Дженифър Л. Арментраут
Отпор (9)

Деймън

Положението никак не ми се нравеше. Не стига, че Кити се качи в друга кола, ами трябваше да я оставя в компанията на Сади и Роланд. Идеше ми да забия юмрук в нечия глава.

Ди седеше отпред до луксианец, носеше костюм с панталон — същинска мини Сади. Боже, излизах от кожата си, като я гледах. Още много неща не ми харесваха и ми идеше да й размажа физиономията.

Май бях в настроение да раздавам юмруци.

След блаженството, което изживях сутринта с Кити, сега всичко ми се струваше ужасно объркано. Сякаш векове бяха минали от времето, което прекарах с нея. Някакво странно отчаяние обагряше мислите ми и не можех да се отърся от него. Припомнях си устните й, но сякаш усещането завинаги бе останало в миналото.

Брат ми ме изгледа настоятелно, сетне се обърна към прозореца. Беше напрегнат като тетива на лък.

Кметът живееше далеч от града и ни оставаха още десетина километра, докато пристигнем. Идеше ми да кажа на мъжа зад волана да настъпи газта.

Неочаквано полицейската кола пред нас наби спирачки, хамърът я последва и аз залитнах напред. Подпрях се на предната седалка и тихо изругах.

— Какво става? — попита смръщено Ди. — Не би трябвало да спираме.

Без никакво предупреждение един седан отпред сви вдясно и гледката, която се откри, накара сърцето ми да спре на мига. Ужасът се загнезди в стомаха ми.

Лимузината, в която пътуваше Кити, кривна в дясното платно и се обърна настрани. Помете един полицейски мотор, завъртя се и препречи пътя на друг. Мотористът не успя да се трансформира навреме и се удари в предното стъкло на седана. Лимузината полетя във въздуха и след няколко метра се приземи на покрива си. Металът изхрущя.

— Спри колата! — изкрещя Доусън.

Аз вече посягах към вратата, когато хамърът поднесе и спря. Отворих я широко, без да помисля как ли изглежда всичко това в очите на луксианците, които се изсипваха от другите автомобили. Пукната пара не давах.

Блъснах един униформен и се затичах към разбитата лимузина. Фактът, че все още дишах, ми подсказваше, че Кити е жива, но това нищо не означаваше. Можеше да е сериозно ранена; тази мисъл бе достатъчна, за да загубя самообладание.

Доусън и Ди ме следваха по петите. Заобиколих разкъсаното, присветващо тяло на луксианеца, който караше мотора.

Ярка бяла светлина блесна от вътрешността на лимузината.

Рязко спрях.

Задната врата мощно изхвърча, прелетя над пътя с такава сила, че разкъса един луксианец в полицейска униформа. И ненадейно на мястото на единия се появиха двама не съвсем завършени луксианци.

— Свещени половинки — измърмори Доусън.

Едва-що думите бяха излезли от устата на брат ми и едно тяло в синьо, червено и бяло последва вратата, мина през пътя и се заби в един бор. Старото дърво се разклати. По земята се посипаха бодлички, а размазаното същество се сгромоляса по лице в пръстта.

Сади.

Погледнах към лимузината и в същия миг една малка, деликатна длан се подпря на асфалта, последва я цялата ръка и къс ръкав на черен пуловер.

Кити се измъкна от отвора, където бе вратата. Изправи се и отметна дългата си коса от лицето си. От устата й се стичаше струйка кръв, десният крачол на панталоните й бе скъсан на бедрото и оцветен в червено.

Тръгнах към нея. Две думи ме спряха.

Тя ме погледна, пое си дъх, а от двете й ръце извираше могъща бяла светлина, обагрена в червено.

— Те знаят.

Осъзнахме какво ни казва. Двамата с Доусън се разтресохме. Той изруга. Ди изкрещя, а в същия миг аз се освободих от човешкото си тяло както се сваля сако. Край на играта. Не можех да мисля за друго, освен как да измъкна хората, които обичах.

Завъртях се и излях мощта на Извора върху шофьора, преди да успее да покаже специалните си умения на луксианец.

Не е лесно да убиваш някого от собствения си вид. Приличаме на неизтощими батерии. И да паднем — ставаме и продължаваме да се бием. Ударът трябваше да е пагубен за системата. Нещо като със зомбитата — Кити щеше да одобри сравнението — единият начин беше да им откъснеш главата. Другият — да ги уцелиш в сърцето. Една мълния от Извора невинаги вършеше работа.

Шофьорът се препъна и отстъпи назад, опитвайки да избегне фаталния удар, но аз отново го уцелих, а после още веднъж точно над гърдите.

Многократните удари от Извора даваха резултат.

Над шофьора припламна бяла светлина, запулсира по мрежата от вени, а сетне светлината угасна и той падна като хартиен чувал, духнат от вятъра.

Доусън се спусна след един луксианец в полицейска униформа, давайки воля на дълго таения си гняв. Кити отново гледаше към лимузината и вдигнала ръце във въздуха, обърна смачканата кола отново върху гумите.

Dayum. Богиня.

Високият луксианец, които почти не си отваряше устата, изскочи от колата. Тръгнах към него и с лекота избегнах един мълниеносен удар, но се заковах на място, когато дългата коса на Кити се вдигна от раменете й. Статичното електричество изпука край нея.

Един взрив от Извора изхвръкна от ръката й, удари луксианеца и го запрати във въздуха. Тя не спря, а продължи да го обстрелва отново и отново, докато мъжът се просна върху капака. Под неподвижното му тяло се насъбра локва блещукаща, пламнала до бяло течност.

Щом видях развоя на събитията, някои части от тялото ми настръхнаха.

Кити се обърна към мен, очите й светеха отвътре. В този миг тя приличаше на богиня, богинята на отмъщението.

Ако не беше битката, щях да те обладая до първото дърво.

Усмихна се. Ама че си… Зад теб!

Обърнах се и хванах ръката на луксианеца.

Trataaie, процеди гневно той, дамгосвайки ме като предател.

Гледай си работата. Извърнах се, стиснах го здраво, вдигнах го и го хвърлих като фризби на щастието. Луксианецът се завъртя във въздуха и срещна един телефонен стълб. Разлетяха се парченца дърво. Жиците се скъсаха, блеснаха искри.

Кити притича покрай мен и се спусна върху един луксианец, който се промъкваше зад Доусън, докато той довършваше други двама. Новодошлият се обърна към нея, изрева, хвана се за рамото и я нападна.

Момичето не помръдна.

В последната минута се приведе, заби коляно в корема му, сетне го цапардоса с ръце по главата. Изворът изпука от дланите й и се изля като водопад върху луксианеца.

Един неприятел по-малко.

Дявол да го вземе. Кити беше божествена.

Отстрани на пътя Сади се бе надигнала и приближаваше несигурно. Подпря се с ръка на капака на полицейската кола, за да се задържи.

Кити тръгна към нея. Решителността бе изписана на бледото й лице. Грабна очуканата врата на колата и замахна с нея като с бейзболна бухалка. Вратата удари Сади в гърдите и тя падна на един крак.

— Това беше, задето се държа като кучка! — Вторият удар, по гърба, я запрати напред. — А това, задето си помисли, че можеш току-тъй да ме докосваш. — Последният замах дойде фронтално и главата й отхвръкна назад. — А това беше, задето изобщо спомена името на Деймън.

Сади падна по задник, а Кейти се обърна към мен.

Ей, Кити, ти си истински варварин, всяваш страх и все пак си толкова секси.

Тя метна вратата на земята.

— Мисля, че не е мъртва.

Прилича на умряла.

Тя изви устни.

— Тя е основа. Дори не знам как да я убия, но много ми се иска да опитам.

Преди да осмисля това откровение, един луксианец се затича откъм задната част на малкия ни керван, кипящ от желание да вземе участие в нашето страхотно парти, посветено на наритването на задници. Направих крачка назад, огледах се, повиках силата в мен и в същото време забелязах идеалното оръжие.

Мощна вълна се разля извън мен, напука асфалта и захвърли полицейската кола на една страна. Колата се удари в боровете, които опасваха пътя, и сирените в миг замлъкнаха. Две от дърветата потрепериха, после се изскубнаха от земята. Дебелите корени увиснаха с буци пръст по тях, а въздухът се изпълни с аромата на богатата, древна почва.

Залегнете!, пратих съобщение аз, а Кити и Доусън се плъзнаха на земята като истински професионалисти.

Боровете полетяха над пътя подобно на гигантски простор за пране, който помете светещите фигури и те увисваха на него, а после ги прехвърли от другата страна и ги запокити сред дърветата.

Отпуснах ръце, за да се отърся от напрежението, което пълзеше по раменете ми, и пристъпих напред. Двама-трима приличаха на размазани буболечки върху стъкло, покрити от блещукаща течност. Тези нямаше скоро да станат отново, но това не важеше за други.

Кити се изправи. Изпъна се и посочи лимузината. Роланд се измъкваше навън, все още в човешкото си тяло.

— Убийте ги! — разкрещя се той и заповтаря до припадък все същите думи на родния ни език.

Поне седмина бяха невредими. Спуснах се към Доусън и Кити, но знаех, че шансовете не са на наша страна. Щяхме да причиним известни щети, да убием двама-трима тук-там, но те пак оставаха много. Твърде много.

През цялото време Ди стоеше, без да се намеси в битката, без да се притече на помощ на нас или на тях. Стоеше отстрани на пътя, свила дланите си в юмруци, и наблюдаваше как останалите луксианци ни обграждат. Вдигнах ръка и се опитах да стигна до нея. Тя трябваше да застане на наша страна. Друг начин нямаше. Колкото и да бе силно притеглянето, ние бяхме нейното семейство.

Но докато другите приближаваха, тя остана неподвижна.

Ди?

Тя ме погледна, поклати глава и отстъпи назад. Не можех да повярвам. Някаква тежест притисна гърдите ми и аз се вторачих в нея. Невъзможно е да направи този избор. Невъзможно.

Луксианците приближаваха.

Работата отива на зле. — Гласът на Доусън се понесе в мен. — На много зле.

Това беше самата истина, но без бой нямаше да им се дадем. Стиснах ръката на Кити, тя ми отвърна със същото и това породи пулсираща светлина по ръката ми. Придърпах я по-близо, а Доусън застана пред нея. Но не защото смятахме, че тя не може да се оправи и сама. Просто бяхме по-силни от нея. Можехме да поемем повече удари, а към нас определено се задаваха тежки удари…

Нещо, наподобяващо звука на стотици птици с огромни крила, се спусна над гората, която ни обграждаше. Обърнахме се, другите луксианци също, а в това време шест почти черни хеликоптера се показаха над високите борове.

Като наближиха пътя, извиха се на една страна с отворени врати; един закръжи и едва тогава се отвори плъзгащата врата.

Бях гледал филма „Блек Хоук“ няколко пъти. Знаех какво ще последва.

От краищата се спуснаха въжета, развиха се надолу към пътя. След секунди на вратите на хеликоптерите застанаха облечени в черно войници с маски на лицата. Някои от тях се спуснаха по въжетата, други приклекнаха на ръба и се прицелиха с оръжия, които приличаха на малки гранатомети.

Същото оръжие носеха и войниците, които тичаха по улицата — импулсно енергийно оръжие. Смъртоносно за луксианци, хибриди и основи.

О, по дяволите!

Кейти

Цялото тяло ме болеше. За секунди нещата се обърнаха от о, мътните го взели в мамка му и живот. Бяхме загазили, и то сериозно.

Докато войниците скачаха на земята, братята преминаха в човешкия си образ и ме избутаха до една потрошена полицейска кола. Нямахме никакъв шанс. Не и с толкова много войници, които се сипеха отгоре ни като дъжд.

Деймън стисна по-здраво ръката ми. Единият от луксианците отстъпи назад и запрати мълния от Извора към най-близкия хеликоптер. Силата го уцели малко под перките. Разхвърчаха се искри, хеликоптерът се наклони, завъртя се неконтролируемо и падна сред боровете. От удара земята се разтресе, а горещата вълна от експлозията ме залепи за патрулната кола.

Един от войниците приклекна и вдигна оръжието си. От дулото проблесна светлина като онази от Извора, само че обагрена в синьо. Тя покоси луксианеца и го подпали, като че отгоре му се бе стоварила светкавица. Последва бяло червеникава пулсираща вибрация, а сетне луксианецът се строполи назад. Светлината помръкна и стана ясно, че в него не бе останала и капчица живот.

Сякаш адските двери се разтвориха.

Импулси от енергийното оръжие и светлина от Извора се лееха по пътя. И двете страни бързо губеха редиците си, които падаха като плочки домино.

— По дяволите! — изръмжа Деймън и ме избута настрани.

Блъснах се в гърдите на Доусън, а в това време случаен лъч от енергийното оръжие влетя в патрулната. Той ме изтласка край предния капак и продължи да ме бута, но аз забих пети, надзъртайки иззад колата, за да виждам Деймън.

А Деймън се придвижваше между изоставените коли и по тялото му просветваше ту синя, ту бяла светлина.

— Ди! — извика той.

Затърсих сестра му с очи и я открих нагоре по пътя, близо до бързо отстъпващия Роланд. Деймън бе тръгнал към нея и едва успя да избегне един изстрел. Сърцето в гърдите ми подскочи, когато експлозията удари земята само на сантиметри от краката му.

— Деймън! — Понечих да хукна след него, но бях уловена отзад.

— Да те убият ли искаш! — Доусън ме издърпа до яките си гърди и след като се опитах да се измъкна, ме вдигна от земята.

Хванах го за ръцете и взех да ритам.

— Пусни ме!

Доусън продължи да ме тегли встрани от пътя, а в това време Деймън прескочи един седан и се спусна към сестра си. Доусън се обърна. Близо до лимузината светлинните изстрели бяха ослепителни.

— Мили боже — измърмори Доусън в ухото ми. — Погледни ги.

За миг стояхме и гледахме като вцепенени. Той разхлаби хватката си. И двамата изпитвахме искрено и може би мрачно и нездраво възхищение.

Луксианците нападаха, а войниците, наредени в една почти непробиваема линия, ги помитаха с импулсните си оръжия.

Луксианците знаеха за оръжието, но явно не разбираха най-главното — че един изстрел е достатъчен. Нека вървят срещу войниците, мислех си аз, колкото си искат. Дерзайте.

Междувременно двама войници се втурнаха между колите по средата на пътя, погвайки единствения луксианец с капчица здрав разум в главата, който се опитваше да избяга.

Деймън бе настигнал Ди и я държеше за раменете, но единият от войниците вървеше право към него. Роланд се намираше отстрани до пътя, съвсем близо до тях. Куп лоши неща предстоеше да се изсипят на главите им.

Не можех да мисля за друго, освен как да се добера до Деймън.

Настъпих с все сила Доусън по крака, той се сепна и ме пусна. Хукнах по пътя, а ругатните му ме следваха на всяка крачка. Шмугнах се между един хамър и една полицейска патрулка и усетих как силна болка ме пронизва в крака.

Един от войниците клекна на коляно и се прицели.

Нагоре по пътя, точно пред войника, Ди се измъкна от брат си и изкрещя с разкривено лице:

— Не!

— Моля те. — Той отново я сграбчи.

— Не. Ти не разбираш. — Тя го блъсна и той залитна по-скоро от изненада, отколкото от силата. — За първи път в живота си не изпитвам болка. Не се тревожа. Имам нужда от това.

От дулото запулсира синя светлина, но аз вече не можех да използвам Извора. Бях изцедена, капнала от умора. Пристъпих напред, събирайки цялата си физическа сила, горяща от желание да вляза в ръкопашен бой.

Бях на около три крачки от приклекналия войник, когато друг неочаквано се изпречи на пътя ми. Спрях рязко, изгубих равновесие и паднах по гръб.

Дулото на импулсното оръжие се залепи за лицето ми.

— Не мърдай — дойде приглушен глас иззад шлема.

Синя светлина припламна от другото оръжие и аз извиках ужасена. Деймън се обърна и прикри сестра си, при все че тя отново го отблъсна и се измъкна. Изстрелът мина през колите, намали разстоянието между оръжието и мястото, където стояха Деймън и Ди, и улучи целта си право в гърдите.

Зад тях Роланд падна по гръб, като ту приемаше човешкия си облик, ту истинския си. Удари главата си в пътя и изкрещя. Светлината, която го обграждаше, примигна още веднъж, а сетне угасна.

Войникът не се бе целил в Деймън, който гледаше с ококорени очи и дишаше учестено.

Ди се поколеба, после се обърна, преобрази се в светлина и изчезна сред гъстите борове. Синята светлина я последва, рикоширайки в стволовете на дърветата. Деймън понечи да се втурне подире й, но ме зърна и спря. С крайчеца на окото си видях как водят Доусън към мен.

— Казах ти да не мърдаш — процеди той през зъби, без да сваля очи от войника, насочил оръжието си към мен.

— Виждам, че тази стратегия е дала резултат — изстрелях аз.

Друг войник бе задържал Деймън и го водеше към нас. Когато се приближи, той се наведе.

— Не мърдай — изрева войникът.

Гневът се изливаше от Деймън на вълни, но той не се подчини, а хвърли поглед на войника, който с викове се опитваше да го спре. Пръстът върху спусъка се сви в мига, в който Деймън пъхна ръце под мишците ми, изправи ме и ме подслони в прегръдките си, и застана така, че почти изцяло ме прикри.

Един мускул затуптя по лицето на Доусън.

— Е, вече загазихме.

Остри крила запориха въздуха като картечни откоси и след секунди още един „Блек Хоук“ се показа над боровете, спусна се полека по средата на пътя само на два метра от нас и вдигна вихрушка, от която косата ми се развя изпод ръката на Деймън. Притиснах се още по-здраво към него.

Капнала от умора, победена, изцедена като гъба, аз разбрах, че с нас е свършено. И с трима ни. Откриеха ли огън от хеликоптера, всичко щеше да приключи. Обзе ме истински ужас. Прищя ми се да затворя очи, но това щеше да бъде страхливо спасение.

Чу се звук от стържене на метал, плъзгащата врата на хеликоптера се отвори и разкри човека, който бе приклекнал вътре и се взираше в нас. Чакаше. Както винаги.

Нанси Хъшър.