Георги Коновски
Три шишета в машината на времето (32)

31.

Бая години по-късно, ме поканиха на екскурзия из СССР. Молдавия, после Одеса, сетне с „Тарас Шевченко“ до Сочи, Сухуми, Батуми, Ялта на връщане.

Отидох.

И, понеже говоря руски доста добре — абе, не казвам перфектно, ама подсказвам, скитосвах сам из градовете.

И ме вземаха за някой от Прибалтика — акцент имах, все пак.

Много удобно е така. Никой не те мисли за външен, не се крият реалностите, успяваш да видиш туй-онуй, дето не е за пред гостите.

На кораба се запознахме с едни поляци.

Млади момчета като нас.

Тръгнали на бизнес пътуване.

Носеха за продан цели грамадни чанти с вещи.

На връщане също бяха с много багаж. Даже носеха (двамина с помощта на кол) абрихт.

Та се оказаха яростни католици, антикомунисти и веселяци.

Дискутирахме, обсъждахме, разправяхме си какво ли не…

Още първата вечер се сетих, че носехме някоя бутилка „Златни пясъци“ и „Слънчев бряг“. Та ги прибавихме към комуникацията. Изиграха ролята на здрави нитове в българо-полската дружба.

А те извадиха „Наполеон“ — черен етикет, аромат, вкус…

Но много харесаха нашите коняци (фактически брендита).

Най-яката връзка стана в Батуми.

Излизам аз сам от кораба, разхождам се.

Гледам — голям дом, врата-тунел, отпред стои грамадна жена с мустаци.

— Таварищ — вика с явен азиатски акцент — пойди сюда.

Що да не пойду?

А зад нея в тунела, на стената, се отваря врата. И ме кани по едни стъпала там.

Ха!

Не мяза на проститутка — възрастна си беше, пък аз младо момче. А и вътре се виждаха хора, гълчава…

Влизам. Грамадна стая, по средата маса, на нея бутилки, чинии с какво ли не…

Мадамата яко се хваща за бизнес.

— Що продайош?

Ясно! Чантата. Решили, че щом съм от кораба и с чанта…

— Ничево — викам.

А едно 14–15 годишно момиченце се хваща за чантата.

— Хочу сумочкуууу…

Да, бе! Аз без чанта съм като камила без гърбици.

А това отваря и вади отвътре пуловера ми. Бях го сложил, ама ми се видя топло, та го сгънах и прибрах.

— Свитера хочууу… Сколько стоит?

Бе как ще „стоит“? Аз с какво ще ходя? Още бая пътуване имаше.

А мадамата вика:

— Тридцат рублей?

Бях го купил предната година за 28 лева.

— Сорок?

Хам, ама цяла година съм го носил? Що пък…

— Петдесять?

„И рекъл бях…“ Да, ама кимнах. И — 50 рубли в ръката.

Викам им, че аз съм само пробващ, ей сега ще дойдат големите търговци, да изчакат.

Таман стигам до кораба — поляците слизат по трапа.

Обяснявам им, те се захилиха, тръгнахме, посрещнаха ни, наляха стопките, отвориха ония ми ти чанти — дето във всяка се побираше един Дядо Мраз с чувала барабар, почна търговията…

И в тоя момент се отваря вратата и влиза милиционер. Капитан.

Оппа! Стана тя…

А мадамата ми шепне: „Спокойно! Ета наш чалавек!“ (с все акцента).

Отиде, пъхна му нещо в джочето горе, оня махна с ръка и замина.

А аз предпочетох да се самоекстрадирам. Поляците останаха да бизнесират.

Вечерта дойдоха в каютата, поканиха ме при тях. Извадиха бутилка „Франклин“ и ми подават няколко банкноти — големички.

И на недоумяващия ми поглед отговориха: „Комисионна…“

Та после с тия пари взех куп неща на синовете.

В Ялта. „Детский мир“. Полупразен. А аз търся електронни игри — дето Зайчето пуска яйца, а Вълкът ги лови.

Няма!

Обаче, отпред седи един тип и си играе на такава.

„Сколько стоит?“. Абе, вика, не се продава, занимавка е.

„Сколько?“.

Десять рублей.

А в магазина пише „5“ ама няма.

Схванах номера.

Платих две игри, пробвах ги, отидох да ги прибера в каютата.

И като се юрнаха ония нашенци — да търсят стоката. Обясних им, предупредих ги да пипат внимателно, един по един, да не се бутат…

Ама нашенци, още не възприели челния капиталистически опит, цялата тълпа се изсипали пред магазина и уплашили продавача. Вдигнал си дърмите!

Ех, че се увлякох!