе наканил да се понесе по-нататък, но Юра здраво го хвана за ръкава.

— Негова светлост самичък ли е благоволил да бъде? Или са му дошли високопоставени гости?

— Абе, какви гости! Само нещастникът Миша заради вас пере пешкира.

Коротков и Настя ускориха крачките си и след няколко секунди вече стояха пред своя началник, чиято плешивина сияеше пурпурно от злост.

Миша Доценко — висок, черноок, симпатичен момък — седеше на заседателната маса със съвършено объркано изражение на лицето.

— Сядайте — изръмжа Виктор Алексеевич на новопоявилите се. — Михаил вече го поздравих за „добре дошъл“, сега е ваш ред. Не се стягайте, не се стягайте, не сте съгрешили в нищо. Нагазихме ние с вас в поредното говно, да ме извини дамата. Току-що позвъни Костя Олшански, получил е заключението на съдебно химическата експертиза за таблетките, с които се е отровил Юрцев. Накратко, тази история е много дълга, но ние нямаме време да я обсъждаме, затова ще тегля само чертата: този препарат с мигновено отровно действие се е разработвал в специалната лаборатория на ГРУ^[1] още в началото на осемдесетте. Не сте малки и сами разбирате, че бързодействащите отрови винаги са били необходими за шпионски цели. Формулата на препарата е именно тази, която е разработена в лабораторията. А виж, технологията за изработването му е малко по-друга. Не принципно различна, а само малко по-друга. При това, изменението на технологията съвсем не е свързано със смъртоносното действие на таблетките. Очевидно там, където е изработена партидата, е имало друга апаратура. Това е всичко, уморих се. От половин час не съм си затварял устата. Хайде, Настя, сега е твой ред.

— Излиза, че таблетките, с които се е отровил Юрцев, не са били приготвени по онова време именно в ГРУ — поде Настя. — Там е била разработена формулата и технологията, а после някой се е възползвал от това. Или е откраднал голяма доза от препарата и я е подложил на щателен анализ, като е провел множество експерименти, или пък е свил документацията. Второто изглежда по-вероятно. По-просто е и по-безопасно. Всъщност дори не е необходимо да се краде документацията, трябва само да се намери подходящият човек, на когото да се заплати, за да я откопира направо на работното си място. И после, за да се възпроизведе формулата и технологията по опитен път е нужно наистина огромно количество от препарата, а онази лаборатория на ГРУ вероятно не е произвеждала толкова. Защо й е отрова за мигновено действие в такова количество, което е достатъчно да се отрови цяла Москва? Това е било производство „на парче“, предназначено за конкретни хора с цел подсигуряване на „своите“ или ликвидиране на „чуждите“. Логично е, ако е имало възможност да се открадне голяма партида от препарата, тя да бъде използвана по предназначението си, тоест да се тровят хора, а не да се провеждат експерименти. И в такъв случай, сега експертите биха ни казали, че Юрцев се е отровил именно с тези таблетки, които са се приготвяли за шпионските цели на ГРУ. Значи, така или иначе, документацията е била открадната и е било намерено място, където е било възможно да бъдат произведени. Може би това е някоя нелегална лаборатория за производство на наркотици. В подобни лаборатории работят такива фармацевти и химици, че при наличието на документация за тях е просто детска работа да приготвят отровата. Сега аз имам един въпрос Виктор Алексеевич. А откъде, между другото, нашите любими съдебни химици толкова добре са осведомени за шпионските изделийца на ГРУ? Та нали, за да кажат: „Да, по същество е това, само че е направено малко по-другояче“, е необходимо много добре да познават и самото „същество“ и технологията му.

— Правилно говориш — кимна одобрително Гордеев. — Един от специалистите, работещи в тази лаборатория, на времето вежливо бил „помолен“ да се пенсионира във връзка с шестдесетгодишнината си. Умът ми не го побира как са могли да го изпуснат, как са изпращали в пенсия такива специалисти. Би трябвало да ги задържат с всички сили, че не дай Боже, нещо някъде да изтече, мозъците в лагера на противника да изтекат. Но там очевидно са се играли някакви игрички около преподреждането на кадрите, на някого му е потрябвала неговата длъжност, свой човек са устройвали или някакви сметки са си разчиствали — с други думи, изхвърлили човека. А нашият експертно криминален център го прибра. Ние не сме горделиви — и древен старец ще ни влезе в работа, ако има знания, а пък един шестдесетгодишен мъж направо за млад го смятаме. През деветдесета година някаква уважавана дамичка посегна на живота си и у нея намериха таблетки, които естествено изпратиха за експертиза. Точно тогава този специалист ги разпозна. „Наша е — каза, — идеята, а изпълнението не е наше, но е много добро.“ И формулата възстанови по памет и технологията. Казвам ни — съкровище, а не просто експерт.

— Той ли провери и таблетките на Юрцев? — с надежда попита Настя.

— Не, Настя, тук на нас с теб не ни провървя — разпери ръце полковник Гордеев. — Спомина се старецът. Макар че какъв старец беше той? През осемдесет и осма, когато дойде при пас, беше на шестдесет, а умря миналата година. Пресметни на колко е бил. Но записките му, разбира се, са запазени. Ето че възниква въпросът как тези таблетки са попаднали у Юрцев?

— А как през деветдесета година са попаднали у онази дама? Тогава успяхте ли да го изясните?

— Де да беше така — въздъхна Гордеев. — Тази работа така си и виси до ден-днешен. Бяхме принудени да приемем, че тя все пак е изпила отровата сама. Но, деца мои, това още не е най-лошото. Днес изплува информация, която старателно е била скривана няколко дена. Самоубил се е човек от обкръжението на Президента. И ето че този факт ме навежда на съвсем тъжни мисли.

— Искате да кажете, че след като се е оправил с групата на Малков, някой е започнал да разрежда редиците на президентския екип?

— А ти самата не искаш ли да го кажеш? — иронично подхвърли полковникът. — На теб не ти ли се струва, че е така?

— Не знам засега. Кога се е случило това?

— На шестнадесети февруари, тоест на следващия ден след речта на Президента.

— Тогава нещо не се връзва — рече Настя. — Днес сме двадесет и шести. Ако и там действа същата ръка, за десет дни биха били премахнати пет-шест души. Групата на Малков беше очистена фактически за седмица. Ако тези отровни таблетки се произвеждат в достатъчно количество, то за какво ги използват? Оказва се, че само два пъти са тровени хора с тях. Толкова усилия да се доберат до документацията, рискували са, старали са се и за какво е било всичко? За толкова години — само две приложения. Не ми се вярва.

— Откога те чакам да запиташ най-сетне — усмихна се Гордеев. — Правилно постъпваш, като не вярваш. Два случая, но само в Москва. А по цялата страна? А по ОНД? Информацията напоследък е оскъдна, почти всички връзки са разрушени. Аз наслуки телефонирах на двама мои приятели в две различни области на Русия. И всеки от тях имаше случаи на самоубийства с помощта на неизвестното таблетирано отровно вещество. Тъй като обстоятелствата на самоубийствата били безспорни, те не задълбали по-надълбоко, за да изясняват откъде у самоубийците са се взели тези таблетки. Даже не си дали труда да си изясняват що за таблетки са. Експертите оповестили, че това е бързодействаща отрова, и всички останали доволни. На никого нищо не му е нужно, да ги вземат дяволите! На никого нищо не му е интересно! Даже всичките, включително и Юрцев, да са посегнали на живота си доброволно, все пак някъде си седи някакъв гад, който произвежда отровата и снабдява с нея всички желаещи. И никой не си мърда пръста. На никого не му пука!

Полковникът отново започна да нервничи и Настя се досети, защо бе бил толкова сърдит, когато беше влязла в кабинета му. Сигурно бе изнасял същата лекция и на Михаил Доценко.

Миша не я зарадва с нищо. Никой от участниците в нефтената презентация не беше виждал нито високия посивял мъж с блестящите черни очи, нито малкия симпатичен арменец.

Всъщност, бе забелязан някакъв странен непознат човек — среден ръст, възпълен, дълга къдрава коса, очила с тонирани стъкла.

Но засега всичко беше още доста мътно…

* * *

Чак към седем часа вечерта излязоха от кабинета на Гордеев.

Коротков се отби в стаята на Настя.

— Защо мълчат твоите медици? — попита го тя, включвайки бързовара, за да направи кафе. — Нали ми се кълнеше, че щели да направят аутопсията на Асатурян извънредно.

— Ти сякаш си паднала от луната — възмути се Юра. — Аз, всичко на всичко, им занесох само една бутилка. За една бутилка „извънредно“ означава „в следващата десетка“. Ако я направеха извънредно в пълния смисъл на думата, това би ми струвало поне пет бутилки. Пък аз толкова пари нямам.

— Добре, засега ще се заемем с Шабанов, макар че никой никакви сведения няма да ни даде за него. Все пак той е високопоставена особа. Слушай, струва ми се, че ние с теб отдавна не сме попадали в такава задънена улица. Труповете един след друг се сипят върху главите ни, ние почти нищо не постигаме, а каквото постигнем, не дава никакви резултати. Личността на посивелия до този момент не сме изяснили. Не сме изяснили обстоятелствата около смъртта на Асатурян. Обстоятелствата около смъртта на Юрцев — също. Защо и за какво Базанов е разстрелял Лученков — не е ясно. А сега и този Шабанов…

Тирадата й бе прекъсната от пиукането на уредбата за вътрешна връзка.

— Анастасия Павловна — прозвуча гласът на Миша Доценко. — Търсят Юра от града.

— Нека се обадят тук — бързо каза Коротков.

След половин минута избръмча другият апарат. Юра вдигна слушалката и чувайки кой му се обажда, смигна на Настя, която не можа да разбере по оскъдните му реплики за какво става дума.

Най-сетне той затвори и широко се усмихна.

— Е, видя ли? А ти ми мърмореше, че медиците не се били обаждали. Сега всичко е ясно. В белите дробове и в кръвта на Асатурян е открит нервнопаралитичен газ.

Настя едва не подскочи от стола си.

— Тъй си и мислех. В него са стреляли с газов пистолет и струята е била насочена точно в лицето му. След това убиецът е седнал зад волана и е прегазил нещастника. По-скоро, първият път само го е блъснал, после се е отдръпнал, включил е фаровете, за да го вижда по-добре, и акуратно е прегазил тялото, за да изглежда всичко съвсем истинско. Излязъл е от колата и си е отишъл. Гениално и просто. Нито викове, нито преследвания, нито бой, нито пръскаща дрехите кръв. Чисто и красиво. Господи, на какъв мръсник попаднахме само! Много бих искала да му видя муцуната!

— Ти по-добре си погледни нагревателя — посъветва я Коротков. — Почти всичката ти вода вече е на пода.

Настя плесна с ръце. Действително водата отдавна бе кипнала и сега бълбукаше във високата керамична чаша толкова отчаяно, че изтичаше по стените й. Настя трескаво издърпа щепсела от контакта, но така или иначе, беше останала само съвсем малко вода в чашата.

— Добре, за теб ще е — рече горчиво на Коротков. — Ей сега ще кипна друга. Станала съм много смотана напоследък.

— Пий, пий — усмихна се Юра. — Ти ще предадеш Богу дух без кафе, а пък аз мога и да потърпя.

Двамата се разбираха много добре, макар съвсем да не си приличаха, а пък може би точно заради това се бяха и сближили. Юра беше влюбчив и лекомислен. Настя — спокойна и възхладна. Коротков лесно изпадаше в отчаяние и също така мигновено умееше да се пренастройва и, запретвайки ръкави, се хващаше за работа. Настя леко понасяше неуспехите и педантично ги анализираше, за да открие собствените си грешки и да изчовърка някое зрънце полезен опит. За да се отчае съвсем, трябваше много неща да й се струпат едновременно. Но ако пък дадеше воля на слабостта си и изпаднеше в депресия, то това беше сериозно, задълго и да я изведат от такова състояние не можеха нито радостните неочакваности и приятните сюрпризи, нито придумванията и утешенията, нито веселите и остроумни вицове. Беше мълчалива и потисната, заради най-малката дреболия в очите й избликваха сълзи и говореше толкова бавно и безизразно, сякаш четеше предварително написан текст. Само едно нещо можеше да я извади от депресията й — Настя трябваше да разбере, че състоянието й пречи преди всичко на нейната работа, а също така, че се отразява и върху дейността на колегите й. Още щом забележеше тези симптоми, тя се отърсваше от летаргията и си казваше: „Дотук беше, Каменская, стига вече! Стягай се и работи нормално!“ Правеше някакво вътрешно усилие, вдишваше дълбоко, задържаше въздуха в белите си дробове, след което сълзите й изсъхваха по вълшебен начин, речта й си възвръщаше своята обичайна живост и образност, а всичко онова, което съвсем доскоро бе предизвиквало пристъпи на тъга, започваше да й се струва забавно и незаслужаващо особено внимание. Разбира се, борбата й с депресията невинаги траеше само броени секунди. Понякога на Настя й бяха необходими много часове, но така или иначе, възвръщането на нормалното състояние на духа си тя постигаше само чрез собствени усилия. Никакви външни въздействия не й помагаха за това.

Случваше се дори Настя и Юра Коротков едновременно да мислят за едно и също нещо. Ето и сега те мълчаливо пиеха кафето си, всеки потънал в мислите си, но още щом Юра наруши мълчанието и изрече първата дума, Настя моментално довърши фразата, сякаш ходът на неговите разсъждения й бе напълно очевиден.

— У Асатурян даже тефтерчето… — поде Коротков.

— А у другия, когото убиха преди него, кой знае защо, нищо нямаше. Празни джобове. Портфейла и парите му оставили, а всичко останало беше задигнато. Юра, кажи ми като мъж, може ли в джобовете му да е нямало нищо друго, освен пари? Такова нещо при жена би могло да се случи само в случай, ако тя набързо е грабнала портмонето и пластмасовата торба и е хукнала към най-близката хлебарница. Но ако тя вземе със себе си дамската си чантичка, в нея има всевъзможни вещи. Пък и в портмонето й винаги се намират и други неща, освен пари — автобусни билети, някакви квитанции, нечий телефон или адрес, записан върху листче хартия, разписание на влаковете. Някои жени дори и паспорта си носят в портмонето. А при мъжете как е?

— Ами, същото — усмихна се Коротков. — В техните портфейли също приличат на градски архив. И в джобовете им се понамирва това-онова: носна кърпичка, гребенче, цигари, запалка, презервативи. Напоследък, в съответствие с духа на времето, в тях можеш да откриеш и дискета, и електронно тефтерче-калкулатор.

— Излиза. Юра, че този, който е убил Асатурян, не е имал нищо против милицията веднага да установи самоличността му. Тоест, на убиеца това като че ли му е безразлично. Ако той е убил и посивелия мъж то защо е направил всичко възможно, за да затрудни опознаването му.

— С други думи, ти искаш да кажеш, че са ги убили различни хора по различни причини?

— Не, Юра. Искам да кажа, че при посивелия има нещо особено. Той с нещо се отличава от Асатурян, при това разликата е принципна. И като разработваме връзките на Гари Робертович, ние с теб напразно си губим времето. Нас ни накараха да правим това, провокираха ни и ние се поддадохме, налапвайки въдицата на престъпника като малки и глупави шаранчета. Подхвърлиха ни много широк кръг от познати на един енергичен и делови човек, знаейки абсолютно точно, че при никакви обстоятелства този кръг няма да ни отведе до убиеца му. А при сивокосия кой знае защо ситуацията е друга. Или той е свързан прекалено тясно с убиеца и ако установим личността на жертвата, бихме могли моментално да попаднем на престъпника, или тук има още нещо. Но без съмнение, нещо има Юра. Чувствам го.

— Добре ти е на теб — завистливо въздъхна Коротков. — Ти поне чувстваш нещо, което би ни влязло в работа. А в моята глава се забърка такава каша, която никога няма да се свари. Но ако все пак се свари, струва ми се, че няма да е годна за ядене. Е, какво? Ще си ходим ли?

— Ще си ходим — съгласи се Настя. — И без друго, няма да изясним нищо.

Те се облякоха, излязоха заедно на улицата и бавно се отправиха към метрото. За Настя бе по-удобна станция „Тверская“, но тя не обичаше да гази из локвите и предпочиташе „Чеховская“. Обаче Юра я поведе в съвсем друга посока.

— Да отидем до „Тверская“ — рече той с нетърпящ възражения тон. — Ще подишаме чист въздух.

Настя покорно го последва. Впрочем, тя почти бе отворила уста, за да се откаже категорично от разходката, но изведнъж си спомни, че приятелката му скоро имаше рожден ден. Вероятно Юра възнамеряваше да й купи подарък и му бе необходим консултант по женските въпроси.

Оказа се права. Коротков я отведе първо в „Галантерия“, после в „Берьозка“ — и така посетиха почти всички луксозни магазини по протежението на улица „Тверская“. В крайна сметка, избраха за Людмила красив комплект от малахит в „капково“ сребро, а Настя си купи няколко чорапогащника. „Щом съм тръгнала да вървя пеша, поне трябва да извлека някаква полза от това“ — мислеше си тя и към чорапогащите прибави още сапун, паста за зъби и шампоан. Тези запаси щяха да й стигнат за около два месеца и поне за такива прозаични неща нямаше да се безпокои известно време.

* * *

Павел се чувстваше съвсем зле, но знаеше, че скоро ще му мине, и трябваше само малко да потърпи. Той също притежаваше природна дарба като членовете на своята група, но неговите способности бяха далеч по-слаби. Можеше да застави човека да се вцепени, да се отпусне, да не се съпротивлява, но това изискваше колосално напрежение и му действаше толкова изтощително, че после му бе необходимо доста време, за да дойде на себе си. Дори Рита можеше да го прави без никакви усилия. А да накара някого да стори нещо, потискайки волята му и натрапвайки му своята, Павел Сауляк не можеше при никакви обстоятелства. Това го умееше добре Миша Ларкин, но той практически можеше всичко.

Павел беше роден в Унгария в семейството на военен аташе и ранното му детство премина в тесния и затворен свят на съветската посолска колония. Баща му, кадрови офицер, от малък бе приучил сина си към дисциплина и бе успял да му внуши мисълта, че един път завинаги установеният ред е нещо отлично, рационално и удобно за всички. Павел му повярва и с всеки изминал ден се убеждаваше в правотата на бащините си думи.

През ония години се казваше Владимир, пък и фамилията му беше съвсем друга. Беше талантливо, весело и общително момче, говореше еднакво добре руски и унгарски език, затова родителите му не го записаха в руското посолско училище, а в най-престижното градско унгарско учебно заведение, където се обучаваха децата на партийно-държавния елит. Володя си спечели множество приятели, често гостуваше на своите съученици и това стана добър и напълно благопристоен повод родителите му да започнат да се запознават с техните бащи и майки.

По това време посланик на СССР в Унгарската република беше човек, който в недалечно бъдеще щеше да оглави КГБ и да преобърне наопаки живота на симпатичното общително момче, синът на военния аташе. Но кой тогава би могъл да го предвиди…

От Унгария последва преместване в Чехословакия, откъдето Володиното семейство окончателно се завърна в Москва след „Пражката пролет“ през 1968 година. Владимир беше на седемнадесет, тъкмо бе завършил училище и свободно говореше унгарски и чешки. Вратата към Висшата школа на КГБ му беше отворена. Преди това обаче, трябваше да отбие военната си служба, но армията не го плашеше, защото физически беше добре развит, беше здрав и бе привикнал към дисциплината. Казармата наистина не му се стори никак ужасна. Служеше добре, нещо повече — служеше с удоволствие. Той ни най-малко не се дразнеше от неща, които изваждаха извън релси другите войници. Лягането и ставането в точно определен час, физзарядките, изтощителните кросове и гимнастическите тренировки, зубренето на устави и инструкции, миенето на подовете — всичко това му се удаваше леко, без да му причини ни най-малкия дискомфорт. Именно така Володя бе проживял целия си досегашен живот, именно в това още от люлката го бе възпитавал баща му — безпрекословно подчинение на по-старшите, твърда дисциплина и спазване на установения ред. Не трябва да мислиш за нищо, не трябва да вземаш никакви решения — заради теб други са го измислили и решили, твоята работа е само да го изпълняваш. Това устройваше Володя. Той имаше ярко и богато въображение, а душата му беше „мрачна каменна къща с плътно заковани кепенци, в чиито здрачни покои се правеха пирове“, както бе писал Кречмър за хората, подобни нему. И Володя се радваше, че е лишен от необходимостта да взема дребни повседневни решения, което бе му отнемало от времето, от вниманието и от силите, необходими му за живота в неговия искрящ вътрешен свят.

След армията дойде Висшата школа на КГБ, където той също нямаше никакви проблеми с дисциплината и обучението. Беше способен, с добра памет и бързи реакции, имаше наклонности към чужди езици.

Бившият посланик на СССР в Унгарската народна република още през 1967 година бе станал председател на КГБ и тъй като с бащата на Володя го свързваше старо лично приятелство, след завършването на школата младият офицер бе оставен на работа в централния апарат на ведомството. Председателят активно се възползваше от неговото умение да си служи с редки чужди езици и често го канеше да участва като преводач във важни разговори.

Володя узна съвсем случайно, че във ведомството съществува свръхсекретна лаборатория, в която се разработват методики за прилагането на хипнозата и други нетрадиционни въздействия за специални цели. Любопитството му надделя и той намери достъп до тази лаборатория, просто за да види с какво се занимават в нея.

— Ето го — казаха му, — специалният енцефалограф, нашата последна разработка. С този уред може веднага да се определи дали даден човек притежава потенциал и има ли смисъл да се работи с него. Искаш ли да опиташ?

— Разбира се — веднага се запали Володя.

Сложиха му шлема и включиха апаратурата. Нещо забръмча, забибипка, а след това всичко свърши и му свалиха, шлема.

— Макар и да не са големи, ти имаш някакви заложби — каза му експертът, с когото се беше сприятелил. — Но очевидно ти не си знаел за тях и не си ги развивал. Биотоковете на мозъка ти са доста силни, но ти не умееш да ги направляваш в посоката, която ти е нужна.

— Разбира се, че не умея — оклюма се Володя. — А как става това?

— Можеш да се научиш. Ние тук разработваме различни методики именно по този въпрос. Разбираш ли, не е достатъчно да притежаваш само някаква природна дарба. Необходимо е обезателно да можеш да я управляваш, да я използваш, в противен случай, тя ще си остане в твоя организъм като мъртъв товар, който не е нужен никому. Трябва да тренираш, да се усъвършенстваш. Ще ти кажа нещо, за което може би не си чувал — продължи приятелят му от лабораторията. — Природата щедро надарява хората с биоенергиен потенциал и с всевъзможни способности. По същество за природата това е норма, а не изключителен случай. Но преди никой не е обяснявал този факт на хората и ако у някого изведнъж е била откривана някаква дарба, то тя се е считала за нещо необикновено.

В едни случаи човека са го признавали за светец и са го канонизирали; в други са го смятали за магьосник или вещица, ако е била жена, и са го изгаряли на клада; в трети — този човек е ставал целител, шаман, знахар, табиб или нещо подобно. Но работата е именно там, че тези способности са се смятали за изключителни и необикновени. А много хора въобще не са вярвали в тях и са ги считали за шарлатанство. И защо е било всичко това? Защото дарбата се проявява случайно, което означава — рядко. А още порядък случай било, този, който я притежава, да умее да я управлява и използва. Вече в наше време с развитието на техниката стана възможно да се определя биоенергийния потенциал на всеки човек и се изясни, че той е толкова висок не само при някои определени личности, а почти при всеки седми или осми. А при всеки четвърти-пети той е достатъчно висок, че да може да се счита над средния. От всички природно надарени хора само един на десет хиляди умее да си служи със своята дарба. Останалите дори не знаят какво има в тях самите и непрекъснато се удивляват, че в ръцете на някои хора се чупят чинии, че в тяхно присъствие те заболява глава или пък точно обратното — минава ти. С други думи, мога да ти разказвам много неща по този въпрос. А ако бъда по-кратък — ние разработихме специална система за тренировки, която позволява да се изстисква максимумът от имащите дарба. Така че, ако желаеш, идвай да изкараш курса.

И Владимир започна редовно да посещава секретната лаборатория. Беше личен преводач на председателя, негово приближено лице, син на негов добър приятел и в тази лаборатория за него нямаше никакви тайни. Главното постижение на авторите на методиката бе свързването на използването на биоенергетиката с традиционната, прилагана от векове техника на хипнозата. Резултатите бяха много добри. И Володя не само че се научи да използва двеста и петдесет процента от тази не особено богата дарба, която природата скъпернически му бе дала, но и овладя всички методики. Той разбираше, че да имаш дарба това не е дори половината работа, а само четвъртинка. Дарбата си беше чисто и просто късмет по рождение. А истинската й ценност се състоеше в това да знаеш как да се тренираш, как да я усъвършенстваш. Защото, както бе казал приятелят му, у всеки четвърти-пети потенциалът бе над средния, а у всеки седми осми — много висок. Но да тренират и се самоусъвършенстват можеха само отбрани хора.

Разбира се, за увлечението на Володя знаеше и председателят, защото именно той му бе разрешил да посещава лабораторията. Забелязвайки колко много време изразходва за него, председателят го запита с тънка усмивка:

— Защо ти е всичко това, момчето ми? Какво искаш да постигнеш с него?

— Нищо особено — отвърна Владимир. — Но може изведнъж да ми послужи за нещо. Например, ако загубя ключа от сейфа. Тогава няма да го режа с оксижен, няма да викам майстори, а ще го отворя с поглед.

Двамата се разсмяха гласно на семпличката шега. Председателят беше човек с претенции и голям интелектуалец, дори пишеше стихове, но предпочиташе обикновения безхитростен и без двусмислици хумор. И Володината шегичка беше точно по вкуса му.

А след време председателят създаде управление за оперативна работа в страните от социалистическия лагер. И един от първите, които бе решил да назначи в това управление, беше, разбира се, Володя.

— Избирай си в коя група би искал да работиш, в унгарската или в чешката?

Той с широк жест предложи на новоизпечения майор избора, демонстрирайки своето великодушие и приятелското си отношение.

— Ти говориш и двата езика като родни.

Владимир се опита да отклони предложението му пак с шега. То бе неочаквано за него и по същество не му се харесваше особено. Но председателят прояви настойчивост и даже рязкост.

— Но разберете най-сетне — започна да се горещи Володя. — Аз не мога да правя това. Не мога да работя против хора, сред които израснах. Та това са родители на моите приятели от училище, те ме познават едва ли не още от пелените, ходил съм на рождените им дни. В края на краищата, това са приятели и на баща ми.

— Твоят баща, царство му небесно, също работеше, а не дружеше с тези хора. Дойде време да разбереш това, синко. Те са католици, а това означава, че мисленето им е друго, и че всеки момент биха могли да се превърнат в наши врагове. Баща ти това никога не го забравяше. Именно по тази причина той те записа не в училището на посолството ни, а в унгарското, в градското, за да завърже запознанство чрез теб, да влезе в техните кръгове и да въведе в тях и други наши сътрудници. Ти си длъжен да продължиш делото на своя баща.

— А защо другите служители от посолството не записваха децата си в градските училища? — попита недоверчиво Владимир. — Защо те не го правеха, щом е било толкова важно?

Председателят почти незабележимо се усмихна с крайчеца на устните си.

— Защото децата им бяха тъпи, мързеливи и нелюбознателни. Те нямаха наклонности към езиците и не научиха унгарски, затова можеха да учат само в руското училище при посолството. А ти беше природно надарен и езиците ти се удаваха много леко. Когато с баща ти забелязахме това, решихме да го използваме. Надявам се, синко, че не ни се сърдиш. Благодарение на това, ти беше единственото посолско дете, което можеше да се разхожда и да пътува из града и околностите му без никакви ограничения. Ти гостуваше по всяко време на многобройните си приятели и приятелки, докато всички останали можеха да излизат от посолството само с родителите си и с кола, а основната част от времето си прекарваха зад оградата на посолството. За разлика от тях, ти в истинския смисъл на думата изживя детството и юношеството си на Запад. Не е ли време, приятелче, да се разплатиш за този подарък?

— Моля ви… Не ме принуждавайте. Назначете ме в каквато и да е друга група, готов съм да работя във всяка друга държава. Само не в Унгария и Чехословакия!

— Или Унгария, или Чехословакия — отвърна хладно председателят. — Избирай.

Всичко се сви вътре във Владимир от горчилка и ненавист. Бяха го направили заложник на своите игри още от пеленаче. И сега искаха да изстискат от него всичко до последната капчица. Омразата изгаряше отвътре очите му, дланите, челото, тя напираше да излезе навън, прояждаше кожата му и се изливаше през порите.

Той вдигна очи и погледна председателя. Всичко на всичко само за няколко секунди. Но те се оказаха достатъчни.

— Аз няма да работя нито в Унгария, нито в Чехословакия — тихо, бавно и много отчетливо изрече Владимир и излезе от кабинета му, затваряйки старателно вратата след себе си.

Нищо не се случи, земята не се разтвори под краката му, не тресна мълния. Даже не го уволниха.

Председателят повече не го викаше при себе си и не му предлагаше нищо.

* * *

Веднъж след три месеца, когато Владимир дежуреше в управлението, позвъниха от болницата на КГБ и помолиха да им бъде изпратен офицер, знаещ чужди езици. Линейката на „Бърза помощ“ била докарала някакъв мъж, на когото му станало лошо на улицата вследствие на побой. Той нямал документи, на руски език не можел да разговаря, а по вида и дрехите му си личало, че бил от Запада, а не от покрайнините на могъщия и многонационален СССР. Главният дежурен изпрати Владимир да отиде и да види каква е работата.

Когато той пристигна в болницата, въведоха го в приемната и го помолиха да почака. Буквално след минута нахълтаха трима яки бабаита, извиха му ръцете зад гърба, свалиха му панталона и разголвайки задните му полукълба, инжектираха му конска доза аминазин. По онова време бе прието така да се започва работа с болни, намиращи се в състояние на душевно разстройство, обществено опасни и буйстващи.

Изминаха няколко дена и лекарят сметна, че инжектираното вече е достатъчно, и че с болния може да се поговори.

— Защо съм тук? — ужасено питаше Владимир. — Станала е някаква грешка, ужасна грешка, уверявам ви! Взели сте ме за някой друг.

— Че как така за някой друг — с привидно ласкав глас отвърна докторът. — Та нали вие…

И, поглеждайки в болничната карта, той назова името, презимето, фамилията, годината на раждане, домашния адрес, номера на телефона, званието и длъжността му в КГБ.

— Да, това съм аз — объркано призна Владимир. — Но защо, заради какво? Какво се е случило?

— Драги мой, вие сте си седял в службата, гледал сте сейфа и сте твърдял, че можете да го отворите с поглед. Съгласете се, че това не може да се счита за нормално поведение. Разбира се, че сте болен, и ние ще ви лекуваме.

Повече Володя не попита какво се е случило и защо се намира тук. Председателят леко и непринудено се бе разправил с него заради неподчинението му и за детинския му опит да морализаторства. И за онзи последен поглед, от който много опитният председател го бе хвърлило в огън, от който краката и ръцете му бяха натежали като оловни, и от който изведнъж му се бе приискало да каже:

— Добре, синко, работи в Китай. Хубава страна. А за Унгария и Чехословакия ще намерим други специалисти. Ти си прав, не бива да работиш против тях.

В този миг председателят бе бил напълно сигурен, че ако произнесе тези думи, всичко изведнъж ще стане много лесно и просто. И толкова хубаво…

Мигът бе продължил всичко на всичко три секунди, но председателят не му го беше простил.

Владимир остана в болницата. Беше му предопределено от председателя да излезе оттам след няколко години като пълен инвалид, слаб и полуобезумял, нищо не знаещ и нищо не помнещ.

И това предопределение би се осъществило, ако не беше Владимир Василиевич Булатников, който извади Владимир от психиатрията, преди да успеят да го осакатят съвсем. Естествено, бе го взел напълно легално, не го бе откраднал, не го беше откарал под прикритието на непрогледен нощен мрак. Просто бе успял някак да издейства изписването му. Разбира се, Володя бе отстранен от системата на КГБ поради влошено състояние на здравето. Бе прекрачил прага на тази болница, намираща се недалеч от метростанция „Октябрское поле“, като пращящ от сили и здраве преуспяващ майор от КГБ, а бе излязъл след три месеца от нея като никой. Краката едва го държаха, коленете му застрашително се подгъваха. От лекарствата, които му бяха инжектирали, много бяха пострадали очите му и той почти нищо не виждаше. Беше слаб и немощен. Но главата му си беше наред и разсъждаваше нормално. Паметта обаче започваше да му изневерява, защото всичките тези лекарства преди всичко атакуваха паметта…

Булатников се грижеше за него като истински болногледач. Даваше му витамини, купуваше му от пазара пресни продукти, водеше го на разходка в парка, придържайки го за лакътя. Викаше му и офталмолог, който лекуваше ретината на очите му.

Булатников много скоро му разказа за своя план. Злощастният болен бивш майор от КГБ трябваше да изчезне и негово място да се появи човек с друго име и друга биография. Този човек трябваше да оглави група от хора, които щедро са надарени от природата, да ги обучи как да използват дарбата си и да ги управлява. На Булатников му беше нужен именно Владимир, защото само в него щастливо се съчетаваха такива необходими за реализацията на замисъла му лични черти и качества. Той владееше методиката за тренировките и можеше да се оправя с проблемите. Разбираше от оперативна дейност, имаше специално образование и практически навици. Не умееше да работи нищо друго, освен това, нямаше никаква друга професия, а го бяха лишили от работата му. Нещо повече, бяха го лишили от нея незаслужено, подло, коварно, нанасяйки му удар в гърба. И най-главното — особено цинично, превръщайки една невинна шега, изречена в поверителен разговор, в основно оръжие за унищожаването му. Не на последно място бе и фактът, че Владимир беше сам на този свят — баща му беше починал преди няколко години, майка му също се беше споминала наскоро, братя и сестри нямаше, нямаше жена и деца. С други думи, неговото изчезване не би причинило никому мъка и болка.

Така се появи Павел Сауляк. А после и групата — Рита Дугенец, младичка и наивна; безобидният несретник Миша Ларкин; аферистът-спекулант Гарик Асатурян и пострадалият от слабостта си към жените Карл Фридрихович Рифиниус. Всичките бе ги открил и бе ги отървал от бедите им Булатников, но пряко с тях работеше само Павел. Дори името на Владимир Василиевич беше забранено да се споменава. Павел се занимаваше с всекиго индивидуално, следвайки стриктно методиката, която бе разработена в секретната лаборатория. И все повече се убеждаваше, че тази методика настина беше хубава и грамотна. Даже Рита, която не умееше нищо друго, освен да кара своя съсед да излива водката си в мивката, се научи да върши поразителни неща. Единствените й недостатъци бяха нейната доброта и наивността й. Тя не можеше да внушава на хората нищо, което заплашваше живота им, ако сама знаеше, че това е опасно. При мисълта, че с внушението си поставя под угроза нечий живот, мигновено отслабваше и губеше способността си да работи.

— Аз не мога да причинявам смърт — казваше виновно. — Прости ми, Паша. Не се получава при мен. Това все пак е голям грях.

Павел не настояваше. Нямаше смисъл да пречупва психиката на момичето. Затова се стараеше да използва Рита при по-малко сложни задачи, когато съдържанието на внушението въобще не подсказваше за намерение да се причини смърт. Например, онзи случай със Семьонов. На Рита въобще не й бе минало през главата към какво го тласка в качеството му на шофьор. Тя никога не бе имала кола, никога не бе шофирала и въобще лошо се оправяше с правилника за пътното движение. Беше абсолютно сигурна, че му внушава обикновено придвижване по определен маршрут, съобразен с някакъв временен график. Такова поръчение бе изпълнявала десетки пъти и не виждаше в него нищо опасно и осъдително.

Рита, която не се чувстваше виновна за нищо, деветнайсетгодишна, наивна и влюбена, веднага бе започнала да говори с Павел на „ти“. В този смисъл тя беше и единствената в цялата група. Тримата мъже, далече по-отчетливо представящи си степента на своята зависимост от Павел, се обръщаха към него по име и презиме и на „вие“. Много добре разбираха, че той им е шеф и работодател, а те — подчинени.

И само Рита виждаше в Павел приказния принц, който е толкова добър, че й бе предоставил самостоятелно жилище, дал й бе възможност да завърши икономическия техникум и на всичко отгоре й плащаше добри пари за дребни услуги. Тя толкова го обичаше, беше му така благодарна, че беше готова и безплатно да му помага.

За съжаление, тогава Павел не беше разбрал много неща. И чак след като се върна след двегодишно пребиваване в затвора, очите му се отвориха.

Преди седмица беше я предупредил, че ще се появи след около месец. Така го беше планирал — да си свърши работата за един месец и да се завърне при нея. Но едва беше изтекла една седмица и за своя изненада, бе започнал да тъгува по Рита. Не, работата не беше в това, че я обичаше. Павел не бе обичал никога и никого. За душата му бе достатъчен самият той, а за тялото му съществуваха множество жени, които можеше да използва в случай на физиологична необходимост за пари или безплатно, но без думи и обвързвания.

За пръв път се бе оказал в ситуация, при която никой нищо не решаваше и не измисляше вместо него.

След като го бяха изхвърлили от КГБ, беше се сдобил с шеф в лицето на Булатников. И отново обичайната дисциплина, и отново всичко се свеждаше до това — как по най-добрия начин да бъде изпълнена заповедта или конкретната задача. Поръчките търсеше лично Булатников, издаваше заповед на Павел и после му даваше парите. След смъртта на Булатников Павел Сауляк се бе скрил в затворническата колония и отново бе попаднал в обстановка, където всичко ставаше по разписание, където се брояха часовете и минутите, където стриктно се спазваха дисциплината, редът, йерархията и законите. Излизайки от затвора, веднага бе попаднал в ръцете на Минаев, който му бе възложил задача. И отново познатото — приемаш поръчката — организираш изпълнението й — получаваш парите.

А сега? Сега Павел нямаше шеф, никой не го ръководеше, никой не решаваше вместо него какви поръчения трябва да изпълни, от кои да се откаже, колко пари да поиска за една поръчка и колко за друга. Не се чувстваше уютно, беше объркан, не можеше да живее така. Просто не умееше. Никога не бяха го обучавали как да взема решения, как да се разпорежда със собствения си живот. Виж, с чуждия можеше. Но със своя — не.

Като дете бе имал строги и взискателни родители, след това армията, Висшата школа на КГБ, след това офицерско звание, след това заради него бе решавал Булатников, а след Булатников — съдът и началникът на колонията.

И ето че бе започнало да го тегли към Рита, която бе станала още по-беззащитна и объркана. Струваше му се, че ако се намираше близо до нея, би придобил някаква увереност в себе си. Щом носеше отговорност за Рита, значи тази отговорност би му станала нещо като командир, който ще му подскаже какво решение трябва да се вземе. Рита се нуждаеше от него и може би съзнанието за това щеше да го вразуми и да го научи как да живее по-нататък.

Толкова неочаквано се бе затъжил за нея. Бе й звънил вчера, звъни й и днес, звъни й двадесет пъти — и сутринта и през деня и през нощта, но никой не вдигаше слушалката в жилището й. Имаше и служебния й телефонен номер, но се страхуваше да се обажда в спестовната банка. Това противоречеше на принципите му и би могло да се окаже опасно. Рита живееше сама и никой, освен нея не би могъл да вдигне домашния й телефон, но в банката имаше много народ и не биваше някой да разбере, че я търси мъж. Тя, разбира се, беше много дисциплинирана и никога никому не би споменала името му, но бе възможно от радостна изненада да загуби самоконтрол и неволно да го произнесе. А такава перспектива никак не му допадаше.

„Защо ли Рита не се обажда?“ — питаше се мрачно Павел вече за кой ли път. Ако това се бе случило преди две години, въобще не би му минало през ума да се безпокои. Тя беше свободна жена, би могла да си има приятели и просто да нощува у тях. Нищо странно. Но сега, след като бяха прекарали заедно две седмици, Рита не би могла да нощува при друг мъж. Беше сигурен в това. „Къде би могла да е?“

Павел с усилие се надигна от дивана, на който лежеше, и излезе на улицата. Телефонният автомат се намираше до входа на пощата. Пусна един жетон и набра номера на Рита.

Този път слушалката бе вдигната, но гласът, който прозвуча в нея, беше мъжки:

— Ало! Слушам ви. Ало!

— Здравейте — спокойно произнесе Павел, макар вътре в него всичко да се късаше на парчета. — Може ли да се обади Светлана Евгениевна?

— Светлана Евгениевна? — повтори мъжът и на Павел му се стори, че беше объркан. — Знаете ли, тя излезе буквално за пет минути. Бихте ли позвънил след малко? Или може би да й предам нещо?

— Благодаря ви — все така спокойно отвърна Павел. — Предайте й, моля, че се е обаждал Мартиненко. Ако не възразявате, ще я потърся по-късно.

Той окачи слушалката и се облегна на телефонната кабина. „Значи така. Рита я няма вкъщи, но там има някакъв мъж. Не й е любовник, нито пък обикновен приятел. Не е човек, който има право да бъде там и добре да знае кой живее в това жилище. Това е някакъв съвсем чужд човек — някой, на когото не му е известно, че на този номер не би се обадила никаква Светлана Евгениевна, защото такава няма. Иначе би казал, че е станала грешка. С Рита се е случило нещо лошо…“

И в този момент абсолютно неочаквано Павел си спомни за една друга жена, която вече бе успял да заличи в паметта си. Спомни си за тази жена, която го бе спасила.

Спомни си за Настя.