Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2020 (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Георги Коновски
Заглавие: Ранни мемоари
Издание: първо
Издател: Читанка
Година на издаване: 2020
Тип: роман
Националност: българска
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11865
История
- — Добавяне
1.
1974 година. Студентска бригада в село Аспарухово. Бивш Михайловградски окръг. На повечето карти го няма. Но може да го откриете — на 2 километра до Расово.
Спим в училището. Момичетата в три стаи, щабът (звездните братя) в една, ние в салона. Тридесетина човека. Отстрани има съблекални, над тях балкон. Топла връзка с училището.
Работим — домати за лютеница и пюре. И, разбира се, бързо свършихме парите.
Няма, бе!
И за цигари няма… Камо ли за други жизненоважни неща. Като например ракийца…
Каквато тук има много. Излизаш вечер, отиваш до някоя къща — шишето е на перваза. Оставяш три лева и заминаваш.
Е, как няма да оставиш? Ракия, бе ей! Да не е мацка, че да лъжеш за нея?
Обаче пари няма…
Мезе много — кеф ти зеленчуци, кеф ти манджа от стола. Типичните български жени работят там. И се тревожат, ако някое момиче не си дояде всичко. Ама нали нашите все на диети… И жените се тревожат: „Бе туй дете що не яде? Искаш ли, чадо, сиренце, кашкавалче?“…
Обратно към основния разказ, значи.
Аз бях най-напред на каруцата с амбалажа, после се прехвърлих на ремаркето. Донасят кофите, поемаме, изсипваме доматите, газим (за пюре), навеждане, изправяне…
Но и голяма компания.
А на каруцата бяхме с един човек от селото. Бивш кръчмар, спец по пиенето — макар сам малко да пиеше, интересен, но… Нали не се сещаме, че от възрастните можем много да научим, ами все тичаме при наборите — аларма да става.
Поради което се смених с един колега и отидох на полето.
А на домати не работех за първи път.
1973 година. Плевен. Комбинатът. Първокурсници.
Като по-сериозен (очилата много мамят!) ме сложиха в началото на конвейера.
Да контролирам и прочиствам изсипваните домати. Просто да махам дъсчици, железца, камъни. Защото после има барабани и всичко ще стане… Мани, мани!
И аз внимателно прочиствах. Разбрах колко е важно.
Камъни, дъски, железа — бързо и внимателно навън.
Виж — жабчета, мишлета, охлювчета… Тях пусках. Нали няма да счупят нищо…
После половин година не ядях лютеница. Ама се забравя. Пък и си беше типична студентска храна. Заедно с копърката. Евтино, вкусно…
Хайде пак обратно…
Та, викам, свършихме парите. И позакъсахме със забавленията.
Как ли?
Това е отделна история.