Георги Коновски
Три шишета в машината на времето (28)

27.

Спалното беше огромно.

Някога в тая сграда е бил щабът на конния полк, а баш в стаята — някакъв салон.

С паркет!!!

Разгонваше ни фамилията.

Всяка сутрин го лъскахме — паркетол, после паркетин…

И — сваляхме одеялото от леглото на „патрона на ротата“. То легло беше в единия край. Нормално, единично (нашите бяха на два етажа), със сиво стандартно одеяло.

Което одеяло сваляхме, сядаха отгоре му петима стари кокали, а новобранците влачеха, та паркетът заблестяваше.

Стените бяха бели, макар един път да ги боядисахме. По-скоро…

Абе, подред.

Събота, отпуска, отиваме в „Бангладеш“. Така викахме на една кръчма в циганския квартал — по-скоро барака, ама скрита от патрули и военни.

Пийнахме коняче, две…

После ми тръгна глътката. Че още, че още…

С две думи — прибрах се към проверката.

Имам гарнизон, можех да не отивам в спалното. Ама пиян човек…

Кой знае защо, по пътя реших, че съм пристигнал и взех да се събличам.

Тогава въведоха парадна униформа и за войниците.

Та ходехме с фуражки, куртки, вратовръзки…

Тежкари!

Но що грижи отиваха за подготовка…

Помня, беше есен, огладняхме преди отпуската. И извадихме едни гъби, дето си бяхме набрали край реката.

Обърнахме една ютия. Опекохме ги. Ютията сложихме настрана.

Само дето един не разбрал. И, понеже другите усилено гладеха, взел свободната ютия…

Да ви разправям какво стана — няма смисъл…

Та да се върна на моя марш към спалното.

От портала до него са около 300 метра. А по тях — куртка, риза, вратовръзка, панталони…

В тоя момент реших да източа излишните течности. Спрях под една плачуща върба и вперих замислено поглед към звездното небе.

Обаче… усещам как земята тръгва нанякъде… а краката ми самостоятелно поемат по свой път… опитах да се задържа за клонките… не успях!

И като се издрънчах с тила върху плочите…

Ама Господ пази пияните…

Та станах, отказах да търся хвръкналата фуражка, прибрах се.

Че си и легнах.

Наборът под мен — и той пиян.

По едно време почва проверка. Водеше я един младши лейтенант — фазан.

Врачанската школа изкарал след висшето, натегач, веднага му лепнали офицерски чин.

И ми разправят момчетата после.

Проверка.

Имена.

„Аз“.

А от спалното се чува изригване на вулкан. Не, на два вулкана.

Стената — мозайка!

На другия ден новобранците търкаха, после минахме с постна боя и…

Младшият — за негова чест, премълча.

Щото и той си имаше дни…

Обичаше да стреля с пистолета в стаята си.

Голяма стая — сложил старо шкафче за мишена и дупчи вратичките, лежейки на кревата си.

Патрони при нас — бол, нали имаше АВ.

Но някакви хитряги — не твърдя, че съм бил, имам алиби! — му подметнали да изпука два пълнителя и да види как се групират дупките.

Оня запукал.

А после вратичката — разцепена, за нищо не ставаща, се отворила като във филм на ужасите.

Вътре била формената му риза. Или по-скоро спомените от нея…

Ами когато дежурният на КПП-то решил да прочисти комина с нафталин?

Пратил горе помощника си с една торба нафталин, запалил печката и оня отгоре сипал в комина…

Стърчаха греди, керемидите хвърчаха навсякъде, а най-отгоре стои вкаменен помощник-дежурният — с протегнати ръце. Застинал като статуя. Статуя на негър, щедро ръсещ неграмотност…

Абе, войнишки ми ти работи!