Александра Маринина
Не пречете на палача (20)

Деветнадесета глава

Това беше една от класическите „многоходовки“, каквито бяха разработвани и проигравани многократно. Преди няколко години чрез такава „многоходовка“ екипът на Виктор Алексеевич Гордеев бе примамил в Москва и бе задържал при опит за покушение над Настя Каменская професионалния килър с голям стаж Гала. Имаше един доста влиятелен човек, разполагащ с възможността чрез няколко звена по веригата да се свърже с Гала. Този човек бе изправен пред необходимостта да се възползва от услугите на килъра, за което се бе наложило Гала да бъде извикан в Москва, тъй като постоянното му местожителство беше в Петербург. После чрез редица сложни маневри Гала бе провокиран да направи опит да убие Анастасия Каменская, при това сам да извърши убийството, а не да го възлага на своите помощници. След задържането на убиеца Настя горещо бе благодарила на природата за това, че не й бе предопределила склонност към преждевременно побеляване на косите. Тя бе била сигурна, че ще побелее, защото беше прекарала няколко часа с човека, който специално бе пристигнал, за да я убие, и дори не бе скривал това от нея.

Съвсем наскоро с помощта на същата тази комбинация бе им се удало да задържат и още един убиец, но тези случаи бяха далеч по-прости от операцията, която провеждаха сега. И в двата предишни случая убийците бяха свързани в отношения на подчиненост с тези, които ги бяха извикали в Москва. Главната задача бе била да се застави „стопанинът“ да извика убиеца, а това, че той наистина ще пристигне, не подлежеше на никакво съмнение.

Сега беше необходимо не само да се накара генерал Минаев да призове Павел Сауляк. Трябваше да бъдат сигурни, че Павел ще му се подчини. А тази сигурност липсваше. Оставаше им само да се надяват на благоприятно развитие на нещата.

Неуморният, изобретателен и със склонност към авантюри Коля Селуянов бе открил живеещата в съседство с Минаев млада актриса Ира Асланова. След това, затваряйки се в жилището си, той беше изготвил снимките, умело монтирайки кадрите така, че в крайна сметка излизаше, като че ли действително Яковлев и Обидин се мъкнеха след генерала. Коля беше голям запалянко на тема фотомонтаж и умееше да се възползва от своето хоби. Впрочем снимките, направени на „Петровка“, бяха истински. Хората на Чинцов бяха викани там и с тях беше разговарял пак Селуянов. Възможно бе генерал Минаев да има познати в ГУВР и затова тази част от операцията трябваше да се инсценира максимално правдоподобно, за да не се получат неприятни сривове при евентуално разкриване на измамата от негова страна.

Но Юра Коротков все пак се бе оказал пророк. Въпреки уговорките и специалните предупреждения, Стасов, разбира се, беше разказал всичко на Анастасия. При това не бе скрил своето намерение още от самото начало.

— Разберете, момчета — беше казал на Юра и Николай, — когато изпълняваш сложна комбинация, не трябва да оставяш успеха й да зависи от случайности. Не бива нищо да се скрива от Настя, иначе всичко може да отиде по дяволите дори само и поради едно нелепо недоразумение. Тя ще каже една неправилна дума, ще направи погрешна крачка и — край.

— Гордеев не разрешава — вяло се бяха съпротивлявали оперативните работници. — Главите ни ще откъсне, ако се раздрънкаме пред нея.

— А вие си мълчете. Аз сам ще се раздрънкам. На мен нищо не може да ми стори.

Бяха спорили дълго, но предимно заради чистата си съвест. В края на краищата, очевидно беше, че Владислав е прав.

Ира Асланова започна играта с Минаев за размяна на жилищата и бързичко подписа със Стасов документ, който трябваше да изпълнява функцията на договор за охрана. За това актрисата, играеща в един от московските театри, бе възнаградена с извънреден безплатен абонамент за охрана на апартамента й, с бележка, че автомобилът й е минал годишния технически преглед и с комплименти за артистичната й дарба.

Стасов веднага се лепна зад Антон Андреевич, като не се стараеше особено да остане незабележим, но пък и не му се натрапваше. Всичко трябваше да изглежда естествено. В края на втория ден Владислав разбра, че Минаев го беше засякъл, в началото на третия се появиха съгледвачите му, а вечерта се разигра и сцената в конспиративната квартира на генерала. Всичко мина дори повече от благопристойно според Стасов, който съвсем сериозно се бе подготвял да бъде бит. И както бе казал великият Остап Ибрахимович Бендер^[1] — „нищо чудно и с ритници“. Размина му се без бой. Владислав с всички сили разиграваше изненада и смущение, че обектът, който следи по поръка на Ирина Вениаминовна, се явява ни повече, ни по-малко генерал от ФСБ. След това дойде ред на етюда „Професионална солидарност“ или „Не мога да мълча“. Кулминацията беше в третото действие. Според авторския замисъл на спектакъла, то трябваше да се изиграе под лозунга „Ти — на мен, аз — на теб“, но тук до голяма степен нещата зависеха от самия Минаев. Той можеше да се изплаши. Можеше да не се обърне към Стасов с молби за съдействие. Можеше просто да не повярва. Можеше да направи всичко, каквото си пожелае.

За щастие, не го направи. Двадесетте години детективски стаж не бяха отишли напразно. Владислав винаги се бе славил с умението си да изпълнява поставените му задачи. Той беше изобретателен, пластичен, виртуозен, беше чувствителен към настроението на събеседника си, към хода на неговите мисли. И ако на работниците от криминалното разследване даваха специални оскари за артистичност, той несъмнено би излязъл в пенсия като лауреат.

Но Стасов беше се пенсионирал като никому неизвестен подполковник.

* * *

Бяха разпратени „посрещачи“ на Павел Сауляк по всички гари и летища. Те не трябваше да го задържат, а само да го зафиксират и да водят по-нататъшно наблюдение. Генерал Минаев бе държан под око от Коля Селуянов. Той вече познаваше Стасов, а Коротков не рискува да се „освети“, тъй като Минаев всяка минута би могъл да се срещне с Чинцов, а около Чинцов непременно щяха да се окажат или Яковлев, или Обидин, които прекрасно помнеха Юра от Самара и Уралск.

На следващия ден след срещата си със Стасов генералът посети сградата, намираща се на малката уличка „Графская“. Селуянов успя да определи само етажа, на който Минаев се качи, но на него имаше четири апартамента и той не можа точно да разбере в кой от тях влезе Антон Андреевич. След като се убеди, че от „Графская“ генералът се отправи към къщи, Коля спокойно направи завой и тръгна към районното управление на милицията в квартал „Алексеевский“. Беше му необходим само половин час, за да узнае кой живее в четирите апартамента, а момичетата от паспортната служба обещаха да му помогнат със снимки на техните обитатели. На два от тях собственици бяха кореняци московчани, а в останалите два се бяха настанили преселници, но те отдавна бяха тук и вече вероятно бяха успели да си подновят или паспортите или снимките.

Седейки в топлия кабинет, Селуянов мъжествено се бореше със съня, глада и желанието си да пийне нещо. Именно в такава последователност, защото най-много от всичко му се спеше. Ако не можеше да поспи, то поне да похапне. А ако и това не може, то поне някой да му беше налял една чаша, че да забрави и за съня, и за яденето. И въобще за всичко. За децата, които бившата му жена беше отвела в друг град при новия си съпруг. За огромното си пусто жилище, в което не му се искаше да се връща, защото там царяха прахът, скуката и самотата. И там никога не миришеше на вкусна храна. Освен, разбира се, през вечерите, когато пристигаше да пренощува близкият му приятел Юра Коротков, при когото пък беше обратно — тясна квартира, скандали и болести. Никаква скука, а още по-малко пък — самота. Юра обичаше добре да си похапва и умееше вкусно да готви. А Селуянов можеше само да яде. С готвенето нищо не се получаваше. Но за разлика от мнозинството детективи, принудени да се хранят, когато им се удаде случай и каквото Бог дал, Коля Селуянов не можеше да яде неща, които не му харесваха. Не понасяше безвкусната храна. Дори и когато беше много гладен. Затова пък пиеше. Отначало, за да забрави любовта към жена си и мъката си по децата. След това, за да убива глада си. После, за да не плаче от самота. А най-накрая се пристрасти. Но си знаеше мярката и я спазваше стриктно. По време на работа — нито капка. Само вечер, вкъщи. Голяма чаша, разпределена на три порции. Двеста и петдесет грама — на три глътки.

— Коля, спите ли? — раздаде се над ухото му момински гласец.

Николай тръсна глава и с изненада осъзна, че наистина бе заспал. Смутено погледна младата жена, застанала пред него с тесте картони в ръка. Стройна, не много висока, опакована в сиво униформено панталонче, синя блузка, запасана в него, твърд колан, подчертаващ тънката й талия. На раменете — лейтенантски пагони, фигурка — за радост на очите. Но муцунката й малко не я биваше. А може би и повече.

Той взе картоните със залепени в ъглите им снимки и почти веднага се натъкна на познато лице. Всъщност никога не беше виждал този човек, но го познаваше. Дълга къдрава коса. Дълбоки плешивини на челото. Тъмни очила. Михаил Давидович Ларкин.

Почувства как огромна тежест се смъкна от плещите му. Край. Сега можеше да си отиде вкъщи и да спи. Да спи. Да спи. След това да се наяде. И пак да спи. Според описанието, Ларкин попадаше в случаите с Юрцев и Базанов. Над него вече можеше да се установи наблюдение по официален път, без нищо да се скрива и никой да не бъде лъган. Павел „осигуряваха“ по линията на Коновалов. Ларкин щяха да го „покрият“ органите на ГУВР. А Минаев оставаше встрани. Той повече не беше нужен. Можеше вече да не бъде следен.

Селуянов вдигна уморено очи към момичето пред себе си.

— Как се казвате? — запита я внезапно.

— Валя — усмихна се тя.

Усмивката й не беше красива. Както впрочем и лицето й като цяло.

— Омъжена ли сте?

— Не.

Тя не се учуди на въпроса му. И това се хареса на Селуянов.

— А днес свободна ли сте?

— Вечерта ли? — уточни Валя.

— И вечерта, и през нощта. До сутринта.

Николай беше пределно конкретен и точен в предложенията си. Той смяташе, че намеците и недомлъвките са недостойни за един истински мъж.

— Свободна съм до сутринта — отвърна му съвсем сериозно Валя. — Но не съм сигурна, че си струва да се свързвате с мен.

— Защо? Да не сте болна от СПИН?

„Очи, не се затваряйте. Трябва някак си да се домъкна до вкъщи. Освен това трябва да уговоря тази страшничка, но ужасно апетитничка Валечка да ме откара, да ме нахрани и да остане за през нощта.“

— Не, здрава съм. Но имам труден характер.

— В какво се проявява трудността му?

— Не понасям вещи, принадлежащи на други жени.

Всичко беше казано съвсем ясно. Ако жена ти е отишла в командировка и си решил да кръшнеш, не ме кани в жилището си и въобще нищо не ми предлагай.

Селуянов се усмихна.

— В апартамента ми вече четири години няма нищо женско. Има само много стаи, много книги, много прах и много самота. Карате ли кола, Валя?

— Разбира се — кимна тя. — Научих се да шофирам, преди да изуча азбуката. Баща ми е автомобилен инструктор.

— Ще ме откарате ли вкъщи? Очите ми направо лепнат.

— Ще ви откарам.

— И ще ми приготвите вечеря?

— Ако имате продукти.

— Ами ако нямам? Не си спомням добре, но ми се струва, че нямам нищо.

— Значи ще трябва да напазаруваме по пътя. Какво още включва програмата?

— Не искам да ви лъжа, затова не обещавам нищо друго. Уморен съм до смърт. Нали няма да ми се разсърдите?

— А аз нали не ви приличам на сексуална маниачка? — отново се усмихна Валя.

Този път усмивката й кой знае защо му се стори просто възхитителна. И защо ли не му бе харесала още от самото начало? „Глупак такъв, нищо не разбираш от женска красота!“

— Не — отвърна много сериозно Николай, — не приличате на сексуална маниачка. Вие приличате на жена, която просто ми е необходима. Моля ви, не ми отказвайте.

— Аз не ви отказвам.

— На колко години сте, Валя?

— На двадесет и четири.

— По-възрастен съм от вас с тринадесет години. С цели тринадесет дълги години, изпълнени с мръсотия, кръв, трупове, страдания, водка и псувни. Това не ви ли отблъсква?

— Ще видим — лукаво отвърна тя. — Ако не ми хареса, тогава ще решавам как да постъпя.

Николай позвъни на полковник Гордеев, получи благодарност от него и разрешение да се прибира вкъщи, с усилие домъкна натежалото си от няколкото денонощия прекарани на крак тяло до колата, пльосна се на задната седалка и откърти, едва успявайки да промърмори адреса си на седналата зад волана Валентина.

Събуди се весел и бодър, но дълго не можеше да осъзнае къде се намира и защо толкова са му отекли краката. После дойде на себе си и установи, че лежи в собствената си кола, на задната седалка и грижливо завит с одеяло. Хвърли поглед на часовника си и се ужаси — беше два след полунощ. „Добре си си поспал, грохнал детективе!“ Постепенно мозъкът му се поразмърда и си спомни момичето от паспортната служба, което трябваше да го откара до жилището му. Дали го беше докарала или само му бе обещала? Погледна към улицата — колата бе паркирана пред сградата, в която живееше. А одеялото? Откъде се бе взело? Това беше неговото одеяло, което стоеше на дивана в дневната. С него се завиваше, когато оставаше да нощува там.

„Ами момичето? Сигурно се е отчаяла, че не може да ме разбуди, обидила се е и си е отишла. Точно това се е получило. Много конфузна ситуация! Стоп. Ами това одеяло? Нищо не разбирам. По дяволите, няма какво да умувам тук. Трябва да се добера до апартамента.“

Когато обаче се качи с асансьора на своя етаж, Селуянов установи, че ключовете ги няма в джобовете му. Това вече беше много неприятно. Но в следващата секунда неведомо как прехвърлилото се от апартамента в колата му одеяло се свърза с ключовете и той зарадван се зае да натиска бутона на звънеца. Вратата се отвори почти веднага. Валя, облечена в стар анцуг и в също така стара тениска, стоеше пред него с парцал в ръка.

— Събуди ли се? — мило му се усмихна, преминавайки на „ти“. — Бива си я мръсотията в жилището ти. Кога за последен път си го почиствал?

— Никога — призна си Селуянов, ликувайки вътрешно, че тя не му се бе обидила и не си бе отишла. — Преди да се разведа, чистеше жена ми, а мен никак не ме бива за тази работа. Нали не ми се сърдиш?

— Че за какво?

— Ами така… Поканил съм момиче на гости, а съм заспал.

— Ти не ме покани да ти гостувам, а да ти стана домашна помощница. Да те докарам до вкъщи, да напазарувам, да ти сложа да ядеш. Това твои думи ли са?

— Мои — смути се той. — Но за чистене не съм споменавал нищо.

— Инициативата е лично моя. Ще ме почерпиш едно голямо парче торта.

И изведнъж на Коля му стана толкова леко и хубаво, както не му се беше случвало много отдавна. Още от времето, когато бе ухажвал бъдещата си жена. Но щом се бяха оженили, животът му се беше превърнал в ад — изпълнен с ревност, ревност, ревност. Двадесет и четири часа в денонощието. Седем дни в седмицата. Дванадесет месеца в годината. Жена му беше невероятно, предизвикателно красива и Коля все не можеше да повярва, че се е омъжила за него по любов. Непрекъснато имаше чувството, че го мами, постоянно я подозираше в невярност, лъжа, корист. И дори след като тя го бе напуснала, вземайки и двете им деца със себе си, той продължаваше да я обича и да умира от ревност. За четири години това мъчение бе попреминало, но радостта и лекотата така и не се бяха върнали. До този момент…

Влизайки в кухнята, Николай установи, че на път към дома му са се отбивали в магазина. Върху печката имаше четири тенджери, в които нещо вреше на слаб огън.

— Като ти видях домакинството, веднага ми стана ясно, че ходиш вечно гладен. Реших да ти сготвя храна поне за една седмица напред — рече Валя, пристъпвайки след него. — Ето в тази тенджера има супа, а в тази агнешко печено с картофи. Тук е задушеното месо със зеленчуци, подправки ще си сложиш по свой вкус. Можеш да добавиш също макарони или ориз. Тук пък е рибата. Изпържих я и я оставих малко да се задуши в сметанов сос. Сега какво ти се яде?

— Печено. Не, задушено. А може би риба — обърка се Селуянов, усещайки, че му се вие свят от глад. — Струва ми се, че мога да изям всичко наведнъж. Хайде да започнем от супата, а после ще видим.

Двамата изядоха по чиния супа. После видяха. Само че не следващите блюда, а самите себе си. Без да си продумат, станаха едновременно и се отправиха към леглото.

На сутринта Николай Селуянов за пръв път от много години насам разбра, какво означава да се събудиш щастлив.

* * *

Три пъти дневно върху бюрото на полковник Гордеев се слагаха сводките от външното наблюдение на Михаил Ларкин. Ларкин се държеше някак неразбираемо и безсистемно — ходеше по улиците, влизаше в големите магазини, но не купуваше нищо. Отбиваше се в евтини закусвални, пиеше отвратително полуизстинало кафе, дъвчеше вяло предлаганите на посетителите образци на кулинарното изкуство и отново започваше да броди из улиците. И това бродене беше абсолютно безцелно. Отначало наблюдаващите заподозряха, че Михаил Давидович се върти около някакво определено място — може би търсеше възможност да се срещне с някого или да се добере до тайник. Все пак бе започнал тези свои разходки след визитата на контраразузнавача Минаев, така че и шпионските му страсти не можеха напълно да бъдат изключени. Но това подозрение не получи никакво реално потвърждение. Ларкин пътуваше ту до „Соколники“, ту до парк „Горкий“, ту до ВДНХ, ту до панаирите в Конково или в Петровско-Разумская. А после изведнъж започваше да избягва многолюдните места и бавно крачеше по алеите на „Бульварное кольцо“, като дълго се заседяваше по пейките. Накратко казано, нищо не можеше да се разбере.

Изминаха четири дена и Михаил Ларкин прекрати хаотичните си предвижвания из града. Оперативни работници зафиксираха срещата му с някакъв млад мъж около тридесетте, след която Ларкин с видимо облекчение се отправил към жилището си на улица „Графская“. Мъжът още същия ден беше „обработен“, но сведенията за него не предизвикаха у Гордеев и неговите сътрудници нищо друго, освен тихо удивление. Виталий Князев продаваше горещи кренвирши и бира в една палатка, разположена в пресечката недалеч от метростанция „Новокузнецкая“. При Князев се отбиваха служителите от близките учреждения, хапваха си, пийваха си бира и си разменяха по някоя и друга дума с него. Какво общо би могло да има между Князев и Ларкин?

Решиха да почакат, надявайки се, че това ще се изясни. Но не се изясни нищо. Ларкин отново заседна в дома си. Значи кратката му, двеминутна беседа с Виталий Князев се бе оказала венец на продължителните му блуждаения из града. Нима този кренвиршчия беше толкова необикновен!

* * *

Павел пристигна в Москва и за всеки случай позвъни на Минаев направо от летището. Може би не биваше да посещава апартаментите си — нито този, където беше зарегистриран като Сауляк, нито другия, който бе „собственост“ на завърналия се от Белгия след раздялата си със своята очарователна съпруга Кустов.

— Хубаво е, че сте тук — рече зарадван Минаев. — Много сте необходим. Отивайте в жилището, което се числи на името, вписано в сегашните ви документи, и за известно време не излизайте никъде. Не бива да излизате, докато не ви кажа.

— Защо?

— Така. Това не е разговор за телефон, Павел Дмитриевич. Отивайте си вкъщи, заключвайте се и си седете тихо. Не вдигайте слушалката, ако ви звънят. И сам на никого не телефонирайте. Вдругиден точно в дванайсет излезте от апартамента. В дванайсет и пет до аптеката за малко ще спре бяло жигули. Ще се качите в него и ще ви докарат при мен. Ако изпълните точно инструкциите ми, няма да успеят да ви лепнат „опашка“, а такива опити ще има, гарантирам ви.

Павел не зададе повече никакъв въпрос и послушно се отправи към дома си, намиращ се на улица „Черепанови“ в една стара панелна девететажна сграда. Той се прислуша в себе си и осъзна, че му харесва това извикване в Москва. Нещата се връщаха на старите си места: бе се появил шефът, който ще му възлага задачи, а неговата работа беше да ги изпълнява колкото се може по-добре. Минаев и преди, още след излизането му от затвора, се бе опитвал да го командва, но тогава ситуацията бе била по-различна. Тогава Павел си имаше собствена задача, която бе решил да изпълни на всяка цена. Затова и си бе давал вид на опърничав, неотстъпчив и непризнаващ ничие върховенство. В действителност той много тежко бе преживял времето, докато изпълняваше Минаевите поръчения за ликвидирането убийците на Булатников. Беше свикнал да се подчинява. Беше свикнал да решават вместо него. Над него и до него винаги бе имало стратег, който определяше задачите в перспектива, а Павел бе бил длъжен да ги изпълни по най-добрия начин — нещо, което бе правил през целия си съзнателен живот, започвайки от безусловното и безпрекословно подчинение на своя баща и завършвайки с изпълнението на затворническия режим. И изведнъж всичко коренно се бе променило през последните седмици…

Сауляк нямаше склонност да се самоидеализира и сега ясно разбираше, че самостоятелно не би могъл да организира живота си. Необходим му бе ръководител, шеф. И беше готов да му служи като верен пес. Дори и ако този шеф бе Минаев. Трябваше само да довърши делото си, с което се беше заел. Оставаше му съвсем малко, а след това можеше да премине в пълно подчинение на Антон Андреевич. И всичко отново щеше да стане ясно и разбираемо, както едно време.

В празния апартамент на улица „Черепанови“ нямаше дори хляб. Отпътувайки от Москва, той не знаеше кога ще се върне и затова старателно бе изхвърлил всичко, което би могло да се развали или плесеняса, и бе измил хладилника. Пътьом си купи това-онова, колкото да изкара два дена. И без друго след ден трябваше да отиде при Минаев. А оттам накъде — един Господ само знаеше. Може би в апартамента на името на Кустов, а може би и на съвсем непознато място. Вероятно това щеше да се изясни чак след като Минаев му обяснеше какво толкова се е случило, за да го извика по тревога в Москва.

Щом като се прибра вкъщи, Павел първо си взе вана, а след това застла дивана с чисти чаршафи и си легна. През цялото пътуване бе чувствал някаква огромна слабост. Знаеше, че тя не се дължи на някакво заболяване, защото имаше добро здраве, ако не се брои холециститът, който периодично се изостряше много неприятно. Сауляк бе невероятно издръжлив, можеше дълго да върви и да бяга, можеше да мине цели денонощия без храна и сън. Но хипнотизирането му изпиваше всичките сили. Природата не бе била особено щедра, надарявайки го със способност да въздейства на хората. Дори и най-слабият резултат му костваше почти нечовешко напрежение, след което Павел се чувстваше съвсем болен.

Лежейки на дивана, той обхождаше стаята с поглед и се радваше, че бе успял да запази библиотеката на своите родители. В днешно време не бе никакъв проблем да си купиш каквато си поискаш книга. Но преди тридесет-четиридесет години не всеки би могъл да намери достъп до хубавите издания. Тогава семейството му живееше в чужбина и от посолството им изпращаха каталог на всички книги, излизащи на руски език в бившия СССР. Наричаше се „бял списък“. Баща му отбелязваше с химикалка интересуващите го заглавия и връщаше каталога обратно в Русия. За годините на дипломатическата си служба в Унгария и Чехословакия той бе натрупал чрез „белия списък“ огромна библиотека.

Преди да се скрие в затворническата колония Павел се беше погрижил тази библиотека да остане в надеждни ръце. Беше станал опекун на един познат старец-библиофил, бе го извадил от комуналната му квартира, претъпкана с бежанци и временно пребиваващи в Москва, и го беше регистрирал в своя апартамент. Така беше сигурен, че оставя жилището и библиотеката на сигурен човек. И само се бе молил през тези две години старецът да не почине. Слава Богу, старецът бе доживял излизането му на свобода, а генерал Минаев се бе погрижил да го настани в друго жилище.

Сауляк понечи да отметне одеялото и да стане, за да си вземе някоя книга, но се отказа. Хубавите книги, чието четене успокоява и те кара да забравиш проблемите си, бяха много. Но сега не беше време за литературни занимания. Първо трябваше да си изясни какво толкова внезапно бе сполетяло Минаев. После да доведе докрай започнатото и най-накрая всичко щеше да си влезе в обичайния коловоз. Заемайки мястото на Булатников, Антон Андреевич ще му поставя задачи, а той ще ги изпълнява, възлагайки отделни звена от комбинацията на Ларкин, Гарик или Карл. За съжаление Рита вече я нямаше. Кой ли я бе убил? И защо?

Павел механично бръкна в джоба си за тефтерчето, в което беше записан телефонният номер на Анастасия. „Може би вече са намерили убиеца на Рита — мина му през ума. — А, да, Минаев ми забрани да ползвам телефона. Добре, мога и да почакам. В каква странна посока тръгна животът ми. Принуден съм всичко да отлагам за после. Да попитам за Рита — после. Да прочета хубава книга — после. И ще живея сигурно също после. Но кога ли ще дойде това толкова неясно «после»?“

* * *

За втората среща на Михаил Давидович Ларкин с продавача на кренвирши Виталий Князев оперативните работници се готвеха така, както на времето цялата страна се подготвяше за юбилея на Октомври. Срещата се състоя, продължи три часа и половина и се проведе на улица „Графская“ в апартамента на Ларкин. Два часа след приключването й върху бюрото на полковник Гордеев се появиха две касети — видео и аудио. Техниката за записите бяха събирали парче по парче, а за строителната „люлка“, с чиято помощ я бяха монтирали, им се бе наложило да се бръкнат в личните си джобове с по няколко десетхилядни банкноти.

На мониторния екран Ларкин съвсем мирно си беседваше с Князев. Всъщност беседата им беше някак си едностранчива — говореше предимно Ларкин, а Князев само от време на време му подаваше къси реплики. Затова пък да се наблюдава Князев беше много интересно. Мимиката му беше доста жива, в началото на разговора от лицето му не слизаше глуповатата усмивка, постоянно хихикаше, правеше разни физиономии на Ларкин и му намигаше. И въобще създаваше впечатление за пълен глупак. Постепенно обаче глуповатостта изчезна, лицето му се успокои и Князев повече нито се хилеше, нито се кривеше. Той седеше в креслото срещу Ларкин, отпуснал ръце върху подлакътниците, и с полупритворени очи ритмично кимаше в такт с думите на Михаил Давидович. После Князев бавно стана, отиде до дивана и се изтегна на него по гръб. Отстрани изглеждаше, че спи, но той периодично повдигаше ту едната, ту другата си ръка и правеше някакви неразбираеми жестове, след които Ларкин одобрително кимаше и Князев отпускаше ръката си. И така — до края на видеокасетата.

Върнаха касетата отначало и включиха магнетофона, стараейки се поне приблизително да синхронизират звука с картината. През първия половин час в разговора нямаше нищо съществено. На екрана Князев се хилеше и намигаше, а от говорителя на магнетофона се разнасяха фрази от типа:

„Такъв расов мъж като теб сигурно няма проблеми с момичетата, нали?“

„Ама, разбира се. Всичките са мои.“

„Ето за това искам да си поговоря с теб, Виталий. Ти ми изглеждаш надеждно и ловко момче, може да се върши работа с теб. На теб мога да ти се доверя, но на други — не.“

„Тук си прав“ — отново хилене и подмигване.

„И ако с теб се споразумеем, можем да направим хубави пари. Повярвай ми, ти имаш голям избор на момичета, а аз пък имам идеи как да направим така, че те да ни донесат голяма и красива печалба. Е, съгласен ли си?“

„Иска ли питане!“

След около тринадесет минути текстът на Ларкин леко се видоизмени, макар тематиката да си остана все същата.

„Ако ме слушаш, всичко ще бъде добре. Просто отлично. Трябва да ми се довериш, трябва да ми повярваш, че ти желая доброто, трябва да ме слушаш за всичко. Защото само аз знам какво е правилно за теб и какво не. И ако ти станеш послушно оръдие в ръцете ми, ние заедно ще направим невъзможното. Ние ще станем най-силните и най-богатите и всички ще ни се подчиняват. Но затова ти трябва да ме слушаш. Ти трябва да забравиш за всичко свое собствено, лично, което имаш в себе си. Ти трябва да забравиш всичките си мисли и усещания и да ми се довериш…“

Князев вече не се кривеше, седеше си спокойно и само от време на време кимваше в такт. След това легна на дивана, а Ларкин продължи:

„От тази минута ти ще слушаш само мен. В твоята глава повече няма да има нито една мисъл, която си измислил сам. В нея ще звучи моят глас и той ще ти дава заповеди, а ти ще ги изпълняваш…“

И още след час:

„Утре ти трябва да убиеш човека, който в определено време ще излезе от определено жилище. Това е необходимо, за да започнем с теб нашето дело и да станем най-силни и богати. Този човек може да ни попречи и непременно трябва да го убием, преди да се захванем с нашата работа. Утре ти ще отидеш до номер деветнадесет на улица «Черепанови», ще намериш корпус три, ще се качиш на петия етаж и ще чакаш. Точно в дванадесет часа от апартамента на петия етаж ще излезе мъж…“

— Улица „Черепанови“, деветнадесет, корпус три — адресът на Сауляк! — почти извика Настя. — Да не би да се е завърнал? И Ларкин се готви да го убие чрез ръцете на този хилещ се идиот?

Гордеев рязко изключи магнетофона, сграбчи слушалката на телефона и вдигна такава гюрултия, че присъстващите трябваше да си запушат ушите.

— Твоите хора спят! — крещеше той на генерал Коновалов. — За какво си ги поставил тия постове по всички гари и летища? Да свалят мацки? Сауляк е пристигнал, приятелчетата му знаят за това, аз знам за това, а ти — не. Макар че ти си длъжен да разбереш преди всички. Имаш късмет, Александър Семьонович, че до мен седи жена, защото иначе щях да ти река едни такива думички. Едва не се провали цялата операция заради твоите немарливци! Питам те, как сте могли да не го забележите! Всеки има негова снимка в ръката си и двете му фамилии са ви известни, а той е минал между вас като между рейки. Откъде знам ли? Виж, това няма да ти кажа, Александър Семьонович. Ти дори не можа да използваш както следва и тази информация, която ти дадох. Пратих в бригадата ти най-добрата си сътрудничка. Тя свърши толкова работа за теб, а за какво е било? За да провалиш всичко на последния етап, защото не си осигурил нормални, умни момчета за транспортните възли? Не ме интересува, че това не било твоя работа, а на Шуплов. Длъжен си лично да проконтролираш какви хора дава Шуплов. Ти какво, да не си забравил всичките детективски принципи, седейки в топлото си кресло?

Настя разбираше какво има предвид началникът й. Случаят, който поемаш и по който работиш от самото му начало, над който размишляваш ден и нощ, губейки апетита и съня си, в крайна сметка става дотолкова лично твой, че ти не допускаш никого до него, без предварително да си проверил надеждността и добросъвестността му. Такова разследване беше нещо като творба, плод на твоите мъки и радости — като книгата за писателя или картината за художника. Нима можеше един писател, недописал последните глави на книгата си, да я изостави и да я преотстъпи на първия срещнат? Едва ли някой би могъл да я довърши така, както той би я дописал? Но ако все пак се случеше тъй, че по обективни причини писателят не може лично да сътвори последните глави, то той непременно трябва да избере най-способния литератор, дълго и щателно да му разясни идеята си и подробно да го инструктира какво трябва да се напише в тях. Да му издиктува всичко, което смогне, а после хиляди пъти да препрочете и препровери останалото. Същото беше и в оперативната работа — ако си принуден да възложиш на някого дори и късче от делото, което си изстрадал, ти не жалиш нито сили, нито време да му обясниш всичко, да го предупредиш за възможните грешки и усложнения. И ревниво се взираш в този човек, опитвайки се да разбереш дали той няма да разруши това, което си градил с такъв труд и толкова дълго време.

Разбира се, генерал Коновалов нямаше тази възможност да дава указания на генерал Шуплов кого от своите подчинени да избере. Шуплов сам си беше стопанин на ведомството. Но пък Коновалов би могъл да изпрати свои хора по гарите и летищата, които да проверят как работят Шупловите орли. И ако те забележат нещо нередно, да напишат доклад, да поискат засилване на дисциплината и задачата да бъде възложена на по-опитни и съзнателни сътрудници. Много начини имаше да се провери дали няма опасност партньорът ти да провали операцията. А генерал Коновалов бе подценил контрола и именно поради това сега крещеше в слушалката почервенелият от гняв Виктор Алексеевич Гордеев.

Настя постепенно напълно се изключи от острата размяна на реплики по телефона и се замисли за глуповатия Виталий Князев и за дебилния Кирил Базанов. И колкото повече мислеше, толкова по-ясно й ставаше всичко, случило се през последния месец. То беше чудовищно! И абсолютно невероятно…

* * *

Павел Сауляк знаеше цената не само на минутите, но и на секундите. И щом Минаев толкова прецизно бе определил времето за пристигането на бялото жигули, значи бе длъжен да бъде пунктуален. В дванадесет без пет вече напълно облечен стоеше в антрето. Откъм кухнята се носеше тиха музика, защото бе оставил радиото включено, за да чуе сигнала за точно време. След шестото изписукване той превъртя ключа и отвори входната врата.

И изведнъж нещо стана. Дори не разбра какво точно. Кой знае защо на стълбището се бяха оказали прекалено много непознати хора. Глух трясък, щракване и тихо бръмчене. Павел инстинктивно замижа и отново отвори очи. Един полуетаж по-надолу трима здравеняци държаха някакъв млад мъж, чиито ръце бяха оковани в белезници. Малко по-нагоре на стъпалата стояха още двама и единият държеше пистолет със заглушител. Още по-нагоре пък имаше други двама с видеокамери на рамо. Павел веднага се досети какъв е произходът на звуците: изстрел на пистолет със заглушител, заключване на белезниците, работещи камери. А като цяло? Какво се случваше тук?

— Павел Дмитриевич Сауляк? — обърна се към него някакъв оперативен работник. — Ние току-що задържахме човека, който се опитваше да ви застреля. Желаете ли да дадете показания сега и тук или ще дойдете с нас на „Петровка“?

„Да отида на «Петровка»? Да давам показания? Ами бялото жигули, което трябва да ме откара при Минаев?“ Павел хвърли поглед на часовника си. Ако побегнеше, може би щеше да успее да хване момента, когато колата преминава покрай аптеката. „Но кой ще ми позволи да избягам?…“

Веднага възникна вторият въпрос: „Опитали са се да ме убият? Кой?“ Впрочем въпросът до голяма степен беше риторичен. Преди месец и половина самият той бе казал, че не би се изненадал, ако половин Русия се нареди на опашка да му види сметката. Беше му любопитно как милицията бе надушила за това покушение. Очевидно момчетата от криминалната служба не дремеха. Всичко това му бе дошло съвсем ненавреме. Никак не го радваше и перспективата да посети „Петровка“, но там поне съществуваше някаква надежда да се срещне с Анастасия. Тя винаги се бе отнасяла с разбиране към него. И прекрасно знаеше, че има предостатъчно мераклии да го изпратят на онзи свят. Бе се убедила в Самара със собствените си очи. С нейна помощ можеше да направи опит да се измъкне от тази история. Точно сега нямаше в какво да го обвинят. Само да не се раздрънкаха тези, които му бяха изпратили наемния убиец, и да не изплува на повърхността онова — предишното.

— Безразлично ми е — отвърна, без дори да се старае да изглежда спокоен.

В края на краищата, нали току-що му бяха казали, че някой е искал да го убие. Какво ти спокойствие в такава ситуация!

— Както е по-добре за вашата работа, така и постъпете. А кой е този човек?

— Казва се Виталий Сергеевич Князев. Познавате ли се с него?

Мъжете, които държаха Князев, силно го разтърсиха, заставяйки го да вдигне глава и да даде възможност на Павел да разгледа лицето му.

— Не — сви рамене Сауляк. — Виждам го за пръв път.

Изведнъж го връхлетя ужасна слабост, краката му се подкосиха и многодневната преумора се съедини с осъзнаването на факта, че се бе разминал на косъм от смъртта. Облегна се на стената и бавно се свлече на студения мозаечен под.

* * *

Настя не помнеше кога за последен път бе нервничила толкова много, колкото сега. Готвеше се за разговор с Павел, но все не можеше да реши как да го построи. „С какво да започна? С коя карта да тръгна? Какви карта да му покажа и кои да запазя скрити?“ Мисълта й скачаше от едно нещо на друго, тя не можеше да се съсредоточи и от това започваше още повече да се ядосва и да нервничи.

Узнавайки, че Князев е задържан на местопрестъплението при опит да стреля в Сауляк, и че всички вкупом са се отправили от улица „Черепанова“ към „Петровка“, Настя бе започнала да се щура насам-натам из кабинета си, а после бе заудряла с юмрук по стената, отделяща я от стаята на Михаил Доценко. Той моментално бе щръкнал на вратата й с изплашена физиономия.

— Какво се е случило, Анастасия Павловна?

— Миша, огледайте се внимателно наоколо и махнете всички предмети, които са пригодни за недобросъвестно използване.

— Защо?! — бе се изумил Доценко.

— Защото Сауляк владее хипнозата. Ами ако изведнъж не успея да му устоя? Той ще ми нареди да му дам оръжието си и аз ще му го дам. Представяте ли си какво ще стане?

— А къде е оръжието ви?

— В сейфа.

— Дайте го. Ще го взема при себе си. Имате ли нож?

— Имам, в бюрото ми е.

— Дайте ми и него.

Миша си бе отишъл, отнасяйки със себе си всичко, което Сауляк би могъл да използва, за да доведе Настя до състояние на вцепенение.

Минутите си течаха и тя постепенно започна да се успокоява. В края на краищата, неслучайно бе казано, че който е осведомен, той е и въоръжен. Вече бе изпитала върху себе си силата на въздействието му и бе успяла да се справи. Значи не беше чак толкова страшно.