Александра Маринина
Не пречете на палача (17)

Шестнадесета глава

Времето в началото на март се случи много хубаво. Студовете намаляха, през нощта живакът в термометрите не падаше под минус осем градуса, а през деня се вдигаше до нулата. Но снегът, който в града се превръщаше в кафеникава кал, в Подмосковието се радваше, ако не на девственост, то поне на чистота.

Днес на Григорий Валентинович Чинцов предстоеше поредната среща с новите му господари. Предишния път, когато Сергей бе видял на улицата жената — роднина на Павел, заради която на Чинцов му се бе наложило да си взема такси, бяха уговорени само общите намерения и условия за сътрудничество.

На Голубцов му бяха необходими услуги, не за да изтласка от играта съперници, а за да привлече на своя страна отделни политически групировки и съответния поддържащ ги електорат. По такъв начин лозунгът, под който отсега нататък Григорий Валентинович трябваше да изплита своите любими интриги, звучеше така: „Ела под нашето знаме, че може и по-лошо да стане!“

Информацията, че „смъртоносното“ интервю на Александър Ратников е било организирано именно от Чинцов, бе достигнала до новите му господари и Григорий Валентинович разбираше, че те го смятаха за доста могъщ и ловък човек. Че много разчитаха на него. А какво той можеше реално да им предложи? Уви, нищо. Тоест нищо такова, което да не го умеят и други хора с опит в подобна работа.

Серьожа и Николай първо бяха проследили роднината на Павел само до дома й. А когато на следващия ден тя се бе отправила нанякъде, бяха я изгуби в метрото. През последните години тези идиоти бяха свикнали да се возят само с коли и бяха забравили какво представлява московското метро в пиковите часове. Не биваше да се доближават близко до нея, защото ги познаваше по физиономия. В Уралск почти половин час бе проседяла на масата им, занимавайки ги с пиянските си брътвежи. След това я бяха открили пак, бяха я съпроводили от дома й до зданието на ГУВР на „Петровка“ и същия ден бе станало ясно, че тя се среща с Павел. Но онази хитра лисица Сауляк беше ги забелязал и се бе опитал да избяга. Нощта бе прекарал у Анастасия — или както там беше името й — а на сутринта все пак се бе изплъзнал от наблюдение. И неизвестно къде се беше скрил. Почти две седмици Серьожа и Коля неотлъчно бяха следвали жената, но тя така и не ги бе довела при Павел.

Сега вече на Чинцов му беше ясно, че Сауляк се е скрили далеч и задълго. Нямаше да го намери. И трябваше да престане да възлага надежди на тази жена. Съдейки по това къде отиваше всяка сутрин, можеше да се направи изводът, че тя работи в Московското главно управление на вътрешните работи. И какво ли общо имаше с Павел? Впрочем, роднината си е роднина и нямаше никакво значение къде работи. Така или иначе, тя се срещаше с Павел Сауляк. Лошото в случая бе, че не можеше да бъде задействана, ако наистина имаше същите способности като неговите.

Мислите на Чинцов не бяха особено светли и оптимистични. „Щом като нямам на разположение нито Павел, нито тази жена, какво бих могъл да предложа на своите нови възложители? За съжаление, нищо екстраординарно. Най-обикновен комплект от услуги. А те разчитат, че моите възможности са далеч по-големи. И затова ме оценяват по-високо. Интервюто с Ратников за тях е моята визитна картичка. Дявол да го вземе, как не ми върви напоследък!“

Колата свърна от автострадата по един тесен път и скоро спря пред висока ограда. Седящият зад волана Серьожа даде къс сигнал с клаксона и почти веднага от вратичката излезе млад здравеняк в камуфлажен костюм. Поемайки от ръката на Чинцов документа, който удостоверяваше членството му в Думата, той се отдръпна на няколко крачки и каза нещо по мобифона. След секунди широкият портал се разтвори и даде възможност на автомобила да навлезе в охраняемия участък.

На верандата Григорий Валентинович видя още един гард в подобна петниста униформа. Съдейки по паркираните в двора коли, той не беше пристигнал пръв. Гардът също прегледа документите му, преди да го пропусне в къщата.

Най-сетне на Чинцов му се удаде да престъпи прага. Той бързо се съблече, усещайки неприятното присвиване на стомаха си. Предишния път се бе държал с новите си господари далеч по-уверено, защото в този момент Серьожа издирваше жената, която можеше да го доведе до Павел, а при повече късмет и самата тя би могла да работи за него. А днес какво щеше да им каже? Какви обещания можеше да им даде? Какви поръчения можеше да поеме? Нямаше накъде да отстъпва. Бяха му обещали добри пари и беше жалко да се лишава от тях. А с какво би могъл да се оправдае? Да им разкаже за Павел? Не биваше. Павел беше нишката към другите престъпления и мръсните нещица, с които Григорий Валентинович си бе поизцапал ръцете. Пък и ако им признаеше, че главният коз му е Павел Сауляк, за тях щеше да бъде по-лесно да го издирят и да го вземат на служба при себе си, а самият той повече нямаше да им бъде нужен. Не, за Павел наистина не биваше да им споменава, но пък ако не им споменеше, как би могъл да им обясни, че съвсем неотдавна е можел да организира и невъзможното, а сега това не му е по силите.

Поканените бяха малко, само трима, с Чинцов ставаха четирима. Стопанинът посрещна Григорий Валентинович и го запозна с останалите гости. По израженията на лицата им той разбра, че те също знаят за случая с Ратников, и още повече се вкисна.

— Известно ни е, че всички опити на Президента да разреши чеченския конфликт се блокират от силите, имащи интерес войната да продължи. Тези сили са многобройни и всяка групировка има своите интереси. Основните са три. Първата сила извлича печалби от търговията с оръжие. Втората пуска в обръщение за своя изгода парите, които се отделят от бюджета на Русия за възстановяване на Чечня. Третата контролира нефтопреработвателните заводи, намиращи се на чеченска територия, и изнася в чужбина нефтените продукти. Трите сили са се консолидирали и правят всичко възможно войната да продължи. Днес ни стана известно, че Дудаев възнамерява скоро да атакува Грозний. През това време там ще пребивава много голям военачалник. Ако щурмът на Грозний стане в присъствието на този военачалник, той няма да има друг изход, освен лично да поеме командването и да покаже на какво е способен като стратег и пълководец. Разбира се, няма да може нищо смислено да направи и репутацията му ще бъде погубена. Той представя армията и това е много важно. Ако ни се удаде да спасим репутацията му, ще ни бъде задължен. Поради това, съвършено очевидно е, че трябва да направим само едно нещо — да организираме работите така, че той да напусне Грозний поне няколко часа преди началото на щурма. Но ние в никакъв случай не бива да разгласяваме, че имаме точна информация за часа на щурмуването. Този военачалник е непредсказуем човек и е възможно настоятелно да се поинтересува откъде сме се сдобили с такава информация.

— А имаме ли я в действителност? — обади се пълен мъж в поизмачкан костюм.

— Ще я имаме — подсмихна се Стопанинът. — Но повтарям, че не бива да афишираме това. Нужен ни е друг предлог. А след като всичко свърши, военачалникът ще узнае на кого е задължен за щастливото си избавление от позора. Кой знае, може би и от смъртта, ако щурмът продължи и стане сериозен. Това е много тънка интрига, господа. В нея психологията е повече от всичко останало. Военачалниците са суетни хора и не прощават никому подозренията в собствената им професионална несъстоятелност. На него специално дори не бива да му хрумне такава мисъл.

— Аз бих предложил друг вариант — включи се в разговора строен красив мъж около петдесетте, когото Стопанинът бе представил на Чинцов, наричайки го Антон Андреевич. — Принадлежността на този военачалник към екипа на Президента е известна на всички. Ако ни се удаде да разпалим конфликт между него и останалите ръководители от Министерството на отбраната, обидените му военни ще се отвърнат от Президента. И, естествено, ще се присъединят към нас, тъй като именно ние олицетворяваме този режим, при който рейтингът на армията е много висок. Аз съм съгласен, че за този конфликт би било много продуктивно да използваме ситуацията около щурма на Грозний.

— Имате ли готова комбинация? — осведоми се Стопанинът.

— Като цяло, имам някои замисли — кимна Антон Андреевич. — Но за целта ни е нужен човек от щаба на Дудаевите войски. Имаме ли такъв?

— Ще намерим. Изложете варианта си, Антон Андреевич.

— Специалните служби на руската страна, както ви е известно, са получили информация, че щурмът на Грозний е бил планиран за двадесет и трети февруари. Войските са били приведени в готовност, но щурмът не се е състоял. От лагера на Дудаев е изтекла информация, че щурмът е отложен за десети март. Тази информация спецслужбите са и доложили на армейското командване. Трябва да се договорим с Дудаев щурмът да започне по-рано. Ние трябва точно да знаем времето на неговото начало. И то трябва да бъде в ден, когато нашият военачалник се намира в Чечня. Той ще си отиде няколко часа по-рано и това трябва да се организира много внимателно. Струва ми се, че тук ще ни окаже неоценима помощ господин Чинцов. Втори етап на комбинацията ще бъде публичното изявление на някого от високопоставените ръководители за това, че в тази ситуация специалните служби не са си свършили работата. Нещата могат да бъдат понагнетени, като се заяви, че разузнавателната дейност в Министерството на отбраната се е провалила. А след това да се намекне чрез пресата, че напротив, спецслужбите са работили съвестно и точно са установили времето за началото на щурма. И тогава ще излезе, че нашият военачалник е избягал от Грозний, именно за да не поеме лично командването и да не продемонстрира на целия свят своята професионална несъстоятелност. След това на него не му остава нищо друго, освен да подхвърли ГРУ на обществеността за оплюване и опозоряване. Той ще има само два изхода: или да признае своята страхливост, или да потвърди, че разузнаването работи лошо. Първото, както правилно забелязахте, се изключва. Остава второто. Той ще се втурне да критикува и своето, и нашето разузнаване. Ще настоява за уволнения на ръководители и за коренно преустройство на работата в специалните служби. Ще започне да предава своите приятели и съратници. След което те ще му обърнат гръб и ще се присъединят към нас.

— Примамливо е — поклати глава Стопанинът. — Но защо изключвате и трети вариант? Той може да каже, че специалните служби са си свършили добре работата, но му се е налагало на всяка цена да напусне Грозний. И би могъл да изтъкне много уважителна причина. Причина с голяма тежест. Та нали без такава причина не би могъл да се измъкне по най-бързия начин. Няма да се получи никакъв конфликт. И разузнаването е добро, и военачалникът не е страхливец. И в такъв случай какво?

— Ами, тук трябва да се постараем да направим така, че причините за спешното му напускане на Грозний да не бъдат разгласявани. Впрочем, доколкото ми е известно, нашият приятел Григорий Валентинович е голям специалист в тези неща. Нека това бъде неговият дял в нашата обща операция. Аз ще осигуря острата критика от устата на големите ръководители по адрес на специалните служби. Гадничките намеци в жълтата преса ще поеме господин Туришев. — Антон Андреевич кимна към пълния мъж в измачкания костюм. — Това е неговата епархия. А заминаването на военачалника от Чечня е ваша задача, Григорий Валентинович. Ще успеете ли? Впрочем, няма защо да ви питам. На всички са известни вашите способности при такива тънки работи. Разбира се, че ще успеете. Но трябва да се действа оперативно, господа. Времето накъсява, военачалникът тръгва за Чечня вдругиден и по предварителни данни посещението му ще трае около четири дена.

Вратата се отвори и на прага изникна поредната горила, но вече не в униформа, а в най-обикновен панталон и памучна тениска, под която напираха твърдите му мускули. След него в помещението нахлуха вълнуващи аромати на печено месо и силни подправки.

— Масата е готова — оповести горилата, поглеждайки въпросително Стопанина в очакване на по-нататъшни указания.

— Е, какво — рече той и леко се надигна, въпреки масивното си тяло. — Заповядайте на вечеря. Както беше прието да се казва едно време, щом в основни линии приемаме предложението на Антон Андреевич, то детайлите ще обсъдим на масата. Моля!

Стопанинът с елегантен и същевременно властен жест посочи вратата, водеща в съседната стая.

Антон Андреевич седна до Чинцов, Туришев и още един гост се настаниха срещу тях, а Стопанинът беше начело.

Чинцов малко се поуспокои. Задачата, която му възложиха, му изглеждаше напълно изпълнима и той вече започваше да прехвърля в главата си разни варианти за нейната реализация.

Но изведнъж ситуацията се промени и стана напрегната.

— Между другото — рече Туришев, — смятам, че ние се готвим съвсем нерационално да използваме такъв човек, като нашия Григорий Валентинович. Струва ми се, че той би могъл да направи значително повече.

— Така ли?

Стопанинът остави вилицата си с набучено на нея сочно парче свинско месо, което тъкмо бе поднесъл към устата си.

— Аз считам — продължи Туришев, — че мръсничките намеци в жълтата преса съвсем не са това, което е необходимо за такъв мощен удар, какъвто се готвим да нанесем. Къде-къде по-ефективно би било, ако някой от ръководителите на специалните служби даде интервю, в което недвусмислено да заяви, че точното време за началото на щурма е било доложено на нашия военачалник буквално сутринта на този ден, в който той така спешно е напуснал Чечня. Тоест той като че ли за нищо не намеква и никого не обвинява в страхливост, а просто се защитава от тези публични нападки, които ни обеща да организира уважаемият Антон Андреевич. А изводите вече гражданите ще си ги направят сами. Ако пък не си ги направят, ще им помогнат за това средствата за масова информация. Едно нещо са празните догадки на вестникарите, а съвсем, съвсем друго — съпоставянето и анализът на изказванията, направени от няколко ръководителя, при това, публични изказвания, а не кулоарни сплетни. Смея да ви уверя, че това ще изглежда далеч по-убедително. И още нещо, ситуация от такова естество ще стане достояние на обществеността не само в нашата страна, но и в чужбина. Отзвукът ще бъде много голям. Спомнете си, господа, колко крясъци се вдигнаха около интервюто на Ратников.

„Ето че се започна! — ужасено се помисли Чинцов. — Само това ми трябваше. Заслугата е на Павел, Ратников да бъде разкъсан на парчета от дяволите. Такава работа не е по силите ми.“

— Е, какво? — оживи се забележимо Стопанинът. — Това е много добра мисъл. Хайде да я обсъдим.

Чинцов се втренчи в чинията си, като с всички сили се опитваше да си даде вид, че ходът на обсъждането не го интересува особено. Но в действителност всяка произнесена дума отекваше в него като погребален звън.

— Струва ми се, че тази идея не ви допада много — тихо рече седящият до него Антон Андреевич.

— Прав сте — отзова се с готовност Григорий Валентинович.

— И защо? Не вярвате ли в ефективността от такъв поврат на събитията? Или виждате някакви подводни камъни, които засега са недостъпни за взора на тук присъстващите?

— Не съм сигурен, че мога да организирам това, което е необходимо — уклончиво отвърна Чинцов. — Нямам навика да работя прибързано. За подготовката на такова интервю е необходимо много време. Разбирате ли ме?

— Отчасти — кимна Антон Андреевич. — Искате да кажете, че да заставите човек от специалните служби да изрече нужните ни думи, той много дълго време трябва да бъде подготвян предварително. Правилно ли ви разбрах?

— Абсолютно правилно — радостно се съгласи Григорий Валентинович. — Трябва човекът да се поогледа, да не говорим пък че би трябвало първо да бъде избран от множество други. Нужно е да се проучи животът му и да се изготви оръжието, с помощта на което може да бъде заставен да прави това, което ние искаме. Това е въпрос на месеци, а не на десет дни.

— Позволете да ви попитам, а колко време отделихте за подготовката на Ратников?

— Четири месеца — излъга Чинцов, без да му мигне окото.

— Нима?

Антон Андреевич го изгледа с повишен интерес и Григорий Валентинович настръхна целият от този поглед. „Не ми ли вярва? Какво го кара да се съмнява? Да не би пък да знае истината? Но откъде?…“

— Да, представете си, четири месеца — мъжествено потвърди Чинцов. — И при това, разполагах с много добри помощници.

— А сега какво? Къде са вашите помощници?

— Няма ги — многозначително се усмихна Григорий Валентинович. — Вероятно знаете, че се разпадна екипът, за чиито интереси аз до неотдавна работех. Моите помощници бяха хора на членове на този екип. За съжаление, те не са в мое подчинение и в момента нямам достъп до тях.

— А нашите помощници ще ви свършат ли работа?

— Трудно е да се каже — започна да увърта Чинцов. — Засега не познавам техните възможности и способности. Пък и във всеки случай, на никого не би се удало да се справи с такава сложна задача. Не, Антон Андреевич, това не е реалистично. Виждате ли, аз не искам да ви заблуждавам и да се правя, че мога всичко — даже и това, което в действителност не мога. Ние с вас се занимаваме със сериозни неща и трябва да работим с отворени очи. Моля ви, убедете приятелите си, че те напразно си правят илюзии за това интервю. Времето е прекалено малко.

— Добре, готов съм да се съглася с вас. Но ако ви намеря способен помощник, ще се заемете ли с организацията на това интервю?

— Вече ви казах, Антон Андреевич — дори с най-добрите помощници за такава работа се изисква не един месец време.

— Е, тогава по-късно ще продължим беседата си — усмихна се Антон Андреевич. — А сега нека да отдадем дължимото внимание на изкуството на готвача.

Междувременно общият разговор се бе прехвърлил на проблема за финансирането. Чинцов наостри уши и разбра, че ставаше дума за него и за задачата, която се готвеха да му възложат.

— Григорий Валентинович — рече му Стопанинът, — тук всички сме здравомислещи хора и не изискваме от вас да споделяте нашите политически интереси. Ние ви поканихме като специалист, експерт и услугите ви ще бъдат възнаградени по съответния начин. Готови сме сега да обсъдим вашите условия.

— Въпросът е за организацията на отпътуването от Чечня на военачалника, нали? — с невинно изражение се поинтересува Чинцов.

— Не, въпросът е за организацията на интервюто с един от ръководителите на специалните служби.

— Григорий Валентинович не го счита за възможно — намеси се Антон Андреевич. — И аз съм склонен да се съглася с него. Такава работа изисква много продължителна и щателна предварителна подготовка и за десет дни тя едва ли ще бъде ефективно свършена.

— Почакайте малко — намръщи се Стопанинът. — Колкото работата е по-сложна, толкова и заплащането е по-високо. И ние сега сме готови да го обсъдим. Григорий Валентинович, по ваша оценка, колко ще струва тази работа?

— Ако разполагах с достатъчно време и квалифицирани помощници — внимателно отвърна Чинцов, — аз бих я оценил… Ами, да кажем на петстотин хиляди долара.

— Тоест за интервюто на Ратников вие сте получил именно толкова? — уточни един от гостите, чието име той не беше запомнил.

— Да — твърдо изрече Чинцов и отново излъга.

За Ратников Малков му беше платил само двеста хиляди. Но Малков вече го нямаше, а никой друг не би могъл да го уличи в лъжа.

— Ами тогава, като се вземат предвид скъсените срокове, ние ви предлагаме два пъти повече. Това устройва ли ви?

„Милион! Цял милион чудесни, шумолящи зелени долари!“

На Григорий Валентинович му секна дъхът. Той бе очаквал, че ще започнат да се пазарят, да занижават размера на хонорара му и възнамеряваше да настоява на числото „петстотин хиляди“, да подчертава усложненията, произтичащи от недостига на време и така нататък. Бе се надявал, че такава сума ще ги изплаши, и те сами ще се откажат от идеята за интервюто. И изведнъж — цял милион!

„Боже мой! Как бих могъл сега да отстъпвам?…“

— Да, това ме устройва — артикулира речевият му апарат, преди Чинцов да съобрази какъв таралеж слага в гащите си.

— И вие гарантирате изпълнението на задачата?

— Да, гарантирам — отвърна той, чувствайки как всичко наоколо заплува и се завъртя в луд танц.

„Какво правя?! Защо се съгласявам? Идиот! Но нима може да се устои на един милион долара…“

— А, ако нещо не се получи? — продължи с въпросите си мъжът от другата страна на масата, седящ до Туришев.

— Просто няма да си получа хонорара — измъчено се усмихна Чинцов, показвайки с целия си вид, че това се подразбира от само себе си.

— Не, не става така. Ние ще положим големи усилия за провеждането на предшестващите етапи на нашата комбинация, ще изръсим за това големи пари, а на последния етап ще се окаже, че всичко е било напразно, защото при Григорий Валентинович нещо не се е получило. Не можем да приемем това — възрази Антон Андреевич. — Ние току-що обсъдихме с Григорий Валентинович този проблем и той ми каза, че за подготовката на Ратников са му били необходими четири месеца. Съгласете се, не можем да очакваме, че той ще успее да свърши такава работа за десет дни. Би било прибързано и необмислено от наша страна. Предлагам да се върнем към първия вариант и да се възползваме от пресата с помощта на господин Туришев. И нека Григорий Валентинович да се заеме с организацията на отпътуването от Грозний на нашия военачалник.

— Да, между другото — вметна Туришев, — кой ще се занимава с това, ако господин Чинцов поеме интервюто? За това ние май не помислихме.

— Господин Чинцов ще направи това, което му бъде възложено — твърдо отсече Стопанинът. — И за всяка свършена работа ще получава хонорар. Вие, струва ми се, господа, сте забравили, че господин Чинцов е поканен тук като изпълнител. Нашата задача е да определим целта, да разработим комбинацията и да намерим пари за нейната реализация, а неговата — да изпълнява. Нали така, Григорий Валентинович? И ако уважаемият Григорий Валентинович си мисли, че ние не знаем кои са източниците на парите, които му е заплащал за услугите покойният губернатор Малков, то той силно се лъже. Ние знаем това и при необходимост можем да го докажем. И така, на каква сума оценявате работата си по извеждането на военачалника от Чечня?

Този обрат изплаши Чинцов. Бяха го притиснали до стената и сега вече нямаше път назад.

— Двеста хиляди — промърмори с внезапно вдървени устни.

— Прекрасно. Да считаме, че се договорихме. И имайте предвид, Григорий Валентинович, че ако не си отработите тези пари, то всичко, което сте сложил през последните години в джоба си, ще ви бъде конфискувано от правозащитните органи. Ние ще се погрижим за това. Трудно е човек да си представи по-мръсни пари от парите на Малков и Юрцев, а че те са плащали с тях именно на вас, не представлява никаква трудност да бъде доказано. Надявам се, че между нас не са останали неизяснени неща.

— Разбира се. Смятам, че няма да има проблеми — отвърна Чинцов, осъзнавайки, че прави поредната си крачка към ешафода.

И то — огромна крачка.

* * *

Колата на Антон Андреевич се движеше отпред и Чинцов нареди на Серьожа да не я изпреварва.

На тръгване Антон Андреевич му беше казал тихо: „Следвайте ме. Трябва да си поговорим.“

Автомобилът отпред кривна надясно и пое по един чер път.

— След него! — изкомандва Чинцов.

Спряха на десетина метра от завоя. Антон Андреевич излезе от колата си и му даде знак да направи същото.

Двамата започнаха бавно да се разхождат напред-назад.

— Струва ми се, че попаднахте в не много приятна ситуация — поде Антон Андреевич.

— Да — унило се съгласи Чиндов. — Но това е меко казано.

— Значи нямате никакви шансове да изпълните задачата?

— Те са съвсем малки. Нали ви обясних…

— Да, помня — прекъсна го Антон Андреевич. — Време, помощници и така нататък. Ако искате, бих могъл да направя опит да ви отърва.

— По какъв начин? — трепна Чинцов.

— Аз мога да уредя това интервю.

— Тогава защо не го казахте на останалите? Щяха на вас да възложат задачата. И големи пари бихте спечелил. Не ви разбирам.

— А аз ще ви обясня — усмихна се снизходително Антон Андреевич. — Считан съм за политически съратник и се предполага, че трябва да работя за идеята, а не за пари. А вие обратно — специалист сте и работите именно за пари, а не за идеята. Ако бях казал, че мога да свърша тази работа, то не би ми се полагал никакъв хонорар. Схващате ли?

— Да, разбира се.

— Освен това, не ми се ще съратниците ми да разберат за моите възможности. Това е приблизително така, както да разгласиш на всички, че имаш прекрасен зъболекар, твой близък приятел, който работи изключително добре, а взема от познатите си изключително евтино. И веднага всички започват да те молят да им ходатайстваш, да им осигуриш добър и евтин зъболекар, представяйки ги като твои близки познати. Разбирате ли? Принуден си да се съгласиш, защото ти е неудобно да им откажеш, а при това лишаваш своя приятел-лекар от нормална печалба, принуждавайки го да ги губи времето си за твои познати, които му плащат малко. През това време той би могъл да лекува други пациенти, които си плащат далеч по-скъпо. Хората, както ви е известно, са доста безцеремонни и имат неприятния навик да ти се увесват на шията и да ти искат услуги и заеми. Накратко казано, аз имам възможността да взема интервюто, но не искам да я афиширам. И безплатно да работя също не желая. И така, ще можем ли да се спогодим?

— Какви са вашите условия? — попита Чинцов, усещайки как проблясващата надежда му влива живителни сили.

— С организацията по изтеглянето на военачалника от Чечня се заемате сам и хонорарът от двеста хиляди долара също получавате сам. Интервюто ще уредя аз, но ще се знае, че то е ваша лична работа. Хонорара ще получите вие и ще ми го предадете. Това е всичко.

Милионът отплуваше, плавно полюшвайки се върху вълните и махайки за сбогом. Григорий Валентинович си я представи тази картина много живо и дори в цветове.

— Какво, целият милион ли трябва да ви дам? — попита за всеки случай, като тайно се надяваше, че поне една малка купчинка от възхитителните зелени хартийки ще се обърне и ще заплува обратно към брега.

— А нима това не ви устройва? — учуди се Антон Андреевич. — Моля, аз съм готов да изслушам съображенията ви.

— Стори ми се, че запазването на вашата тайна има някаква цена — отбеляза Чинцов.

— А запазването на вашите тайни няма ли цена? Съгласен ли сте да бъде разгласен произходът на парите, които сте получил от Малков, и към тях да прояви интерес криминалното следствие? Григорий Валентинович, ние и двамата ще мълчим и по такъв начин ще се разплатим един с друг. А милионът ще ми го дадете. Ако това не ви устройва, просто не приемайте моята помощ. Не ви се натрапвам. И, честна дума, няма да има никакви обиди.

— Не, не, съгласен съм — въздъхна Чинцов. — Всичко ме устройва. Договорихме се.

— Отлично — усмихна се Антон Андреевич. — Е, тогава — по колите.

Григорий Валентинович се върна в автомобила си. Беше му поолекнало. Разбира се, налагаше се да се прости с милиона, но в интерес на истината, не би могъл да го спечели без Павел. А нямаше никакви основани да се надява, че за десет дни би могъл да го открие и да го придума да работи. Затова пък двеста хиляди все някак щеше да спечели, откарвайки военачалника от Грозний.

* * *

Виктор Алексеевич Гордеев замислено гледаше Юра Коротков, докато смилаше информацията, която току-що бе получил. На Коротков бе възложено да изясни кой е Григорий Валентинович Чинцов, от какво живее и диша и защо двамата мъже, разхождащи се с колата му, упорито заставаха на пътя на Анастасия Каменская. Юра бе узнал, че Чинцов работи в апарата на Държавната дума, а мъжете пътуващи със сребристото му ауди, модел 1991 година, са Сергей Яковлев и Николай Обидин. Коротков също ги бе разпознал — именно те бяха били в Самара и Уралск. Излизаше, че по принцип им беше нужен Сауляк, а не Анастасия. По всяка вероятност, именно Чинцов и неговите помощници бе имал предвид Антон Андреевич Минаев, казвайки на своя приятел генерал Коновалов, че някой бил организирал хайка за Сауляк. До този момент всичко съвпадаше.

А след това Коротков бе съобщил, че Чинцов е пътувал извън града и е посетил дома на доста известна в политическите кръгове личност. И това не би било толкова впечатляващо, ако сред гостите на този политик не фигурираше и самият Антон Андреевич Минаев. Нещо повече, по пътя обратно към Москва Минаев и Чинцов спирали за известно време и разговаряли за нещо. И този факт никак не се хареса на полковник Гордеев. Щом като в началото генерал Минаев се бе обявил за противник на Чинцов, то защо сега двамата се бяха оказали в един впряг?

Виктор Алексеевич не понасяше политическите интриги, но и не му се щеше в резултат на тия игри да пострада Настя. Цялата работа бе започнала от Сауляк, а Настя бе помогнала той да бъде изведен от затвора буквално под носа на Чинцовите хора. И ако Минаев и Чинцов бяха успели да се споразумеят, то дали това тяхно споразумение по някакъв начин нямаше да рефлектира у Каменская?

— Та, нали Настя е изпълнявала молба на Минаев — говореше Коротков. — Да не би да смятате, че той ще й отвърне с черна неблагодарност?

— Кой го знае — угрижено поклати глава Виктор Алексеевич. — Днес е модерно да предаваш своите приятели и помощници. Мисля си, дали да кажем на Настя за Минаев или засега да си мълчим. Как смяташ?

— Аз бих й казал. Може да измисли нещо.

— Ще измисли нещо — иронизира го полковникът. — Разбира се, на теб само това може да ти мине през ума. Свикнал си да се отнасяш към нея като към някаква машина за производство на идеи. А не помисли ли, че би могла да се изплаши? Тя, между другото, също има нерви. Как би се почувствал, ако разбереш, че биха могли да те използват като разменна монета в играта между Думата и ФСБ?

— Вероятно, зле — съгласи се Коротков. — Но вие не сравнявайте Настя с мен. Тя е друго нещо. Колкото й е по-трудно, толкова по-интересно й става. Главата й другояче е устроена.

— Става дума не за нещо по-трудно, а за нещо по-опасно — отвърна с досада Гордеев. — Добре, вече взех решение. Засега нито дума на Настя. Къде е Селуянов?

— Тича — сви рамене Юра. — Къде би могъл да бъде? Тича по задачи.

— Щом като се появи — веднага при мен. Двамата. И за Бога, трай си Коротков. Знам, че с Настя сте приятели от много години, и че имаш отвратителния навик да й разказваш за всичко и всичко да споделяш с нея. Но ако само една думичка й споменеш за Минаев и Чинцов, ще ти откъсна главата, ще те уволня и ще те пратя да вървиш по дяволите! Ясно ли е?

След като Коротков си отиде, Виктор Алексеевич остана така още известно време, потънал в мислите си. После решително стана, облече палтото си, заключи кабинета и напусна зданието на „Петровка“.

* * *

— Как ти се струва моята Анастасия? — поде полковник Гордеев. — Имаш ли някакви оплаквания от нейната работа?

— Само не се опитвай да ме заблуждаваш, че си дошъл точно това да ме питаш — отвърна Коновалов. — Давай направо, Виктор. Каква ти е нуждата?

— Не, Александър Семьонович, ти имаш нужда, а не аз. Но, спомняйки си нашата стара дружба, а също и факта, че ти все пак се явяваш мой началник, макар и не пряк, сам дойдох при теб.

— Така, така — полюбопитства Коновалов. — Да послушаме.

— Ти защо, Александър Семьонович, излагаш на опасност моето момиче, а? Да не би заради това да съм й възложил твоето поръчение? Неблагородно постъпваш.

— А не може ли по-разбираемо? — застана нащрек началникът на главка.

— Не може по-разбираемо — рече сърдито Гордеев. — Аз самият нищо не разбирам. Какъв е този твой Минаев?

— Как така какъв? Нали ви запознах.

— И отдавна ли го познаваш?

— От сто години. Или от деветдесет. Накратко, отдавна. Какъв е проблемът, Виктор?

— Ами такъв, Александър Семьонович, че твоят Минаев беше помолил да защитим Павел Сауляк под предлог, че го преследвали някакви врагове. Ние му повярвахме, изпратихме Анастасия да спасява Павел, тя успешно изпълни твоето поръчение и го докара направо в горещите обятия на генерал Минаев, като при това отбеляза, че Павел действително са го пасли някакви хора, и то доста настоятелно. Нещо повече, тези хора и досега не са загубили интереса си към него и продължават упорито да го търсят и преследват. И изведнъж аз разбирам, че те работят за един гражданин, с когото Минаев се познава много добре. При това, двамата заедно посещават някакви политически седянки и, криейки се от чужди очи, водят тайни частни разговори насаме. И се поражда в мен, Александър Семьонович, едно такова недобро впечатление, че твоето приятелче от ФСБ те води за носа. А заедно с теб — и мен. А моето момиче просто го е пожертвал.

— Почакай, Виктор, почакай. Съвсем сигурен ли си в това, което каза?

— Сто процента.

— И кой е гражданинът, с когото Минаев води тайни беседи?

— Някой си Чинцов от Държавната дума. Чувал ли си за такъв?

— Не съм — поклати глава Коновалов.

— Гледай какво се получава. Ако Минаев и Чинцов са компания, то защо е била лъжата, че Павел ще бъде преследван? Търсели са го хората на Чинцов, които не представляват за Минаев никаква опасност. И щом като Минаев е искал да отвлече Сауляк именно от Чинцов, излиза, че между двамата има някаква игра. И в тази игра забъркват моето момиче. Да вземем другия вариант. Минаев и Чинцов са се сдушили току-що. В момента, когато Сауляк е излизал от колонията, те действително са играели в различни отбори. Тогава защо хората на Чинцов продължават да преследват Анастасия. Защо цяла нощ стоят в колата под прозорците й.

Тук Виктор Алексеевич, разбира се, попреиначи нещата. Той знаеше, че в последно време хората на Чинцов, Яковлев и Обидин, са загубили интерес към Настя, но умишлено сгъстяваше боите, надявайки се да поразмърда Коновалов. Никак не му харесваше фактът за близкото общуване на генерал Минаев с човека, когото той неотдавна бе обявил за свой враг.

— Разбери, Александър Семьонович, че аз изпратих Анастасия в Самара, защото ти лично представи нещата по такъв начин. Каза ми, че непременно щели да се постараят Сауляк да бъде ликвидиран. С други думи, ние с теб, по-точно аз реагирах под свирката ти като нормален милиционер: щом се готви убийство и аз знам за това, мой дълг е да го предотвратя. Или поне да се постарая да направя това. Но ако всичко е лъжа, ако не е планирано никакво убийство, то защо тогава се старахме? Оказва се, че сме работили на тъмно за чужд чичко? Позволихме да ни излъжат като глупави хлапета? Отговори ми защо Анастасия пътува до Самара? В името на каква цел, щом в действителност нищо не е заплашвало Павел Сауляк? Какво стои зад всичко това?

— Ами, ако все пак е съществувала заплаха?

— Ако я е имало, то защо сега Минаев играе за противниковия отбор? Ти знаеш какви са правилата на тази игра. Когато бившите врагове започнат да се договарят, те си правят взаимни отстъпки като знак на примирие. Не си ли чувал, Александър Семьонович, как става това? Тогава ще ти разкажа. Единият казва на другия: твоят човек на времето ми направи беля и ми попречи по някакъв начин, нанесе ми вреда, дай ми го и аз ще го накажа за свое удоволствие и за назидание на другите. И му го дават, можеш да ми вярваш. А аз никак не желая моята Анастасия да се окаже именно такъв човек!

— Виктор, аз познавам Минаев като порядъчен гражданин и добър професионалист. Не вярвам, че е замислил някаква мръсна комбинация. Убий ме — не вярвам. Може би грешиш? Сигурен ли си в своята информация?

Генерал Коновалов знаеше как и за какво да пита.

Можеш да бъдеш сигурен само в тази информация, с която лично си се сдобил. Само в това, което си видял със собствените очи, чул си със собствените си уши, пипнал си със собствените си ръце. Всичко останало беше въпрос на доверие към този, който ти дава информацията. Можеше ли полковник Гордеев да бъде абсолютно сигурен в Коротков? Би ли могъл да заложи главата си, че Юра никъде и в нищо не е сгрешил? Можеше ли да се закълне, че информаторът на автомобилната банда, с когото е разговарял Михаил Доценко, е дал верен номер на колата? Да, като че ли за номера на колата би могъл да бъде сигурен, тъй като Юра Коротков с очите си бе видял хората, пътуващи в нея, и бе ги разпознал. Такива съвпадения бяха невъзможни. Ами, ако се бе припознал? Та, нали Анастасия не ги бе виждала в Москва и не би могла да потвърди правотата на Коротков. И след това, действително ли се бе състояла тази среща извън града у известния политик, от която Минаев и собственикът на тази кола са си тръгнали заедно? Действително ли Минаев и Чинцов късно вечерта бяха спирали по пътя и бяха разговаряли за нещо? А може би Юра грешеше и това са би съвсем други хора?

Ако Гордеев бе видял всичко това със собствените очи, далеч по-уверено би разговарял с Коновалов.

— Смятай, че това е обикновена оперативна информация — сухо рече полковникът. — И като оценяваш достоверността й, направи обичайните отстъпки и допуски. Тя ти се струва абсолютно невероятна, така ли?

— Мисля, че всичко това не е нещо повече от недоразумение — отвърна уклончиво Коновалов. — Хората могат случайно да се срещнат в даден кръг и дори да се сприятелят, без да подозират, че са стари противници. Сам знаеш, че това се случва. Не бих искал да подозираш Минаев в нещо нередно и коварно.

— Можеш ли да гарантираш за него?

— Да, струва ми се, че да — отвърна твърдо Александър Семьонович.

* * *

Виктор Алексеевич се върна на „Петровка“ напълно удовлетворен от изводите, които си бе направил от беседата си с генерала. Беше сигурен, че най-късно тази вечер Александър Семьонович Коновалов ще се свърже с Антон Андреевич Минаев и ще го информира за разговора си с полковника от управлението за тежки криминални престъпления. Не, Гордеев съвсем не подозираше началника на главка в двуличие, но предполагаше, че разговорът им ще разтревожи генерала и той непременно ще пожелае да се обади на Минаев, ако не за друго, то поне да се убеди, че полковникът греши. А същевременно и да предупреди Антон Андреевич за Чинцов — че той е същият онзи човек, чиито сътрудници са се опитвали да очистят Павел в Самара. Нещо като стар познат…

Привечер се появи Коля Селуянов и заедно с Коротков влязоха в кабинета на Гордеев.

— Значи така, деца мои — поде полковникът, пропускайки дългите предисловия. — От този момент — цялото внимание към генерал Минаев. Погледнете как ще се държи, с кого ще се срещне. Този човек не ми харесва и искам да знам всичко за него. А на Анастасия — нито думичка. Убивам ви, ако се раздрънкате. Не включваме външно наблюдение. За това, че се прави разработка на генерал от ФСБ, те са длъжни да доложат по инстанциите и да получат разрешение. Ще изтече информация, а нас подобно нещо не ни устройва. Зад всичко това няма никакво реално криминално престъпление, действаме на свой риск и страх, нелегално и по партизански. Става дума за нашата Анастасия и затова, момчета, ще трябва да се постараете. Коротков, въведи Коля в курса на нещата. Край, тръгвайте.

Около осем часа Гордеев се справи с неотложните задачи и понечи да извика Каменская на доклад по текущите дела, но размисли и лично се отби при нея.

Тя седеше зад бюрото си, отрупано с купища книжа. Беше бледа и с тъмни петна под очите, но самите й очи блестяха и полковникът се досети, че не е болна, а просто уморена.

— С какво ще ме зарадваш? — попита я бодро.

— С най-различни неща — усмихна се Настя и се изправи, потривайки схванатия си от дългото седене кръст.

Тя подробно му разказа всичко, което бе успяла да свърши през деня, и Гордеев за кой ли път се удиви на невероятната й работоспособност. Даде си сметка, че не би издържал толкова упорито да се рови в справките, цифрите и схемите. Беше енергичен човек и продължителните кабинетни заседявания не бяха по вкуса му. А Анастасия можеше по цели денонощия да не се помръдва от стола си и да се занимава с работа, изискваща педантичност и концентрирано внимание.

— Как върви работата в бригадата на Коновалов? Вече престана ли да се ядосваш?

— Да не би да ми е личало, че се ядосвам?

— И още как — усмихна се Гордеев. — Разбира се, не всички го забелязваха — само аз. Познавам те като петте си пръста. Ако говориш със съвсем равен тон, а ръцете ти треперят, значи в най-скоро време ще започнеш да чупиш съдове или да късаш чернови. Признай си, че си чупила чаши.

 

— Не — усмихна се и Настя. — Те са ми малко и ги пазя.

— Тогава сигурно си късала книжата си на дребни парченца.

— На едри — уточни тя. — Да, имаше такова нещо.

— Но нали сега се успокои?

— Разбира се. Сега съм бременна с нови идеи. Искам да тръгна не от биографията, а от характера. Знаете, че днес е модерно да се прави характеристика на личността на престъпника по особеностите на извършеното от него престъпление. Особено ефективно е това, когато престъпленията са няколко.

— На модерна ли си решила да се правиш? Преди нямаше такива увлечения — отбеляза Виктор Алексеевич.

— Нямам друг изход — сви рамене Настя. — Ядосвам се само при мисълта, че този палач се разхожда някъде под носа ни. А почти съм сигурна, че не съм сгрешила при определянето на областите. Следващата му жертва, ако въобще има такава, непременно ще е в един от трите останали региона. Знаете ли колко е досадно, когато знаеш къде ще се прояви, а не можеш нищо да направиш. Не успях с кръга от потенциалните потърпевши, а съдейки по всичко, така се получава и с кръга от потенциалните престъпници. Дано поне мястото съм улучила.

— Ти да не ги съжаляваш случайно тези потърпевши? И онзи изрод, който е погубил единадесет деца, и този, който е убил девойките? Не мога да те позная, момичето ми. Нека палачът ги изтрепи всичките, въздухът, ще стане по-чист.

Очите на Гордеев хитро проблясваха. Той нарочно провокираше, говорейки й очевидни и непростими за един професионалист глупости. Не биваше да се прехвърля наказателната функция върху палачи-самозванци, както не биваше да се допуска те сами да си я присвояват.

Настя нито на секунда не се усъмни, че Гордеев се шегува, но реши да влезе в тона му.

— Ама, разбира се, никой не спори по този въпрос — рече тя. — Но все пак, трябва ли да го заловим или не? Трябва. Поне заради това, за да го запитаме: откъде, драги, си разбрал нещо, което милицията на седем области, плюс цялото руско министерство не са успели да разберат за три години?

Настя изведнъж стана сериозна.

— Слушайте, ами че аз, без да искам, казах умна мисъл.

— И каква е тя? Струва ми се, че още не съм чул нищо умно.

— А защо палачът убива именно сега и именно поред? Всички престъпления са извършени преди две и половина — три години. Приблизително. Кога е разбрал кой е престъпникът? Разбираемо ли говоря?

— Не много — отвърна Гордеев. — Ти се вълнуваш, момичето ми. Хайде, успокой се и започни изложението си от самото начало.

Той забеляза как затрепериха пръстите й, стискайки нервно цигарата. Полковникът знаеше, че неочакваната мисъл, внезапната догадка винаги караше Анастасия да се вълнува. Наистина, нищо на света за нея не беше по-важно и по-интересно от работата й.

— Добре, тръгваме от началото. След извършването на последното престъпление, ако разбира се, съм изчислила правилно, са изминали две и половина години. Въпрос: кога на палача е станало известно за всичките тези престъпления? Защо убива извършителите им почти едновременно? Създава се впечатлението, че е разбрал за тях едва сега, при това за всичките наведнъж. Ако е узнавал за престъпниците и ги е намирал постепенно, то защо не се е разправил с тях, още когато си е изяснявал личността им? Защо е протакал толкова време? А ако не е протакал, значи някой друг е събирал тези сведения, натрупвал ги е и сега ги е предал накуп в ръцете на палача. Може би дори го е наел да види сметката на гадовете. Но не разбирам защо информацията не е била предадена на милицията. Нима палачът или неговият възложител толкова люто ни мразят?

— Може би се е опитвал, но са му казали, че уликите са недостатъчни.

— А той пък е смятал обратното. И по всичко личи, че не е сгрешил. Следите от всички жертви на палача съвпадат с тези, които са открити по местата на съответните престъпления. Има и друг вариант: палачът е наел човек, който му е открил всичките убийци, всичките седем. И когато този човек си е свършил работата и му е направил отчет за нея, палачът се е отправил да реализира своя замисъл. Да, Виктор Алексеевич, тук трябва да се поразровим. Във факта, че палачът убива жертвите си практически едновременно има някакво рационално зърно. Ако разбера защо прави това, ще стигна до него.

— Дай Боже — ободряващо кимна Гордеев. — О, забравих да ти кажа, Семьонич позвъни и те моли да отидеш при него утре сутринта към десет часа.

— Не каза ли защо?

— Искала си от него някакви сведения.

— О, да, съвсем се бях улисала в тия книжа. Бях го помолила да ми предостави всичките материали за серийните убийства. Не обобщенията и заключенията, а първичните документи. И за жертвите на палача — също. Знаете ли, по-добре е да погледнеш с очите си, отколкото да разчиташ на припевчета от чужди думи.

— Така е — съгласи се Виктор Алексеевич. — Приготвяй се да си тръгваме. Стана късно.

— Ами, да си тръгваме.

Настя покорно започна да събира документите и да ги разпределя по папки и чекмеджета.

— Между другото — обади се неочаквано, — да не би да сте изпратил някъде Коротков?

— Защо питаш? — застана нащрек Гордеев.

— Май че ме излъга. Беше ми обещал да ме откара до вкъщи, много ми е тежка чантата. Пък изчезна някъде. Може би трябва да го почакам. Ами, ако вземе, че се върне?

— Няма да се върне — промърмори полковникът. — Сигурен съм, че няма. Не го чакай.

— Жалко — въздъхна тя. — Ще се наложи да я мъкна на собствения си гръб.

— Защо не пътуваш с кола? Имате кола и ти си много добър шофьор.

— Първо, тя е по-нужна на Альоша. Той непрекъснато ходи някъде — ту в Жуковский, ту по работа, ту при родителите си.

— А второ?

— Второ, не я обичам и се страхувам от нея. Нервите ми вече не са същите. Пък и нищо не разбирам от техника. Аз даже не зная устройството й и ако се повреди, не мога да я поправя. Предпочитам да ползвам градския транспорт. Пътувам си бавничко, предъвквам всякакви глупави мисли, а ако ми провърви, чета си нещо.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, драга? Ти просто прикриваш мързела си с красиви думи. Да караш кола и да я поддържаш, това е труд, съгласен съм. А ти не искаш да се трудиш, искаш само да си седнеш в метрото и нека то те вози.

— Нека да ме вози — отвърна сговорчиво Настя. — Нали затова си е метро. А вие само се чудите за какво да ме упреквате.

Двамата излязоха заедно на улицата и се отправиха към метростанцията.

Мислите на Гордеев непрекъснато се връщаха към генерал Минаев и връзката му с Чинцов. Дано Коротков и Селуянов добре да си свършеха работата. Минаев имаше солиден опит в оперативната дейност, не беше никак просто да бъде следен, защото можеше да забележи всяка „опашка“. И като нищо би могло да се стигне до някой приличен скандал. Виктор Алексеевич, разбира се щеше да защити момчетата, да поеме цялата вина върху себе си. Най-важното бе да не пострада Анастасия в тази неясна, но намирисваща на лошо игра.