Александра Маринина
Не пречете на палача (19)

Осемнадесета глава

Антон Андреевич Минаев свали костюма си, преоблече се в спортен панталон и пуловер и тъкмо се готвеше да се заеме с вечерята, когато се звънна на входа.

— Седи си, аз ще отворя — каза жена му и тръгна към вратата.

След малко от антрето се дочуха гласове. Единият от тях беше на съпругата му, другият бе също женски, но непознат. „Сигурно някоя съседка е дошла да поиска назаем сол или кибрит“ — помисли си и започна да си сипва борш.

Жена му се появи на прага и прекъсна приятното му занимание.

— Антон, излез за малко, ако обичаш.

Минаев недоволно се намръщи, остави чинията на масата и я последва.

Дамата, която видя, веднага му се хареса. Млада, около тридесетгодишна, с панталон и дълго кожено яке. Лицето й беше мило и изражението му бе някак притеснено.

— Здравейте — смутено рече тя. — Живея наблизо, в съседната сграда. Имам една такава молба… По-скоро, предложение. Не знам дори с какво да започна…

— Давайте по-смело — окуражи я Минаев. — Ние не хапем. Какво ви се е случило?

— Слава Богу, засега нищо.

Непознатата се усмихна и стана още по-миловидна.

— Работата е там, че имам шестгодишна дъщеря, която тази година тръгна на училище. Разбирате ли, тя сега си има приятелки, съученички и постоянно си играе с тях в нашата градинка. А моите прозорци са от другата страна и не мога да виждам градинката. Постоянно съм нервна и се безпокоя. Нали разбирате, дъщеричката ми е съвсем малка. За да отиде на училище, трябва да пресича улицата. А ако се тръгне от вашия блок, не се налага да я пресича…

— Разбрах — прекъсна я Минаев. — Вие искате да направим размяна.

— Много ми се иска — кимна дамата. — Затова обикалям по всички апартаменти, да питам. Може пък някой да се съгласи. Разбира се, нямам голям избор, нали знаете…

Антон Андреевич я разбираше какво има предвид. Двете сгради бяха съвършено еднакви, но бяха проектирани така, че нямаше на всеки етаж два еднакви апартамента. Различаваха се по квадратура, по разположение на стаите, по размери на кухните и прочие параметри. Ако някой решеше да прави размяна без доплащане и без да ощети себе си, то трябваше да се обърне към собствениците на жилище като своето. Сградата, в която живееше Минаев, беше на девет етажа и като се изключеха първият и последният етаж, които бяха по-евтини, то пригодни за размяна оставаха седем апартамента.

Наистина тази очарователна мамичка нямаше особено големи шансове.

— И колко жилища вече обходихте? — попита я Антон Андреевич.

— Всичките — призна си унило тя. — Вие сте последни. Идвах през деня, но у вас нямаше никой.

— Трябва да си помислим — рече Минаев. — Разбирам проблема ви, но всичко това е толкова неочаквано…

— И трябва да огледаме вашия апартамент — вметна съпругата му.

— Той е точно като този. Не бих ви направила това предложение, ако беше по-малък. Наистина, аз му направих европейски ремонт…

— Значи искате да кажете, че ако се съгласим на размяна, трябва да ви доплатим?

— Ами…

Този път гостенката се усмихна смутено и несигурно.

— Би било желателно. Имах големи разходи покрай ремонта и апартаментът сега струва значително повече от вашия. Но ако не желаете да доплатите, то може би… Разбирате ли, детето ми е по-скъпо.

— Извинете, вие омъжена ли сте? — поинтересува се Минаев.

— Не. Живеем сами с дъщеря ми. Това има ли някакво значение?

— Абсолютно никакво. Просто си помислих, че ако имате съпруг, бихме могли да проведем деловите разговори с него и да не ви ангажираме с меркантилни проблеми. Но щом като нямате съпруг…

— Нямам съпруг — твърдо заяви дамата. — И така, бих ли могла да се надявам, че поне ще си помислите?

— Разбира се — отвърна бързо Антон Андреевич. — Ето какво ще направим: вие ни оставяте координатите си, а ние ще се отбием да огледаме жилището ви. И тогава ще разговаряме по-конкретно.

— Добре — просия тя. — Номер шест, четвърти етаж, двадесет и девети апартамент. Казвам се Ира. А кога ще дойдете? Кога да ви очаквам?

— Ами още тази вечер — обеща Минаев. — Но ако не възразявате, първо ще вечерям.

— Чудесно. Ще ви очаквам. Благодаря ви.

— Не бързайте да ни благодарите — рече съпругата му. — Ние не сме се договаряли за нищо и нищо не сме ви обещавали. Само ще погледнем, а после ще решаваме.

— Все пак ви благодаря — отново се усмихна очарователната съседка. — Другите не пожелаха дори и само да си помислят. На никого не му се иска изведнъж да започне да се мести, това е разбираемо. Да пренасяш мебели, да си опаковаш вещите, да се занимаваш с транспорт — истинска досада.

— Тя е права — каза съпругата на Минаев, когато съседката Ира си отиде и те се върнаха в кухнята. — Да събираш вещи, да мъкнеш мебели, след това да разопаковаш и на всяко нещо да му търсиш място — на кого е нужно просто така? Излишни неприятности. Ако апартаментът й поне беше по-голям.

— Може да не е по-голям, но пък му е направен евроремонт — отвърна Антон Андреевич, поглъщайки с апетит леко поизстиналия, но все пак много вкусен борш. — Имаш ли някаква представа какво струва такова нещо?

— Не. И колко струва?

— Много, Ната, много. И уверявам те, че в сравнение с ремонта едно преместване не струва нищо. Преместването си е само два-три дена мъки, още повече че не е в друг град, а само в съседната сграда. А за ремонта отива най-малко месец, ако не и повече. Тази Ира не ми се вижда много умно момиче. Можем да се попазарим с нея и да й доплатим по-малко, отколкото в действителност струва ремонтът. Ната, това може да се окаже изгодна сделка. Хайде да отидем и да разгледаме какво представлява апартаментът й. Освен това, не забравяй, че цените се качват. Можем да поискаме сметката й за ремонта и да стъпим на тази база. Ако сами се заемем с ремонт, то сега ще ни се наложи да се охарчим далеч повече. Какво още си приготвила за вечеря?

— Кюфтенца със задушено зеле.

— Слагай ги. Впрочем, кюфтенцата ще ги изям после. Обличай се, ще отидем да разгледаме апартамента.

— Нямаш търпение, а? — разбиращо се усмихна Ната.

— Естествено. Ако се окаже, че размяната ни е изгодна, трябва да побързаме, докато не се е договорила с някой друг.

Съпрузите Минаеви бързо се облякоха и се отправиха в съседната сграда на оглед.

Апартаментът наистина беше разкошно обзаведен. Италиански санитарен фаянс, красиви плочки, окачени тавани, скъп мокет на пода, огромни огледала в антрето и банята. Не апартамент, а мечта.

Минаев с ревниво око огледа двете стаи — не, не се забелязваха следи от мъжко присъствие. Очевидно прелестната Ирочка бе казала истината — тя действително беше самотна жена. Това бе добре. Защото, ако беше излъгала и имаше съпруг или постоянен любовник, то фактът, че сама водеше преговорите за размяна на жилището, би могъл да означава, че целта й е да предизвика съжаление и съчувствие към своята привидна самотност. С други думи, можеше да се направи изводът, че Ира съвсем не е толкова простодушна, и че трябва да се внимава много с нея. За щастие, не бе така. Беше си съвсем истинска самотна майка, макар никак да не изглеждаше бедна, съдейки по ремонта, който бе извършила.

Тя ги развеждаше из апартамента, показваше им всяко ъгълче, отваряше им вратичките на вградените шкафове, демонстрираше им как след ремонта всичко бе станало по-удобно и рационално. Минаев не пропусна да забележи, че отвътре шкафовете са направени не като неговите, а много по-добре: секциите с хоризонталните полички тук се бяха превърнали в нещо като подвижни чекмеджета. По такъв начин, ако отвориш шкафа в присъствието на странични хора, то пред погледа им изниква не някаква смесица от разхвърляно в безпорядък спално и долно бельо, а красиви чекмедженца с причудливи дръжчици. В тях бе удобно да съхраняваш вещите си, без да се объркваш къде какво си сложил.

С всяка изминала минута апартаментът се харесваше на Антон Андреевич все повече и повече. Към края на разглеждането му той вече копнееше да живее в него.

— Е, а сега да поговорим за парите — поде делово. — Колко искате за ремонта? Разбира се, трябва да се вземе предвид първо, че не сте го правила днес, тоест живяла сте известно време в ремонтирания си апартамент, и второ, тук всичко е направено по ваш вкус и на нас ще ни се наложи да вложим пари, за да променим това-онова.

— Платих за него двадесет хиляди долара.

— Охо! Златничък ви е излязъл! — подхвърли съпругата му. — Вие да не би нарочно да сте избирала най-скъпата фирма? Ние бихме извършили такъв ремонт най-много за десет хиляди. Ти само си помисли, Антон, на нас сега ще ни се наложи да се охарчваме заради това, че нашата съседка не си е направила добре сметката. Не знам, не знам… — поклати колебливо глава тя.

— Съгласна съм на десет — тихо рече Ира. — Разбира се, не сте длъжни да ми предплащате. Щом смятате, че струва десет хиляди, нека бъде така.

— Отчитайки това, което току-що ви казах, ние сме готови да ви доплатим не повече от шест хиляди — строго произнесе Минаев и с удоволствие си отбеляза, че жена му блестящо си бе изиграла ролята. — Ще ни се наложи да подменим всичките плочки в банята и кухнята. С моята съпруга не понасяме розовия цвят. Пък може би и нещо друго.

— Разбира се — още по-тихо отвърна Ира. — Щом сте съгласни да направим размяната, нека бъдат шест хиляди. Когато Анютка отиде да си играе, направо ми се преобръща сърцето. Не мога да я спирам да общува с приятелките си, а невинаги имам възможност да я придружавам. Побърквам се от тревоги, разбирате ли? Нека бъдат шест хиляди долара, само и само да се преместя във вашето жилище.

За някаква частица от секундата на Минаев му стана жал за Ира. Според неговата преценка, ремонтът струваше точно толкова, колкото бе дала за него. Безусловно струваше. Щяха да измамят тази мила жена с цели четиринадесет хиляди долара. Разбира се, никакви плочки нямаше да сменят, защото тези бяха много красиви. И въобще, едва ли щяха да похарчат дори и копейка за някакви промени. Ако се наложеше все пак нещо да се промени, той и сам би могъл да го направи, защото беше сръчен…

Антон Андреевич тръсна глава и побърза да прогони съжалението си. „Всеки трябва да си гледа изгодата. На кого му трябва размяна? На нея. Тогава да си плаща.“

Договориха се в най-близко време да подпишат всички необходими документи и се сбогуваха.

* * *

Настя не обичаше партизанщината в работата. Тя нямаше склонност към индивидуални авантюристични действия и винаги помнеше, че началниците затова са началници, за да се съветваш с тях и да им искаш разрешението. Особено пък, ако имаш за шеф човек като Виктор Алексеевич Гордеев. Няколко пъти бе опитвала да действа на своя глава, но от това не бе излязло нищо добро. Затова, прекарвайки неделната нощ в размисли за Павел Сауляк, в понеделник сутринта веднага се отправи към полковник Гордеев, за да сподели с него съмненията си.

— Известна ни е неговата фамилия в новите му документи и можем, разбира се, да го обявим за издирване, но…

— Това смущава ли те? — запита Виктор Алексеевич.

— Не съм сигурна. Не съм сигурна, че палачът е Сауляк. Бих искала да го намеря и да си поговоря с него.

— Интересно за какво? — сбърчи вежди полковникът. — Ще го питаш дали не е убил четирима души? Той, естествено, ще ти каже, че не ги е убивал. И после?

— Бих намерила за какво да разговарям с Павел. Например за неговата възлюбена Маргарита Дугенец. Бих измислила и как да проверя дали съмненията ми са основателни. Разберете, Виктор Алексеевич, ако Сауляк е палачът и ако ми се удаде да го извикам в Москва преди той да реализира намеренията си, то в най-лошия случай поне ще го спрем. Павел има на сметката си три жертви и според моите предположения му предстоят още три.

— И ти дори си представяш къде именно ще стане това?

— Представям си. Ако, разбира се, не греша в главното. Но на нас не ни стигат силите да покрием три огромни области в Русия. Още повече, аз съм сигурна, че убиецът не остава повече от денонощие там, където е извършил престъплението. Той е някъде встрани, след това пристига в дадения град, бързо открива жертвата си, убива я и незабавно се връща обратно в базата си. Ако все пак обхванем тези три области, няма ли да се окажем в ситуация да търсим черна котка в тъмна стая. При това в тази стая няма котка.

— И какво предлагаш тогава?

— Можем да започнем със снимки. Снимки на Сауляк има, тъй като той е бил на работа в нашата система. Трябва да се опитаме да установим дали някой не го е виждал някъде заедно с неговите жертви. В централната картотека се пазят отпечатъци от пръстите му, тъй като е бил дактилоскопиран при арестуването му преди две години. Трябва да се сравнят тези отпечатъци със следите, намерени на местопрестъплението. И най-важното — трябва да се разбере откъде той познава потърпевшите. Откъде би могъл да узнае, че именно те са извършили тези зверски убийства. Ако си изясним това, ще узнаем кой още би могъл да бъде осведомен по този въпрос. Ще узнаем кой по принцип би могъл да разполага с такава информация и ще изтръскаме от него имената на бъдещите три жертви. По-нататък всичко вече е ясно. Но ни е нужно време, Виктор Алексеевич. Нужна ни е отсрочка. Затова аз искам да измисля нещо, което временно ще спре Павел и ще го накара да пристигне в Москва. А когато станем готови да защитим тези, които той възнамерява да убие, ще го пуснем. Нека да върви да убива. Ще го заловим на местопрестъплението и няма да има вече къде да се дене.

— Не е глупаво — кимна Гордеев. — Никак даже не е глупаво. Харесва ми. Само че тук съществуват купища „но“. Ами ако изведнъж се окаже, че той не е палачът?

— Така е — съгласи се Настя. — Съвсем е възможно да не е той. Но схемата все пак би трябвало да си остане същата. На всяка цена да се спре палачът, докато не открием кои са потенциалните му жертви. Който отиде да ги убива, него и ще арестуваме. Ако той е Сауляк, имам идея как да го докарам в Москва, но ако е друг, ще ми се наложи да си поблъскам главата.

— И все пак, защо не искаш да бъде обявен за издирване?

— Защото не съм сигурна, че той не получава информацията си от служител на милицията. Ако зад Павел стои някой милиционер, снабдяващ го със сведения за неразобличените убийци, то нашето обявление за издирване няма да струва пукната пара. Този милиционер ще предупреди Сауляк и ще му помогне да се укрие. Пък и ние с вас фактически не разполагаме с нищо, за да му предявим обвинение. Нито веществени доказателства, нито свидетелски показания. Да кажем, че го обявим за издирване, намират го и го докарват под конвой в Москва. И по-нататък какво? Нямаме в какво да го обвиним, защото в главата си имам само празни догадки и недоказани подозрения. А ако има съобщник, то той, за да отклони подозренията ни от Павел, непременно ще извърши поредното убийство именно тогава, когато Сауляк се намира в Москва да дава показания. Ето ви я и цялата работа.

— Не знам, момичето ми — колебливо рече Гордеев. — По принцип ми харесва това, което ми говориш. В него има рационално зърно. Но ме смущава едно обстоятелство. Много ме смущава.

— Какво е то?

— Не се ли сещаш сама?

— Сещам се. Виктор Алексеевич, налага ни се да избираме какво да жертваме. Вие искате да кажете, че докато аз подмамвам Сауляк в Москва, той би могъл да убие още някого? С други думи, реализацията на моето хрумване може да доведе до още една жертва. Но нали това би могло да се случи и ако го обявим за издирване. Може би той точно в този момент праща на онзи свят поредната си жертва. Само че ако го обявим за издирване и го докараме в Москва, няма да успеем да докажем нищо и ще бъдем принудени да го пуснем по живо по здраво. В такъв случай той пак ще убие тези, които още не е убил, макар и малко по-късно. Ако направим така, както предлагам, то след отпътуването си от Москва той повече няма да убива. Така или иначе, следваща, петата, жертва е неизбежна, независимо дали го подмамваме или издирваме. По всяка вероятност ще ни изпревари. Но затова пък ще спасим шестата и седмата.

— Добре, убеди ме. След два часа очаквам плана ти. А сега още нещо. Какво ново по убийствата на Юрцев, Лученков и прочие?

Настя мълчаливо заби поглед в полираната повърхност на заседателната маса. Тя не смогваше да свърши всичко, разкъсвайки се между бригадата на Коновалов и десетките други престъпления, от работата по които никой не я освобождаваше.

— Ясно — заключи Гордеев. — Много лошо. Върви. И след два часа идвай с плана си.

Тя унило излезе от кабинета му и тръгна по коридора. Стигайки до своята врата, размисли и продължи по-нататък към стаята на Юра Коротков.

— Търсих те вчера — каза му, влизайки. — Твоята благоверна ми обясни, че си бил на работа.

— Извинявай — усмихна се смутено Коротков. — Ляля ми предаде, не си звънила по телефона, но се върнах късно и не се реших да те будя. Какво ти трябваше?

— Само недей да се дивиш. Помниш ли как в Уралск ходихме със Сауляк на бар? Ти тогава ни следеше с някакво частно такси.

— Помня. И какво?

— Не обърна ли внимание как се казваше улицата?

— Шофьорът ми каза, че това било проспект „Мир“. Защо?

„Проспект «Мир». Дявол да го вземе. И бар «Каравела», където е бил намерен първият убит, също се намира на този проспект.“

— А името на бара да си запомнил случайно?

— Нещо морско, „Фрегата“ ли беше или „Яхта“… Защо ти е. Да не си решила да се отдадеш на носталгични спомени за господин Сауляк?

— А може би „Каравела“?

— Точно така. Именно „Каравела“. Какво се е случило Настя? Много си бледа и някак мрачна.

— Нищо особено, Юрка. Получих мъмрене от Колобок заради Юрцев и компания.

— Голяма работа — махна с ръка Коротков. — Да не би да ти е за първи път? Колобок по принцип не ти се сърди сериозно, а ако те ругае, то е преди всичко с възпитателна цел. Никога не те е смятал за безделница. А ти бъди така любезна да не пропускаш въпросите ми покрай ушите си. Аз ти ги зададох и търпеливо чакам отговор.

— В този бар е станало убийство. Точно по времето, когато с Павел бяхме в него. Или приблизително тогава. Между другото, ти тогава си стърчал на улицата. Я понапрегни паметта си и си спомни кого си видял да влиза и да излиза.

— Искаш невъзможното, приятелко — разтвори ръце Юра. — Оттогава мина месец, че дори и повече. И после, аз се бях концентрирал върху вас и вашите наблюдатели. Другите въобще не ме интересуваха.

— Наблюдатели — замислено повтори Настя. — Наблюдателите. Това е идея, Коротков. Не й позволявай да отиде на вятъра.

— Какво имаш предвид?

— Ами сети се сам.

* * *

Владислав Стасов за пореден път се убеди, че дъщеря му все така е най-добрата ученичка в класа. Изслуша купища комплименти от класната й ръководителка и с чувство на дълбоко удовлетворение напусна зданието на училището, където бе присъствал на родителската среща. Бившата му жена Маргарита въобще не посещаваше тези срещи. Кой знае защо, точно в дните, за които те бяха насрочени, тя беше ужасно заета.

Стасов се приближи до колата си и тъкмо бе извадил ключовете си, когато някъде отстрани се появиха трима млади мъже с много неприветливи лица. Дори би могло да се каже недоброжелателни. Единият от тях здраво го сграбчи за рамото, вторият изтръгна от дясната му ръка ключовете на колата, от лявата — дипломатическото му куфарче, а третият с тих, но доста изразителен глас му каза:

— Ще се наложи да дойдете с нас.

— Надалеч ли? — поинтересува се Владислав.

Въпросът му беше повече риторичен, защото се досещаше накъде ще отпътува.

— Не е много далеко — противно се ухили мъжът. — Но не ви съветвам да се съпротивлявате. Ние сме трима и документите ни са в пълна изправност. А вашите?

— В общи линии и моите също.

Стасов направи опит да вдигне рамене, но желязната ръка, която се бе впила в бицепса му, съществено ограничаваше свободата на движенията му.

— От къде на къде съм длъжен да дойда с вас?

Пред очите му се появи служебно удостоверение с вълшебните думи „Федерална служба за контраразузнаване“. Това означаваше, че всякакви спорове са безсмислени. Каквото трябваше да се случи, щеше да се случи.

Той покорно тръгна с тях към паркираната наблизо кола. Типът, който му бе показал удостоверението си, седна зад волана, а Владислав се оказа на задната седалка, плътно притиснат между две мускулести тела. Пътуването беше сравнително кратко. След петнадесет минути колата спря пред входа на многоетажна тухлена сграда. Съпроводен от тримата мълчаливи непознати, мъкнещи в джобовете си служебни карти на ФСБ, Стасов се изкачи на шестия етаж и влезе в някакъв апартамент. Не му предложиха да свали якето си и веднага го вмъкнаха в просторна, обзаведена с хубави мебели и ярко осветена стая. Срещу него се надигна строен, красив мъж около петдесетте и насмешливо го изгледа.

— Казах си защо само да се измъчвате и да се мъкнете след мен. Пък и бензин горите доста. Хайде най-сетне да се запознаем и да решим всички въпроси. Сядайте и разказвайте защо ме следите.

— А не може ли прав? — спокойно попита Стасов.

В същата секунда два чифта ръце го хванаха и насила го заставиха да седне в мекото ниско кресло. Дотолкова ниско и дотолкова меко, че да се скочи мигновено от него нямаше никаква възможност. Стасов беше висок около два метра и в тази поза коленете на дългите му крака почти се опираха о брадичката му.

— Вие грешите — рече той, опитвайки се да си спомни дали бе взел със себе си всички необходими документи.

Май че бяха всичките. Бе очаквал, че нещата всяка минута могат да се обърнат по такъв неприятен начин и се бе постарал да е в пълна бойна готовност.

— В какво съм сгрешил?

— Аз не следя сътрудниците на ФСБ. И никога не съм го правил.

— На детска градина ли ще си играете? Срамота е, подполковник.

— И отново грешите. Аз не съм подполковник. И не работя в милицията.

— Значи пътувате с чужда кола?

— Напротив, със своята. Да ви покажа ли документите?

Стасов посегна към джоба си, но единият от мускулестата тройка сграбчи китката му.

— Не бива да правите резки движения, Владислав Николаевич — строго каза Минаев. — Ние сами ще извадим документите ви и ще ги разгледаме.

Той кимна леко и една ловка ръка мигновено измъкна от джоба му портфейла и документите.

— Е, какво има там, Игор — нетърпеливо попита Минаев.

— Документите на колата са издадени на негово име. Собственик — Стасов, Владислав Николаевич.

— Виждате ли колко лошо се получи — укорително поклати глава Минаев. — Защо лъжете?

Стасов се усмихна вътрешно. От опит му бе известно колко бавно се предвижваше справочната информация. Тези бабанковци бяха установили самоличността му чрез КАТ по номера на автомобила. В кадровите справки на МВР имаше сведения за това, че той повече не е работник от милицията, но на никого не му бе минало през главата да изпрати тези сведения и в КАТ. Според техните сводки той се числеше като подполковник от милицията. И още дълго щеше да фигурира като такъв — чак докато не се наложеше да си сменя колата. Когато регистрираше новата си кола, разбира се, щеше да им съобщи къде и като какъв работи. Но това кой знае кога щеше да стане…

— В такъв случай, на какво основание ме следите?

— Искам — следя ви — този пък си позволи широко да се усмихне Владислав. — Никой не може да ми забрани да ходя по улиците, които съм си избрал. Дори и при положение че по тези улици ходите и вие. Не ви знам кой сте, но ще ви повторя пак: не се занимавам със следене на хора от ФСБ.

— А как тогава се нарича това, което правите? Ще благоволите ли да ми обясните? Аз съм генерал от ФСБ, вие ме следвате по петите, и при това не го отричате. Та, как според вас се нарича?

Стасов гръмко се разсмя.

— Вие какво, сериозно ли? Вие — генерал от ФСБ?

— Стига сте се правил на палячо! — повиши тон Минаев и в очите му проблесна злоба, примесена с напрежение. — Не се опитвайте да ме баламосвате, че не сте знаел.

— Но аз действително не знаех. Честна дума.

— Защо трябва да ви вярвам? И в края на краищата, защо ме следите?

— По поръка на възложителя. Виждате ли, аз съм частен детектив. Поръчват ми и следя. А вие имате ли нещо против?

— Имате ли лиценз за частна детективска дейност?

— Естествено. Документът е в портфейла ми. Наредете на своя Игорчо да го погледне.

Минаев даде знак на помощника си, стоящ зад гърба на Стасов, и той зашумоля с книжата.

— Да, Антон Андреевич — чу се след малко гласът му. — Има лиценз. Издаден е през август 1995 година.

— И кой е вашият възложител?

— Е, Антон Андреевич, това е несериозно — усмихна се отново Владислав. — Нима имам право да разгласявам тайната? Вие пръв ще престанете да ме уважавате.

— Вижте какво. — Гласът на Минаев стана спокоен и търпелив. — Струва ми се, че не разбирате цялата сериозност на ситуацията. Вие да не си мислите, че тук си разиграваме игрички с вас? Ще повторя, ако не сте разбрал — аз съм генерал от ФСБ. Работя в контраразузнаването. И ако открия, че съм следен, то имам пълни основания да смятам, че това е свързано с моята служебна дейност. И или вие ми доказвате, че това не е така — в което, честно казано, силно се съмнявам — или разговорът ни ще продължи не тук, а в официална обстановка. Затова ще ви се наложи да ми съобщите името на своя възложител.

— Не мога — въздъхна Стасов. — С удоволствие, но законът не ми го позволява. Влезте ми в положението.

Минаев помълча няколко секунди, усмихвайки се криво и крачейки напред-назад из стаята. Досега бе стоял прав и извисен над потъналия в ниското кресло Стасов. Този номер беше стар и целеше психически натиск, но той не бе оказал необходимото въздействие върху Владислав.

— Да погледна ли в куфарчето, Антон Андреевич — обади се Игор.

— Погледни — кимна генералът.

Стасов дочу щракване на ключалки за гърба си и шумолене на книжа. Изпита задоволство от своята предвидливост — бе сложил договора най-отгоре, за да не преровят всичките документи. Най-отдолу на самото дъно имаше плик, който още беше рано да бъде показан на генерала.

Минаев взе листа, подаден му от Игор, прегледа го набързо и се засмя.

— Боже мой! Кой би могъл да си го помисли! Ех тази Ирочка!

Стасов затаи дъх. Засега нещата се нареждаха добре. Именно на такава реакция беше разчитал.

* * *

Очарователната съседка, предложила на семейство Минаеви размяна на жилищата, си бе наела частен детектив!

„Ама че чудеса! А нямаше вид на такава…“

— И какво искаше да установи вашата възложителка чрез наблюдение над мен? — развеселен запита Минаев, небрежно захвърляйки договора на масата.

— Доколкото разбирам, нея я безпокои въпросът за доплащането, за което сте се споразумели. Ирина Вениаминовна ми обясни, че цените на жилищата ви съществено се различават, и вие трябва да й доплатите известна сума на ръка извън рамките на официалните документи. И тъй като тя нищо не знае за вас и не е сигурна дали може да ви се довери, помоли ме да установя кой сте и не сте ли случайно някакъв мошеник. Не се ли занимавате с някакви незаконни операции. И въобще честен човек ли сте.

— Е, установихте ли?

— Антон Андреевич, предвид на това, че вече знам кой сте и къде работите, въпросът отпада от само себе си. Струва ми се, че ако сам бяхте казал това на Ирина Вениаминовна, тя не би започнала да си харчи парите за моите услуги.

— Че какво — великодушно рече Минаев, — радвам се, че недоразумението бе разрешено в посока на взаимното удоволствие. Смятам, сега с чиста съвест можете да докладвате на Ирочка, че не възнамерявам да я мамя и тя ще получи всичките си пари до копейка. Надявам се, че и вие не се съмнявате в това.

— Ни в най-малка степен — увери го Стасов. — И ви благодаря, че ми спестихте сили и време, тръгвайки на директен разговор с мен. Това е достойна постъпка за един мъж.

Изведнъж Стасов леко се измени в лице, сякаш го бе осенила някаква догадка.

— Антон Андреевич — колебливо рече той, — това, което чух от вас, ме накара да погледна с други очи на някои неща. Може ли да си поговорим насаме?

Предложението му не се хареса на Минаев. „Какво означава насаме? Защо? Какви тайни би могло да има между мен и този бивш подполковник?“

— Игор, провери ли за оръжие?

— Тъй вярно, Антон Андреевич. Оръжие няма.

— Добре, оставете ни.

Тримата юначаги недоволно се спогледаха и излязоха от стаята. Минаев и гостът му останаха сами.

— Е, какво сте си наумил?

Стасов напрегнато мълчеше, сякаш събираше мислите си. Най-сетне се реши.

— Разбирате ли, както навярно сте забелязал, аз ви наблюдавам вече трети ден. И през тези дни видях нещо любопитно. Това нямаше особено значение за мен, тъй като не знаех, че работите в контраразузнаването. Но сега, след като вече разбрах, струва ми се, че трябва да ви го съобщя. Вас ви следят, Антон Андреевич. Нямам обаче предвид себе си.

— Следят ли ме?

Минаев рязко спря да се разхожда из помещението и впи очи в него.

— Кой ме следи?

— Ако ми разрешите да си взема куфарчето, ще ви покажа едни снимки. Още първия ден забелязах тези хора и за всеки случай ги фотографирах. Предвид поръчението, което получих от Ирина Вениаминовна, аз сметнах, че ако ви следят, то това би могло да бъде в резултат на вашите конфликтни отношения с криминални субекти. И ако вие сте въвлечен в подобни отношения, бихте могъл да се окажете не съвсем честен човек. Затова аз отделих известно внимание на хората, които ви наблюдаваха, за да си изясня с какво се занимават.

Стасов понечи да се надигне от креслото, но Минаев го спря с властен жест. Антон Андреевич дори и в този момент не искаше да загуби преимуществото си на погледа „от горе на долу“. И освен това имаше известни опасения относно съдържанието на дипломатическото му куфарче. Игор бе казал, че няма оръжие, но все пак… Той лично го взе, приближи се до масата и го отвори.

— На дъното му има голям плик и в него са снимките.

Генералът бързо намери плика и измъкна фотографиите. Веднага разпозна хората на Чинцов. По-младият от тях шофираше, когато Чинцов бе пристигнал за преговори извън града. А вторият — по-възрастният — придружаваше Чинцов при втората им среща преди няколко дни. Той също бе карал колата му. Очевидно този тарикат Григорий Валентинович не обичаше никак да върти волана. И двамата Чинцови лакеи бяха заснети около дома на Минаев, а също така на проспект „Кутузов“, недалеч от сградата, където генералът вчера бе ходил по работа. В кадъра бе попаднал даже автомобилът на Чинцов.

„И какво излиза? Чинцов е пуснал след мен копоите си. Смотаняк такъв! Кретен! На какво се надява? Че ще успее да разбере кой е човекът, с чиято помощ ще уредя интервюто на стойност един милион долара, че ще започне да наддава за хонорара му и сам ще заграби този милион? Жалък аматьор! Амбициозен мръсник!“ Дланите на Минаев чак се изпотиха от гняв.

— Не познавам тези хора — бавно рече той. — Но благодаря все пак, че ме предупредихте. Аз сам ще се заема с този проблем.

— Това още не е всичко, Антон Андреевич. Прегледайте всичките снимки. Тези хора вчера и онзи ден посетиха Главното управление на вътрешните работи в Москва. Тъй като доста години съм работил там, проследих ги без никакви проблеми и се уверих, че те не са служители на милицията. Викани са били там с известия. Оказва се, че са ви следили някакви криминални типове. И смятам, че трябва го знаете.

Минаев трескаво прехвърли останалите снимки. „Да, така е. Дявол да го вземе, какво означава всичко това? Вероятно Стасов има скрита камера и е снимал дори в коридорите на «Петровка». Ето го този младият — влиза в някакъв кабинет и дори номерът на кабинета се вижда. А по-възрастният си седи на стола до същата тази врата и си очаква реда.“

— Владислав Николаевич, по всичко личи, че вие сте професионалист, и сигурно имате някаква версия, която би обяснила тази ситуация — предпазливо произнесе генералът, стараейки се да не издаде вълнението си. — Бих искал да я споделите с мен. Бог ми е свидетел, че абсолютно не разбирам какъв интерес бих могъл да представлявам за тази двойка криминални типове.

— Аз пък още по-малко бих могъл да знам — разпери ръце Стасов. — Е, Антон Андреевич, ако сме си изяснили вече всички въпроси, навярно мога да си тръгвам. Ще ми се да се надявам, че нямате към мен никакви претенции. И не се сърдете на Ирина Вениаминовна. Тя е самотна, беззащитна жена и не й се иска да бъде измамена. Ами ако наистина се бяхте оказал нечестен човек? Размяната е оформена документално, преместил сте се в жилището й, а тя не си е получила парите за доплащането. Как би си ги взела от вас?

— Разбира се, разбира се — разсеяно отвърна Минаев, мислейки си за съвсем други неща.

„Стасов каза, че е влизал без никакви проблеми на «Петровка». Бил работил много години там. Сигурно има маса приятели и познати. Не бива да го изпускам просто така. Не бива. Трябва незабавно да си изясня ситуацията.“

— Владислав Николаевич — решително поде генералът, — мога ли да ви помоля за една услуга? Като професионалист вие трябва да се отнесете с разбиране към моята молба.

— Слушам ви.

Стасов се бе надигнал от ниското кресло и вече се извисяваше сред стаята като двуметрова канара.

— Възползвайки се от своите връзки, не бихте ли могъл да разберете по какъв въпрос тия двамата са били викани на „Петровка“? Може би нещо би могло да се изясни. Разбирате ли, характерът на работата ми е такъв, че…

— Не е необходимо да ми обяснявате нищо — усмихна се Стасов. — Като професионалист аз настина добре разбирам безпокойството ви. Искате да се опитам да го направя още сега?

— Ако не ви затруднява.

— В такъв случай аз имам контра молба. Докато телефонирам и търся подходящите хора, нека някой от вашите момчета да докара тук колата ми. Тя остана до училището на моята дъщеря. Не бих искал да губя време.

— Разбира се — с облекчение се съгласи Минаев, радостен, че не се бе наложило да го уговаря дълго. — Дайте си ключовете, ще изпратя Игор.

— Взеха ми ги — вдигна рамене Стасов. — Но това си е в реда на нещата. Как бих могъл да се обиждам, когато става дума за генерал от ФСБ.

Генералът изпрати Игор да докара колата и се върна в стаята, където Владислав вече телефонираше на някого от познатите си.

Минаев се бе разтревожил не на шега. „Защо Чинцов държи в обкръжението си престъпници? Да не би кукувица да му е изпила ума? Или пък е толкова небрежен, че не проверява приближените си и те се занимават с тъмни работи за гърба му?“

— Саша? — заговори Стасов, избирайки поредния телефонен номер. — Здрасти, Стасов те безпокои. Нормално, благодаря. Засега съм жив. Саша, време е за вечеря, няма да те измъчвам дълго. Знаеш ли кой заема сега кабинета на стария Ваганов? Нахълтах като у дома си, а там седи някакъв непознат мъж. Неудобно се получи. Аз една папчица пазех у стареца, в сейфа му беше, докато се готвех да излизам в пенсия. Сега тя ми дотрябва, пристигам и хоп… Как? Селуянов? Не, не го познавам. А името му? Коля? Добре, благодаря.

Той избра следващия, без да оставя слушалката.

— Светлана? Здравей, аз съм Стасов. Не по служба, а по дружба. Дай ми домашното телефонче на Селуянов. Не бъди толкова любопитна, това са си наши мъжки работи. Не се сърди гълъбче, нали виждаш, че ти помня номера наизуст. Благодаря ти, красавице моя.

Бутоните на апарата отново защракаха.

— Николай? Добър вечер. Казвам се Стасов. Доскоро работех в РУОП. Моля за извинение, че ви безпокоя вкъщи, но имам малък проблем…

Минаев напрегнато се вслушваше в късите реплики на Стасов, мъчейки се да разбере накъде отива работата.

Най-сетне Владислав привърши разговорите си и се обърна към него.

— Фамилиите на тези приятелчета са Яковлев и Обидин. Разпитвали са ги във връзка с някакво произшествие в хотел „Русия“. Самоубийство на известен криминален бос. И още за някои неща, свързани със Самара. Говори ли ви нещо това?

— Не — колкото се може по-равнодушно сви рамене Минаев. — Абсолютно нищо. Не мога да си обясня какво отношение биха могли да имат към мен тези двамата. Е, Владислав Николаевич, благодаря ви за помощта.

След като изпрати Стасов, генералът отново се върна в стаята. Този апартамент беше конспиративен. Трябваше да се облича и да се прибира вкъщи, но беше останал съвсем без сили. Бяха викали хората на Чинцов в милицията във връзка със Самара и хотел „Русия“. И това би могло да означава само едно: търсеха Павел Сауляк, защото по някакъв начин бяха го свързали с убийството на Юрцев. А може би и с другите трупове.

Но не биваше да го намерят. Не биваше в никакъв случай. И трябваше незабавно да се погрижи за това.

* * *

След убийството на Рита и пътуването си до Москва Павел повече не се върна в Белгород, макар че този град му харесваше. Сега той живееше на съвсем друго място и не в хотел, а в частна къща, чийто собственик беше самотен пенсионер. На Павел не му бе зле с него — старецът не беше заядлив, не му придиряше за дреболии и изискванията му бяха само: никакви жени и никаква водка. С тези неща Сауляк пък нямаше никакви проблеми. Би могъл да мине без женска компания колкото си поиска, а отношенията му с алкохола рязко се бяха усложнили след лечението му в болницата. За пиене въобще не се и сещаше.

Къщата, в която се бе настанил, беше добре обзаведена и подредена, за разлика от обкръжаваща я градина от около три ара. Докато стаите и сервизните помещения бяха старателно и с любов поддържани, то градината изглеждаше съвсем запустяла. Съдейки по всичко, стопанинът й не изпитваше влечение към земеделската работа, макар че дълго и с удоволствие седеше между подивелите дървета в стария си люлеещ се стол. Бе казвал на Павел, че обичал природата в нейния първичен вид, а не обезобразена от цивилизацията.

В този град Павел Сауляк живееше тихо, скромно и почти никъде не излизаше, тъй като срещу допълнително заплащане се хранеше у своя хазяин. Ставаше рано, закусваше и отново се връщаше в стаята си под предлог, че възстановява силите си след продължително боледуване. Впрочем достатъчен бе само един поглед на изпитото му, посивяло и с хлътнали бузи лице, за да му се повярва. Хазяинът, разбира се, му вярваше, стараеше се да приготвя по-силна храна за своя тих наемател и не му досаждаше с разговори. Вечер гледаха заедно телевизия — новините, някой филм, а в единадесет и половина — „Времечко“^[1]. Хазяинът преди не беше следил това предаване, но Павел го бе посъветвал да му хвърли поне един поглед, твърдейки, че то е интересно. И още след първия път старецът се бе запалил. Особено му хареса фактът, че докато то течеше на екрана, в студиото можеше да позвъни всеки, който си пожелае — дори от чужбина — и да разкаже нещо смешно или пък ужасно. Дори имаше конкурс за най-голямата новина на седмицата.

Александър Петрович — така се казваше хазяинът — не можеше да се начуди за какви глупости понякога звъняха хората в телевизията, забавляваше се от сърце и правеше възсолени, но справедливи коментари.

Тази вечер двамата вече бяха гледали новините по първи канал и поредната серия за детективската агенция „Лунна светлина“, след това превключиха на НТВ, където изгледаха почти цялата серия за доктор Куин-лечителката. Преди да започне „Времечко“ Александър Петрович донесе чайника, тъй като обичаше да съвместява удоволствието от предаването с ароматен билков чай.

— Напразно, Паша, не си пийваш от чая ми — за кой ли път укори Сауляк. — Той съдържа толкова полезни и целебни неща. Знам по себе си как въздейства. А ти си толкова блед и измъчен, че чак е страшно да те гледа човек. Не знам от какво си боледувал в твоята Москва, но виждам, че е било дълго и сериозно. И как ще събереш сили и ще се възстановиш, като нищо полезно нито ядеш, нито пиеш. Само с едно лежане и спане?

— Хайде, не преувеличавайте, Александър Петрович.

Павел се насили да се усмихне леко. Този разговор се повтаряше всяка вечер и го нервираше ужасно, но той се владееше и не го показваше. Старецът не беше лош човек пък и не се знаеше още колко време щеше да му се наложи да остане у него.

— Аз най-добросъвестно ям всичко, което ми готвите. Грях ви е на душата да се оплаквате. А що се отнася до чак не се обиждайте, но не съм свикнал да пия заварка. Обичам го натурален.

На екрана се появи позната заставка и Александър Петрович се размърда на дивана, за да се настани по-удобно за предстоящото удоволствие. След няколко минути телефоните в студиото започнаха да звънят и пълният, дългокос водещ натисна бутона.

„Да, говорете.“

„Ало!“ — дочу се далечен женски глас.

„Да, вие сте в ефир. Говорете.“

„Ало!“

„Слушаме ви, говорете. Вие сте в ефир.“

„Чувате ли ме?“

„Чуваме ви, да, говорете“.

„Обаждам се от Мурманск“ — без да бърза съобщи жената, очаквайки вероятно в отговор да гръмнат аплодисменти.

Павел с усилие сдържаше нервите си. Тези телефонни разговори буквално го вбесяваха. Бе готов да убие водещите, които отговаряха на позвъняванията, защото тези водещи не слушаха хората, които се обаждаха, а предимно самите себе си. Те не даваха на зрителите, успели да се свържат със студиото, да кажат нещо членоразделно, а прекъсваха плахите им опити да подемат разговор със своите безкрайни и досадни „говорете, да, говорете, вие сте в ефир, слушаме ви“. От друга страна пък, и самите обаждащи се най-често не ги биваше. Според авторския замисъл прякото включване в ефир бе предназначено да се дава информация за забавни, ужасни, зашеметяващи, невероятни събития, а телефонираха за всевъзможни глупости и дори не за да съобщят за интересни случки, а за да изкажат мнението си по повод не нещо или да зададат въпрос на водещия. Та, и на тази жена от Мурманск вероятно й бе станало скучно по време на дългата полярна нощ и бе решила да се изяви пред цяла Русия. Нека всички да чуят гласа й, а по какъв повод — това вече бе съвсем отделен въпрос.

„Знаете ли — все така бавно продължи тя, — у нас, в Мурманск, днес бананите поскъпнаха два пъти, а портокалите един път и половина. Аз не знам какво си мисли нашето правителство. Нима може да се допуска такова безобразие! Не са ни изплащали от три месеца заплатите, а вдигат цените…“

Павел за миг се откъсна от ставащото екрана, стараейки се да потисне надигащата се у него вълна на ярост. Навсякъде бе пълно с толкова много идиотизъм, тъпотия и безвкусица!

— Ама че новина — обади се Александър Петрович, сякаш прочел мислите му. — Какво си въобразява тая от Мурманск, че в Москва все още царува развитият социализъм без повишение на цените, и че бананите са по две рубли килото? Цените си растат навсякъде. Какво има толкова да се обажда в телевизията?

Сауляк мълчаливо кимна. Когато за първи път старецът се бе впечатлил от безсмислието на телефонните обаждания, беше се опитал да му ги обясни като своего рода самоутвърждаване на тези зрители, като стремеж те да бъдат забелязани, а освен това — като глупост и недостиг на интелект. Тогава хазяинът бе приел доводите му, но очевидно никога нямаше да се примири с това, че съществуват хора, които не разсъждават като самия него. С други думи, ако за него, седемдесет и двегодишният старец, беше разбираемо с какво се различава интересната новина от всичко останало, то откъде се вземаха толкова много хора, на които това не им е ясно. Та нали беше толкова просто.

„Ало! — отново високо и с леко раздразнение произнесе водещият. — Говорете, вие сте в ефир.“

„Днес в Москва стана много забавна случка — прозвуча зад кадър добре обработен мъжки глас. — В трамвая, движещ се по маршрут номер двадесет и седем, в участъка между академията «Тимирязев» и улица «Соболевская» във вагона се вмъкнаха два дресирани пудела без стопанин. Цели три спирки без всякаква команда те развличаха пътниците с най-различни трикове, при това доста сложни, а после застанаха на задни лапи и така преминаха по цялата дължина на вагона. На нашийниците им имаше прикрепени торбички и развеселените пътници щедро пускаха в тях пари. На спирка «Соболевская» пуделите скочиха от трамвая и аз видях през прозореца как те преминаха на отсрещната страна на улицата и се спряха на трамвайната спирка. Очевидно се готвеха да пътуват към Тимирязевската академия.“

„Потресаващо! — заврещя дългокосият водещ. — Това действително е удивителна случка. Отначало към древната просяшка професия бяха тласнати старците, инвалидите и децата, а сега са пуснати в ход и дресирани животни. Сигурен съм, че тази новина ще бъде главният претендент за приза: Новина на седмицата.“

Павел затвори очи и скръсти ръце на гърдите си. Той най-добре се чувстваше именно в тази поза. Затворен и ограден от всички. Никого не виждащ и не пускащ никого в себе си, в своя свят.

— Ето, това се казва работа! — възхити се Александър Петрович. — Чудеса на дресурата. Сигурно са били циркови пудели. Ти какво мислиш, Паша?

— Да, вероятно.

Трамвай, движещ се по двадесет и седми маршрут. Два пудела. Пътували са три спирки. Двадесет и седем, две, три. След това излезли и се приготвили да пътуват обратно. Две-седем-две-три. Кодовите цифри, означаващи, че трябва колкото се може по-бързо да се върне в Москва. Нещо се беше случило и генерал Минаев информираше Павел, че присъствието му в Москва не бе само желателно, а крайно наложително. Беше се случило нещо много важно. Може би бяха открити убийците на Рита?

След като бе изпълнил поръченията на Минаев и бе отпътувал от столицата, Павел всяка вечер гледаше „Времечко“, тъй като се беше уговорил с Антон Андреевич, че връзката им ще се осъществява по такъв безхитростен начин като позвъняване в студиото. Програмата се излъчваше пет пъти седмично — от понеделник до петък — и възможността за предаване на оперативна информация чрез нея беше напълно надеждна. Павел трябваше да я гледа, обръщайки внимание само на позвъняванията в студиото, и да анализира „промъкващите се“ в тях числа. Имаше няколко числови кода и всеки от тях бе предназначен за предаване на абсолютно конкретно съобщение. „Лягай на дъното, търсят те.“ „Излез на връзка, срочно.“ „Бъди внимателен, опасността е съвсем наблизо.“ „Връщай се незабавно“.

„Връщай се незабавно.“