Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2020 (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Георги Коновски
Заглавие: Ранни мемоари
Издание: първо
Издател: Читанка
Година на издаване: 2020
Тип: роман
Националност: българска
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11865
История
- — Добавяне
37.
Разправях ви за субективизма при изпитите.
Видях го още на първия. 10 януари 1974 година. История на БКП.
А първият изпит е задължителен за студента. Както при момичетата… Оппа! Увлякох се…
Трябва да го вземеш! Изгърмиш ли… Някаква психологическа неувереност ли, какво…
А тая история… Конгреси, програми, числа… Бе, туй идеологията се изразявала математически, а не с думи.
Чета аз предния ден, та пушек се вдига. За ден трябваше да усвоя всичко. Което не беше трудно — по-късно се изпедепцах.
Но него ден закъсвах.
И на вратата се позвъни. Златко.
„Какво правиш?“ Обяснявам му. Той подметна конспектите и записките, пък рече: „Дай да идем на едно място. Имат страхотни тезиси — кратко и ясно…“
Що не?
Така я бях закъсал…
Тръгнахме. Пеша. Щото в студент пари… От „Баталова воденица“ — официално „Сердика“ до „Възраждане“.
И каза: „Я да видим там — да не е моят човек вътре…“
Винарна „Братислава“. Наполовина пълна. От една маса ни махат — известни вече футболисти. Начко Михайлов, Павел Панов и компания.
Отидохме. Златко ги познаваше. Запознал ги някой, пък го харесали. Златко беше като Атос — сериозен, с чувство за хумор, целенасочен, малко сух.
И той ми казва: „Дай да пийнем по едно, после ще продължим…“
А на мен — като моряк пред цунами. Няма де да бягаш, става ти все тая — фаталистично и дори интересно.
Та пийнахме по едно вино. После по още едно. Някой имаше рожден ден — хайде и от него…
А Златко ми обяснява — не бива да се учи в деня преди изпита. В главата става пълна шашма (усетил го бях!), объркваш и това, дето го знаеш.
И на другия ден — на изпит. Като Иисус пред кръста.
Нашият преподавател се беше разболял и изпитваше някаква негова колежка. Отидохме пред кабинета й, влиза един, втори…
Дойде моят ред.
Тегля билетче — осми конгрес… Знаех го. Колкото седмия и деветия. Демек — бъркоч и паника.
Сядам да се подготвя. В това време едно маце почна да говори. За култа към личността.
Почна да го разнищва — ма. Колко лошо било, ма, такива ми ти работи… Тоя Вълко Червенков — Лошият вълк по-добър от него…
Пък преподавателката едва не рипна със стола барабар.
„Вие, колежке, четохте ли статистиката? Колко пъти са сваляни цените? Как са живели хората?…“ — и взе да й цитира.
Аз не губя време — отворих пищовите и преписвам. Успях!
„Двойка!“ — казва изпитващата.
И седна друг.
Моят ред дойде, когато тя вече беше изпушила и имаше почти нормален вид.
Хакна ми една четворка (берекет версин!), излизам.
А в пушалнята оная ревееееееее…
Като ме видя: „Жороооо, нали всичко си казах? Ти чу? Защото ми писа двойка?“
Таман да почна с народното „Ама, патко…“, но рекох да съм кавалер.
„Ти, викам й, видя ли табелката на вратата?“.
„Какво да я гледам?“.
„Има, има… Пише «доцент Червенкова». Ти на дъщеря му критики за него ли ще правиш?“…
Дааа…
Като в оня виц. Излиза един от изпит по БКП и се хили. „Какво стана?“ — „Скъсаха ме!“ — „Ми що се радваш?“ — „Пешо направо го арестуваха…“