Александра Маринина
Не пречете на палача (3)

Втора глава

Трети февруари се падаше в събота и в осем сутринта шосето от гарата до затворническата колония бе съвсем безлюдно. Беше вече светло, видимостта наоколо бе нелоша и Настя си помисли, че може би е за добро, дето Сауляк излизаше от затвора в почивен ден. Ако Гордеев бе прав и някой си точеше зъбите за този хулиганстващ агент, то в съботното утро не би било много лесно да му посегнеш в селцето, без никой да те забележи.

Преди два дни, пристигайки в Самара, бе решила да се свърже с администрацията на колонията и да се информира кога точно Сауляк ще излезе през портала. Но след това бе поразмислила малко и се бе отказала да го прави. Ако се съдеше по думите на генерал Минаев, някои се интересуваха от Павел Дмитриевич и при това, доста активно. Следователно, най-вероятно бе те да действат чрез администрацията. Така че тя — майорът от милицията Анастасия Каменская — не биваше да рискува излишно своята анонимност. Откъде би могла да бъде сигурна, че някой от служителите не е подкупен. По закона за пакостите би могла да налети точно на него.

Към осем и половина се приближи до зданието на административния корпус и приседна на една пейка. Порталът, през който трябваше да излезе Сауляк, се намираше на пет метра от нея. Настя сложи до себе си леката, но с голяма вместимост чанта, мушна ръце в джобовете си и се приготви за дълго чакане. Краката й бяха замръзнали още във влака и седейки на пейката, тя вяло размърдваше пръстите им в ботушите, за да пораздвижи кръвта си и поне малко да се стопли.

В девет и петнадесет към колонията се приближи сива волга. Шофьорът удари спирачки до самия портал, но подчинявайки се на заповедта на своя спътник, който бе огледал Настя и бе направил крива физиономия, отново включи на скорост и колата се придвижи на петнайсетина метра в посоката, в която би трябвало да тръгне току-що излезлият на свобода Сауляк.

„Първите вече цъфнаха — с удовлетворение си отбеляза Настя. — Интересно, дали и те са решили да пристигнат предварително като мен или са им съобщили точно кога ще се появи Сауляк? Ако са им съобщили, значи си имат свои хора в зоната. Ще го вземем предвид.“

Без да бърза се надигна и се приближи до самия портал. Каквото и да се случеше, трябваше първа да види Сауляк. И най-главното — трябваше нея пък да видят тези, които се интересуваха от Павел Дмитриевич.

В девет и двадесет и пет по пътя откъм гарата се появи младеж в пухкаво кожено яке и голяма шапка от вълча кожа, който се спря на около двеста метра от сивата волга. Настя забеляза, че шофьорът и неговият спътник си размениха няколко думи, след което автомобилът започна да маневрира, сякаш търсеше най-удобното място, където да се установи. Само че защо именно това положение трябваше да бъде удобно?

Момъкът с вълчата шапка постоя две-три минути, замислено гледайки криволиченето на волгата, а после се върна на шосето.

„Обсада от всички страни — помисли си Настя. — Не се шегуват хората. И срещу тази разнокожа банда — аз, малката глупачка, дори без оръжие и служебно удостоверение. Хайде, Сауляк, излизай! Не мога повече да вися тук, защото съвсем се вкочаних…“

В десет и десет чу метален звън от другата страна на порталната врата и се досети, че някой преминаваше всички етапи на заграждението. Беше права — след малко желязното крило се отмести встрани и се появи самият Павел Дмитриевич Сауляк. Позна го веднага, тъй като през последните шест дни многократно бе разглеждала снимката му. Високо чело с оплешивявания, стигащи почти до темето му, безвеждо лице със силно хлътнали бузи, тънки устни и дълъг нос с гърбица.

Погледът му я жегна.

— Ще ви се наложи да ме изслушате — каза му бързо, хващайки го под ръка. — Сивата волга пристигна за вашата душа, но аз искам да се опитам да ви защитя, макар и да не съм сигурна, че това ще ми се удаде. Хайде да седнем на пейката.

Сауляк безмълвно се подчини, а Настя извади от чантата си термос с горещо кафе и две пластмасови чаши.

— Искате ли?

Той поклати глава.

— Ваша работа. Аз ще пийна едно. Здравата измръзнах, докато ви чаках. Та, значи, Павел Дмитриевич, вас ви преследват. Не знам кой и защо иска да ви пипне, но моята задача е да ви отведа в Москва жив и невредим. За това ме наеха и за това ми платиха. Не ми е известно, що за птица сте и на кого сте притрябвал, но задачата си трябва да изпълня. Дотук ясна ли съм?

Сауляк кимна.

— Слушайте, Павел Дмитриевич, вие не можете ли да говорите? Или се правите на глухоням?

— Аз ви слушам. Продължавайте — най-сетне произнесе той.

— Продължавам. Моля ви, направете няколко неща, но не като някаква голяма услуга на мен лично, а защото така ще бъде по-добре. Първо, настоявам да ми отговорите веднага: искате ли да стигнете до Москва жив или имате някакви други планове?

— Бих искал — усмихна се бледо Сауляк.

— Тогава, ето и втората ми молба: да ми вярвате и да ме слушате. Имам идея как с минимални загуби бих могла да ви доставя по предназначение, но засега не възнамерявам да ви излагам всички детайли на своя замисъл. Просто с вас ще се споразумеем така: сам вие все едно няма да стигнете, а с моя помощ имате шанс, затова не ми пречете да ви дам този шанс. Договорихме ли се?

— Не съм сигурен, но за известно време ще го приемем като аксиома.

— Добре, това ме устройва — съгласи се Настя. — Нека да бъде за известно време, а след това ще видим. И накрая трето: хайде по човешки да се запознаем. Казвам се Анастасия, може просто Настя и в интерес на общото ни дело да преминем на „ти“. Не ви протягам ръка, защото много внимателно ни гледа пътникът на волгата, а не бих искала той да разбере, че току-що сме се запознали и за нещо сме се споразумели.

— Можете да ми викате Павел. И ми налейте кафе.

— Нали помолих да си говорим на „ти“ — укорително рече тя, подавайки му чашата с гореща черна течност.

— Всяко нещо с времето си. Трябва първо да привикна. Господи, как пиете тази гадост!

Сауляк с отвращение отпи няколко глътки и се намръщи.

— Това е хубаво кафе. Странно, че не ви харесва.

— Не понасям кафето и никога не пия.

— Но нали сам ме помолихте да ви налея…

— Беше заради пътника на волгата. Ако той наистина е пристигнал за мен.

— Мисля, че да. Това лесно може да се провери. Сега ние с вас се качваме на влака и отиваме в Самара. До утре ще останем в хотела, а на сутринта ще отлетим за Екатеринбург.

— Защо? Нали се готвехте да ме доставите в Москва?

— Именно. Точно затова ще летим за Екатеринбург. Виждате ли добре пътника?

— Да.

— А шофьора?

— Също.

— Ще можете ли да ги разпознаете в друга обстановка.

— Разбира се.

— Тогава, напред към гарата. И още веднъж ви моля — хайде да преминем на „ти“.

— Не ви обещавам. Пък и не виждам необходимост от това.

— Добре. Оставяме нещата такива, каквито са. Така даже е и по-добре.

Настя пъхна термоса обратно в чантата си и се надигна.

* * *

Сауляк побърза да седне в ъгъла на купето, намести се удобно на седалката и затвори очи.

— Спите ли? — предпазливо попита Настя.

— Не — отвърна той, без да вдига клепачи.

— Не желаете ли да ме попитате нещо?

— Не.

— А на моите въпроси ще отговаряте ли?

— Не.

„Върви тогава по дяволите — беззлобно си помисли тя. — Ти дори въобще не се изненада, когато те заговорих? Още от първата ми думичка разбра каква е работата. Значи е истина. Ти действително много знаеш и имаш всички основания да се страхуваш за живота си. Интересно, колко време ще успявам да баламосвам и теб, и твоите преследвачи?“

Настя отвори чантата си, извади термоса и с голямо удоволствие изпи още една чаша кафе. Много й се искаше да запуши, но се страхуваше да излезе в коридора и да остави Павел сам. Взе в ръка цигарата и запалката и колебливо започна да ги върти между пръстите си, чудейки се как е най-добре да постъпи. Като че ли никой от пътниците във вагона не представляваше опасност, но тя не познаваше този маршрут и не знаеше точно кога влакът ще спре на поредната спирка. Там всеки би могъл да се качи, пък и Сауляк би могъл да изчезне.

— Да вървим — обади се той.

Все така си седеше със затворени очи, скръстил ръце на гърдите си и преметнал крак върху крак.

— Къде?

— В коридора. На вас ви се пуши и не знаете какво да ме правите.

— Благодаря — отвърна Настя, полагайки доста усилия да прикрие удивлението си.

Сауляк стана и пръв тръгна към вратата на купето. В студения коридор той се подпря на стената, пъхна ръце в джобовете си и отново затвори очи.

На Настя й се стори, че спи прав.

— Вие не пушите ли? — попита го, вдъхвайки с наслада тютюневия дим.

— Не.

— И никога не сте пушил?

— Не.

— Вижте какво, Павел Дмитриевич, нима съвсем не ви е интересно как именно възнамерявам да действам, за да ви доставя в Москва?

— Не.

— Поне обещавате ли ми, че ще ме слушате?

— Да.

Останалия път до Самара пропътуваха в мълчание. Сауляк все така си седеше със затворени очи, а Настя се взираше през прозореца и мислеше. „Хората от сивата волга ме видяха — това е добре. Те сигурно си дават сметка, че и аз съм ги видяла и запомнила — и тях и автомобила им. Това означава, че каквото и да са си наумили да направят на Павел, те би трябвало да са разбрали, че съм опасен свидетел, и се налага да ме премахнат. Но преди да ме премахнат, трябва да си изяснят коя съм. Ако изведнъж се окаже, че съм от милицията, цялата страна ще бъде вдигната на крака.“ Това всъщност беше зрънцето, върху което Настя Каменская бе базирала замисъла си. Сауляк беше в безопасност дотогава, докато преследващите го типове не разберяха коя е тази жена, която се намира редом с него, и какво въобще става.

Тръгнаха от гарата към хотела пеша, въпреки че Настя вече не усещаше краката си от студа.

— Забравихте ли, че аз нямам паспорт? — обади се Сауляк, когато до входа на хотела им оставаха само няколко крачки.

— Не съм забравила.

Влязоха в уютното, отрупано с цветя и зеленина фоайе, и се качиха по стълбата на третия етаж. Дежурната се обърна и виждайки Настя, разцъфна в щастлива усмивка.

— Дочакахте го значи? Минавайте, минавайте.

Тя бръкна в чекмеджето на бюрото и извади ключа на апартамента.

— Сигурно сте премръзнали?

— Ужасно — призна си Настя.

— Ще включа самовара. Докато се събличате, той ще се загрее — засуети се дежурната.

— Благодаря — отвърна Настя и тръгна по коридора към апартамента си.

Бе си ангажирала хубав двустаен апартамент с хладилник и телевизор. В по-голяма стая, претендираща за званието „гостна“, имаше гарнитура от мека мебел с диван и две дълбоки кресла. Малката стая служеше за спалня и в нея нямаше нищо друго, освен два кревата, две нощни шкафчета и вграден в стената гардероб с голямо огледало от вътрешната страна на вратичката му.

— Какво предпочитате най-напред — вана или храна? — попита Настя, изхлузвайки ботушите си.

— Вана, но нямам нищо за преобличане.

— Това не е проблем.

Тя вдигна телефонната слушалка и позвъни на дежурната по етаж. След минута жената внесе в апартамента горещия самовар.

— Току-що кипна — оповести тя. — Пийнете си нещо горещо, за да се сгреете.

— Елизавета Максимовна, Павел се нуждае от дрехи. Бихте ли уредила това?

— Разбира се — кимна с готовност дежурната. — Само ми дайте списък. Наблизо има магазин и в него може всичко да се купи.

Настя набързо състави на лист от тефтерче списък на най-необходимото и й го подаде заедно с парите. Елизавета Максимовна хвърли на Павел любопитен поглед, но той стоеше встрани и мълчеше, сякаш въобще не ставаше дума за него и дрехите бяха нужни на някой друг.

Когато дежурната излезе, Сауляк все така безмълвно прекоси стаята и се скри в банята.

Настя чу шуртенето на водата и очакваше да чуе също щракване на ключалката от вътрешната страна, но така и не го дочака. След известното време шуртенето спря и тя се досети, че Павел вероятно се бе потопил във ваната. Предпазливо се приближи до вратата на банята и почука.

— Павел, всичко ли е наред?

— Да — беше отговорът му.

— Заключихте ли се?

— Не.

— Защо?

— Защото вие няма да влезете, нали?

— Няма да вляза — потвърди тя. — Впрочем, не знам. Може би ще вляза. Това плаши ли ви?

— Не. Нищо ново и неочаквано няма да видите тук.

— Вярно — подсмихна се Настя. — Всички мъже са устроени еднакво. Между другото, жените — също. Знаете ли, Павел, в детството си аз много боледувах, непрекъснато ме водеха по лекари и съвсем престанах да се стеснявам, когато се събличах пред непознати мъже, защото доста отрано разбрах, че един мъж нищо ново не би видял в мен. О, щях да забравя да ви кажа — там на поличката има два флакона. На външен вид са съвсем еднакви, но единият е с шампоан, а другият с балсам, да не ги объркате.

— Аз мога да чета.

— Описанието не е на руски.

— Нищо, ще го прочетат някак си.

— Късметлия. Аз пък нито един чужд език не зная. Искате ли нещо за пиене?

— Не.

— Е, ваша си работа.

Настя се върна в гостната, направи си кафе с гореща вода от самовара и подви крака на дивана. Трудно й бе с този Сауляк — затворен в себе си, неразговорчив, нелюбопитен. Последното бе най-лошо. Цялата й комбинация бе построена върху предположението, че и Сауляк, и неговите преследвачи имат нормално развито чувство за интерес към неразбираемото и неизвестното. Само че Сауляк май въобще го нямаше това чувство.

Настя реши, че би могла малко да се поотпусне. Докато Елизавета не донесеше дрехите, Павел нямаше да излезе от банята. Тя се изтегна на дивана, сложи пепелника на гърдите си и си извади цигара. Голяма сила бяха парите! Бе мушнала на администратора стодоларова банкнота и бе получила двустаен апартамент. Още една зелена хартийка се бе оказала в ръцете на Елизавета и тя с готовност бе дала съгласието си в апартамента й да се настани без адресна регистрация нейният познат. По всяка вероятност, на генерал Минаев този Сауляк щеше да му струва доста скъпичко. Големите разходи все още предстояха.

Погледна часовника си — беше дванайсет и половина. Време бе да позвъни на Коротков. Той трябваше неотлъчно да си стои в стаята и да чака обаждането й.

— Как е при теб? — неспокойно попита Юра.

— Засега нищо особено. Посрещнах го и го доведох.

— Някой заинтересува ли се от него?

— И още как. Двама с кола и още един любопитен, който пристигна пеш. Съпровождаха ни до самия хотел.

— Къде е той сега?

— В банята. Разкисва се.

— Що за тип е?

— Сложен. Страхувам се, че няма да се справя с него.

— Той разбра ли коя си?

— Надявам се, че не. Най-странното е, че не проявява никакъв интерес към това. Сякаш му е безразлично.

— Такова нещо не се случва.

— Знам. Добре, срещаме се в ресторанта в два. Ще го видиш лично.

На вратата се почука и Елизавета Максимовна внесе обемист пакет с поръчаните дрехи.

— Ето всичко, за което ме помолихте — оповести тя. — А това е рестото.

— Задръжте го — усмихна се Настя.

— Благодаря — блесна със златните си зъби дежурната, пъхайки припряно парите в джоба си. — Нещо друго трябва ли ви?

— Засега не.

След като заключи външната врата, Настя почука на банята.

— Павел, донесоха дрехите. Оставям ги тук.

— Добре — прозвуча отвътре.

Тя сложи пакета на пода и отиде в спалнята да се преоблече. Отвори пътната си чанта и извади козметичен несесер, обувки и красив пухкав пуловер. После откачи от закачалката в гардероба чер панталон и направи кисела гримаса. Най-добре се чувстваше в джинси и маратонки, но работата си беше работа и нищо не можеше да се направи. Нахлузи панталона и пуловера, пъхна краката си в тесни модерни обувки и се зае с лицето си. По шума от гостната се досети, че Павел най-сетне е излязъл от банята. „Интересно, преследвачите му дали са се добрали до Елизавета или още не са? — запита се. — По всяка вероятност, са се добрали и сега с недоумение предъвкват изцедената от нея информация — Павел го посреща някаква смахната милионерка. Нищо, нека си подъвчат, така челюстите им ще станат по-здрави…“

Настя със задоволство се огледа в огледалото. Приликата с онази премръзнала жена със зачервен от студа нос, която бе чакала Павел пред затворническия портал, беше доста далечна. От топлината и от умело поставения руж лицето й бе станало нежно розово, а подчертаните с грим очи — големи и изразителни.

Тя оправи косата си и решително излезе от спалната.

— Е, как са дрехите? — попита. — Станаха ли ви?

Сауляк също изглеждаше по-добре. След ваната той някак си се бе поосвежил и новият панталон отлично пасваше на тесните му бедра. Бе застанал гърбом до прозореца и дори не се обърна да я удостои с поглед.

— Да, благодаря.

— След половин час отиваме на обяд. Гладен ли сте?

— Не.

— А аз умирам от глад. Все така ли нямате въпроси към мен?

— Не.

— Затова пък аз имам няколко въпроса към вас. И ми се налага да ви ги задам, дори и ако не пожелаете да ми отговорите.

— Опитайте.

Сауляк не си направи труда да се помръдне и на Настя й се стори, че в гласа му прозвуча насмешлива нотка.

— Павел, искам да ме разберете правилно. Задавам ви тези въпроси не от чисто любопитство. Наеха ме да свърша определена задача и много-много не ме интересува кой или какво стои на дъното на цялата тази работа. Аз просто съм длъжна да си изпълня задачата и да си получа парите. Но за тази цел трябва все пак да узная някои неща. Имахте ли някакви врагове в затворническата зона?

— Това няма значение — спокойно отвърна той.

— Напротив, има. И ви моля да ми отговорите.

— Добре. Аз нямах врагове.

— Това е невъзможно. Вие ме лъжете и аз бих искала да разбера защо го правите.

Павел се обърна с лице към нея, но очите му гледаха някъде в пространството над главата й.

— В крайна сметка, какво искате да си изясните? Дали съм имал врагове или защо не ви казвам истината?

— И едното, и другото. Аз доста добре познавам затвора и знам, че осъденият не може да мине без врагове.

— Откъде я имате тази увереност? Да не би да сте била някога зад решетките?

— Случвало ми се е. Разберете, Павел, вашите лъжи ми пречат.

— Мога ли да знам защо сте лежала в затвора?

— Можете — за мошеничество. Какво, това не ми ли отива? Искате да кажете, че истинският мошеник не би трябвало да попада в пандиза, нали затова е мошеник?

— Такова нещо не съм казал. Изопачавате думите ми.

— Добре — въздъхна Настя. — Да приемем, че съм допуснала грешка. Но това беше отдавна. Вие представяте ли си поне приблизително кой бе могъл да ви преследва?

— Не.

— Пак лъжете, Павел.

— Разбира се. Вижте какво, вашата задача е да ме откарате до Москва — тогава откарайте ме. И за Бога, не ми досаждайте!

Сауляк отново се обърна гърбом и се втренчи през прозореца. У Настя се надигна гняв, но тя се постара да се овладее. Пипна с пръст самовара и със съжаление установи, че водата бе изстинала. А с такова удоволствие би изпила сега чаша кафе.

* * *

Настя добре помнеше и хотела и ресторанта, тъй като бе идвала тук няколко пъти в средата на осемдесетте, когато Самара се наричаше още Куйбишев. За тези десетина години всичко тук се бе променило — хотелът вече си имаше собственик, стаите бяха станали по-чисти и уютни, а ресторантът бе заприличал на истински ресторант, а не на гарова закусвалня, както преди. Разбира се, с метър д’отела и със сервитьорките Настя се бе запознала още онзи ден и за двата дена, през които бе закусвала, обядвала и вечеряла, бе успяла да си изгради съответната репутация на смахната милионерка.

Едва бяха успели да тласнат стъклената врата и да пристъпят в салона, когато метър д’отелът — дребничкият, но изпълнен с достойнство Герман Валерянович — буквално се хвърли към тях.

— Добър ден, добър ден — повтаряше той, ситнейки с късите си крачета към най-хубавата маса. — Вашите места ви очакват, както ме бяхте помолила.

Той придържа стола на Настя и чинно ги изчака, докато се настанят. На масата, освен приборите имаше ваза с огромен букет розови карамфили. По другите маси не се забелязваха никакви цветя.

— Обичате ли карамфили? — вдигна Настя очи към Павел.

— Не.

— Аз също. Не ги понасям. Особено пък розовите.

— Помолете да ги махнат.

— За нищо на света. Вчера специално помолих управителя да сложат на масата ми розови карамфили.

— Защо?

Настя със задоволство си отбеляза, че в гласа му се прокрадна зле прикрито изумление. „Ето че не си чак толкова непробиваем, Павел Дмитриевич Сауляк. Вярно е, че не приличаш на другите, че си особняк, че може в нещо да си и неповторим, но и теб човек може да те хване и да поразмърда.“

— Ами така. Присъствието на негативен дразнител помага да си поддържаш формата. Какво чакате? Четете листа с менюто, избирайте си ястия.

— Не съм гладен.

— Пак лъжете. Как може да не сте гладен?

— Повтарям ви, че…

— Добре, добре — нетърпеливо го прекъсна тя. — Разбрах, не сте гладен. Но тъй като се договорихме, че ще ме слушате, моля ви да си поръчате нещо.

— На мен ми е безразлично, поръчайте вие.

— Какво ви се пие?

— Нищо.

— Съвсем нищо?

— Съвсем.

— Добре, значи кампари.

Настя специално бе избрала тази маса още преди два дена. От нея чудесно се виждаше целият салон и двете врати — към фоайето и към служебните помещения.

Точно в два часа се появи Юра Коротков и седна там, където бе седял и вчера, и онзи ден. Всичко това бе част от спектакъла. Коротков внимателно огледа залата, откри с поглед Настя, леко се надигна от мястото си и й се поклони. Тя демонстративно се начумери и присви рамене.

Сервитьорката донесе ордьоври и бутилка кампари.

— Хапнете — рече Настя. — Следващото хранене няма да е скоро. Пробвайте това, вкусно е.

Сауляк вяло си отряза парче телешки език и бавно го пъхна в устата си. Лицето му бе съвсем безизразно и той съвсем не приличаше на човек, който с всички сили се съпротивлява на глада, тъй като е под достойнството му да яде нещо, за което плаща непозната жена. По-скоро създаваше впечатление, че действително не му се ядеше.

До масата им отново прилетя чевръстият Герман Валерянович, прегърнал бутилка шампанско „Ив Роше“.

— Вашият поклонник вече е тук — усмихна се заговорнически. — И помоли да ви предам това шампанско.

— Абе тоя няма ли да миряса най-сетне! — извика с досада Настя така, че да я чуят в целия ресторант.

Сауляк седеше неподвижно и дори не извърна глава в посоката, в която тя гледаше. Настя стана и хващайки бутилката за гърлото, се отправи към масата на Коротков. В ресторанта имаше тридесетина души и всички до един бяха вперили очи във високата слабичка жена в чер панталон и син пухкав пуловер, която плавно се движеше между масите с бутилка френско шампанско в ръка.

Стигайки до Коротков, Настя с размах тресна бутилката пред него, от което приборите и чашите се раздрънчаха.

— Аз не пия шампанско — високо заяви. — И повече не ми изпращайте! Разбрахте ли ме?!

— А какво пиете? — също толкова високо попита той, без да стане от стола си. — Бих искал с нещо да ви доставя удоволствие.

— Ако желаете, можете да ме целунете направо тук и сега, но само един път, и то при условие че повече няма да ми досаждате.

— Ама че си гаднярка — прошепна Коротков, разтегляйки устни в усмивка.

Настя разбра какво имаше предвид. Беше малко по-нисък от нея, но токчетата на обувките й правеха разликата в ръста им доста съществена. Тя се усмихна, давайки си сметка, че ги гледа целият ресторант. Приведе се, събу обувките си и веднага стана забележимо по-ниска, почти изравнявайки се с Коротков, който носеше зимни половинки с дебели подметки. Юра пристъпи към нея, прегърна я, сложи едната си длан на гърба й, а с другата обхвана тила й. Лицето му бавно се приближаваше към нейното и на Настя й се прииска да зажуми и да отстъпи назад. Но вече бе късно за отстъпление. Устните му бяха твърди и студени. Въпреки цялата нелепост на двусмислието (или двусмислието на нелепостта) в тази ситуация, тя не можеше да не признае, че Юра се целуваше добре. Познаваха се от осем години, работеха в един отдел, той многократно бе гостувал на нея и съпруга й, изплаквал бе на рамото й горчивината си от любовните несполуки. И сега, на много километри от Москва, в ресторанта на провинциалния хотел те се целуваха пред очите на изумената публика, само затова че някой преследваше излезлия от затвора Павел Сауляк.

„Неведоми са пътищата твои, живот милиционерски!“ — мина й през ума.

Коротков се откъсна от устните й, галантно й целуна ръка и спокойно си седна на мястото. Настя пък без да бърза обу високите си обувки, лъчезарно се усмихна и пое обратния път към своята маса.

Сауляк седеше неподвижно и въртеше между пръстите си малка виличка за десерт, без да сваля очи от нея. Настя хвърли поглед към чинията му и установи, че той не бе хапнал нищо друго, освен парченцето телешки език.

— Вижте какво, Павел, разбирам, че бихте могъл да имате свои принципи и съображения, но вие трябва да се храните. В края на краищата, това, което ни предстои, не е разходка из вилното ви място и е съвършено неизвестно кога ще можем да ядем следващия път. Най-малко от всичко ми се иска да ми се натресат проблеми заради вашите глупави капризи и приумици.

— Значи вие сте сигурна, че заради вашите приумици няма да имаме проблеми, така ли? — запита той, втренчен в лъскавата сребърна виличка.

„Аха! Значи си видял всичко. А си седеше като каменна статуя и даже не си обърна главата, когато се обяснявах с Коротков.“

— Заради моите приумици проблемите ще си бъдат лично мои, ясно ли ви е? Това въобще не ви засяга. А ако у вас възникнат проблеми със здравето, не мога да ви мъкна на гърба си. Между другото, този човек също се интересува от вас, макар с всички сили да си дава вид, че го интересувам аз. А аз пък се правя, че му вярвам. Така че, може би ще благоволите да отстъпите от принципите си и да ми разясните, макар и в най-общи линии, кой толкова усърдно се опитва да ви спипа?

Сауляк вдигна очи към нея и тя усети, че изведнъж я обля гореща вълна. Не смееше да се помръдне, ръцете и краката й натежаха като оловни и клепките й започнаха да клюмват. В тази секунда й бе напълно безразлично какво ще й отговори Сауляк и ще й отговори ли въобще. Стана й безразлично ще успее ли да изпълни задачата си и да го докара до Москва, до генерал Минаев. Повече от всичко на света й се искаше да спи.

Мобилизира всичките си сили и се отърси от вцепенението си. Стори й се, че всичко това си го бе въобразила. Сауляк си седеше срещу нея, въртейки между пръстите си сребърната виличка, и очите му все така бяха приковани в лъскавия метал.

— Да си вървим — рязко каза Настя и се надигна от стола.

Тя извади от вазата розовите карамфили, приближи се до масата на Коротков и ги запокити в лицето му. Вървейки към изхода, отново чувстваше погледите на околните — някои насмешливи, други осъждащи, трети възхитени. Но освен това, съвсем точно знаеше, че поне един чифт очи са вперени в гърба й с изострено недоумение.

* * *

— Коя е тя? Откъде се взе? — нервно подвикваше Григорий Валентинович Чинцов. — Поне нещичко успяхте ли да разберете за нея?

— Доста неща, Григорий Валентинович — започна да докладва помощникът му. — Но сведенията ни са толкова противоречиви, че е трудно да се разбере на кои да се вярва и на кои — не. Казва се Анастасия Павловна Сауляк. Вероятно е негова жена или близка. Паспортните й данни взех от администратора на хотела в Самара, но не успях да ги проверя. Тези, които я наблюдават в Самара, твърдят, че разполагала с много пари и ги пръскала наляво и надясно, без да й мигне окото. Вероятно е имала някакъв конфликт със Сауляк, защото не са се хвърлили един друг в прегръдките си, когато той излязъл от затвора. Тя за нещо му се оправдавала, а той я слушал снизходително. Изглежда не очаквал, че ще дойде да го посрещне. Тази особа е крайно неуравновесена и екзалтирана, способна е на ексцентрични постъпки. С други думи, жена с нестандартно поведение. И аз мисля, че…

— Хайде, хайде — окуражи го Чинцов. — Давай да видим какви са идеите ти.

— Аз мисля, че тя може да е от онези…

— Нима?

Чинцов се намръщи, разтърка с палец носа си, след това си наля в една дебелостенна чаша минерална вода и отпи няколко едри глътки.

— И защо ти хрумна тази мисъл?

— Поведението й е някак необичайно. И освен това, ако те имат родствена връзка, то това е още повече възможно. Знаете, че се предава на генетично ниво. Та, си помислих, Григорий Валентинович, че ако тази жена не знае нищо, бихме могли да я използваме. На времето Булатников използваше Павел, а ние ще използваме нея. Трябва само да си изясним какво и колко знае и не е ли опасно да я оставяме жива.

— Не мислиш, за каквото трябва — сърдито отвърна Чинцов. — Преди всичко, трябва да се мисли не е ли опасно да се отървем от нея. Ти си като дете, което го примамват с бонбонче и то веднага забравя, че трябва да си подготвя уроците. Основната ни задача е да накараме Павел завинаги да замълчи. А тази хубавица ни се мотае из краката, забелязала е колата и макар номерът й да е фалшив, мутрите на нашите хора в нея са били съвсем истински. Затова не можем да я пренебрегнем като свидетел. Трябва да решим можем ли да я отстраним заедно с Павел или трябва да почакаме, докато двамата най-сетне се разделят. А ти вместо това ми пробутваш разни глупашки идеи как да сме я използвали. Не ни е нужно да я използваме, набий си го това в кокошия мозък. Трябва само да бастисаме Павел и край.

— Добре, Григорий Валентинович.

* * *

Времето до вечерята прекараха в апартамента, без да си разменят нито дума. Настя лежеше в гостната, взирайки се в тавана, а Павел се бе затворил в спалнята и се занимаваше с нещо, но точно с какво, не й бе известно. В седем часа тя се надигна от дивана и без да почука, влезе при него.

Сауляк стоеше до прозореца и внимателно наблюдаваше улицата, макар вече да се бе спуснал мрак.

— Трябва да отиваме в ресторанта — хладно оповести тя. — Време е за вечеря.

— Ужасно лакома сте — подсмихна се Павел.

— Вие какво, да не би пак да се отказвате от храна?

— Не съм гладен.

— Не ме будалкайте — уморено рече Настя. — Правите се на супермен, който може цяла седмица да издържи на глад и жажда, така ли? За Бога, само не и за сметка на работата, която трябва да свършим! Дайте ми възможност спокойно да ви докарам в Москва и можете да си гладувате после до второто пришествие.

— Като стана дума за общата ни работа, как възнамерявате да ме качите на самолета без паспорт?

— Ще се качите със служебната си бележка. Нали ви дадоха документ за освобождаването ви от затвора?

— Но да летя с тази служебна бележка, това е все едно да си окача на врата табелка: „Аз съм Сауляк“. Вие искате ли да ме доставите цял и невредим или аз нещо не разбирам?

— Не ви засяга какво искам! — сряза го Настя. — Ще летите с бележката. Омръзнаха ми вашите капризи, плащат ми, да ви измъкна оттук, а не да търпя чепатия ви характер. Между другото, за да ви спася кожата, аз се отказах от ролята, за която отдавна си мечтая. Но се убедих, че не си е струвало да правя такава жертва заради вас.

— Отказала сте се от роля? Актриса ли сте?

— Представяте ли си? Не само че съм престъпница, ами на всичко отгоре и актриса. Впрочем, станах актриса, преди да ме качат на нара.

— Пък аз си мислех, че сте частен детектив или нещо от този род.

— Виж ти. Излиза, че гладуването оказва благотворно влияние на умствената дейност. За още нещо мислите ли? Дявол да ви вземе, Павел Сауляк, аз пък мисля единствено как да хвърля пепел в очите на нашите преследвачи и да не им позволя да ви докопат. И съвсем не би било лошо, ако и вие мислите именно за това, а не за моята печална биография. Впрочем, имайте предвид, че по документи аз нося вашата фамилия.

— Защо? Защо е нужно да го правите?

— А вие поразсъждавайте малко. Щом сте толкова принципен и не искате да ядете, поне понапрегнете мозъка си. А сега излезте от спалнята, защото трябва да се преоблека.

Когато Павел затвори вратата след себе си, Настя изхлузи панталона и пуловера, а после извади от гардероба чорапогащи, минипола и памучна тениска с дълбоко изрязано деколте. Нагиздвайки се така, заприлича на евтина проститутка, но се налагаше да се примири с това. Извади козметичния си несесер и добави яркост на спокойния си дневен грим.

Сауляк нищо не й каза по повод на външния й вид и тя оцени по достойнство неговата сдържаност. Сама на себе си беше противна.

Герман Валерянович тутакси се оказа на тяхно разположение, още щом пристъпиха прага на ресторанта. Вечерно време тук публиката беше друга. Наред с гостите на хотела, слезли просто да вечерят, можеха да се видят и тъмни типове, и бизнесмени, и местни проститутки — пълен ресторантски комплект от средна величина. Салонът жужеше от приглушени гласове, но Настя знаеше, че в осем започваха работа музикантите и тогава нямаше спасение от грохота на уредбите им. Налагаше й се да издържи на това мъчение, както вече го бе изтърпяла две вечери.

Тя пое менюто от сервитьорката и без да го отвори, го подаде на Павел.

— Бъдете така любезен да направите поръчката.

— Но аз не познавам вкусовете ви — възпротиви се той, опитвайки се да й го върне.

— Аз пък не познавам вашите. Не спорете, моля ви. Струва ми се, че вече се договорихме за някои неща.

Келнерката бе застанала наблизо с тефтерче и химикалка в ръка и Настя злорадо си помисли, че в нейно присъствие Сауляк нямаше да посмее да се измъкне. Колкото тежък и чепат да бе характерът му, щом като бе бил агент на генерала от КГБ, то би трябвало да си дава ясна сметка за тази черта, до която би могъл да се любува на своята сложност и неординарност, и след която не би трябвало да го прави, защото би навредил на работата. Тази черта в случая бе присъствието на страничен човек, тоест на сервитьорката.

Павел направи поръчката, почти без да се замисля, затвори менюто и го подаде на момичето.

— Сега да не започнете да се цупите, ако съм сгафил нещо — промърмори, когато келнерката се отдалечи. — Ще ви се наложи да ядете, каквото ви донесат.

— Ще го изям — сви рамене Настя. — За разлика от вас, аз съм всеядна и непретенциозна. Просто учудващо е, че за две години в затвора сте запазил равнодушието си към храната. Я се огледайте за моя „Ромео“. Да не би вече да е пристигнал.

— Не е — веднага отвърна Сауляк.

„Хвана се — помисли си тя. — Поне за камуфлаж да бе огледал залата. Ясно е като бял ден, че си търсил с очи Коротков още от мига, в който влязохме в ресторанта.“

Този път Павел изяде всичко, каквото бе поръчано, но го правеше с такава физиономия, сякаш излежаваше каторга. Или наистина не изпитваше глад, или се преструваше, но защо му бе тази игричка, Настя така и не успяваше да разбере.

Точно в осем на подиума излязоха музикантите. Певицата, облечена в някаква умопомрачителна черна рокля с метални капси, вдигна микрофона към устните си и запя на руски популярна френска песничка. Гласът й бе слабоват и го владееше лошо, но известността на мелодията си свърши работата и на дансинга скоро започнаха да пристъпват от крак на крак няколко танцуващи двойки.

Настя си запали цигара и замислено се втренчи в тях, тананикайки си същата песен, само че в оригинал.

— Нали ми казахте, че не знаете нито един чужд език — не се стърпя Сауляк.

„Вече втори път се хваща — констатира тя. — Прогресът е налице.“

— Ами излъгах ви — отвърна, усмихвайки се безгрижно.

Искаше й се да срещне очите му, но те непрекъснато й се изплъзваха.

— И защо? Какъв е смисълът на тази лъжа?

— Това ме забавлява. Да не би да имате нещо против?

— А останалото също ли е лъжа? И присъдата за мошеничество, и новата роля?

— Виж, това няма да ви кажа. Поне засега. Съдейки по всичко, вие още не сте се научил да различавате истината от лъжата.

— А вие? Научихте ли се?

— Отдавна — засмя се Настя. — Ако ви е интересно, мога някога да ви разкажа как се прави това. А сега ще ви помоля да ме заведете да танцуваме.

— Аз не танцувам — мигновено отвърна Сауляк.

— А мен това хич не ме интересува. Можете да говорите такива неща на момиче, което не ви харесва, а иска да танцува с вас, но когато аз ви моля, вие сте длъжен да станете и да тръгнете с мен. Нещо повече, ще ви моля да бъдете мил с мен до такава степен, че ухажването ви да бие на очи. Ясно ли ви е?

— Това е изключено! Хич не ме молете.

— Грешите нещо, Павел Дмитриевич — процеди ледено Настя. — Вие сте в опасност, а не аз. И вие трябва да ми се подчинявате, а не обратното. Ще ви кажа какво ще направим сега. Ние ще танцуваме, после вие ще ме прегърнете и ще ме целунете, а аз ще ви зашлевя плесница. След това спокойно ще се върнем на масата си и тук ще ме целунете още един път, за да видят всички. И чак тогава ще седнем. Запомнихте ли?

— Аз няма да направя това — глухо каза Сауляк, облегна се на стола си, скръсти ръце пред гърдите си и затвори очи.

— Вие ще го направите, защото така трябва! И ако не разбирате защо е необходимо, ще ми се наложи да ви обясня, макар че никак не ми прилича да обяснявам такива примитивни неща на човек с вашата биография и опит.

— Какво искате да кажете? — попита той, без да отваря очи. — За какъв опит намеквате?

— За опита в работата ви с Булатников.

— Нямам намерение да обсъждам това. Още по-малко пък с вас.

— Прекрасно. Аз също не бих искала да засягам тази тема, но вие ме принудихте. Затова, още щом свърши паузата на оркестъра, ние с вас отиваме да танцуваме и да разиграем спектакъла.

— Аз няма да ви целуна.

„Отлично. Значи, да танцуваш вече си съгласен. Още една крачка по пътя към прогреса.“

— Ще ви се наложи.

— Не.

Настя протегна ръка и ласкаво погали пръстите му. Миглите му трепнаха, но очите му си останаха затворени.

— Паша — измърка сладко тя. — Моля те, миличък, направи го. Заради мен. Много те моля.

Клепачите му се повдигнаха, между рехавите ресници проблеснаха очите му, бузите му сякаш хлътнаха още повече, но устните му едва забележимо шавнаха в бледо подобие на усмивка.

— Добре. Да вървим.

Оркестърът поде нова мелодия. Пред подиума вече се бе стълпил доста народ и можеше да се танцува само с плътно притиснати тела.

Настя сложи ръце върху раменете на Павел, а той доста грубо постави дланите си върху задните й полукълба, напиращи изпод тънката й миниполичка.

— Хей, по-кротко — тихо го помоли тя. — Това вече е прекалено сериозно.

— Че аз не се шегувам. Нали сама го искахте.

— Аз съвсем не исках това и вие прекрасно ме разбирате. Длъжен сте да ме разберете.

— Погледни ме! — настоя Сауляк и Настя с някакво неприятно чувство си отбеляза, че той най-сетне бе преминал на „ти“.

Вдигна глава и се натъкна на погледа му.

— Ти го искаше — бавно и тихо заговори Павел, стискайки я все по-силно за дупето. — Ти искаше именно това, нали? Искаше го още от онзи момент, когато се целуваше днес със своя почитател в този ресторант. Целуваше се с него, а ти се искаше на неговото място да бъда аз. Ти и сега го искаш. Хайде, признай си и веднага, ще ти стане по-леко. Кажи ми, че ме желаеш.

Настя изпадна във вцепенение, подобно на онова, което я бе обхванало по време на обяда им. Ръцете й изведнъж станаха много горещи и някак слаби, струваше й се, че дори и химикалка не би могла да задържи между пръстите си. Думите вече се надигаха в гърлото й, напираха към езика и тя беше сигурна, че ей сега ще произнесе: „да, аз те желая“, че ще й олекне, и че всичко ще бъде добре — дори и отлично. Тихият му монотонен глас я омайваше, увличаше я към някаква тъмна бездна на безволието, студените му пръсти вече опипваха бедрата й под поличката…

Тя направи неимоверно усилие, изтръгна се от обятията му и му залепи плесница. Никой не им обърна внимание — музиката беше оглушителна и танцуващите двойки бяха заети със себе си. Павел ловко хвана ръката й и с такава сила стисна китката й, че в очите й избиха сълзи. Той направи още едно леко, почти незабележимо движение, натискайки точката на болката, и загубила равновесие, Настя рухна на колене. Сега вече привлякоха вниманието на околните към себе си, танцуващите отстъпиха настрани и на вратата се появиха главите на горилите, готови при първия подаден знак да се втурнат да въвеждат ред.

Павел й подаде ръка и й помогна да се изправи. Отправиха се към своята маса под удивените погледи на присъстващите в ресторанта и мълчаливо седнаха.

С крайчеца на окото си Настя забеляза Коротков. Тя махна на келнерката да се приближи.

— Извикай Герман — нареди й, без да я поглежда.

След няколко минути дотича услужливият метър д’отел. Настя отвори чантичката си и извади три банкноти по петдесет хиляди.

— Изпратете някого да купи цветя. Розови карамфили за мен и жълти — хей там на онази маса, където седи моят поклонник. И по-бързичко!

Герман грабна парите и се понесе.

— Не ви разбирам — обади се Сауляк.

„Е, най-сетне — с облекчение си помисли тя. — Най-после ти ми заговори пръв, а не просто да отговаряш на нахалните ми въпроси. Най-после разбираш нещо. Работата помръдна, но Бог ми е свидетел какво ми струваше това… Ще ми излезе и синина на ръката!“

— Какво не разбирате? — уморено го запита, поглаждайки машинално тръпнещата си от болка китка.

— Защо купувате цветя, които не ви харесват?

— Затова, защото аз никога не купувам цветя, които ми харесват. Цветята, които ми харесват, ми ги купуват хора, държащи да ми доставят удоволствие.

— Това не е отговор.

— Друг няма да има.

— А жълтите карамфили харесват ли ви?

— Не. Аз по принцип не обичам карамфили.

— Значи, те се харесват на вашия „Ромео“?

— Откъде да знам какво му се харесва — сви равнодушно рамене Настя.

— Тогава защо…

— Не знам — прекъсна го тя. — Просто така. Аз нали не ви питам защо направихте онова нещо там, до подиума. Направихте го, защото ви се е приискало, или сте сметнал за необходимо да го направите — ето го и целият отговор. И не възнамерявам да ви искам отчет, защо сте постъпил така, а не инак. Решил сте — значи сте решил. Както сте решил, така и сте постъпил.

— Трябва да отбележа, че сте много либерално настроена особа.

— Уви, не съм. Аз съм анархистка, привърженичка съм на абсолютната свобода. Имам предвид главно свободата за вземане на решения. Затова не ви досаждам с въпроси и нямам намерение да ви се отчитам по повод на цветята. Ако сте се нахранил, можем да се връщаме в апартамента си.

— Ами цветята? Още не са ги донесли.

— Ще ги донесат в хотела.

Настя плати сметката и се качиха на третия етаж. За стодоларовата банкнота Елизавета Максимовна бе записала в регистрационния журнал, че в апартамента живеят двама души, и новата дежурна не попита нищо, а само ги изгледа с не особено любезен поглед.

— Вие ще спите в спалнята! — разпореди се Настя с нетърпящ възражения тон.

Павел кимна безмълвно.

Тя бързо влезе в спалнята, взе дрехите си и се шмугна в банята да се преоблече. С настървение насапуниса лицето си, изми крещящия си грим и застана под душа. След като се избърса, нахлузи любимите си джинси, облече си тениска и пуловер и се почувства далеч по-добре.

Влизайки в гостната, веднага забеляза огромния букет, поставен на масичката пред дивана. Павел седеше в креслото със затворени очи, скръстени пред гърдите ръце и преметнал крак върху крак. Това очевидно бе любимата му поза и в нея той се чувстваше най-комфортно.

— Хайде да спим — рече Настя. — Сигурно сте уморен.

— Не съм.

— Аз пък се уморих. И искам да си легна.

Сауляк се надигна и без да обели дума, се отправи към спалнята. Тя влезе след него, събра завивките от единия креват, отнесе ги в гостната и ги разстла на дивана. После угаси лампата, събу обувките си, съблече пуловера и се мушна под одеялото по джинси и тениска. Всичко би могло да се случи — изведнъж можеше да й се наложи да скача и да хукне през глава нанякъде.

Знаеше, че няма да може да заспи, когато съвсем наблизо, само на няколко метра от нея, се намираше човек, който излъчваше неразбираема, но доста осезаема опасност. Все пак трябваше поне да полежи, спокойно да полежи и да помисли. Длъжна бе последователно да прехвърли в паметта си всичко, което се бе случило през този ден — крачка след крачка, дума след дума — за да си изгради някаква представа кой и какъв е Павел Сауляк.

В спалнята беше тихо, но след минута-две дочу скърцане на креват, след това последваха тихи стъпки и вратата се отвори.

— Какво става? — попита Настя.

— Искам да ви задам един въпрос. Може ли?

— Може.

— В ресторанта много ли се изплашихте?

„Ах ти, гадняр такъв! — почти с умиление си помисли тя. — Ти какво, кучи сине, експерименти ли си правиш с мен? И сега си умираш от любопитство, защото не разбираш сполучливи ли са били те, или не. И до такава степен те гложди любопитството, че даже нарушаваш шибаните си принципи и пръв ми задаваш въпроси. Сън дори не те лови от любопитство.“

— Не толкова се уплаших, колкото се изненадах — отвърна му напълно дружелюбно. — Изведнъж започнахте да ми говорите на „ти“, макар че сутринта категорично отказахте да го правите. Впрочем, аз очаквах от вас нещо по-особено. Все пак сте прекарал две години в зоната и е напълно естествено в един момент да проявите неадекватност в контактите си с мен. Но това е простимо.

— Значи не се изплашихте съвсем?

— Разбира се, че не. От какво, според вас, би трябвало да се страхувам? Да не би да си мислите, че никога не съм спала с мъже?

— Извинявайте. Лека нощ.

Врата скръцна и Павел изчезна в спалнята.

„Да, изплаших се — рече си Настя, свивайки се на кравайче под тънкото хотелско одеяло. — За първи път се изплаших още по време на обяда. Ти си страшен човек, Павел Сауляк. Господи, как само да те докарам до Москва и после никога да не те видя?!…“