Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Издание:

Автор: Георги Коновски

Заглавие: Ранни мемоари

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Националност: българска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11865

История

  1. — Добавяне

15.

Тия студентски години си бяха курс по култура и цивилизация.

За който иска. И може.

Защото, както казваше един асистент, наш добър приятел — Георги Герджиков, в Университета и само да дишаш — стига ти.

А имаше и други неща.

Най-напред Университетската библиотека.

Що интересни книги открих там!

Между другото, правих курсова работа за Жул Верн и прочетох ВСИЧКИ 65 тома, руско издание, 1904 година.

Намерих какво ли не в тая библиотека, четох, четох, четох… Даже трудовете на Таварищ Сталин за езикознанието. И, честно — интересно беше.

Във факултетските библиотеки също намерих ценна литература.

Най-вече от началото на ХХ век, че и по-раншна.

Видях и научих много неща, които малцина софиянци знаят.

Например, единственият у нас и един от малкото в света скелет на динотериум. Открих го, видях го, водих и други да зяпат.

Сега си е пак там — на тавана на ГГФ-то, в музея им.

Качваш се в новото крило над мензата до горе, стигаш решетките, пъхаш лява ръка, светваш и пред теб изведнъж се извисява гигантският скелет с бивни на долната челюст…

Излизаш от СУ, тръгваш към НДК — и на стотина метра, зад „Ялта“, зад една ограда, е мавзолеят на княз Александър.

По него време оградата беше обрасла с храсти, почти нищо не се виждаше.

Но един познат намери свой познат, който работел в райсъвета. Та той взел ключовете от мавзолея и една вечер като хайдути влязохме през страхотно скърцащата портичка, намъкнахме се в мавзолея и на светлината на запалките го разгледахме.

Абе, беше си забранено…

Негласно, но…

После влязох в криптата на „Свети Александър Невски“. Иконите бяха поразяващи на мижавата светлина. Имаше електричество, но рядко разположените лампи придаваха особена атмосфера.

Така намерих гроба на Вазов.

Наистина намерих.

То и сега немалко столичани не го знаят де е, а тогава не се афишираше. Не смееха да го преместят или нещо такова, ама просто беше скрит в храстите.

И така нататък…

Както е казал колегата Иисус: който търси — намира. (Защо е колега — отделен въпрос.)

Няколко недели ходех из Централните гробища. И търсех гробовете на великите българи — писатели, поети, художници…

За съжаление, много от тях не намерих — въпреки напътствията на две старчета, които седяха на пейката до входа.

С огромен труд уредих абонаменти за театрите — Сатиричния (абсолютен успех!), „Сълза и смях“, дори Студентският беше почти закрит. Много желаещи — малко места.

Близо до Халите, до дървото, дето Левски е връзвал коня си едно време пред хана там, имаше бюро за абонаменти.

Купуваш карта, буташ нещо на касиерките, получаваш почти всичко.

Корупция… която помагаше да се посетят желаните театри, кина, Музикалния театър.

В него ходех редовно.

Видин Даскалов — велик певец, Лиляна Кисьова, Кошлукова… Ехха!

За опера и балет не говоря — там съм инвалид. Нямам претенции. И не твърдя, че след като не ги разбирам, те са простотия.

Има някой прост от нас — но не е изкуството.

Иначе — редовно бях на кинолекториите.

Такива филми успях да видя… Класика! Истинска.

„Левски“, „Витоша“…

А хубави филми имаше и в малко известните кина — „Петър Берон“, „Влайков“, „Аура“…

Впрочем, в читалище „Аура“ намерих стари издания на киносценарии. Наслада за душата — четеш и виждаш филма. Сам.

А сам и пишех някои неща… Някои.

Малко редакции по посетих. Абе, драскач!

Успях да пробия във „Вечерни новини“, нещичко в други вестници („Народна младеж“, „Стършел“), дори в радиото. Където радиотеатърът постави моя пиеска…

Но това е друга тема!

Та — не беше само веселието…

Не беше само скитането…

Не беше само…

Но си ги имаше — в интересни дози!