Александра Маринина
Не пречете на палача (15)

Четиринадесета глава

Струпа се толкова работа, че на Настя й се струваше, че всеки момент ще рухне от преумора. През половин час все нещо ставаше — викаше я Гордеев и й възлагаше все нови и нови поръчения, при нея се отбиваха колеги, носейки й прясна информация по случаите, които те разследваха, а и телефонът непрекъснато звънеше. Главата на Настя бе замаяна и тя с усилие успя да си спомни кога за последен път бе слагала нещо в устата си. Като капак на всичко, към края на деня се яви куриерът на министерството и сложи на бюрото й необятни папки с материалите, за които бе помолила генерал Коновалов.

А в цялата тази неразбория бе забравила за тайнствения палач!

Досега не им се бе удало да проследят пътя на отровата, която беше погълнал Юрцев. Затова пък изследването на житейския път на убития в Крилатское сивокос мъж, Константин Фьодорович Ревенко, бе довело до твърде странни, но отчасти напълно очаквани резултати. Ревенко имаше адресна регистрация в Москва само от десет години, а преди това, съдейки по наличните сведения, бе живял в Естония. Опитите да се установи с какво се е занимавал до преселването си в столицата и има ли роднини в Естония бяха попаднали в задънена улица. Независимата прибалтийска държава не желаеше да изпълнява молбите на Москва и въобще отказваше да разбира руската реч в телефонните разговори. Щателният обиск на жилището му (и тук започваше неочакваната част) не бе дал нищо друго, освен малко пакетче с таблетки. Съвсем същите като тези, намерени у Юрцев. Експертите твърдяха, че таблетираните препарати, предоставени им за изследване по следствените дела на Юрцев и Ревенко, са съвършено идентични и са приготвени едновременно и в еднакви технологични условия.

„Е, добре — въздъхна с облекчение Настя. — Поне това вече е изяснено. Самоубийствата на Юрцев и Мхитаров могат да се подреждат в една купчинка, като към нея се добавят труповете на Ревенко и Асатурян. Бива си я компанийката!“

Сътрудникът от криминалния отдел, който се бе върнал от Белгород, с унил вид съобщи, че служителите от хотел „Юност“ без колебание са опознали човека от снимката и са потвърдили, че във вторник, когато е била убита Маргарита Дугенец, този мъж е прекарал целия ден в стаята си.

— Язък, че толкова хубава беше версията ни — намръщено добави той. — Осъждан се завръща от мястото, където е изтърпявал наказанието си, и си разчиства сметките с приятелката си, която не го е очаквала особено вярно. Вече щяхме да сме разкрили престъплението.

— Хайде, хайде — поободри го Настя. — Да не би да нямате други версии?

— Имаме, но да се работи по тях е много трудно. Грабеж, например. Но кой друг, освен потърпевшата, би могъл да знае изчезнало ли е нещо от жилището. Живеела е сама, не си канела приятелки на гости, предпочитала да ги навестява сама. За твоя Сауляк храним слаби надежди. Щом като го е нямало две години; то едва ли ще му е известно с какви ценности се е сдобила Дугенец през това време. Съществува още една версия, която направо лежи на повърхността. Дугенец е работела в спестовна банка като старши инспектор, оформяла е операциите по влоговете и е напълно възможно да е изтъргувала тайната на нечии спестявания. По тоя повод са й видели сметката — или тези, за които е отказала да работи, или тези, чиито тайни е продала. Но, ако се съди по вещите и обзавеждането на жилището й, тя не е имала големи допълнителни доходи. По дяволите, много ме е яд, че Сауляк се откачи!

Като колега Настя го разбираше и в същото време с усилие прикриваше радостта си. Никак не й се щеше Павел да я бе излъгал. И то не защото й беше много симпатичен и искаше да го предпази от следствие и съд, а напротив — беше й неприятен и тя чувстваше излъчващата се от него опасност. Беше й до такава степен чужд, че понякога й се струваше като същество от друга планета. Но наистина не й се искаше да бъде излъгана, при това, именно от него. Може би поради факта че не й се щеше да му вярва, сама не разбираше защо му вярваше.

— Молят ви да останете още ден-два в Москва. Ако нещо случайно изникне, да бъде изяснено — каза тя на Павел.

— А след това ще мога ли да пътувам?

— Вероятно — да, ако нищо особено не се случи.

Срещнаха се на проспект „Ленин“. На Настя й се бе наложило да отиде в министерството на улица „Житная“. Бяха й казали по телефона, че в приемната на Коновалов я очаквал някакъв пакет. Тя бе взела пакета, но не го бе отворила, тъй като вече закъсняваше за срещата си със Сауляк.

— Искате ли да ви откарам някъде? — попита я той, кимвайки към лъскавия си сааб.

— Не е необходимо, ще се прибера с метрото — отвърна Настя.

Мисълта да се окаже насаме с него в тясното пространство на затвореното купе, предизвикваше у нея някакъв смътен ужас. „Господи, нима чак до такава степен се страхувам от Павел? Само това ми липсваше!“ — мина й през ума.

Внезапно той я хвана за китката и силно я стисна.

— Бързо в колата — прошепна й едва чуто.

Прииска й се да се огледа, но по лицето му разбра, че е по-добре да не губи време, и се шмугна в топлото, комфортно и миришещо на „ново“ купе на сааба. Павел мълниеносно се оказа зад волана и потегли толкова рязко, че гумите изсвириха. По това време трафикът беше толкова натоварен, че Настя въобще не разбираше по какъв начин той възнамерява да избяга, движейки се по претъпканите от коли улични платна. Но Сауляк очевидно отлично познаваше Москва. Влизаше в някакви пресечки, минаваше под сводовете на сградите и през задните дворове. Настя не понасяше бързото каране, през целия си живот панически се бе страхувала да не попадне в катастрофа и сега се бе притиснала в ъгъла, присвила глава между раменете си и стискайки здраво клепачи.

Най-сетне колата започна да се движи по-плавно. Павел намали скоростта и Настя разбра, че може да отвори очи и да дойде на себе си.

— Какво става? — попита и се огледа, опитвайки се да определи къде я е откарал.

Мястото не й бе познато, но съдейки по многобройните димящи комини, намираха се в някакъв промишлен район в покрайнините на града близо до Околовръстното шосе.

— А вие нима не забелязахте? Нашите приятели от Самара. Май ми бяхте споменала, че се казвали Николай и Сергей. Не знам за вас, но в моите планове не е предвидена среща с тях. Между другото — усмихна се криво Сауляк, — не изключвам възможността вие да сте ги довела при мен.

— Че защо ми е това? — отвърна равнодушно Настя.

Току-що преживяният страх от главозамайващото преследване не бе отшумял напълно, затова тя дори не съобрази, че за такива думи би могла и да му се обиди.

— Знам адреса ви. Защо са ми притрябвали такива усложнения?

— И това е вярно. Но вие имате доста своеобразна логика и от вас може всичко да се очаква. Може би и досега криете от тях, че сте от милицията, и продължавате да се правите на аферистка. Тогава вие не бихте знаела адреса ми, защо аз достатъчно успешно се укривам от всички.

— Вие забравяте, че аферистката носи вашата фамилия, и едва ли се укривате толкова старателно от нея, колкото от всички останали. Не си съчинявайте, Павел.

— Те не биха могли да ме проследят — упорстваше Сауляк.

— И какво по-нататък?

— Значи са проследили вас. Нали ви предупреждавах, че е опасно да носите фамилията ми. Но вие сте толкова храбра, че не се страхувате от нищо, нали така?

Настя учудено го погледна, а после гръмко се разсмя.

— На какво се радвате? — намръщи се той. — Не виждам нищо смешно.

— Това е така, защото никога не сте се страхувал истински…

* * *

— Не сте се страхувал истински — повтори Настя, този път съвсем сериозно.

Сауляк се напрегна. За втори път тя произнасяше тази загадъчна фраза. Първо я бе изрекла в Уралск, когато си купуваха продукти за вечеря в магазина. Павел още тогава искаше да я попита какво има предвид, но бе дошъл редът им да плащат на касата и не бяха успели да довършат разговора си. И ето че пак… А той напоследък често си бе спомнял тези нейни думи и съжаляваше, че не й бе задал въпроса си тогава.

— Какво искате да кажете?

— Човек, на когото му се е наложило да изживее истински страх, придобива способността ежеминутно да се радва, че все още не е умрял. Успяхме да се отървем без катастрофа от това преследване и ето — аз се радвам.

— Да не би да сте се изплашила много?

— Да, много — честно си призна Настя.

Тя бръкна в чантичката си за цигари, а Павел мълчаливо се взираше в тъмното пространство пред себе си. „Нима е права? — мислеше си. — Нима действително нито един път през живота си не съм изпитвал истински, зашеметяващ, парализиращ страх?“

Вероятно така и беше. Дълги години Сауляк бе живял с убеждението, че нищо лошо не би могло да му се случи. Приятелите му от детството често падаха, натъртваха се, чупеха краката или ръцете си, а той си оставаше здрав и читав. Майка му казваше, че го пазел ангел хранител. По-скоро, първо бе го казала не майка му, а съученичката му Ерне, която беше ревностна католичка, а майка му след това бе повторила думите й. И дори когато бе попаднал в психиатричната болница, ангелът хранител го бе опазил да не се побърка съвсем и да не се превърне в развалина, беше му изпратил Булатников и той го бе спасил.

А тази млада жена, която седеше до него в колата, май не беше такава късметлийка. Мълчеше, пушеше и пръстите й трепереха.

„Нима ония изверги я преследват?“ Много му се искаше да се самоубеди, да се застави да повярва, че тя сама си е виновна, допускайки грешката да впише във фалшивия си паспорт фамилията му. Но в действителност вината не беше нейна. Тя не знаеше на какъв риск се излага. Минаев трябваше да я предупреди, но кой знае защо не го бе направил. Забравил ли бе? Не беше ли помислил за това? Не го ли бе предвидил? Оказваше се, че в крайна сметка виновният беше самият Павел. Ако през тези години не бе вършил това, което вършеше и сега, на никого не му би хрумнало да преследва жена, носеща неговата фамилия. Трябваше да направи нещо за нея. Веднъж тя вече го бе спасила и бе дошъл неговият ред. „А Рита не опазих… Нима и за нейната смърт съм виновен пак аз? Не — рече си мрачно Сауляк, — това не може да е истината. Просто нелепа случайност. Може би е било опит за грабеж и изнасилване. Но не е станало заради мене. Щом не са ме проследили, и Рита не би могла да бъде проследена. Пък и кой би могъл да я убие заради връзката й с мен? Никой. Тя винаги имаше грижата, хората, с които контактуваше при изпълнението на задачите, да не могат да си спомнят външността й. Пък нали и аз постоянно я придружавах и внимавах в момента на контакта да няма наоколо заинтересовани наблюдатели…“

— Какво възнамерявате да правите сега? — обърна се към Настя, отърсвайки се от мислите си.

— Да се добера до вкъщи.

Гласът й беше равен и спокоен, но Павел долови в него някакво леко напрежение.

— Не се ли страхувате?

— Страхувам се, но това не променя нещата. Не мога вечно да си седя в тази кола. Така или иначе, трябва да се върна у дома, а утре да отида на работа.

— Ще ви откарам.

— Направете ми тази услуга. Въобще не си представям къде се намираме и как бих могла да се измъкна оттук.

— Сама ли живеете?

— В момента — да.

— Значи вкъщи никой не ви очаква?

— Не. Питате ме дали някой може да ми помогне, в случай че се появят усложнения?

— Ами… Долу-горе това имах предвид.

— Няма кой. Мъжът ми ще се завърне след няколко дена. Той сега е при родителите си.

— Хайде да ви откарам на друго място. При някои приятели, например.

— Нямам такива приятели, при които бих могла да нощувам.

— Тогава у родителите ви. Имате ли родители?

— Имам, но не искам да ги тревожа. Веднага ще се досетят, че ми се е случило нещо.

— Искате ли да дойдете при мен? Ще ви отведа в жилището си, за което никой не знае.

— А утре ще ме откарате на работа? Павел, вие ми предлагате абсолютно невъзможни неща.

— Защо да са невъзможни?

— Защото предпочитам да спя в собствения си креват, да отговарям на телефонните позвънявания и да не давам обяснения на съпруга си по повод на съмнителни нощувки у непознати мъже.

— Да не би съпругът ви да е ревнив?

— Имам нормален съпруг, но дори и нормалният характер си има граници и аз нямам намерение да ги нарушавам. Ако му кажа истината и му обясня защо не спя вкъщи, той ще се побърка от вълнение и тревоги.

— Тогава имате само един изход. Ще ви откарам вкъщи и ще остана с вас. Предполагам, че това не би трябвало да ви смущава, защото вече сме нощували заедно.

Настя се извърна и внимателно се вгледа в него.

— Сериозно ли говорите?

— Повече от сериозно. Вие сте разумна жена и трябва да разберете, че това действително е единственият ви изход. Не бива да оставате сама.

Тя отново се умълча и си запали втора цигара.

— Знаете ли каква е разликата между нас? — загаси цигарата. — Освен, разбира се, това че вие сте мъж, а аз — жена.

— И каква е?

— Вие сте практик с тактическо мислене, а аз съм стратег и аналитик. Защо избягахте от проспект „Ленин“? Това беше глупаво и непредпазливо. И в резултат, ние си седим тук и се опитваме да измислим как да се оправим. Пред вас стоеше задачата да се скриете от нечие наблюдение и за дадения момент вие я изпълнихте блестящо. Но моите задачи са съвсем други.

— Какви са?

— Аз не бих избягала. Бягството в тази ситуация влече след себе си маса усложнения. Е, ние с вас избягахме. А по-нататък? По-нататък какво? Обричате ме да се крия непрекъснато, да се страхувам и да бягам. Вие нямате конструктивно мислене. Не си поставяте стратегически задачи.

— А да не би пък вие да си ги поставяте — усмихна се Павел.

— Разбира се. Ако просто ми бяхте казал, че виждате нашите познати, аз би измислила как да ги заблудя. Щях да ги доведа до колетите си, те щяха да ги задържат и да им вземат душичките. Бих ги провокирала за такива действия, след което срещата им с милицията би се оказала неизбежна. Но предварително щяхме да ги проследим и да си изясним за кого те работят. А сега какво? Ние с вас сме тук, а те — неизвестно къде. Настрахувах се достатъчно и не получих нито един отговор на своите въпроси. Пълни загуби и нито една точка в плюс.

— Съжалявам — сухо рече той. — Аз повече мислех за безопасността ви, отколкото за вашите стратегически задачи. И все пак, настоявам поне тази вечер да не оставате сама.

Настя не отвърна нищо и Павел прие мълчанието й като знак на съгласие.

— Къде живеете?

— На Шчелковкото шосе.

Тъй като по Околовръстния път нямаше никакви задръствания, той я откара сравнително бързо до дома й. По време на пътуването не си размениха нито дума.

* * *

— Влизайте — рече уморено Настя, отваряйки пред Павел вратата на жилището си. — Макар да не съм сигурна, че постъпвам правилно. Може би е по-добре да си отидете. Докарахте ме и ви благодаря за това. Сега вече нищо не може да ми се случи.

Той не й отговори нищо и критично огледа входната врата.

— Тя дори няма никакво резе — отбеляза. — И ключалката ви е хилавичка. Трябва да ви кажа, че сте много лекомислена дама.

— Аз нямам нищо за крадене.

— Ами вие самата? Не се ли боите за своята безопасност?

— Боя се, но ми е жал да си харча парите за разни ключалки. Могат да ме хванат и на улицата, ако на някого това е необходимо. Щом така и така сте тук, събличайте се.

Всяка минута, прекарана насаме с Павел, й причиняваше почти физическа болка. „Колко е лошо, че Альоша го няма в Москва! — помисли си Настя. — Впрочем, май е по-добре, че е у родителите си. Той ме познава отлично и веднага би се досетил, че съм разтревожена от нещо…“

Павел се съблече и започна да наблюдава улицата през прозореца, а тя се зае да приготвя някаква бърза вечеря. Извади от хладилника кокоши кълки и ги мушна в микровълновата фурна да се размразяват. От две краставици и три домата щеше да се получи напълно прилична салата, а като сложеше в тенджерата при кълките едро нарязани картофи и пакетче сметана, след петнадесетина минути щеше да се получи нещо като пилешко задушено. Стана ясно обаче, че в панера, който от три дена стоеше празен, нямаше нито парченце хляб. „Ще минем и без хляб“ — самоуспокои се Настя от нямане какво друго да направи по въпроса.

— Хей — извика на Павел в стаята, — да не сте заспал?

— Ни най-малко — отвърна той. — Просто се любувам на едно разкошно ауди, което току-що пристигна пред вашия блок.

— Навярно имате слабост към западните автомобили.

— Не, към пътниците в него.

Настя престана да реже зеленчуците и надзърна през прозореца на кухнята. От деветия етаж не можа нищо съществено да забележи.

— Че какво толкова бихте могъл да им видите в тази тъмнотия?

— Те си позволиха непредпазливостта първо да спрат под уличната лампа и дори излязоха за малко от автомобила. После им дойде на ума да преместят колата. Така че, моите поздравления, вече им е известен адресът ви.

— Кой знае — възрази не много уверено тя. — Биха могли да клъвнат и на вашия сааб.

Беше застанала с гръб към кухненската врата и трепна, когато гласът на Павел прозвуча непосредствено зад нея. Сауляк наистина умееше да ходи съвършено безшумно.

— Не си правете никакви илюзии — усмихна се той. — Не е възможно в тази огромна Москва за два часа да се издири каквато и да била кола без помощта на милицията. Пък и с нейна помощ това невинаги се получава.

Настя се отдръпна от прозореца и отново се зае със салатата. Павел пък се облегна на стената и започна да я наблюдава.

— Нещо не сте много сръчна — подхвърли той. — Да не би да нервничите?

— Не го правя често — сухо отвърна Настя, посипвайки доматите и краставиците със ситно нарязан копър.

— Сигурно дълго сте живяла при грижовната си мамичка?

— Напротив, дълго живях сама и съм свикнала да минавам с по-простичка храна.

— Ами мъжът ви? Не го ли храните?

— Той храни мен. Вижте какво, тук нещо не се връзва. Ако те знаят адреса ми, значи са ме проследили не днес, а преди. А ако е така, би трябвало да са ме последвали до службата и да са разбрали, че не съм нито престъпничка, нито авантюристка. Излиза, че не аз съм им нужна, а вие. Те ме следят, само защото чакат кога ще се срещна с вас. Не ви ли се струва, че е така?

— Възможно е.

— Тогава няма защо да ме охранявате.

— Искате да си отида, така ли?

Тя вдигна глава и погледна лицето му, но очите на Павел блуждаеха някъде настрани.

— Искам — каза спокойно. — Но това, разбира се, не означава, че веднага ще ви изритам през вратата. Ще вечеряме и след това ще си отидете вкъщи.

— Никак не сте последователна. Ту твърдите, че цените усилията си, които положихте да ме измъкнете от Самара, ту ме предоставяте на тези двамата за изяждане. Излизайки от дома ви, аз ще попадна направо в обятията им. Това не ви ли смущава?

— Вие умеете да се изплъзвате много ловко. Вече ми го продемонстрирахте днес.

— А не се ли страхувате, че бихте могла да грешите? Може да се получи така, че аз ще си отида, а те ще останат тук. Спомнете си Уралск. Заплашвахте ме, че ще отидете на разходка, а аз ще остана в хотелската стая самичък и без оръжие. Тогава ме пазеше самото ви присъствие. Докато съм тук, те няма да нахълтат. Но отида ли си, веднага ще започнат да звънят на врата ви. И какво ще направите в такъв случай?

Настя си придърпа един стол и седна срещу него. „Той е прав — помисли си: — Не разбирам какво точно става, но чувствам, че е прав. Не знам и защо няма да нахълтат, докато Павел е тук, но съдейки по всичко, той е сигурен в това. Над този казус трябва да се поразсъждава. И ако им е нужен Павел, а не аз, съвестно ми е да го изгонвам на улицата. Да го пратя направо на вълка в устата… Прав е наистина, аз не съм последователна. Но Боже мой, как не ми се иска да съм насаме с него? Толкова ме дразни присъствието му, лази ми по нервите. Учудващо е, че прекарах три денонощия с него, докато се придвижвахме към Москва, и нищо подобно не почувствах. Може би, защото имах задача, която трябваше да изпълня, независимо от собствените си желания и субективни усещания. Щом трябва — значи трябва. Харесва ти, не ти харесва — спи, моя красавице. А сега никой не ме принуждава да търпя присъствието му, аз самата се поддадох на доводите му, позволих му да ме убеди и мъчително се опитвам да съобразя дали не съм извършила грешка. Ето на какво се дължат отрицателните ми емоции…“

— Добре — каза хладно. — Можете да останете. Само че ще ви се наложи да спите на пода, защото нямам походно легло.

— Не се безпокойте, ще си поседя в кухнята.

— И няма да спите?

— Мога и да не спя. Това не е задължително. Но ако ми се прииска, ще подремна седнал. Вие не бива да се вълнувате.

Разнесе се мелодичен звън — микровълновата фурна деликатно съобщаваше, че ястието е готово.

Настя неохотно се надигна и започна да вади от шкафа чинии, вилици и ножове. Беше загубила апетит, миризмата на задушеното в сметана кокоше месо й беше отвратителна, но осъзнаваше, че трябва да хапне нещо, защото иначе можеше да припадне от слабост. Поглъщайки насила храната, тя се опитваше да се отвлече и да мисли за работата си, за своя съпруг — за всичко друго, само не и за седящия срещу нея мъж. Имаше хора — и на първо място това бе Алексей — в чиято компания й бе лесно да мълчи, като същевременно й бе уютно и комфортно. Но с Павел й беше тягостно и неудобно, не можеше да се отпусне.

Той също ядеше без особен апетит, взирайки се мрачно в чинията си.

— Благодаря, беше вкусно — вежливо рече накрая.

Настя събра чиниите и приборите, остави ги в мивката и наля чай.

Павел се приближи до прозореца.

— Каква е обстановката? — попита го тя без особен интерес.

— Колата си стои.

— А пътниците?

— Не се виждат. Може да са вътре, а може да се разхождат около сградата или да са се притаили във входа. Но това е добър признак.

— Защо? — учуди се Настя.

— Щом все още са тук, значи нищо не са пъхнали в моя сааб. А ако си бяха отишли, щях да съм сигурен, че ме очаква симпатична бомбичка.

Започнаха мълчаливо да пият чай. Напрежението между тях нарастваше и Настя с усилие се сдържаше да не започне да чупи чинии и чаши. Никак не й се щеше да разговаря с Павел и тя се замисли как да направи така, че да не останат заедно в едно помещение.

— Тръгвам си — внезапно рече Сауляк и се надигна от стола. — Защо да ви измъчвам така. Вие просто от притеснение място не можете да си намерите.

Настя трепна.

— Къде ще отидете?

— Няма значение. Вкъщи или някъде другаде. Права бяхте, не бива да оставам у вас.

— Защо размислихте?

— Защото трудно понасяте присъствието ми. Толкова трудно, че дори не можете да се преструвате. Извинете ме. Напразно ви въвлякох в тази история.

Настя изпита огромно облекчение, но още в следващата секунда се засрами. „Какво става с мен? Малко ли неприятни неща е имало в живота ми? Досега винаги съм успявала да разграничавам несъщественото от принципното, емоциите от деловите интереси. Преди по-малко от месец спасявах Павел от същите тези хора, мобилизирайки цялата си фантазия и изобретателност, и това ми се струваше нужно и правилно. А сега? Той се намира точно в същото положение, а аз му отказвам помощта си. Защо? Нима само защото никой не ми е заповядал да го направя?“

— Останете — каза му, колкото се може по-приветливо и по-меко. — И не ми се сърдете. Аз по принцип не съм много разговорчива, а тогава, по време на първата ни среща, просто се правех на бъбривка. Така че, не слагайте мълчаливостта ми на своя сметка. Откровено казано, би ми било далеч по-леко, ако бяхте благоволил да ми дадете поне някакви обяснения. Кои са тези хора, които се навъртаха около нас в Самара, и които видяхте днес? Защо се появиха тук? Какво им е нужно? Сигурна съм, че прекрасно знаете отговорите на тези въпроси, но вие мълчите и това ме безпокои.

Настя направи само половин крачка — точно толкова си бе набелязала за тази фраза. Следващата половин крачка направи мислено. „Не може човек, имащ такъв опит като професионален агент, да се държи така, както се държеше днес Павел Сауляк. Той не биваше да избяга, без да направи поне мъничък опит да си изясни кои са преследвачите му. Всеки опитен човек би се постарал да измисли някаква комбинация, която би заставила преследвачите му да се разкрият. Но Павел не го направи. Излиза, че в тази ситуация за него не е имало никакви неизвестни, а му е било необходимо само да избегне контакта.“

Това беше първото и това бяха първите половин крачки, които Настя Каменская направи, както се казва, „на глас“. А виж второто й харесваше далеч по-малко.

Павел не просто знаеше какви са тези хора и откъде се бяха взели. И съвсем не беше такъв глупак — неопитен и импулсивен — който, виждайки подозрителни личности, си плюе на петите и с всички сили хуква да бяга. Освен това, той бе прекарал цели три денонощия в нейната компания, сам я бе потърсил след загадъчната смърт на Рита, бе поискал помощта й — с други думи, знаеше за нея напълно достатъчно, за да съобрази, че тя никога не би избягала през глава от неясна ситуация, че ще се напъха дори в пъкъла и ще започне любопитно да се оглежда наоколо, при това, стараейки се да направи така, че пъкълът да работи в температурен режим на хладилник. Та нали по време на тридневното им съвместно пътешествие тя се бе държала именно така — провокирайки непрекъснато преследвачите и наблюдавайки с интерес реакциите им, за да си състави по тях някакви изводи. И когато на Павел му се бе наложило да излезе от бара, не бе започнала да измисля нещо кой знае колко хитроумно, а просто се бе приближила до двамата мъже и нагло бе повела с тях разговор не на някоя друга тема, а именно за това, че се мъкнат след него от самата затворническа колония. А фактът, как Павел се бе държал днес, буквално натиквайки Настя в колата си и откарвайки я далеч от Николай и неговия партньор, говореше много красноречиво сам за себе си: той не само прекрасно знаеше кои са тези хора, той не искаше Настя да разбере това. Павел не искаше тя да провежда всички онези действия, които след това така детайлно му ги бе описала, когато го бе упрекнала, че не е далновиден и не й е позволил да реши своята стратегическа задача. Настя бе разбрала това още в колата му, когато с досада му бе говорила, че е постъпил прибързано и необмислено. Бе му говорила и внимателно бе наблюдавала реакциите му. Павел Сауляк не беше от хората, които ще преглътнат упреци от жена не по повод на неизмити чинии, а свързани с тяхната професия. И този факт, че той мълчаливо бе изслушал всичко, без да възрази въобще, не бе привел никакви аргументи в полза на начина му на действие. Нещо повече — беше се извинил, което говореше само за едно: той бе готов всичко да изтърпи, само и само Настя да не разбере кои са тези хора, които ги преследваха. Бе готов да си дава вид, че я предпазва от контакт с тях. Но в действителност — Настя напълно бе убедена в това — Павел предпазваше тях, Николай и Сергей, от контакт с нея.

И сега тя очакваше да види как ще реагира Сауляк на изказването й. Не си правеше илюзии, че ще започне да й обяснява истината, но й бе интересно как ще се измъкне. В края на краищата, правеше му услуга, като му позволяваше да остане до сутринта в жилището й, и той не би могъл в отговор на жеста й да прояви грубост и да й каже нещо от рода: „това не е ваша работа“. Настя знаеше предварително, че ще чуе някоя уклончива лъжа, но пък по съдържанието на тази лъжа би могла да си изгради някаква представа за личността на самия Павел. Та нали сама му бе говорила: не се старай да разбереш дали са ти казали истината, опитай се да проумееш защо този човек в тази ситуация е счел за необходимо и правилно да ти рече именно тези думи и тогава ще узнаеш истината.

— Виждате ли, не бих искал да се впускам в подробности за дейността си под ръководството на Булатников — отвърна Павел, избягвайки, както обикновено, да срещне очите й. — Вие сигурно разбирате, че генерал-лейтенантът, шеф на такова могъщо ведомство, си имаше работа с много деликатни и щекотливи ситуации и дори сега, когато от смъртта му изминаха повече от две години, не смятам, че съм в правото си да разгласявам това, което знам. Това са си чужди тайни, чужди секрети и предполагам, че ще ме разберете.

„Такааа — мислено прокоментира Настя, — уклончивостта вече я имаме. Сега ще чакаме кога ще се появи и лъжата.“

— Разбира се — кимна тя. — Нямам никакви претенции към вашите професионални тайни. Интересуват ме само тези двамата, които със завидна упоритост търсят среща с вас. И знаете ли какво особено ме интересува? Това, че останаха само половината от нашите преследвачи. „Вълчата шапка“ ни изостави, моят поклонник — също. Вие не сте им необходим повече. А ето тази двойчица проявява достойна за похвала настойчивост. И аз не вярвам, че нямате обяснение на този факт. Ако пък имате обяснение и не искате да ми го кажете, то ще бъда принудена да констатирам, че се опитвате да ме излъжете, че не сте искрен с мен. Потърсихте ме, когато ви беше нужна помощ, когато издирвахте своето момиче, когато трябваше някак си да докажете вашето алиби, като при това да не разгласявате пикантните детайли на сътрудничеството ви с генерал Минаев. Бях ви нужна, аз и сега съм ви нужна и вие просто ме използвате като вещ, на която не трябва да се обяснява нищо, защото вещта си е вещ, тя трябва да е изправна и безотказно да функционира, а не да задава въпроси.

— Предполагам, че това си е чиста случайност — отвърна Павел. — В Екатеринбург и четиримата ни изгубиха, а да ни открият в Москва се удаде само на тези двамата. Струва ми се, че работата съвсем не е в това, че на другите двама вече не съм им нужен, а интересът на Николай и неговия приятел Серьожа към моята скромна особа се е оказал по-траен. Интерес имат всичките, просто на тази двойка повече й е провървяло. Казах ви, че доста успешно се укривах, нали именно затова и отпътувах от Москва. Ако не се бях върнал сега заради Рита, не биха ме намерили въобще.

— Вие забравяте — напомни му Настя, — че те намериха не вас, а мен. А чак след това и вас. Самият факт, че им е известен моят адрес, говори за това, че са ме проследили, преди да се срещнем днес. И много ми се иска да знам как биха се развили събитията, ако сега ви нямаше в Москва.

Нещо трепна на лицето му и Настя разбра, че се е добрала прекалено близо до неприятната за Павел Сауляк истина. „Като за пръв път е достатъчно — реши тя. — Ще отстъпим мъничко назад и ще го оставим да си отдъхне. Настя, ти си направо непоправима. Преди половин час беше готова да пищиш от раздразнение и би дала мило и драго, само и само Сауляк да се омете от жилището ти. А сега започваш игра, започваш да работиш и раздразнението ти като че ли никога не го е имало. Страстта ти да решаваш задачки май няма да те доведе до добро.“

— Впрочем, с основание се говори, че историята не познава условното наклонение. Затова няма смисъл да се разсъждава за това какво би било, ако… Искате ли още чай?

— Не, благодаря. Исках да кажа…

— Слушам ви.

— Не сте длъжна да ме развличате с разговори. Занимавайте се това, с което бихте се занимавала, ако не бях тук. Не ми обръщайте внимание.

„Боже мой, колко сме деликатни — мина й през ума. — Май не ти се иска да разговаряш с мен. Да не би да се страхуваш? Не ти ли хареса, Павел Дмитриевич посоката на нашата беседа? Добре тогава, ще помълчим.“

Настя бързо изми съдовете и влезе в стаята си, оставяйки го в кухнята. Най-сетне беше сама и можеше да отвори плика, който й бе изпратил генерал Коновалов. В него се оказаха само няколко листа — ксерокопия на документи, от които доста категорично можеше да се направи изводът, че тайнственият палач е привел в изпълнение присъдата на още един престъпник, който през 1992 година бе убил цялото семейство на депутат, известен със своите демократични възгледи. Жертвите бяха пет: депутатът, жена му, двете му деца — на три и осем години — и възрастната му майка, пристигнала да погостува на семейството му. Всички те бяха застреляни с пистолет, а самият пистолет бе намерен върху гърдите на депутата, като дулото се допирало о брадичката му. Палачът, който се бе разправил с поредната си жертва, се беше погрижил пистолетът да е положен върху тялото на убития точно така, както той бе го сложил върху гърдите на депутата преди повече от три години.

Екзекуцията не бе станала в някой от районите на предишните случаи и очевидно на Настя щеше да й се наложи да иска кадрови справки и от новото място. Сега версията, която бе издигнала самата тя, не й се струваше много правдоподобна. Можеше да се допусне, че се е намерил сътрудник на милицията, който през периода на разследването на двете престъпления бе успял да „поработи“ и там, и там. Но пък чак на три места? Това вече беше прекалено. Най-вероятно имаше изтичане на оперативна информация от органите на вътрешните работи в тези три региона и тази информация се „стичаше“ към един човек, който бе решил да поеме върху себе си функциите на правосъдието. Може би в управленията на вътрешните работи работеха приятелите на палача. А възможно бе той просто да си купува необходимата му информация. В днешно време не се изискваха много усилия да бъде купен един милиционер. Проведеният неотдавна в Москва експеримент бе показал, че от седем патрулни групи само една се е занимавала за известно време с възложените й задачи, а останалите шест веднага са се отправили към частните търговци да събират подкупи и са откарвали вещите в квартира, която държали специално за тази цел.

Настя седеше на дивана с подвити под себе си крака, взираше се в разпръснатите около нея листи и бе потънала в толкова дълбок размисъл, че беше загубила представа за времето. В жилището й беше тихо, толкова тихо, сякаш бе съвсем сама. Нищо не й пречеше да мисли и когато се опомни, наближаваше един след полунощ. Бързо прибра документите в плика, скочи от дивана и влезе в кухнята.

Павел бе заел любимата си поза — беше се облегнал назад със скръстени на гърдите ръце и затворени очи. Лицето му беше спокойно, очните ябълки под клепачите му не се движеха и на Настя й се стори, че той спи.

— Мога да ви постеля на пода — рече шепнешком.

Сауляк веднага отвори очи.

— Не е необходимо. Нали ви казах, че мога да спя и седнал.

— Толкова ли ви харесва демонстративно да се принасяте в жертва? — насмешливо го попита тя. — Или продължавате да се правите на супермен, който може да не яде, да не пие и да не спи? Нещо като киборг, а?

— Направете така, както ще ви бъде по-удобно — спокойно отвърна Павел. — Ако ви е по-добре да лежа на пода до дивана ви — моля. Ако пък моето присъствие ви нервира, ще си поседя в кухнята. Разберете, че оценявам помощта ви, и бих искал да ви причиня минимално неудобство.

„Я гледай ти — помисли си Настя, — как да те оставя в кухнята след такава тирада! Това би приличало на признание, че твоето присъствие наистина ме нервира. Дявол те взел, ще се наложи да те търпя до дивана си, но това пък може да е и за хубаво. Във всеки случай, поне ще мога да те държа под око, а не да се вслушвам във всеки звук откъм кухнята и да гадая страхливо с какво се занимаваш там и дали не точиш някой огромен нож с намерението да ми го забиеш в гърлото.“

Тя извади от килера един дюшек, разстла го на пода сред стаята, сложи върху него възглавница, вълнено одеяло, комплект спално бельо и отиде в банята. Когато се върна, Павел беше легнал върху дюшека и се бе завил с одеялото. Беше сложил калъфката на възглавницата, но горният и долният чаршафи бяха старателно сгънати върху креслото. Настя забеляза, че на креслото бе преметнат и джемпърът му, но други дрехи не се виждаха и тя се досети, че Сауляк си бе легнал, без да се съблича, точно както бе правила самата тя, нощувайки с него по хотелите.

Загаси светлината и се мушна в леглото си. Да заспи и дума не би могло да става и свивайки се на кълбо, Настя продължи да размишлява ту за палача и за неговото издирване, ту за Павел и за неговите двама преследвачи. Сауляк лежеше съвсем тихо, но тя не можеше да забрави за присъствието му. Понякога й се удаваше да задреме, но сънят й беше недълбок, тревожен и тя скоро се събуждаше, потръпвайки и чувствайки се все по-лошо и по-лошо. В крайна сметка се отказа от безплодните опити да си отпочине и просто зачака будилникът да зазвъни в шест и половина.

Още щом той бибипна с електронното си гласче за пръв път, Настя натисна с длан бутончето му, стана и отиде в банята. Когато след петнадесетина минути излезе оттам, Павел го нямаше вече в жилището й. Приближи се до прозореца и погледна надолу. На улицата не се виждаха нито черният сааб на Сауляк, нито сребристото ауди. Настя сви рамене и започна да си приготвя кафе. След безсънната нощ главата й тежеше и мислите в нея се мърдаха бавно и неохотно.

Тъкмо пиеше втората чашка кафе, когато се позвъни на входа. Настя трепна и преди да отиде да отвори, погледна през прозореца — саабът бе спрян точно отдолу.

— Моля за извинение — хладно рече Павел, влизайки в антрето, — трябваше да проверя това-онова. Исках да се уверя, че не са ми подхвърлили в колата нещо избухливо. Междувременно отведох ония приятелчета по-далеч от дома ви, за да можете спокойно да тръгнете на работа.

— А защо се върнахте? — учуди се тя.

— Исках да се сбогувам с вас. Утре отново ще отпътувам, а може би и още днес. В скоро време едва ли ще се видим, ако разбира се, не се случи нещо. Вие бяхте гостоприемна спрямо мен и аз не искам да се държа невъзпитано. Освен това, обещах ви тази сутрин да ви откарам до вашата служба.

„Ама че хитрец! Надигнал си се посред нощ с една-единствена цел — да отведеш тази двойчица по-далеч от мен. Защо толкова не искаш да си пообщувам с тях, а? Защо толкова се страхуваш, че бих могла да разбера що за стока са?“

— Това не е задължително — усмихна се Настя. — Аз мога и сама прекрасно да отида на работа с метрото. Ще закусите ли с мен?

Павел поклати глава.

— Щом не желаете да ви откарам, тогава аз си тръгвам.

— Вървете си — кимна тя, загръщайки се зиморничаво в халата си, тъй като в антрето беше доста по-студено от кухнята, където от почти час горяха газовите котлони.

— Довиждане.

— Всичко хубаво, Павел.

— Пазете се.

— Ще се постарая. Вие също.

— Бъдете предпазлива.

— И вие също — усмихна се отново Настя, отбелязвайки си мислено, че той, както обикновено, не се обръщаше към нея по име.

„Странни са все пак маниерите на този господин Павел Сауляк!“

Затваряйки вратата, тя се приближи до прозореца и го проследи с очи, докато седна в колата си и отпътува. И чак след това почти физически усети как напрежението, предизвикано от неговото присъствие, започва да я напуска.