Дженифър Л. Арментраут
Отпор (23)

Деймън

Кучият син влезе, сякаш си беше у дома — спокоен и без паника. Проклетите му черни панталони и бялата му риза даже бяха изгладени.

Понечих да извадя заредения пистолет, но преди да успея, Смит заговори:

— Дори не си помисляй. Знам, че не изпълнявате заповедите. Ти си костелив орех, но сестра ти ме изненада. Играта свърши. — Мина покрай нас, без да ни погледне. Отиде до масата, вдигна един от столовете и седна. — Сестра ти и онзи с нея ще бъдат убити, преди да си мигнал, ако ме ядосаш. Имай го предвид.

Гняв се надигна в гърлото ми.

Етан хвърли поглед на мъртвата луксианка, след което виолетовите му очи се плъзнаха към нас. Той цъкна тихо.

— Деймън Блек, толкова надежди възлагах на теб.

Трябваше да положа усилия да не му пратя задника в космоса.

— Странно. Говориш като някого, когото вече познавам. И тя се разочарова от мен.

Той повдигна вежди.

— Хм. Чакай да отгатна. Нанси Хъшър?

Нямах морални задръжки.

— Да не би да се познавате?

Етан лениво прокара пръсти по панталоните, после преметна крак върху крак.

— Не съвсем. — Протегна ръка и два от столовете се изправиха. — Седнете.

— Не, благодаря — отвърнах, а Кити дойде до мен. Не знаех в какво състояние е в момента.

Етан се усмихна зловещо.

— Нямате право да избирате. Сядайте или ще накарам онези отвън да убият сестра ти. Бавно.

Гневът се разнесе по тялото ми, изгаряше ме като киселина. Изгледах Старейшината с омраза.

— Добре, ще седнем — обади се Кити с учудващо спокоен глас.

Погледнах я — лицето й беше бледо, очите — малко подути, но погледът й беше остър като нож. Взех ръката й.

Етан се засмя.

— Кажи ми, Деймън, какво те накара да се влюбиш в човешко същество?

Как можех да отговоря на такъв въпрос? Седнах на стола до Етан, така че Кити да е по-далече.

— Защо искаш да знаеш?

— Любопитен съм. — Той кипна глава. — Отговаряй.

Изскърцах със зъби.

— Има ли нещо у нея, което не харесваш?

— Ами тя е човек. — Той я огледа бавно и сви устни. — Мутант, но все пак човек.

— Е, и? — предизвика го Кити. Етан не й обърна внимание.

— Тя е човешко същество, Деймън.

— Това за мен няма значение.

— Така ли? Защото аз си спомням онзи Деймън, който мразеше хората, мразеше онова, което сториха на брат му, и нещастията, които донесоха на семейството му — отвърна Етан. — Помня онзи Деймън, в който толкова много вярвах.

— Не бях прав да мразя хората за онова, което стана с Доусън. Бет не беше виновна, нито фактът, че той се влюби в нея. Вината беше на Дедал.

— Организация, ръководена изцяло от хора.

Присви очи. Трябваше да го предизвиквам да говори и да внимавам какво мисля, за да не разбере какъв е планът ни.

— Благодаря за пояснението.

Той не се трогна.

— Нима искаш да кажеш, че ако брат ти не бе срещнал онова момиче, нещата нямаше да са различни. Същото е и с теб. Може би целият свят щеше да е различен. В крайна сметка действията ви във Вегас ни дадоха идеалната възможност.

Стиснах зъби. Онова момиче. Помня, че нарече така Кити; тогава не го намразих, изпитах само презрение, но сега го ненавиждах.

— Знаеш ли какво, Етан? — Усещах погледа на Кити. — Нищо не бих променил дори и да можех. Нито пък Доусън. Помисли си добре.

В лилавите му очи проблесна бяла светлина.

— Виж, Деймън, когато родителите ти пристигнаха тук, бяха живи.

За миг спрях да мисля. В думите му нямаше логика.

— Какво? — обади се Кити.

Етан дори не я погледна. Впи поглед в мен, сякаш щеше да ме покани на вечеря.

— Ами ако хората са ги убили? Какво щеше да си помислиш тогава? Дали пак щеше да ги обичаш?

Едва се сдържах да не избухна. Облегнах се назад и го изгледах с недоумение. Отново почувствах, че Кити ме гледа, но не бе нужно да мисля много, за да отговоря.

— Да. Пак щях да изпитвам същото.

Той ме погледна с любопитство.

— А те… били ли са живи? — попита Кити.

— Няма значение — сопнах се аз. И това беше самата истина. Това вече нямаше значение. — Това са глупости. Отначало докрай. — Стиснах юмруци. — Какво искаш, Етан? Да завладееш света?

— Световно господство? — Етан се разсмя. — Голямо клише. И много глупаво. Пукната пара не давам за власт над тази планета или над която и да е друга.

Вдигнах вежди.

— Деймън, моите родители бяха убити. Но ти сигурно вече си се досетил, след като знаеш какъв съм, а съм сигурен, че Нанси ти е казала… е, част от истината. — Етан скръсти ръце. — Бях от първата група основи още преди Нанси да поеме управлението на Дедал.

От първите основи ли? Да, ако Нанси бе казала истината, то първите основи не са били големи късметлии.

— Щом разбрали, че баща ми е мутирал майка ми, ги заловили. Започнали да експериментират. Съсипали любовта им с опитите, на които ги подлагали и с нещата, които ги карали да правят, включително и моето зачатие — обясни той без капка чувство. — Аз бях част от ограничена група основи и отраснах в лаборатория.

— Това е ужасно.

Отново онази ехидна усмивка.

— Не можеш да си представиш колко бе ужасно. Години наред живях, съзнавайки, че ако извърша нещо нередно, ще ме убият. Колко пъти съм виждал как отвеждат деца основи, твърде малки, за да разбират каквото и да е, и никой повече не ги видя. Убиваха ги. А след това видях как убиха родителите ми за нарушение, което бях извършил аз.

Исках да сложа край на този разговор.

— Да, било е ужасно, но не разбирам защо ми разказваш всичко това.

— Не разбираш ли? — Етан се засмя и за първи път някакво истинско чувство се изписа на лицето му. — Живях в лабораторията на Дедал, докато пораснах достатъчно, че да ме изведат оттам и да ме сложат на позиция под тяхна власт. Но не като онези, които издигаха за сенатори или лекари. Не. Оставиха ме в общността на луксианците и ми наредиха да ги държа под око. — Той се засмя. — Не бих си мръднал пръста, за да им помогна. Или на другите основи от моята група.

— Група?

— Да. Имаше пет групи. Аз бях от първата. Приятелят ви отвън беше от втората партида, а след нея имаше още три.

Предположих, че последните две включват Люк и онези деца.

— Всички ли основи от твоята група са като теб?

— Като мен? — той поклати глава. — Всъщност питаш дали имаме една и съща цел или дали вече са извън контрола на Дедал? Отговорът не е еднозначен. Нито една основа не може да бъде контролирана от когото и да било. Ние сме най-близо до боговете.

Уха, изрече с устни Кити.

— А малцината, които останаха от нашата група, искат същото, което искам и аз.

Кити се дръпна напред и се подпря на масата.

— Малцина? — попита тя.

Етан плъзна поглед към нея и това изобщо не ми хареса.

— Когато избягахте от Дедал и във Вегас настъпи хаос, хората от Дедал започнаха чистка — изтребване на основите.

Тя свъси вежди.

— Но те казаха, че са започнали да ги избиват едва когато са пристигнали луксианците.

— И ти вярваш на хората? Естествено, защото си човек. — Той се изсмя с неприкрито отвращение и вече наистина ме дразнеше. — Избиваха наред, когато побягнахте към Вегас. Основите мряха като мухи и ето че дойде време да сложим край на това.

— Край? — Усетих накъде върви разговорът. — Свързали сте се с луксианците, които не са живели тук.

— Дълго работехме по въпроса. Всъщност отворихме им вратите. В точния момент. — Той разпери ръцете си. — И ето ни тук. Повечето от наскоро пристигналите луксианци, а и от местните, отговарят пред мен. — Усмивката му грейна. — Аз умея да убеждавам.

Кити се взираше в него. Минаха секунди.

— Ти мразиш хората.

— Ненавиждам ги — потвърди той. — Те ме отвращават. Слаби, крехки. Променливи и опасни. Заслужават си съдбата. Луксианците искат да ги завладеят — добре. Вече го постигнаха и аз нямам нищо против. Не ме интересува какво ще правят, стига хората да страдат и да преживеят същото, което аз изстрадах и преживях.

— Причината… за цялото това нещо сте ти и твоята съдба? — попита тя и поклати бавно глава. В гласа й се долавяше недоверие. Не я винях. Аз също бях шокиран.

Превземането на света е нещо, към което се стремиш. А това? Омраза, отмъщение и… да, лудост. Умът ми не побираше как бе успял да накара толкова много луксианци да го подкрепят. Как не бяха прозрели що за стока е той? Но и аз самият едва сега разбрах.

— Унищожаваш света само заради онова, което са ти причинили — повтори Кити.

— И на други като мен. — Очите му светнаха. — И заради онова, което щяха да вършат дори след като разтуриха Дедал и неговите проекти.

— Но тук има хора, които не биха извършили такива мерзости и щяха да приветстват луксианците с добре дошли — възрази Кити. — Не може да съдиш за цяла раса по делата на шепа хора.

— Вече го направих — отвърна той.

Боже. Думи нямах.

— Това е лудост! — Очите на Кити блеснаха от гняв и дявол да го вземе, имаше право да се гневи. — По-лошо от омразата между арумианци и луксианци. Това е абсолютно…

Етан скочи така внезапно, че дори аз не можах да го засека. В един момент седеше, а в следващия се озова до Кити и я стисна за гърлото.

Изстрелях се от стола и го съборих на земята. Започнах да се трансформирам. Пусни я.

Той я стисна по-здраво.

— Само крачка да направиш, да се трансформираш или да призовеш Извора, ще й прекърша врата. Хайде да видим дали ще я излекуваш.

Сърцето ми — по дяволите, — сърцето ми спря да бие. Все едно мен държеше в свирепата си хватка, защото държеше целия ми свят. Върнах се с усилие в човешкия си образ и казах онова, което при други обстоятелства никога нямаше да изрека пред този кучи син.

— Моля те. — Преглътнах с мъка, но думите излязоха по-лесно, отколкото предполагах. — Моля те, не я наранявай.

Етан се изсмя в лицето й.

— Молиш ме за едно човешко същество, което не би сторило същото за теб.

— Бих направил всичко за нея.

— И аз бих направила… същото за него — изпъшка Кити и отпусна безпомощно ръце. — И не съм откачалка като теб.

— Кити — предупредих я аз.

Етан стисна по-силно и тя се сгърчи.

— Моля?

— Ти си по-лош… от луксианците. Осъдил си на смърт милиони хора, без да са ти навредили. — Гласът й стана дрезгав. — Наранил си майка ми, а тя не ти е сторила зло. Дори името й не знаеш.

— Онази кучка ли? — избълва в отговор Етан. — Не си струва да го знам.

Изведнъж отвън бликна синя светлина и озари всичко наоколо. Звукът на огромни криле заблъска по покрива. От почти всички страни се чуваха викове.

Етан повдигна глава и свъси вежди объркан.

Кити събори стола, на който седеше. Вдигна крак и удари Етан в слабините. Отскубна се от него, но се спъна в масата. Хвърлих се светкавично към нея и я хванах за раменете, преди да се свлече на земята. Вдигнах я на ръце и се трансформирах.

Прозорците над мивката, които гледаха към предния двор, се пръснаха. Избутах Кити зад мен, за да я предпазя от летящите парчета стъкло.

В кухнята се появиха мъже в черно, с маски на лицата, сякаш излезли от някой екшън. Ботушите им хрущяха по натрошените стъкла. Предположих, че военните са пристигнали или че полицейските спецчасти са сбъркали къщата. Видях, че носят импулсни оръжия — първото ми предположение се оказа вярно.

Дръпнах Кити назад, за да не попадне в онова, което предстоеше да се случи, но аз не бях единственият, който бързаше да се омете оттук.

Етан побягна.

Кейти

В мен бушуваха чувства, все едно се бе извило торнадо и помиташе всичко по пътя си. Бях съкрушена, не можех да възприема случващото се около мен.

В къщата нахлуха мъже.

Майка ми беше мъртва.

Целият свят се бе обърнал с краката нагоре. Заради едно отмъщение. Толкова. Отмъщение, което бе променило света — моя свят. Нямаше скрит смисъл. Нямаше истинска причина.

Когато Етан побягна, не се поколебах дори за миг. Стана много бързо. Извадих глока и се прицелих, а мъжете крещяха след него.

Беше се добрал до мивката и се канеше да се измъкне като Худини през прозореца. Знаех, че ако го оставим да излезе, никога няма да го открием. Трябваше да започнем отначало и той нямаше да си плати за стореното.

Прицелих се в главата му и дръпнах спусъка.

Случи се за секунда-две и годините, които доведоха до този изстрел, свършиха за миг.

Етан падна по очи на пода.

Мъртъв.

Животът му свърши с мигновено помръдва не на пръста. Смъртта на майка ми е била бавна и мъчителна. Етан е късметлия, помислих си безчувствено. Беше тук, а после изчезна.

Свалих пистолета и ръката ми затрепери. Усетих, че Деймън се взира в мен, странните мъже също ме зяпаха. Лицата им бяха скрити зад маските, но долавях погледите им.

Етан беше мъртъв.

Смъртта не настъпи както при луксианците — нямаше светлинно шоу, преди да умре. По ирония на съдбата, той напусна земния свят като хората, които ненавиждаше и към които принадлежеше. Каква каша! Майка му е била хибрид — отчасти човек. Дали е мразел и себе си? Но защо изобщо мислех за тези неща? Вече нямаше значение.

Опитах се да си поема дъх, но не можах. Стана ми студено, после топло, твърде топло.

Единият от мъжете се обърна и вдигна до шлема облечената си в ръкавица ръка. Припука статично електричество.

— Тук са — каза той.

Отначало помислих, че говори за арумианците, но по пулсиращата светлина, която неочаквано светна отвън, разбрах, че не са те.

— Бягай! Бягай! — нареди един от мъжете, а после и петимата изчезнаха по същия път, по който бяха влезли — през прозорците. Исках да им посоча вратата, която бе на две-три крачки от тях, но Деймън посегна към пистолета в ръката ми.

Аз се отдръпнах рязко назад и стиснах оръжието по-здраво.

— Кити…

Отправих поглед към мъртвата луксианка, която беше асимилирала майка ми. Внезапно отвън се разнесе страхотен шум. Беше ден, а десетки светкавици цепеха въздуха. Деймън изруга — беше раздвоен между мен и сестра си. Решението взех аз.

— Не всичко е свършило — казах твърдо.

Той бавно тръгна към мен, сведе глава и ме погледна.

— Свърши, Кити. За нас свърши.

— Не. — Още не. У мен се трупаше енергия, гняв и дързост. — Не.

— Кити…

Хукнах към входната врата. Деймън ме настигна точно когато я отворих.

Хаос.

Дузина луксианци и няколко основи вилнееха в двора. Не виждах Ди и Арчър, по земята се въргаляха тела на хора и луксианци. Изстрели от импулсните оръжия и от Извора прехвърчаха из въздуха. Луксианците имаха надмощие, светлината, която струеше от тях, беше ярка като слънцето.

Битката бе ожесточена и напомняше на онази във Вегас. Дърветата наоколо бяха овъглени и над тях се виеше черен дим. Носеше се мирис на изгоряло, от който ми се повдигаше.

Луксианците мятаха мълнии по мъжете в черно. Един бе уцелен в гърдите и отлетя до верандата. Изстрел от импулсно оръжие полетя към нас, но с Деймън реагирахме светкавично и той разби стъклената врата отзад.

С крайчеца на окото си видях Арчър да притичва през алеята, стреляйки с пистолет като този, който използвах срещу Етан. Целеше луксианците, ловко отбягвайки ударите им. Един падна… после още един и още един. Телата им примигваха, а след тях оставаше съсухрена обвивка.

Тогава видях, че Ди се е скрила зад колата на мама. През няколко секунди ставаше и атакуваше луксианците с мълнии от Извора.

Деймън мина зад мен, а в този момент основа се втурна към верандата. Той отстъпи назад и бяла светлина обви ръката му. Прескочи парапета и повали основата, преди онзи да успее да мръдне.

Дявол да го вземе, Деймън беше като нинджа.

Обзета от гняв, настървено стрелях по луксианците, докато патроните свършиха. Уцелих неколцина. Бяха ранени, но не и мъртви, ала Арчър ги взе на мушка и ги довърши с Извора.

Изтичах надолу по стълбата, хвърлих пистолета и видях как още основи се спускат към Деймън и неговата жертва. Беше го яхнал и само миг го делеше от смъртоносния удар.

Сърцето ми се качи в гърлото, когато откъм къщата на Деймън полетя мълния от бяло-червена светлина. Изкрещях името му, но беше твърде късно. Енергията го удари по рамото и го просна по гръб. Лицето му се сгърчи от болка, а от устата му изригнаха ругатни.

Деймън премина в истинския си образ и скочи на крака, но бялата светлина бе прорязана от червени ивици. Кипеше от гняв, а в мен се надигаше ожесточение. Вперих поглед в основата в съседния двор. Статичното електричество изпука по ръката ми. Яростта скрепи клетките ми, смеси болка и гняв и избухна като ударна вълна.

Колата на майка ми се затресе и Ди отскочи назад. Погледна ме с широко отворени очи, а черните й къдрици се развяха около главата й. Понечи да отвори уста, но думи не излязоха.

Мощта на Извора напомняше ураган. Уцелиха експлоръра, той се вдигна на две гуми, обърна се и се затърколи към основата. И след това проклетникът побягна.

Мозъкът ми работеше на пълни обороти. След миг хукнах след него. Чух някой да крещи името ми, но не можех да спра. Набирах скорост, мощна енергия вилнееше в мен.

Стигнах до гората и чух в съзнанието си, че ме викат. Продължих напред, набирайки все по-голяма скорост. Сърцето ми блъскаше като електрически чук, пулсът ми напомняше маха на крилете на уловено птиче.

Лицето ми гореше, косата ми се развяваше. Удрях се в клоните, които ме шибаха по лицето като камшици и късаха парчета от дрехите ми. Но не ме спряха. Прескачах камъни и дънери, мускулите ми пищяха от нечовешкото усилие.

Носех се през гората по петите на основата. Някъде в дълбините на съзнанието ми просветна лампичка. Дали бях тествана достатъчно? Дали енергията, която бълваше в мен, можеше да ме погуби, както бе станало с Кариса? Горях отвътре, изпълваше ме убийствена ярост, чувство на безизходица и мъка, което сякаш извираше от бездънен кладенец. Не можех да повярвам, че сърцето ми бие толкова бързо, без да се пръсне.

Кити!

Отново чух гласа, мислех само за основата и как да сложа край на това, без някой от тях да успее да се измъкне.

Нямах представа колко далеч съм стигнала, но дърветата оредяваха и тогава основата хвърли поглед през рамо. Нещо в израза на лицето му ме накара да забавя ход.

Но вече беше късно.

Отпред се виждаше базата в Сенека Рокс, чиито кварцови петънца блестяха на слънцето, а нащърбените им върхове се издигаха нависоко и протягаха разкривените си пръсти към небето. Разбрах, че съм тичала километри наред.

Основата излезе от гората. Бях на секунди зад него, когато спрях или поне се опитах. Краката ми заораха в земята, изравяйки трева и пръст. Вгледах се в покривите на къщите, сгушени в подножието на скалите, а после съзрях стотици, хиляди хора пред мен.

Но те не бяха истински хора. Не. Бяха луксианци. И неколцина основи. Това нямаше значение. Сърцето ми едва не изхвръкна от гърдите, когато с ужас осъзнах истината.

— О, по дяволите! — възкликнах.

Отстъпих назад, потискайки надигащата се паника, една луксианка се усмихна. Глупачка. Глупачка. Глупачка. Бях глупачка, безразсъдна глупачка.

Бях нахълтала в колонията на луксианците.

Нямах и секунда време да избягам. За миг бях заслепена от бяло-червена мълния, а сетне в рамото ми пламна огнена болка. Силата на удара ме тласна назад. Краката ми се отделиха от земята и видях синьото небе.

О, боже.

Но така и не паднах на земята.

Усетих топлина. Две силни ръце ме подхванаха. Останах да вися във въздуха, а сетне Деймън в истинското си тяло ме притисна до себе си.

Прикри ме като щит от собствената си раса.

Един след друг те започнаха да се трансформират и заприличаха на коледни лампички. Бяха много, ужасно много. Нямаше да ги надвием. Нямаше да се измъкнем. А вината за това бе моя.

Съжалявам, казах на Деймън. Мислех само какво да направя, за да го спася. Той не заслужаваше да умре. Щях да се сражавам, за да му дам възможност да избяга. Рамото ме болеше, а сигурно и димеше, но въпреки всичко понечих да се отдръпна. Съжалявам.

Деймън ме стисна по-здраво и аз останах на място. Не. Гласът му ме обгърна. Дори не си помисляй. Ако това ще е краят, ще го посрещнем заедно. Светлината му намаля, разкривайки образа, в който се бях влюбила за първи път. Непокорните тъмни къдрици, широките скули и ярките смарагдови очи.

— Заедно — повтори той на глас.

Затаих дъх, а статичното електричество се усили. Треперех от енергия и от мисълта, че изход няма.

— Заедно — прошепнах.

Деймън сведе глава, опита се да ме целуне, а в това време се разнесе гръмовен тътен, от който кръвта ми се смрази. Помислих, че това е краят.

Масивните дървета около нас се разтресоха, клоните се развяха, а птиците — хиляди птици — политнаха и размахаха крила във въздуха, кръжейки над луксианските къщи. После рязко завиха и полетяха към нас.

Какво, по…?

Случи се най-необичайното нещо. Плътни, почти черни облаци се спуснаха светкавично над Сенека Рокс.

Но не бяха облаци.

— Мили боже — прошепнах аз.

Деймън ме издърпа далеч от предната линия на луксианците, които ту приемаха човешки образ, ту истинския си вид.

Някой — луксианец от онези, които живееха на Земята, или основа — извика.

— Арумианци!