Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2020 (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Георги Коновски
Заглавие: Ранни мемоари
Издание: първо
Издател: Читанка
Година на издаване: 2020
Тип: роман
Националност: българска
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11865
История
- — Добавяне
9.
Каквото и да правят, както и да се стараят — по-голям ураган над алкохола от Врабчока не съм виждал.
Врабчока беше звеновод в ТКЗС-то в Бяла Слатина.
Едно лято аз и брат ми искахме да позаработим някой и друг лев, та се хванахме на полска работа.
Е, идеята беше да станем поливачи. Хич не леко, но много доходно. Хилядарка на месец — в зависимост, разбира се, от поетите площи за поливане.
Което означаваше нощно влачене на тръби, покриване на голяма територия…
И риск.
Едно момче така си отиде. Изправил тръбата да я изтръска от калта вътре. А тя към 5–6 метра. И точно под далекопровода.
Натам е ясно.
Обаче, местата бяха заети, та се хванахме при тютюноберачите.
Сутринта в пет бяхме на капанчето — сборния пункт.
Врабчока вече ни чакаше и опъваше сутрешната ичкийка.
Така почваше.
После с един праисторически автобус, возил може би още ловци на динозаври, заминавахме за блока.
Жените беряха тютюна, ние го носехме в ремаркето.
С едни ластици на ръцете, та да обхващаме повече.
Врабчока беше навсякъде — дето се вика, и парцалите му работеха на тоя човек.
Но и черният дроб…
До обяд се движеше с две шишета вино в джобовете. Надигаше ги — до пълно изчерпване.
Към десет и нещо спирахме. Жега. Отивахме на друга работа. А на село работа бол.
Всичко на акорд — няма работно време. Колкото направим — толкова.
По пладне се опъвахме в пояса. Час и нещо спане или дремане с кротък лаф.
Врабчока пийваше кефски биричка. Жена му носеше две-три бутилки в чантата.
Сетне отивахме в сушилнята.
Разтоварвахме, жените почваха низането.
Едно време ходех с баба ми на работа в склада. Тогава жените нижеха тютюна с едни големи игли и с дебели канапи.
После низите окачваха навън.
Тук, след години, имаше прогрес.
Жените със замах нанизваха листата на железни игли върху яки форми. Над сто кила тежеше всичкото — зелената маса си е трупнала бая вода.
Ние ги носехме в пещта. Пълнехме я, после затваряхме, замазвахме и се включваше сушенето.
След няколко дни я отваряха, изстиваше, вадехме тютюна.
Всеки ден при подобен режим.
Освен веднъж.
Когато отидохме на полето, направи ни впечатление, че е празно.
Небивало нещо в този трудов сезон.
Позачудихме се, жените тръгнаха по редовете…
И в тоя момент забръмча мотор. Един селскостопански самолет слезе ниско и ни обсипа с бели топчета.
Торяха…
За отрицателно време всички се намерихме под ремаркето.
Забравили баш нашето звено да предупредят…
Та тогава отидохме на хибридната царевица — да опрашваме с едни въжета.
И така — до вечерта.
А вечер слизахме при капанчето, Врабчока оставаше — да намокри джуки след дневната жега.
Ние се прибирахме, миехме — ама как се трие тютюнев катран? — пийвахме по една ракия и спокойно си чешехме езиците до вечерята.
Никакво напрежение, никакви проблеми, никакви мисли…
Бачкаш — и толкова.
Щастливо време.