Александра Маринина
Не пречете на палача (16)

Петнадесета глава

Настя плътно се зае с дейността на загадъчния палач и почти веднага започна да прави малки открития. Първо, убийството на депутата, макар и да се намираше в обсега на министерството, не влизаше в числото на престъпленията, за чието разкриване бе сформирана групата, защото не бе попаднало в категорията на серийните. Второ, броят на заповедите във връзка с промените на личния състав в някои области бе по-голям от други, където също имаха място серийните убийства. И трето, всичките жертви на палача бяха намерили смъртта си именно в тези райони, където правеха впечатление прекомерно многото кадрови промени.

Работата беше невероятно трудоемка, изискваща внимание, акуратност, педантичност и добра памет. Всичките си вечери, да не говорим пък за почивните дни, Настя прекарваше до компютъра, съставяйки списъци, схеми, таблици и програми за обработка на данните. Постепенно започна да й се струва, че знае наизуст имената на личния състав от органите на вътрешните работи в десетки области на Русия. Тя непрекъснато искаше от Коновалов все нови и нови данни и получаваше от него дебели папки и дълги рула разпечатки.

Изминаха две седмици, докато Настя направи четвъртото си малко откритие, което се оказа и най-важното. Тя пристигна в министерството, носейки в чантичката си дискета. Помнеше, че в кабинета на генерала има компютър, макар да не бе виждала никога Александър Семьонович да го използва.

Този път не й се наложи дълго да чака — генералът я прие почти веднага.

— Ето, погледнете — поде Настя, след като включи компютъра и разтвори на монитора записа на дискетата. — Това е картата на Русия. Със сини кръгчета са отбелязани областите, където има неразкрити серийни убийства. А с червени — областите, в които през 1992 година е правена интензивна смяна на кадрите от органите на вътрешните работи.

— А какво е обозначено с черните кръгчета? — поинтересува се Александър Семьонович.

— Почакайте, ще стигна и до тях. Нека да караме по ред. В тази папка, от която впрочем започна всичко, се намираха материалите по дванадесетте серии убийства, нали?

— Така е — потвърди генералът.

— Ето ги, дванадесет сини кръгчета. От тези дванадесет сини кръгчета пет имат до себе си кръгчета с червен цвят. Това напомня ли ви нещо?

— Засега не. А какво трябва да ми напомни?

— Световната история — пошегува се Настя, — подпалването на Райхстага например, или отделни епизоди от борбата против зараждащото се християнство.

— Не може ли по-просто? — намръщи се Коновалов.

— Може и по-просто — сговорчиво отвърна тя. — В пет района стават серии от жестоки убийства, след което започват интензивни кадрови промени в системата на органите на вътрешните работи. А в седемте региона, където стават същите такива жестоки убийства, бурни кадрови премествания няма. Като ръководител вие можете ли да дадете някакво обяснение на това?

— Тук не са нужни никакви обяснения — сви рамене Коновалов. — Едното с другото не е свързано.

— Така ли? Значи не е свързано? Вие вече сте забравил как точно преди година във връзка с убийството на известен телевизионен журналист в Москва ни в клин, ни в ръкав смениха началника на ГУВР и прокурора, а на нашия министър изказаха вот на недоверие в парламента? Забравихте ли?

— Е, добре, да допуснем, че едното е свързано с другото. Искам да чуя вашите обяснения и предположения.

— Моля, само че се въоръжете с търпение, Александър Семьонович. Та така, ние с вас установихме, че в пет района, където има престъпления, извършени от маниаци, е подменено ръководството на управленията на вътрешните работи, а това е последвано от промяна и на седемдесет процента от личния състав. По-нататък, обърнете внимание на червените кръгчета. От десетте района, където е имало интензивна смяна на кадрите, в пет, както току-що установихме, са били извършени серийни убийства. А другите пет? Там какво толкова е станало, че са били подменяни милиционерските кадри? И се изясни, че от останалите пет района, в два от тях има неразкрити престъпления, които не са попаднали в серия, но в своето време са имали голям обществен резонанс. И само в три региона през периода, предшестващ смяната на кадрите, нищо такова не се е случило. Ето тези региони са и обозначени с черни кръгчета. Сега гледайте какво се получава. Съществуват два различни фактора: смяна на милиционерските кадри и наличие на тежки неразкрити престъпления, които са известни на цялото население от областта. И има седем региона в страната, където се наблюдава наличие и на двата фактора. В пет области — серийни убийства, в две несерийни, но също много известни, и във всичките седем — почти пълна смяна на ключовите постове в нашата система. Разбираемо ли ви разказвам?

— Напълно — усмихна се Коновалов.

— Караме по-нататък. В три от тези седем региона вече ни напомни за себе си някой, когото условно ще наречем „палач“. И въпросът се свежда до това — да се разбере свързана ли е дейността на палача с тези два фактора, за които току-що ви споменах. Ако е свързана, то следващите жертви ще бъдат в останалите четири региона, тоест палачът трябва да се издирва и залавя именно там. Разбирате ли? Следващия път той трябва да се появи не в който и да било от регионите с неразкрити престъпления, а само в един от тези четири.

Настя няколко пъти докосна с молива си екрана на компютърния монитор.

— И ако ние успеем да вдигнем всички оперативни материали и да вземем под наблюдение всички, които малко или много са заподозрени като извършители на престъпленията, но чиято вина не е била доказана, то по този безхитростен начин непременно ще открием палача, защото следвайки своята логика, той трябва да се появи поне около един от тези хора.

— Разумно е — съгласи се генералът. — А имате ли съображения относно някои личности? Удаде ли ви се да очертаете кръг около хора от нашата система, които биха могли да се окажат „палачи“?

— Успях да направя това-онова — отвърна Настя, натискайки бутоните на клавиатурата. — Но съвсем приблизително. Ето ви списък номер едно. В него са изброени сътрудниците, работещи от 1992 година и досега във всичките три региона, където се е проявил палачът. Той е съвсем късичък, само от трима души, но това е и разбираемо. За четири години можеш да смениш пет-шест пъти местоработата си, случва се, но чак пък да се преселваш от област в област? За това са нужни съвсем особен характер и съвсем особени обстоятелства. Следва списък номер две. Това са сътрудниците на всеки от трите региона, уволнени през интересуващия ни период за различни нарушения на законността — преди всичко за побой над задържани и арестувани, за незаконен арест и така нататък. Техният брой е много голям, но трябва да имате предвид, че на такива основания много често уволняват по време на масови чистки, нещо, което впрочем е намерило приложение и по време на интензивните кадрови промени. Затова аз направих два допълнителни списъка, спазвайки хронологията им. Списък номер три — това се тези, които са били уволнени по времето на първото от серийните убийства и преди назначаването на новия началник на УВР. Списък номер четири — уволнените след назначаването на новото ръководство, тоест през самия период на чистката.

— И на кой от списъците трябва да се отдели по-голямо внимание?

— Ако твърдо следваме нашата логика, на първия и на третия. Но аз не съм сигурна в нищо, Александър Семьонович. Просто, седейки тук, във вашия топъл и уютен кабинет, аз измислих, че палачът е наш сътрудник, бивш или действащ, разполагащ с оперативна информация за тези престъпления. Може би са му били вързали ръцете, точно когато почти е бил заловил маниака. И виждайки безпомощността на официалната правозащитна система, е решил да се разправи с убийците. А откъде черпи информация за другите престъпления? От своите приятели, които работят в най-различни области на Русия. Може би някога са учили заедно или са били негови колеги. Но разберете ме правилно, Александър Семьонович, това е само една версия. Има и втора, но по същество тя е близка до първата. Палачът не е наш сътрудник, ни бивш, нито настоящ, но така или иначе, той има приятели в милицията, и то много. Във всичките три региона. Та, може би заедно са се учили някъде, завършили са един и същи вуз. Ето ви и списък номер пет, в който сътрудниците на всичките региони са групирани в зависимост от висшето учебно заведение, което са завършили. Но едва ли ще ни е кой знае колко полезен, направих го за всеки случай. И накрая — списък номер шест. Тук са изброени сътрудниците, притежаващи едновременно няколко от интересуващите ни признаци. Например, уволнен още до започването на кадровите чистки и имащ състуденти в други управления на вътрешните работи. Или и досега работи, има приятели от института в други управления и пряко се занимава с интересуващите ни престъпления. Списъкът не е малък, но напълно се поддава на обработка.

— Ами тогава да теглим чертата — кимна Коновалов. — Вие предлагате да вземем под наблюдение две групи хора — всички, които по един или друг начин фигурират в делата по неразкритите тежки престъпления, и всички лица от нашия шести списък. Правилно ли ви разбрах?

— Да. Разбрахте ме правилно.

— Защо толкова унило го казвате? — учуди се генералът. — Уморихте ли се?

— Не е там работата. Разбрахте ме правилно, но не съм сигурна, че правилно съм го измислила.

— Не се безпокойте. Вашата версия не е единствена, отработваме и други.

— В такъв случай, трябва да се направи още нещо — да се види попадали ли са жертвите на палача в полезрението на сътрудниците от милицията, занимаващи се с разкриването на тези престъпления. Не разполагам с такива данни, а без тях ми е невъзможно да разбера дали се движа в правилната посока.

— Добре, ще се разпоредя да ви бъдат предоставени.

* * *

Настя излезе от министерството и се отправи към къщи. В метрото се опита да почете книга, но в главата и непрекъснато се въртяха фамилии, фамилии, фамилии… Като някаква натрапчива песничка. Стараеше се да ги изхвърли от мозъка си, да мисли за други работи, но нищо не се получаваше. Вместо това й хрумваха нови идеи какво още трябва да бъде проверено, какво да се съпостави, какво да се изясни. Въобще не можеше да се абстрахира от дейността на тайнствения палач, защото ситуацията беше прекалено необикновена.

Вкъщи я очакваше Алексей и това подхрани надеждата й, че някак би могла да се поразсее и отвлече.

— Нещо много рано се прибираш — изненада се той. — Още не е паднала нощта, а ти вече си у дома. Да не си обявила стачка? Отказваш да работиш?

Настя с удоволствие изяде вечерята, която й бе приготвил и дори не започна да протестира по повод на гърмящия в стаята телевизор. Алексей обичаше да слуша новините, докато седеше в кухнята и си редеше пасианс, затова включваше апарата на пълна мощност. Настя не понасяше силните звуци, но тази вечер бе изпаднала в благодушно настроение и си затрая.

Тъкмо бе измила съдовете и с удоволствие си мислеше за горещия душ и мекото легло, когато се позвъни на входната врата. На прага изникна Михаил Доценко и при цялото му обаяние и физическа привлекателност не можеше да се каже, че синината под окото и драскотината на бузата го украсяваха особено.

— Бива си ви! — подсвирна Настя, оглеждайки го от главата до петите. — Кой ви подреди така Миша? Впрочем, почакайте. Първо трябва да се измиете и да приведете в ред лицето си, а после ще ми разказвате.

Михаил дълго се бави в банята, почиствайки калта и засъхналата кръв с кислородна вода, но затова пък, когато излезе, видът му бе значително по-добър.

Настя веднага сложи пред него чиния с храна и чаша димящо кафе.

— Хапнете, Миша. След това ще разговаряме. Все още ли се занимавате с онзи автомобил?

— Вече не се занимавам — отвърна Доценко, лакомо поглъщайки пържолата, гарнирана с цветно зеле. — Установих номера му. Току-що.

— И заради това ви набиха?

— Зависи как ще го погледнеш — усмихна се той. — Биха, разбира се мен, но от полесражението избягаха те, а не аз. Господи, Анастасия Павловна, колко глупаци се навъдиха в престъпния свят! Понякога дори се чудя защо не можем да ги изловим всичките, щом като сред тях има толкова идиоти.

— Обяснявам, Миша — усмихна се и Настя. — Защото и сред нас глупаците са много. Някога замислял ли сте се с какво престъпниците се различават от всички останали?

— Ами… — едва не се задави Михаил. — Това е очевидно.

— Не, Миша, не е очевидно. И много жалко, че сте забравил всичко. Работата ви е развалила.

— Какво имате предвид?

Той остави вилицата си и изненадано се втренчи в нея.

— Помните ли при какви обстоятелства се запознахме с вас?

— Вие бяхте в командировка в Омск и посетихте нашата висша милиционерска школа. Групата ни тъкмо имаше изпит.

— Вярно. И когато дойде редът ви, започнахте да отговаряте на своя въпрос „Личността на престъпника“. Хубаво говорехте, гладко, по учебника и по разни монографии. Преподавателят ви слуша, слуша, а след това ви запита: „Та, с две думи, по какво все пак се различава личността на престъпника от личността на непрестъпника?“ Разбрах, че той се опитва да ви провокира, отново да му разкажете за дефектите във възпитанието, липсата на морални ориентири, ограничеността на интересите, користността в мотивацията и така нататък. А вие, Миша, се усмихнахте, свихте рамене и простичко му отвърнахте: „Ами, с две думи, разликата се състои само в това, че единият е извършил престъпление, а другият — не е.“ И тогава аз разбрах, че вие трябва да работите в нашия екип. Защото мислите рационално и не се поддавате на объркване дори от страна на големи авторитети. А сега ме разочаровате.

— Защо?

— Защото ви учудва нещо, на което не би трябвало да се чудите. Престъпниците са част от населението, при това не най-лошата му част, а просто част. А милицията не е най-добрата част от населението, не е елитът му. И ако сред населението е израсло определено количество малко образовани и не особено умни хора, то тези хора с еднаква честота проникват, както в редиците на престъпниците, така и в органите на милицията. Що се касае до надарените, способни и имащи висококачествена професионална подготовка хора, то те съвсем естествено се стремят да прилагат своите знания и сили там, където за тях ще им заплатят повече — тоест в търговската дейност, в бизнеса, но съвсем не и в нашите ниско платени органи. Получава се така, че сред престъпниците има толкова некадърни и глуповати хора, колкото и сред нас, милиционерските служители, което означава, че ние нямаме интелектуално предимство пред тях. При тях има повече умни и способни личности и в резултат на това интелектуалното предимство непрекъснато клони в тяхна полза. Ето ви я и цялата аритметика. Но да оставим тази тема. Какво стана с автомобила?

— Вие ми наредихте да издиря хората, които биха могли да видят сребристото ауди под прозореца ви. Аз намерих множество такива, но никой от тях не е запомнил номера му, а на вас тъкмо номерът ви е нужен. Тогава ми хрумна да потърся свидетели сред крадците на автомобили. В район, където изобилстват западни коли, в групата на крадците непременно би трябвало да има местен човек, който да ги информира за собствениците им, за алармената сигнализация, за гаражите и прочие. Вие лично ме обучавахте, не помните ли?

Настя кимна с усмивка. Тя действително му бе обяснявала, че статистиката е голямо нещо, защото помага зад общите огромни числа да се видят малките смешни частности, и за пример му бе привела именно автомобилните кражби. „Вижте — беше му казала, посочвайки статистическите таблици, — ето в тези райони на града кражбите на коли се разкриват и крадените автомобили биват открити приблизително в шестдесет процента от случаите и това е добър процент за дадената сфера, висок. А ето пък в тези части на града ни се удава да разкрием само всяка десета кражба на кола, тоест разкриваемостта е десет процента. На какво се дължи такава разлика? Като минимум две версии трябва да издигнете веднага. Първата: там, където разкриваемостта е по-висока, милицията е взела на въоръжение някаква много ефективна технология на реагиране при тези престъпления. Втората: там, където разкриваемостта е по-ниска, престъпниците действат по-обмислено и по-организирано, не посягат на коли с добра сигнализация, не се опитват да отварят гаражи, които се охраняват, не крадат коли, чиито стопани бодърстват и периодично поглеждат през прозореца. С други думи, в тези групи има местен човек, който ги ориентира и информира, като предварително оглежда внимателно всяка кола и изучава навиците на нейния собственик.“

— И вие, разбира се, сте се поинтересувал как стоят нещата с автомобилните кражби на Шчелковското шосе — предположи Настя.

— Точно така. И тъй като във вашия квартал коли се крадат твърде често, а биват намирани твърде рядко, аз поех риска да се появя в участъка ви и да помоля да ми бъде уредена среща с информатора. Естествено, отначало се противяха, правеха се, че не разбират за какво става дума — нещо съвсем нормално в такива случаи. В крайна сметка, все пак успях да ги придумам. Свързаха ме с момъка, при условие да не му съобщавам, че в местната милиция знаят за подвизите му. Оказа се, че тъкмо били започнали да го обработват и чрез него се готвели да пипнат цялата банда, и изведнъж аз се появявам със своите глупости.

Михаил се усмихна обаятелно и лъчезарно, от което веднага стана ясно по какъв начин му се е удало да убеди служителите от милицията да му уредят среща с информатора.

— Та, започнах значи да му вадя вода от девет кладенеца. Така и така, казвам му, вие сте ужасно важен свидетел, а ония чичковци от сребристото ауди са такива страшни престъпници, че просто е извънредно необходимо да бъдат заловени и затворени в килията, защото иначе светът ще се преобърне целият. Той се дърпаше и не искаше да си признае, че е хвърлил око и на аудито, и на черния сааб, който бил паркиран наблизо. Между другото, саабът повече му се харесал, защото бил по-нов и най-важното — празен. А пътниците на аудито прекарали цялата нощ в него, пък и било произведено през 1991 година. Така че, ако не са били хората от аудито, саабът на вашия познат още тогава е щял да бъде задигнат.

— А номерът? Миша, не ме измъчвайте така!

— Запомнил е номера. По-точно, даде си вид, че го е запомнил. Ох, Анастасия Павловна…

Михаил не издържа и се разсмя гласно, но веднага се намръщи от болка, защото прясната рана на бузата му се обади при това рязко напрягане на лицевите мускули.

— Само да бяхте видяла тази сцена! Истинска детска градина. Питам го, запомни ли номера? Той пристъпва от крак на крак, потрива се, встрани поглежда и мънка нещо неразбираемо от рода на това, че го бил запомнил, но не бил съвсем сигурен, и че трябвало да отиде за минутка до храстите и да освежи паметта си, като пусне една вода. Хайде, върви — казвам му. Той се отдръпна настрани, обърна се гърбом, но аз го следя внимателно и виждам, че не пуска никаква вода, а вади тефтер от джоба си и започва да го прелиства. Разбирате ли? Регистрира всяка кола, записва номера, марката, цвета, адреса на собственика и всички останали данни, необходими на групата му. Но няма как да извади тефтера си пред мен. Без него той е просто успешно намерен свидетел, който случайно е запомнил номера на паркирана кола. А с тефтера веднага се превръща в съучастник, в информатор. Аз, разбира се, се престорих, че не съм забелязал нищо, записах си номера, който ми каза, сбогувах се с него и тръгнах да се обаждам в КАТ. И изведнъж ми налетяха някакви глупаци. Очевидно негови приятелчета, само че не разбрах по каква линия — дали по автомобилна или по някаква друга. Информаторът не бе успял да се отдалечи на повече от стотина метра. Те налитат на бой, а той тича обратно и им крещи да не ме закачат. Накратко казано, всичко приключи бързо, но все пак известни вреди успяха да ми нанесат.

Настя взе празната му чиния и притика към него панерчето с бисквити и парчета кекс.

— Хапвайте си, Миша, не се стеснявайте. Вие сте юнак. И успяхте ли да телефонирате в КАТ?

— Не. Къде бих могъл да отида с тая разбита физиономия? В участъка? Нали ще ми се присмиват. Бях решил да звъня от автомат, но се оказа, че нямам жетон, а пък жилището ви беше съвсем наблизо. Правилно ли постъпих, като ви се натресох така?

— Правилно. Дайте ми номера и пийте чай. Аз сама ще се обадя.

Доценко си отиде след половин час.

Още щом се затвори врата след него, от лицето на Алексей се изпари радушната усмивка на гостоприемен домакин.

— Как да разбирам това? — обърна се към Настя. — Каква е тази кола, която цяла нощ е стояла под прозорците ти?

— Нали чу — опита се да се измъкне тя. — Сребристо ауди, производство 1991 година.

— Не ме будалкай — рече й сърдито Алексей. — Ти какво, да не би пак да си се забъркала в някаква история? Какво става?

— Нищо не става. Успокой се, за Бога — отвърна Настя, прикривайки с усилие досадата си. — Това беше преди две седмици и през тези две седмици не ми се случи нищо. Значи всичко е свършило.

— Тогава защо се опитваш да ги издирваш?

— Че как иначе? — искрено се учуди Настя. — Интересно ми е, що за хора са това и защо прекараха цялата нощ под прозорците ми.

— Настя, ти пак ме лъжеш — уморено махна с ръка мъжът й. — Всяка вечер някакви коли паркират под прозорците, но ти никога не си проявявала интерес към тях. Те да не би да те следят?

— Сега вече не. Във всеки случай, не ги виждам.

— А преди?

— Преди ме следяха. Но не много натрапчиво. И при това, аз въобще не съм сигурна, че следяха именно мен.

— Тогава кого?

— Човека, с когото се върнах от командировка в началото на февруари.

Алексей замълча, прецепвайки съсредоточено колодата карти. Готвеше се да си реди пасианс, защото обичаше това занимание. То му помагаше да разсъждава и в същото време го отвличаше от неприятните мисли. С помощта на пасианса Чистяков снемаше раздразнението и стреса си, също както в такива случаи Настя посягаше към цигарите. Тя внимателно го наблюдаваше как отделя картите на купчинки.

— Правилно ли разбрах, че този човек, с когото си се върнала от командировка, е нощувал тук преди две седмици? — внезапно я запита Алексей.

Настя трепна. „Откъде е узнал?! Впрочем, той би могъл и да се досети. Нали току-що казах, че ония типове от аудито са следили не толкова мен, колкото Павел. И щом те са стърчали цяла нощ пред дома ми, излиза, че този, когото са следили, се е намирал точно тук. Альоша има мощен интелект. Ненапразно е доктор на науките и професор.“ Тя изведнъж си помисли, че никога не се бе изкушавала да го излъже. Познаваха се от девети клас и още от първия ден на познанството им бе решила, че Альоша Чистяков е много по-умен и по-способен от нея. Оттогава бяха изминали двадесет години — тя бе вече тридесет и петгодишна, а Алексей наскоро бе навършил тридесет и шест — и нито един път не се бе усъмнила в неговото интелектуално превъзходство. В резултат на това свое убеждение не бе направила дори и опит да го лъже, защото всяка лъжа се базираше на презумпцията, че този, когото искаш да излъжеш, е по-глупав от теб самия.

— Да — отвърна с равен глас, без да откъсва очи от дългите му и силни пръсти, подреждащи картите върху масата. — Правилно си разбрал. Той нощува тук.

— И ако Миша не се бе отбил случайно у дома и не бе подел разговор за колата, престояла цяла нощ под прозорците ти, нямаше да ми кажеш нищо?

— Най-вероятно нямаше. Това са си мои служебни работи и не виждам защо да ти ангажирам ума с тях.

— Искаш да кажеш, че пренощуването на чужд мъж в жилището ни си е твоя служебна работа?

— Да, именно това искам да кажа.

— Твой колега ли е?

— Почти. Но не съвсем.

— Не може ли малко по-конкретно?

— Той е лежал две години в затвора за хулиганство. И в този смисъл, разбира се, че не бих могла да го смятам за колега. Но дотогава доста време се е занимавал с оперативна работа.

— Настя, аз не те питам защо той е прекарал нощта у дома. Ти си възрастна, разумна жена и щом вършиш нещо, очевидно го считаш за правилно. Ако изведнъж поискаш да ми измениш, ще го направиш. Никакви сцени и заплахи няма ми помогнат. Вече преминахме с теб по този път, така че имам известен опит. Довела си този човек за през нощта, значи така е било нужно. Но не разбирам защо трябва да го научавам случайно и от чужд човек, от Миша Доценко. Фактът, че се опитваш да го скриеш от мен, ме кара да мисля, че тук има нещо повече от обикновени служебни работи.

— Альоша…

— Почакай, остави ме да се доизкажа. Този разговор ми е също толкова неприятен, колкото и на теб, така че хайде да го завършим колкото се може по-бързо. Моля те, Настя, не ме карай да се съмнявам. Не знам дали разбираш какво е това мъка от ревност. Мисля, че не разбираш. А аз я познавам много добре. И ако си мълча и нищо не ти казвам, това не означава, че нищо не забелязвам и нищо не чувствам. Аз прекрасно виждах как два месеца преди сватбата ни с теб ставаше нещо. И точно така видях и как то изчезна безследно след месец. Но ти едва ли ще се досетиш какво преживях за този месец. Затова те моля, не ме карай да го изживявам отново, особено ако нямам основания за това. Вярвам, че човекът, за когото става дума, не ти е любовник. Просто вярвам и край. Защото ти ми каза така. Но аз те видях колко променена се върна от онова пътуване и добре помня разговорите, които водихме в същата тази кухня. Не си ли направила грешка и не си ли плащаш сега за последствията от тази грешка? Ти така и не ми каза какво всъщност е станало, карайки ме да гадая каква би могла да е грешката ти. Ако сама ми беше казала, че мъжът е нощувал тук, дори не би ми минало през ума да се тревожа по този повод. Но ти искаш да скриеш този факт от мен и това ми е неприятно. Разбери, Настя, не ти искам никакви обяснения. Просто те моля да не правиш така. Не скривай от мен нищо, което може да не бъде скривано. Не ме карай да се побърквам от подозрения и ревност, ако за това липсват реални основания.

— Добре, няма — покорно отвърна Настя, разбирайки, че съпругът й е прав.

Наистина нямаше какво да му възрази.

* * *

На следващата сутрин едва бе пристъпила прага на кабинета си, когато Гордеев я извика. Съблече якето си, захвърли го на бюрото, бързо приглади с четка косата си, която се бе разпиляла от течението в метрото, и се отправи към своя началник.

— Имам четири новини за теб — каза й Виктор Алексеевич. — Една лоша, една много лоша, но с оттенък на приятност, една неутрална, а четвъртата е просто отлична. Избери си в каква последователност да ти ги сервирам.

— Започнете с лошата — въздъхна Настя. — Докато силите ми са още пресни, ще се постарая да я издържа мъжествено и достойно.

— Преди малко ми телефонира Семьонич. Палачът пак се е проявил.

— По дяволите! — изруга тя. — Още не сме успели да се подготвим. Този път къде?

— Ами там, където ти предвиди. Всъщност в това се състои и оттенъкът на приятност. Семьонич ми каза, че си набелязала още четири области, в които според твоите предположения би трябвало да действа палачът. Така че, следобед той те очаква, за да ти покаже новите данни.

— Разбрано. А сега ми съобщете лошата новина без приятност.

— Същият този Семьонич, който вече не може да живее без теб — не издържа да не я клъвне Гордеев, — ме помоли да ти предам, че нито една от жертвите на палача не е минавала през оперативните данни. По случаите са отработвани десетки хора, но нито един от потърпевшите — нито този с обеца в устата, нито с кръста на гърдите, нито с пистолета — никой не е попадал в кръга на тези хора. Разбра ли, момичето ми? Никога.

— Значи съм сгрешила — заключи спокойно Настя. — Че какво, отрицателният резултат също е резултат, защото от него могат да се направят полезни изводи. Излиза, че нашият палач най-вероятно не е от милиционерските среди. Колко труд отиде на вятъра! Жалко! Глупачка съм аз, глупачка. Трябваше веднага да се провери, а аз едва вчера се сетих.

От яд на самата себе си бузите й поаленяха и дори гласът й затрепери. Но полковник Гордеев се престори, че не е забелязал нищо и не започна да я утешава. Той я познаваше много добре.

— Какво ще обичате да ви сервирам по-нататък? — запита я весело.

— Нещо неутрално. Да си промия гърлото от горчивия хап.

— Колата, която е пренощувала под твоя балкон, принадлежи на господин Григорий Валентинович Чинцов — сътрудник от апарата на Думата. Дребна риба, не разполага с голяма власт, а подробностите за характера и личния му живот — по-късно. Е, Настя, готова ли си вече за добрите новини? Или може би да ти подхвърля още някоя мръсотийка, за да се получи по-ярък контраст?

— Не е необходимо — засмя се Настя, която бе успяла междувременно напълно да потисне яда си от собствената си недосетливост.

— Снимката на Кирил Базанов, който в дадения момент се намира в института по съдебна психиатрия, е била показана на свидетелите по делото на отдавнашното убийство на шантажиста. Поздравявам те, момичето ми, ти улучи десетката.

— Опознали ли са го? — възкликна тя. — Не може да бъде, сигурно се шегувате с мен. Не е възможен такъв късмет!

— Как така да не е възможен! — разпери ръце Виктор Алексеевич. — Можеш даже да го пипнеш, за да се увериш. Впрочем, що се отнася до късмета, не бих бил толкова категоричен. Ти откъде изкопа това убийство на шантажиста?

— От архива си. Нали знаете, че имам собствен архив на всички неразкрити убийства и изнасилвания за последните десет години.

— А какво правиш с този свой архив?

— Работя — сви рамене Настя. — Анализирам данните, които ми се е удало да събера по дадено следствено дело, групирам всички престъпления в таблици в зависимост от техните признаци и характеристики. Като че ли това не ви е много добре известно. След убийството на Лученков и задържането на Кирил Базанов се поразрових в архива си за неустановен убиец с външни белези като тези на Базанов. И ето че се получи шантажистът. Същото убийство с пистолет посред бял ден.

— С други думи, искаш да кажеш, че постоянно работиш със своя архив? — кой знае защо уточни Гордеев.

— Ами, разбира се. Внасям в него данни за всяко ново неразкрито престъпление, измислям нови прегрупирания… Знаете ли — засмя се тя, — понякога заприличвам на смахнат филателист, който всяка вечер разтваря своите албуми и класьори, взема лупата и пинсетите и започва да се любува на съкровищата си, да ги размества и преподрежда. Така и аз се занимавам всяка свободна минута с тези убийства. Нещо като скъперникът-рицар от криминалистиката.

— Значи съм прав. Тук за никакъв късмет не би могло да става дума — решително заяви полковникът. — Просто закономерен резултат на упорит, къртовски, многогодишен труд. Заслужили си си успеха, момичето ми, и като награда ще ти съобщи най-потресаващата новина за тази сутрин.

— Пета? — учуди се Настя. — Нали казахте, че били само четири?

— Това е продължението на четвъртата. Така че, се приготви и не изпадай в безсъзнание. Нашият Кирил Базанов, както навярно се досещаш, има родители, които и досега са напълно изумени от това, което е направило синчето им. Дето се казва, нищо не го е предвещавало. Тих и послушен младеж, не се е водил с лоши компании, доста умерено е употребявал алкохол. Наистина бил избухлив и раздразнителен, но първо, това не му се случвало всеки ден и второ, бързо му минавало. Помолили родителите му да си припомнят времето, когато било извършено убийството на шантажиста, тоест април деветдесет и трета година. Разбира се, минали са почти три години, доста отдавна е било, но все пак… Не са ли са появили тогава нови познати на Кирил, не се ли се е сдобил с пари — накратко казано, стандартен комплект от въпроси. Базанов е роден през седемдесет и втора, през есента на деветдесета е влязъл в казармата, през ноември деветдесет и втора се е уволнил, през пролетта на деветдесет и трета се е намирал в Москва. И тук, Настя, започват всякакви неразбираеми невероятности или невероятни неразбираемости, не знам как по-добре да се изразя. Мамчето на нашия Базанов си припомнило, че на дванадесети април деветдесет и трета година Кирил счупил някаква чаша вкъщи и много лошо си разрязал дланта на дясната ръка. Носел чай от кухнята към своята стая, спънал се и се проснал в антрето. Майка му е сигурна, че това се случило на дванадесети април, защото преди на този ден се чествал Денят на космонавтиката, а когато бил малък, Кирил имал голям интерес към всичко, свързано с космоса. Впрочем, като всички момчета. Само че у мнозинството това увлечение преминава с възрастта, а при него то си останало. И когато майка му слагала йод на раната, Кирил пищял от болка, а тя му говорела: „Не можеш ли малко да потърпиш, Кира. Дръж се като мъж. Твоите космонавти от нищо не се страхуват, смели са, а ти една болка не можеш да изтраеш. Поне в чест на твоя любим празник потърпи.“ На тази сцена присъствал бащата на Базанов, по-малката му сестра и съседката, която помолили да дойде и да погледне дали в раната не са останали парченца стъкло. Съседката била медицинска сестра. Та, пристига твоят приятел Юра Коротков в института по психиатрия, кара Базанов да си покаже дланите, вижда белезите от порязването, а те били доста забележими, защото и порезната рана била дълбока. И го пита каква е работата. Досети се какво му отговорил Базанов.

— И какво?

— Ами, нищо, момичето ми. Той не помни.

— Как така не помни? — намръщи се Настя. — Нима е възможно да не се помни такова нещо?

— Не помни и това е. Коротков го попитал дали си спомня как се е завърнал от казармата. Спомнил си, разказал му как е пътувал до Москва, как са го посрещнали родителите му, даже помни роклята на майка си и прическата на сестра си. Помни как са посрещали Новата 1993 година. Как са празнували осми март през тази година също помни. Как си е порязал ръката към средата на април не си спомня. А как са прекарали Първи май отново помни. Като у Винокур: тук играем, тук не играем, тук завиваме рибата, а тук пак играем. Между другото, някой от специалистите ми беше казал, че често сред олигофрените се срещали такива, които имат великолепна памет. Можели да наизустят цели страници от някоя книга без никакво усилие и това понякога им помагало да завършат нормално училище, че даже и институт. Като че ли с паметта на Базанов всичко е било наред. А в средата на април — провал. Помниш ли кога са видели сметката на шантажиста?

— Да — отвърна с пресъхнала уста Настя. — Убили са го на дванадесети април. Към обед, около единадесет часа. Какво се получава? Взрив на остра психоза, убийство на човек и след това — амнезия.

— А нима това не може да се случи?

— Може. Но нещо не се връзва. Ако това е болестно състояние, то и след убийството на Лученков той би трябвало да развие амнезия и да забрави всички събития, свързани с това убийство. А Базанов помни всичко. Всичко в детайли. При това, помни толкова ясно и отчетливо, че въобще не се обърква в показанията си.

— Добре, почакай с изводите си и ме изслушай. Още не съм ти разказал всичко. Ако не работеше с такова увлечение за Семьонич, всичко това щеше да го разбереш и по-рано. Коротков, между другото, е престанал да пие, да яде, да не говорим пък за сън. Търчи из целия град, информация събира, а ти не проявяваш никакъв интерес към нея и като че ли въобще си забравила, че освен твоя палач, съществуват и други престъпления. Те също трябва да бъдат разкривани. Та така, преди около три седмици или малко повече мамчето на нашия Базанов видяло сина си в компанията на някакъв мъж с приятна външност. Мъжът й бил непознат, в смисъл че не са я запознавали с него и не знаела името му. Но лицето му и се сторило познато. Тя напрегнала паметта си и си припомнила, че веднъж вече била виждала този господин, и то също заедно с Кирил. По-точно, не заедно, а на едно и също място. И това било доста отдавна, малко преди Кира да си пореже ръката.

— Колко малко преди това? — уточни Настя.

— Ами, съвсем малко. Точно преди да се случи. И пита го значи майка му, кой е този твой познат? Един такъв симпатичен. А Базанов не разбира за какво става дума. Тя му припомня: „Този, с когото вървяхте от магазина към парка. Ти отдавна го познаваш, виждала съм ви заедно още преди три години.“ А в очите на любимия й син — пустота и пълно неразбиране. В края на краищата тя не постигнала нищо, но трябва да се каже, че и не се е стараела особено. Първо, защото това не е имало някакво особено значение за нея, и второ, защото й е много добре известно, че синът й е олигофрен — макар и в лека степен на дебилност, но все пак ненормално развит — и е глупаво да се изискват от него ясни и точни обяснения. Нашият Коротков, разбира се, и за това попитал Базанов. Е, неговата принципност и търпението му са по-големи от тези на Кириловата майка и той притиснал нещастника с всичкото си оперативно майсторство и ентусиазъм. И си спомнил Базанов за този много приятен чичко. Но трудно. Приближи се, казал, и помоли да му разваля банкнота от сто хиляди. Базанов тъкмо отивал на работа и човекът го спрял на улицата. Кирил бръкнал в джобовете си, извадил пари, започнал да ги брои, но за лош късмет, били дребни и той непрекъснато се обърквал. В крайна сметка се оказало, че до сто хиляди не му достигали петнадесет бона. Чичкото се извинил и прибрал банкнотата си. Известно време вървели заедно, тъй като били в една посока. Това е и всичко. Кирил го виждал за пръв път, никога преди не бил контактувал с него и не разбира защо майка му твърди, че му бил стар познат. Но това, момичето ми, са само цветчетата. Знаеш ли в какво се състои самото плодче? Ето в какво.

Гордеев подаде на Настя едно листче.

— На, прочети го. Същевременно провери и паметта си. Смятай, че съм ти устроил изпит по внимателност.

— Какво е това? — попита тя.

— Извадка от протокола на разпита на Базановата майка. Чети, чети.

Настя бързо обходи с поглед редовете и веднага разпозна почерка на Коротков — едър, грозноват, но много четлив: „Мъж около четиридесетте, мургав, с дълга коса като на певеца от групата «Машина на времето». Да, правилно, благодаря за подсказването. Фамилията му май че беше Макаревич. Само че на този плешивините на челото му са по-големи. И носи очила с тонирани стъкла. Не е висок, по-нисък е от Кира, а Кира е метър и седемдесет и три. Добре е облечен, дрехите му са скъпи, но не и фамозни. Може би е кавказец? Не, не ми прилича да е от Кавказките републики. Кавказците са суетни, носят обикновено вишневи или зелени сака, палтата им са дълги като на манекените от модните списания. Начинът им на обличане е доста особен… А този мъж, макар да е мургав и тъмнокос, не е кавказец.“

— Ето, на това се вика номер — въздъхна тя. — Вие ме шашнахте. Това е същият онзи мъж, когото са видели в хотел „Русия“ по време на Юрцевата смърт.

— Е, не бива да си толкова категорична — внимателно отбеляза Гордеев. — Дали е същият или не — засега не ни е известно, но описанията им много си приличат. Днес следобед тук ще дойдат майката на Базанов и някои участници в нефтената презентация. Ще се опитаме да направим комбиниран портрет, след това ще го покажем на Базанов заедно с още няколко портрета и ще го помолим да ни посочи мъжа, който е искал да му развали едрата банкнота. Но това засега не е твоя грижа, а на Доценко. А ти, момичето ми, поразсъждавай над нещо друго. Базанов, разбира се, не е титан на мисълта, а дори напротив, но би следвало в постъпките му да има някаква елементарна логика. Поне най-елементарна. Помисли си къде той би могъл да говори истината и къде лъже. А също така — какво произтича от това и как би могло да бъде проверено. В три часа те вика Семьонич, но преди да отидеш при него, ще се отбиеш в кабинета ми и ще изложиш съображенията си.

Настя се върна в стаята си, окачи якето си на закачалката, включи нагревателя, за да си направи кафе, и замислено започна да изважда от бездънната си чанта книжата, които бе взела вчера със себе си, за да докладва на генерал Коновалов в министерството.

Изведнъж я връхлетя внезапна ярост и тя ожесточено започна да къса и да хвърля в кошчето за отпадъци дългите разпечатки с разни списъци и таблици, които с толкова старание и любов бе изготвяла вкъщи на компютъра.

— Глупачка! Безмозъчна идиотка! — съскаше злобно, раздирайки поредния рулон. — Защо чак вчера се сети? Длъжна бе преди всичко точно това да провериш! Преди всичко трябваше да изясниш дали жертвите на палача са от хората, фигуриращи в следствените дела. Нещо като че ли не се стиковаше, не се връзваше, но ти сметна, че това действително е така, и на тази база построи версията си за работника от милицията, който е решил лично да се заеме с правораздаване. Самонадеяна кретенка! Две седмици отидоха на вятъра, две седмици изтекоха в помийната яма. За това време можеше да свършиш маса полезна работа, а ти си уби две седмици за дявол знае какво. За такова нещо трябва да те изхвърлят от работа като последната бездарница!

Краят на гневната й тирада съвпадна с последния от документите, подлежащи на унищожение. В този момент и водата започна да кипи в керамичната чаша. Настя си направи силно кафе, запали си цигара и започна да се успокоява. Наистина, ръцете й трепереха все още и сърцето й биеше като бясно, но злобата й към самата себе си отстъпи място на рационалното мислене.

„В края на краищата — рече си тя, — ако не се бях заела със списъците на личния състав, никога не бих узнала, че в редица области е имало интензивна смяна на кадрите, която е започнала приблизително три-четири месеца след престъпленията, чиито извършители сега методично ликвидира палачът. И ако не бях разбрала това, не бих могла да определя районите, в които най-вероятно този палач ще се подвизава в близко бъдеще. Новата му жертва доказва, че правилно съм схванала закономерността. Но от друга страна, това означава, че се очакват минимум още три жертви. Те трябва да бъдат опазени. Трябва да се открие палачът. И всеки от тях трябва да получи заслуженото си. Жалко, че жертвата не е от хората, фигуриращи в следствените списъци, защото това силно затруднява издирването и охраната й. Жалко също, че палачът може да се окаже всякакъв, а не да е задължително наш сътрудник. И този «всякакъв» също е доста по-трудно да се издири. Но все пак, поне знаем приблизително на коя територия той ще действа…“