Александра Маринина
Не пречете на палача (11)

Десета глава

Уралското студуване не се размина безнаказано на Настя Каменская. В Москва веднага я заболя гърлото и носът й се запуши, но това съвсем не означаваше, че ще си лежи вкъщи и няма да ходи в службата. Текуща работа, както обикновено, имаше много и да си кара болничните на топло у дома, беше недопустим разкош не само за нея, но и за всеки от сътрудниците в отдела за борба с тежки криминални престъпления.

Пътуването до Самара заради Павел Сауляк й бе оставило тягостно чувство, макар че нищо лошо не бе се случило и беше изпълнила успешно задачата си: беше измъкнала Павел изпод носа на неговите преследвачи, беше го докарала в столицата и го бе предала на генерал Минаев. Но нещо непрекъснато я тревожеше, лишаваше я от сън и от спокойствие.

Няколко дни след нейното завръщане началникът на отдела полковник Гордеев унило каза на поредната оперативка:

— Е, деца мои, предизборната надпревара стартира. Започнаха да се сипят височайши трупове. На нашата територия е предал Богу дух голям мафиот от юга. Налице са всички основания да предполагаме, че някой му е помогнал да премине в отвъдния свят. Настя, ще останеш след съвещанието, с теб ще имаме отделен разговор.

Когато след оперативката сътрудниците се разбягаха по своите детективски работи, Настя се сви в ъгъла на началническия кабинет, стискайки в ръка омачкана носна кърпичка.

Виктор Алексеевич съчувствено я изгледа и поклати глава.

— Ти поне лекуваш ли се с нещо?

— Не. Аз никога не се лекувам.

— По принцип ли?

— Разбира се. Нека на организма му е ясно, че помощ от мен няма да дочака. А иначе той ще започне да се надява, че ще го държа вкъщи под одеялото и ще го подхранвам с таблетки, за да се справи с болестта. Няма да я бъде тая. Да се оправя самичък. Като взема веднъж да го глезя…

— Бива си те — усмихна се Гордеев. — Откъде ти идват в главата тези глупави теории?

— Не знам — отвърна на усмивката му тя. — Нали вие сам винаги сте твърдял, че съм била смахната.

— И съм бил прав. Слушай, момичето ми, на теб фамилията Юрцев нещо говори ли ти?

— Това не е ли онзи мафиот, дето е обърнал подковите?

— Точно той е.

— На мен лично — не. Но с него се е сблъсквал Стасов и ми е разказвал някои нещица.

— И сега ще ми кажеш, че не обичаш да клюкарстваш… — поде Гордеев.

— Не обичам — потвърди Настя. — Но няма да ви кажа това. Вие питате — ние отговаряме. Само че май ще е по-добре да се питат руоповците или дори Зачатов. Това е тяхна епархия.

— Тях ще ги питам друг път. А ти сега излагай това, което ти е известно.

— В действителност то не е кой знае колко. През лятото Стасов си почивал на юг с дъщеря си, а неговата бивша жена работела на кинофестивала, който се провеждал по това време в същия този град. Юрцев бил един от спонсорите на филмовия фестивал, давал пари за него и печелел от рекламата. Нещо повече, покрай фестивала се въртели маса хора, на които им се искало да се поразвлекат, а ресторантите и казината в града принадлежали на Юрцев. Когато Стасов започнал да му пречи, Олег Иванович организирал истинска атака срещу него.

Разказът за обстоятелствата около запознанството на частния детектив Стасов, по онова време още подполковник от милицията, с безпардонния мафиот Юрцев отне на Настя около половин час. Виктор Алексеевич я слушаше внимателно, почти без да я прекъсва, като само от време на време й задаваше уточняващи въпроси.

— С други думи, на този участък от крайбрежието покойникът е бил пълновластен стопанин — обобщи накрая Гордеев. — Това, разбира се, не е наша работа, нека се занимава с него управлението по организираната престъпност. Но сърцето ми подсказва, че те ще създадат бригада и ще помолят някого от нас да се включи в нея. Би ли отишла?

— Точно аз ли, Виктор Алексеевич…

Настя се намръщи и започна усилено да разтърква носа си малко под веждите. Древният метод не й помогна, тя примижа, притисна към ноздрите си кърпичката и кихна.

— Какво „точно аз“? И защо толкова не обичаш да работиш в бригади?

— Навярно ми липсват колективистични устремления. Аз не съм колхозничка, а еднолична селянка. Моля ви се не ме давайте на бригадата — жално рече тя.

— И на мен не ми се ще да те давам — усмихна се полковникът. — Но кого друг да дам, ако не теб?

— Коля Селуянов, например.

— Добре, ще си помисля. Виж, ами твоят Стасов…

— Той не е мой, а общ. Не ми преиначавайте думите.

— Е, хубаво, нека бъде нашият Стасов. Как ти се струва, дали ще ни разкаже в детайли епопеята си с Юрцев.

— Че защо не. Той няма какво да крие.

— Тогава го помоли да дойде тук. Разбрахме ли се?

На Настя й беше съвсем ясно какво иска началникът й. Когото и да командироваха към бригадата, ако такава бъдеше създадена, най-добре би било, ако този човек знаеше повече от колегите си от РУОП^[1]. Между отделите и службите винаги бе съществувал някакъв съревнователен дух, който в зависимост от личността на ръководителите им ту ставаше здрав и делови, ту се превръщаше в почти болезнена ревност, която можеше да бъде утолена само с успешно разкрито „чуждо“ престъпление зад гърба на колегите.

Гордеев никога не се стремеше да дърпа чергата към себе си, но понякога успехите на собствените му подчинени, напук на шефовете и сътрудниците от другите отдели, ставаха козове в апаратните игри, в които да не участва Виктор Алексеевич просто не можеше, предвид на заеманата от него длъжност. А иначе, Бог му беше свидетел, че и при най-малка възможност би се дистанцирал от тях с удоволствие.

Стасов се съгласи да дойде на „Петровка“, но предупреди, че може да го направи едва следобед.

Излязъл в пенсия тридесет и осемгодишен, сега той работеше като шеф на службата за охрана при кинообединението „Сириус“, беше получил лиценз за частна детективска и охранителна дейност и беше напълно доволен от живота.

Около пет часа Владислав Стасов се изсипа в кабинета при Настя — огромен, двуметров, зеленоок и весел — внасяйки в одименото помещение мирис на мразовит слънчев ден и на несъкрушимо здраве.

— Та какво му се е случило на скъпия Олег Иванович? — попита той, поемайки от ръцете й чашката кафе. — Получи ли си най-сетне това, което си го търсеше, миличкият ми?

— Аха — кимна тя. — Като че ли се е отровил.

— Харесва ми това — рече Владислав.

— Какво ти харесва? Че се е отровил ли?

— Не, харесва ми твоето многозначително „като че ли“. Сигурно искаш да кажеш, че такива богати и щастливи гешефтари за нищо на света не посягат сами на живота си, нали?

— Приблизително. А ти имаш ли друго мнение по въпроса?

— Всичко се случва, Настя. Но що се отнася до Юрцев, ти май си права. Направи ми впечатление на жизнелюбив и несклонен към депресии човек. Макар че съм общувал с него не повече от два часа. Впрочем, какви са обстоятелствата?

— Юрцев пристигнал в Москва, за да участва в поредната нефтена презентация. И дори платил пътните разходи и пребиваването в Русия на няколко почетни гости от чужбина. Мероприятието се провеждало в хотел „Русия“. Юрцев бил любезен, контактувал с познати и приятели, после вероятно се почувствал зле, защото изведнъж пребледнял, изтрил потта си и излязъл от залата. След известно време се завърнал и видът му бил напълно свеж и бодър. Отново започнал да се разхожда из банкетната зала и да води разговори. Внезапно прекъснал разговора си, отдръпнал се настрана и започнал да вади от джоба си таблетки. Пак изглеждал зле. Пъхнал една таблетка под езика си и почти веднага паднал. Починал след около десетина минути. Това всъщност са и всичките обстоятелства.

— А какви таблетки е употребил?

— Отровни разбира се, какви други. Имал цяло пакетче от тази отрова, търкаляло се на пода до трупа му. Производството не е фабрично. Щом като у нас съществуват цели нелегални лаборатории за наркотици, с отровата няма никакви проблеми. Тя също може да бъде лесно приготвена. Въпросът е защо я е носел със себе си, при това в такова количество. Да не се е готвел да трови участниците в презентацията като мишки в мазе?

— А от какво е направено пакетчето, в което са се намирали таблетките?

— Ами от листче, което е било откъснато от личния бележник на Юрцев. Приятно е, нали?

— По-приятно не би могло да бъде — поклати глава Стасов. — И какво иска от мен шефът ти в тази ситуация?

— Подозирам, че иска да си поиграе на гоненица с руоповците. Разказвам по-нататък. Аутопсията показала, че Юрцев не е страдал от никакви сериозни заболявания, сърцето, кръвоносните съдове и прочее били в напълно задоволително за възрастта му състояние. Така че, въпросът от какво му е станало лошо и какво толкова внезапно го е заболяло, остава открит. Приблизително половин час преди смъртта си той е употребил някакво лекарство от групата на бензодиазепините — нозепам, тазепам, диазепам или нещо от този род. Тези препарати не премахват никакви болки и не се употребяват при хронични заболявания. Въпрос: защо е глътнал това лекарство?

— А защо въобще го гълтат? — попита Стасов. — Струва ми се, че то е успокоително, премахва тревогата. Може би е бил нервен.

— Може би — съгласи се Настя. — Само дето не е ясно от какво. Участниците в мероприятието, които са били разпитани, нищо съществено по този въпрос не са казали. Юрцев с никого не се е карал, с никого не си е изяснявал отношенията и въобще всичко е било много мирно и тихо. Но възниква друг въпрос: откъде се е взел у него бензодиазепинът? В него не е намерен нито флакон, нито някаква друга опаковка. Какво излиза, че е носел в джоба си една-единствена таблетка? Стасов, повярвай ми, че така не става. Ако човек знае, че здравето му би могло да го подведе, и ще му потрябват лекарства, той ги носи със себе си в достатъчно количество. Просто слага в джоба или чантата си цяла опаковка, за я има под ръка за всеки случай. Не ми се вярва, че всеки път, когато напуска своя дом, си взема само по една таблетка.

— Права си. Тогава излиза, че някой му е дал това лекарство.

— Именно. Станало му е лошо, той е излязъл на чист въздух и тишина във фоайето, оплакал се е на някого, че му е зле, и този доброжелателен „някой“ му е дал лекарството. Но никой от участниците в презентацията не е споменал за това. Защо?

— Защото лекарството му е дадено от човек, който няма никакво отношение към мероприятието. Случаен човек.

— Стасов, я се стегни! — възмути се Настя. — Поукроти малко полета на фантазията си. Ти какво, да не би да вярваш във възможността за появата на случаен човек там, където с всеки участник е пристигнал най-малко поне един бодигард? Там, където се е влизало само със специални покани? На този прием и мишка не би могла да се промъкне. В залата са били събрани нефтени крале, магнати, мафиоти.

— Да допуснем. Тогава как ще обясниш всичко това?

— Не знам — въздъхна тя. — Ще помисля. Може би ти ще ми подскажеш нещичко, нали си умен.

— Не ми се подмазвай — засмя се Стасов. — Колко души са присъствали на тази презентация?

— Около сто. Досещам се за какво намекваш, Стасов. Но ти би трябвало да разбираш, че това не е реално. Така умее да работи само Доценко, но той е сам, а те са сто. На всичко отгоре — и охраната. Та това са два месеца работа.

Стасов си премълча и само намигна хитро. Логиката беше очевидна. Нека сътрудниците от подразделението за борба с организираната престъпност да разработват криминалните връзки на Юрцев, на неговите конкуренти и партньори в бизнеса, а сътрудниците на Гордеев щяха да се занимават с тихата, къртовска и стандартна дейност: да разпитват хората и да се опитват да установят дали някой от тях не е виждал страничен човек. На такива мероприятия много от гостите не се познаваха един друг, но нали затова ги имаше следователите. Особено такива, като Миша Доценко, който се славеше със своето майсторство да работи със свидетелите.

* * *

Изминаха още два дена и Настя Каменская напълно успешно успя да се справи с настинката си. Настроението й рязко се подобри и тя с прояснена глава се зае с анализа на сведенията около странната смърт на Олег Иванович Юрцев. Бригада наистина беше създадена, но Гордеев удържа на думата си и включи в нея Селуянов, оставяйки Настя на спокойствие. Обаче това състояние на привидно спокойствие не трая дълго.

— Приемай втория високопоставен труп — заяви Виктор Алексеевич, влизайки в кабинета и настанявайки се зад свободното бюро.

— Кого още?

— Един висш чиновник от Генералната прокуратура. Станало е тази сутрин. А за твое сведение, мързеливке, престъпникът е хванат на местопрестъплението.

— Тогава аз за какво съм ви? — учуди се Настя. — Да не би нещо да ви смущава?

— Абсолютно нищо. Имало е маса очевидци. Убиецът е разстрелял жертвата си в упор до входа на жилищната кооперация. Посред бял ден и пред очите на изумената публика. Но той не може да обясни защо го е направил.

— Смахнат ли е? Или се прави на такъв?

— Нека с това да се оправят лекарите. Искам ти да го „наложиш“ върху другите неразкрити убийства. И да изясниш откъде е взел оръжието.

— А той какво казва? Че го е намерил, или че го е получил в колет по пощата?

— Там е работата, момичето ми, че той не казва нищо разумно. Такива глупости дрънка, направо лошо да ти стане.

— Така ли? И какво например?

— Например твърди, че го е откраднал от своя съсед.

— А какъв е съседът му?

— Работник от милицията, представи си. И никой не е крал от него никакъв пистолет.

— Наистина ли не е крадено? Може би лъже?

— Може би. Аз изпратих Коротков да се разправя със съседа, а ти се заеми с личността на този стрелец-психопат. В Москва имаме десетки такива убийства. Поогледай се, може да изскочи нещо. Ако действително е маниак, не е изключено това да не е първият му подвиг. Тогава става разбираемо защо престъпленията са останали неразкрити. Най-трудно се издирват маниаците, добре ти е известно.

Разбира се, това бе добре известно на Настя. Още от древни времена разкриването на всяко убийство бе започвало с търсене отговор на въпроса: Qui prodest? На кого е изгодно? При това, под изгодно се разбираше не само материално обогатяване, но и психологически комфорт. В крайна сметка, убийствата за отмъщение или от ревност също носеха определена изгода за убиеца: за него от лицето на земята изчезваше негативният дразнител. Откриеш ли мотива, ще намериш убиеца — от просто по-просто. Но ако не ти се удадеше да разбереш на кого е изгодна смъртта на потърпевшия, тогава всичко се усложняваше доста много. Убиецът и потърпевшият не се познават един друг, жертвата е избрана случайно и върви, че намери този луд…

Надвечер Настя извади от сейфа и нареди пред себе си копия от собствените си аналитически справки за неразкритите престъпления. Като начало, реши да се ограничи в последните три години. Ако се наложеше, по-късно можеше да се върне и по-назад във времето.

В нейните записки неразкритите престъпления бяха групирани по серии. Настя обикновено си избираше различни основания за класифициране и по всяко отделно основание разделяше престъпленията на групи. Имаше групи, в които престъпникът беше видян, и такива, в които никой не го бе видял. Съществуваха групи, сформирани в зависимост от начина на убийството. Имаше варианти за класификация, в зависимост от личността на потърпевшия, от мястото, където е извършено престъплението, от годишния сезон, от дните на седмицата, от часа на денонощието и така нататък. В отделна група бяха събрани убийствата, извършени с така нареченото „прекомерно насилие“, когато в жертвата е стреляно много пъти или са й нанесени многобройни прободни рани с нож. Имаше и най-обикновени убийства.

Убийството на чиновника от Генералната прокуратура беше извършено сутринта на многолюдно място в делничен ден. И изстрелите в него бяха достатъчно, за да бъдат застреляни четирима души. Престъпникът се бе оказал мъж на двадесет и четири години, със среден ръст и нездраво подпухнало лице.

„И така — рече си Настя, — да видим сега с какво разполагаме тук.“

Случаите, в които убиецът бе видян от някого и свидетелят го беше описал като млад мъж със среден ръст и подпухнало лице, в нейния списък се оказаха два. Първият датираше от пролетта на деветдесет и трета година. Точно по същия начин с пистолет беше разстрелян на пръв поглед с нищо незабележим човек, който при по-детайлно разглеждане се беше оказал ловък изнудвач. Тогава цялата работа се бе съсредоточила около тези, които той би могъл да шантажира, но сред тях не бе открит убиецът му. Пистолетът, с който е бил застрелян изнудвачът, бил намерен скоро, но по него нямало никакви отпечатъци от длани или пръсти, защото старателно бил изтъркан.

Вторият случай станал малко по-късно — в края на деветдесет и четвърта година. Там също фигурирали показания за човек с подпухнало лице, но оръдието на престъплението този път било нож.

Този случай Настя си го остави за резерва и реши да се заеме плътно с убийството на изнудвача. Интересно беше къде е бил и с какво се е занимавал задържаният тази сутрин убиец през пролетта на деветдесет и трета година. С точност до един ден, разбира се, това не би могло да се установи. Но възможно бе да се окаже например че този човек през този ден просто не е могъл да извърши престъпление в Москва, и тогава с чиста съвест можеше да бъде оставен на мира.

Настя трепна, когато телефонът рязко иззвъня почти до ухото й.

— Хей, приятелко, ще се прибираш ли вкъщи или… — попита съпругът й.

— Или — отвърна тя, без да откъсва очи от разхвърляните на бюрото й листи. — Да не би вече да е време?

— Не настоявам, но все пак би ми се искало вече да си си дошла.

— Трябвам ли ти?

— Не, разбира се — засмя се Алексей. — За какво си ми? Само грижи ми създаваш. Но между другото, скъпа, ние поканихме брат ти на гости и след половин час той ще бъде тук. Какво ти е отношението към това?

— О, Альоша, извинявай! Съвсем бях забравила. Оставям всичко и тичам. Я почакай, защо каза, че Саша ще пристигне след половин час. Да не би да е сам, без Даша?

— А Дашка отдавна е тук. И докато ти и твоят брат се правите на страшно заети, съпругът ти и неговата жена ви изневеряват.

— И двамата ли едновременно?

— Не, само аз. Аз ти изневерявам, а Даша запазва предаността си към своя мъж. Е, идваш ли си или не?

— Идвам си, Альоша. Вече се обличам. Помоли Саша да ме посрещне на метрото.

Настя бързо върна документите в сейфа и нахлузи палтото си. Някак конфузно се беше получило — да забрави за гостуването на брат си и жена му и да закъснее да се прибере. Едва ли щяха да й се обидят сериозно, но все пак…

Излизайки от метрото на станция „Шчелковская“, тя веднага забеляза колата на брат си.

— Здрасти, Саша — рече му, настанявайки се на предната седалка. — Извини ме, че съм толкова глупава.

— От мен да мине — засмя се Александър Каменский. — Какво друго може да очаква човек от теб!

Целуна я, а след това се отдръпна и я огледа по-внимателно.

— Ти си една такава… — запъна се той, търсейки подходящата дума.

— Каква съм? Какво не ти харесва?

— Абе, не… Някак не си същата. Не знам дори как да го кажа. Не приличаш на себе си. Неприятности ли имаш?

— Уж нямам — сви рамене Настя.

— И настроението ти е нормално?

— Даже хубаво.

— Да не лъжеш?

— Не лъжа. На теб какво ти става, че си се лепнал така за мен? Всичко ми е наред.

— Не, нещо не ти е наред — отвърна Александър, включвайки двигателя. — Усещам го.

Вече бяха изминали половината път от метрото до дома й, когато Настя изведнъж заяви:

— Прав си, Саша. Нещо не ми е наред.

— Да не си болна? — разтревожи се той.

— Не, това е нещо друго. Неотдавна пътувах в командировка…

— Да, спомням си. Алексей ми беше казал. И какво е станало през командировката?

— Запознах се с един много странен човек. И това, кой знае защо, непрекъснато ме безпокои.

— Боже мой! — възкликна Александър. — Да не си се влюбила?!

Настя не издържа и избухна в смях — дотолкова чудовищно й се стори предположението му.

— Ти какво си се разкискала? Да не си посмяла да ме плашиш!

— Не бой се, не съм се влюбила. Дори не ми е минавало през ума такова нещо.

— А какво ти е минавало през ума?

— Именно това и не мога да разбера. Точно по тази причина се безпокоя. Разбираш ли, едно такова неприятно чувство, че съм видяла нещо — нещо много важно — но не съм му обърнала внимание. И това ме измъчва.

— Детективски тревоги? Това вече може — великодушно й разреши Каменский. — Само гледай да не пострада Алексей.

— Ама, разбира се — клъвна го Настя, — за теб неговите страдания са по-важни от моите, нали?

— Мъжка солидарност — усмихна се брат й. — Ето че сме вече пред дома ти. Да побързаме, че съм много гладен. Когато пристигнах, мъжът ти майстореше нещо ужасно вкусно. Не ме пусна в кухнята да го видя, но се носеше сърцераздирателен мирис оттам.

Миризмата наистина беше съблазнителна и се усещаше още от стълбищната площадка.

Даша излетя през вратата и увисна на Настината шия.

— Настенка, толкова се бях затъжила за теб!

„Наистина ли си се затъжила? — помисли си Настя, докато я прегръщаше.

— Че нали се видяхме преди две седмици. Идвах да ви поздравя, когато малкият Саша навърши осем месеца.“ — Но тя не се съмняваше в искреността на Даша. Младата жена просто органически не беше способна да си изкриви душата. Именно затова Настя я обичаше толкова много.

— На кого си оставила моя единствен племенник? — попита я, докато сваляше палтото си и го окачваше на закачалката.

— На баба му.

— На коя баба?

Даша кимна към мъжа си.

— На свекървата.

— А нашето общо татенце не взема ли участие във възпитанието на внука?

— Не говори така, Настя — укорително рече Даша. — Павел Иванович е много грижлив дядо, той непрекъснато ни помага. Да не би да си му сърдита, че не е помагал на майка ти да те отгледа?

— Да приемем, че и на моята майка не е помогнал да ме отгледа — обади се Александър. — Постоянно беше по разни командировки. Ненапразно казват, че първото дете било последната кукла, а първият внук — първото дете. Навярно наистина е така. Ще видиш, Настя, как ще бъде, когато и ти родиш. Дядото денонощно ще бъде покрай детето ти.

— Едва ли — отвърна миролюбиво Настя, усещайки, че разговорът отива в деликатна посока. — Ако някога родя, това ще бъде вторият внук на Павел Иванович. Работата вече става съвсем друга.

— Хей, вие там — дочу се от кухнята престорено сърдитият глас на Алексей, — докога ще стоите в антрето и ще разнищвате семейните драми на рода Каменский? Имате ли намерение най-сетне да вечеряте?

Алексей беше превъзходен готвач, на масата бяха подредени бутилки с хубави напитки и след двадесетина минути всички се поотпуснаха и се развеселиха. Настя обаче забеляза, че седналата до нея Даша ядеше много внимателно, сякаш всеки път обмисляше дали да си сложи или не някое от лакомствата в чинията си. А алкохол въобще не близваше, макар да хващаше чашата си и да се чукаше, когато се вдигаха тостове.

— Дария! — рече й тихо. — Ти какво си си наумила? Диета ли спазваш?

— Не… — смънка смутено Даша и извърна очи.

— Тогава защо не се храниш както трябва? Хиляди пъти съм ни казвала, да не се мъчиш да отслабваш, докато кърмиш.

— Аз не кърмя — още по-тихо отвърна зълва й. — Вече два месеца…

— Какво? Искаш да кажеш, че…

Дария кимна и се изчерви цялата.

— Ти си полудяла! — процеди гневно Настя. — Саша е само на осем месеца. Ти няма да се справиш с две бебета. Бих искала да знам какво си мислиш да предприемеш.

— Ще се справя — радостно се усмихна Даша. — Хич не се съмнявай. И твоето ще отгледам, само да го родиш. Ти за нищо на света няма да напуснеш работата си, а аз и без друго си стоя вкъщи. Недей ме руга, моля ти се. Много ми се иска една малка Настенка.

— Ти няма да мирясаш с това. После ще ти се прииска един мъничък Альоша, това вече дори ми го обеща, а после и още някой друг. Мъжът ти знае ли?

— Че как иначе! Той пръв узна.

— Тоест? — не я разбра Настя. — Как така пръв? Преди теб ли?

— Да преди мен. Представяш ли си? Събуди се една сутрин, погледна ме и каза: „Даша, струва ми се, че ще си имаме една малка Настенка“. Отначало не му повярвах, помислих, че се шегува. А след няколко дена разбрах, че той не е сбъркал. Нали е чудесно?

— Чудесно е — съгласи се Настя. — Ти си юнак, Дашка, и Александър също. Поздравявам те.

Двете продължиха да си бъбрят за своите си работи, възползвайки се от това, че мъжете им на висок глас и с увлечение обсъждаха шансовете за победа на различните кандидати в изборите за президент.

В присъствието на Дария Настя обикновено изпадаше в състояние на тихо омиротворение и светъл покой. Но тази вечер не се получи. Тревогата, породила се у нея по време на пътуването й с Павел Сауляк, продължаваше да я гризе и тя не можеше да направи нищо, за да се отърси от нея.

* * *

През целия й живот я преследваха сънища, но три от тях бяха най-кошмарните. Първият — в който тя умираше — й се присънваше, когато нещо не й бе наред със съдовете или със сърцето. Във втория се оказваше на самия връх на тясна и хлъзгава крайбрежна скала и разбираше, че ще падне и ще се пребие, защото бе невъзможно да слезе от нея. След това идваше спасителната мисъл, че щом е успяла да се качи тук, значи би трябвало да има някакъв начин и да се спусне обратно. Разновидност на този неприятен сън бе да открие, че се намира на улицата абсолютно гола. И отново я спасяваше мисълта, че щом е успяла да дойде тук без никакви дрехи и нищо да не й се случи, значи би могла и да се върне без приключения. Ужасът, който я връхлиташе и при двата варианта, беше еднакво силен, също както еднакво голямо бе и облекчението от осъзнаването, че изход от ситуацията все пак съществува.

Третият й сън не бе страшен, а тягостен. Сънуваше, че завършва училище, и че й предстоят зрелостни изпити, част от които не би взела по никакъв начин, защото не бе чела по тези предмети. Най-смешното беше, че на нея, която заедно с Алексей беше завършила математическа гимназия, й се присънваше, че не може да вземе изпитите именно по физика и математика. Кой знае защо, се получаваше така, че още от шести (във всеки сън непременно от шести) клас тя въобще не беше учила, дори учебниците не бе отваряла и не знаеше по тези предмети абсолютно нищо. Нито една дума. Нито една буквичка. И просто не си представяше как ще издържи тия изпити. В съня й започваха да я гризат идеи за самообвинение: видя ли докъде я докара, намързелува ли се най-сетне, длъжна бе да учиш, а ти се правеше на ударена и сега трябва да си плащаш за това. Тя мъчително търсеше изход (дали да не отиде на частни уроци, дали пък да не опита да се освободи от изпити с болнични, дали нещо друго), но не го намираше и съжаляваше горчиво за лошите си постъпки. Горчивината й беше толкова остра и непоносима, че Настя правеше усилие над себе си и се събуждаше.

Третият сън пак й се яви тази нощ.

Тя отвори очи, внимателно се измъкна от завивките, стараейки се да не разбуди Алексей, и на пръсти се промъкна в кухнята. Беше четири и нещо, беше събота и би трябвало да спи, но не спеше.

В кухнята беше студено и й се наложи да запали газовия котлон, за да не замръзне. Направи си кафе, осъзнавайки, че е безсмислено да се връща в леглото — така или иначе, нямаше да заспи и само щеше да събуди Альоша, като се въртеше от една страна на друга. Изведнъж почувства глад. Отвори хладилника, извади чинията със студени телешки котлети — специалитет на мъжа й — отряза си дебела филия хляб и започна да дъвче замислено, отпивайки от кафето си.

„И защо Сауляк не ми излиза от главата? Какво толкова има в него? А по-точно казано — какво у него не е както трябва? Притежава хипнотизаторски способности? Но такива хора ги има с хиляди. Всеки добър психиатър владее методиката на хипнозата за лечебни цели. Загадъчен ли е толкова? Че аз пък да не съм отворена книга. Неразбираем? Нали сам той ми каза, че съм била най-умната и най-проницателната и обезателно трябвало да разбирам всичко. Но малко ли са на този свят явленията и хората, които не разбирам. И това никога толкова остро не ме е тревожило. Кое не е така, както трябва? Кое?…“

— Хванах ли те, лакомнице? — дочу зад гърба си гласа на Алексей. — Нощният глад е лош признак, приятелко. Да не си ми болничка?

— Присъни ми се лош сън — виновно се усмихна тя. — Събудих ли те? Извинявай, слънчице.

— Нищо, имаме два почивни дена, ще си отспя. И какво толкова страшно сънува?

— Обещай, че няма да ми се смееш. Сънувах, че завършвам гимназия и трябва да се явя на изпити по физика и математика, а пък не зная нищо.

— Какво?! — засмя се толкова оглушително Алексей, че Настя неволно сви глава между раменете си и настръхна. — Не знаеш нищо по физика? Че ти в училище я разбираше по-добре и от мен, а аз, слава Богу, стигнах до професорска титла. Откъде ти идват тия глупости в главата?

— Те ти булка Спасов ден — философски отбеляза Настя. — Преди два дена съвсем същото ми рече и Гордеев. Да не би вие двамата да сте се наговорили. Или може би аз съм се чалнала наистина?

— Настя, ти просто си преуморена — съвсем сериозно каза Алексей. — Нали те виждам, че спиш лошо и неспокойно. И ако някое съновидение не ти харесва, правиш гигантски усилия да се събудиш. Прав ли съм? А вместо да се събуждаш, ти трябва да започнеш да разсъждаваш логично. Ако не си паникьосана от ужас, ти би си помислила за едно просто нещо. Не е възможно за толкова години нито един път да не те извикат на черната дъска. И освен това, ние редовно правехме контролни упражнения. И давахме писмените си работи за проверка и оценка. Затова, ако ти не си знаела нищо, ама съвсем нищичко, теб отдавна биха те изгонили от училище. А ти си стигнала до зрелостни изпити. Какъв извод следва от това? Ти трябва в съня си да се заставиш да достигнеш до този извод и всичко ще бъде наред. Но ти бягаш като най-последния глупав страхливец.

— Добре де, да върви по дяволите този сън. Не това е важното — въздъхна Настя.

— А кое, според теб, е важно?

— Важното е защо ми се присънва.

— Така ли? Много интересно.

Алексей си притегли един стол и седна от другата страна на масата. Протегна ръка, взе Настината чаша с кафе, отпи глътка и я остави на мястото й.

— И защо ти се присъни тази физико-математическа глупост?

— Това означава, че някъде в подсъзнанието ми е заседнала мисълта, че съм направила грешка. Направила съм нещо неправилно. И сега да почвам да си плащам за това. Само че не мога да разбера къде съм сгрешила и в какво точно.

Настя нервно удари с юмрук по масата и се намръщи от болка в китката.

— Поне разбираш ли какъв е смисълът на тази разплата?

— И това също не разбирам.

— А може само така да ти се привижда. Не виждаш грешката, не виждаш и последствията.

— Възможно е и да ми се привижда — съгласи се тя. — Но това не може да се привижда на празно място, Альоша! Нещо все пак е имало. И има. Но не мога да доловя какво именно. И се безпокоя от това като климактерична истеричка.

— Добре, добре, истеричке, аз разбрах всичко. Ще поспим ли още или ще обявяваме ставане?

— А колко е часът?

— Пет и половина.

— Господи, колко е рано! Отиде ни съботата по дяволите. Ама защо, когато трябва да ходя на работа, не мога да си отворя очите, а когато имам възможност да къртя до обед, скачам посред нощ?!

— Да вървим да се опитаме да поспим. Макар че ти вече пи кафе… Тогава да отидем на разходка.

— Ти луд ли си?! — изумено се втренчи в мъжа си Настя. — В пет и половина сутринта, в събота, през февруари? Аз, разбира се, съм смахната, но не пък чак толкова.

— Че защо пък не? — спокойно рече Алексей. — Студено, свеж въздух, пусти улици, всички спят, даже кучкарите ги няма още. Романтика. Ще се поразходим около час, ще закусим с добър, здрав апетит и се захващаме за работа. Аз например имам доклад. А ти?

— Ох, Альоша, че какво друго бих могла да имам. Труповете, разбира се, са в изобилие и асортиментът им може да задоволи всеки вкус.

— Компютърът ще ти трябва ли?

— Днес — не. Ако може, утре ще го ползвам. А днес ще размишлявам, ще прочиствам мозъчните си гънки и ще прехвърлям бумаги.

— Ето, виждаш ли. Значи на всяка цена трябва да се разходим. Главите ни ще се освежат. Да тръгваме, Настя, няма какво да се колебаеш толкова.

„Навярно той е прав — помисли си Настя, след като неохотно стана и започна да се облича. — Сигурно не би било лошо де се поразходя на чист въздух, когато навън е тъмно, тихо, пусто — когато нищо не те отвлича и дразни. Альоша, слънчице, колко е хубаво, че се ожени за мен…“

След час те се завърнаха вкъщи. Настроението на Настя се бе повишило значително. Тя с удоволствие изяде на закуска онова, което беше останало от снощния прием на гостите им и с досада почувства, че й се доспива. За да не се отпусне, бързо почисти масата и наслага върху нея своите многобройни листи, които си бе донесла от службата.

До десет часа в апартамента цареше тишина, нарушавана само от мекото почукване на клавишите — Алексей пишеше доклада си на компютъра. На Настя й се удаде да се съсредоточи и да се потопи в съпоставката на факти, детайли и свидетелски показания. Но точно в десет тази благодатна обстановка за работа бе нарушена от телефонен звън.

— Анастасия, ти сигурно, както обикновено, не слушаш новините — избоботи полковник Гордеев.

— Разбира се, че не — потвърди тя.

— И напразно. В Петербург е застрелян един деец. Предполагам, че това би трябвало да ти е интересно.

— Кой е той?

— Някой си Мхитаров, Глеб Арменакович.

— Този пък какъв е?

— Анастасия, твоята политическа неосведоменост граничи с откровена неграмотност. Ей Богу, не бива така! Разбирам, че си имаш принципи, но чак пък до такава степен! Накратко, този Мхитаров е бил от екипа на кандидата за президент Малков. Чувала ли си тази фамилия?

— Чувала съм я.

— А онзи чиновник от прокуратурата, когото лудият застреля на улицата, също е бил член на този екип. Загряваш ли?

— Бива си я тази работа! — подсвирна Настя. — Започва отстрел на конкурентите.

— Изглежда, че е така. Но там не всичко е гладко. Съдейки, по всичко, Мхитаров действително се е застрелял. Утре нещата ще се уточнят, но засега не са открити никакви признаци за криминално престъпление. Та значи така, мила моя. След час на бюрото ми ще има списък на най-близките привърженици на Малков. Би трябвало да ти е достатъчен този час, за да дойдеш в службата. Всичко ли разбра?

— Разбрах.

Тя остави слушалката и се втурна да се облича.

* * *

Вагонът беше празен и затоплен. Настя се настани в ъгъла и моментално я налегна тежка дрямка. „Все пак безсънната нощ си казва думата“ — вяло си помисли тя, борейки се упорито със спускащите се клепачи и с всички сили стараейки се за не заспи. След като излезе от метрото на станция „Чеховская“, се почувства толкова отпаднала, че се отби в най-близкото кафене и изпи поредната чаша кафе. Стана й по-добре и когато стигна до зданието на „Петровка“, където се помещаваше ГУВР, беше вече съвсем бодра.

Кабинетът на Гордеев беше заключен — очевидно Виктор Алексеевич бе излязъл някъде. Настя влезе в своя кабинет, съблече се и изведнъж се хвана, че с удоволствие мисли за предстоящата работа. Прав се бе оказал Юра Коротков, твърдейки, че за нея нерешената задачка е по-сладка и от най-изкусителния бонбон.

Тъкмо си бе помислила за Коротков и в същия миг той изникна. Юра също обичаше да поработи в събота, макар подбудите му за това да се различаваха от тези на Настя — Коротков просто бягаше от къщи.

— Колобок ли те извика — попита я направо. — Защо си му притрябвала толкова? Той отиде при генерала, а мен ме остави да те пазя, да не би да изчезнеш някъде, когато си тикнеш носа в тази заключена врата. Настя имам идея, готов съм да ти я продам.

— Какво искаш в замяна?

— Любов и дружба, както обикновено. Какво друго може да се вземе от теб.

— Излагай си идеята.

— Нали не си забравила за кого е женен нашият приятел Стасов?

— За Татяна. И какво от това?

— Тъпичка си ми ти Анастасия. А каква е Татяна?

— Правилно. Коротков ти си гениален!

Жената на Стасов живееше в Петербург и работеше като следовател. Настя бързо набра номера на Стасов. За щастие, телефонът му беше клетъчен и човек можеше да се свърже с него по всяко време на денонощието, независимо къде се намираше.

— Влад, можеш ли да се обадиш на жена си? — започна без заобикалки тя.

— Мога. И защо?

— В Петербург е застрелян един деец с фамилия Мхитаров. Как смяташ, удобно ли е да помолим твоята Татяна да измисли нещо в тази връзка?

— Не знам — честно си призна Стасов. — Тя въобще не обича да й се бъркат в работата. Ужасно е принципна и свято пази своята следователска независимост.

— В такъв случай, обяснявам с две думи. Тези дни е убит чиновник от Генералната прокуратура. Убиецът е задържан, смята се за невменяем. Според някои данни, този чиновник и петербургският Мхитаров са членове на една и съща политическа групировка, оглавявана от някой си Малков. Не би било лошо да се вгледаме по-внимателно в обстоятелствата около гибелта на Мхитаров. Може би все пак той не се е застрелял сам. Това, впрочем, е и всичко.

— Разбрах, не съм глупак — засмя се Стасов. — Ти къде се намираш?

— В службата.

— Ще ти позвъня — отсече той и затвори.

Но още преди да й се обади Стасов, появи се Гордеев. Физиономията му беше сърдита и дори някак обидена.

— Ти си на своя пост? Добре. Сядай, момиче, и ме слушай внимателно. Току-що пристигна съобщение, че Малков също е убит. Не в Москва, наистина, а в своя град.

— Мамка му! — не се сдържа Коротков. — Кой го е пречукал.

— Представи си, неговата собствена дъщеря. Застреляла баща си и майка си. Откачена наркоманка. Ето ти списък на най-активните функционери от групировката, издигнала кандидатурата на Малков. След час очаквам вашите съображения. Юрий, това се отнася и за теб.

Полковникът се обърна и излезе от кабинета, без да каже нито дума повече.