Георги Коновски
Три шишета в машината на времето (30)

29.

Първата среща беше със самия другаря бай Тошо.

Една вечер дойде някакъв звезден брат и рече, че след час трябва да сме в едно село — нейде под Мургаш, където имало честване на бригадата.

И щяло да се проведе проверка-заря, с военни, пионери, нас.

Излъскахме се, стегнахме се. Звездният каза да си вземем дрехи, ама лято… Какви дрехи? И тръгнахме по бригадирски якета.

Проверката си беше класическа. Реч, „Ура, другари!“. После бай Тошо тръгна по редиците. И дойде при нас. Дадохме „Свободно!“, начоколиха го бригадирите (беше неудобно ние да се мяркаме там — като надзиратели), взе да ги пита шаблонни неща, те отговарят оригиналничейки, той с „Ха-ха-ха…“ широко се разлива…

После наредиха бригадирите да отидат в селския ресторант. Сложили едни неща… Но — пред българския войник Одрин пада, пред българския студент всяка трапеза се опразва.

Лапа народът…

На нас ни казаха, че ще ходим нейде в планината, да не бързаме.

Комендантът натовари бригадата и я отведе в селото — да спят, че утре пак на работа.

Ние се качихме в една джипка и заехме място в дългичка автоколона — имаше дори няколко камиона, а и два поне от типа на щабните.

И хайде на една поляна, под сами Мургаш.

Там вече маси, виждат се сенки под дърветата, обслужващ персонал в бели престилки сервира…

Тридесетина души. Сред тях — аз, Оги, ЗКПЧ-то Ваня.

Хубава мацка, сериозна, не се надуваше, не ставаше за гадже, вършеше си работата — осигуряваше билети, забавления, а политдейността й беше много стегната и кратка.

Та на поляната — песни (имаше народни певци и свирачи), хоро, ръченица се тръшна…

Ама на нас ни е студено — планина!

Ония в якета, ние също. Но — нашите леки, летни.

Та се налагаше да се стоплим. Добре, че имаше с какво.

Е, натоплихме се хубаво — ама с мярка. Излагации никакви.

Някъде след полунощ Тодор Живков взе да се прощава, с нас също си каза някоя дума (нали ви споменах, че познаваше добре на Оги бащата), тръгна.

Една група си личеше, че смята да среща зората тук.

Ама ние помолихме да ни откарат — все пак, Анатоли (комендантът) беше сам с 200 човека.

В една джипка пак, по завоите и — в Чепинци.

И познахме. В двора на училището трупната цяла клада. Ония набарали някакви гредички. И си направили веселбата. Китарата танцува в ръцете на Компанейрото, народът се весели…

До тях — тава с кебапчета. Дали им я от ресторанта.

И шишета. Ама тях сами си купили.

Беше някъде към два часа, викам им, че утре ще ставаме в четири, а в пет почваме…

„Правилно! — вика един. — Не е хубаво да се спи само два-три часа… Затова предлагам — никакво спане…“

Така и стана.

Направо в автобусите, работа, пак норма и кусур, а в десет часа…

Над училището и двора се чува само бръмчене на мухи.

Но, ако се вслушаш — никакви мухи. Хъркане. И то юнашко.

До вечерта.

После си минахме на нормалния режим…

А имаше и друга среща. Но за нея — ей сега…