Дженифър Л. Арментраут
Отпор (8)

Кейти

Стисках устни, докато луксианецът, който миналата нощ се появи в банята, за да нагледа Деймън, ме отведе от колата, в която се качиха Деймън, Доусън и Ди.

Полицията бе направила кордон около колоната автомобили — беше нормално по време на война или извънземно нашествие. Ала всеки офицер, който не носеше слънчеви очила, бе с очи на луксианец.

Разбира се.

Когато усетих, че луксианецът ме води към черната лимузина с тъмни стъкла, стомахът ми се сви на топка. Осмелих се да хвърля бърз поглед към автомобилите и видях, че Деймън е спрял до един хамър. Изразът на лицето му ми подсказа, че е на път да зареже театъра и да смени колите, а това щеше да свърши зле, много зле.

Поклатих леко глава, сетне забързах към отворената врата на лимузината. Луксианецът грубо ме блъсна и аз почти се проснах на кожената седалка. Той седна до мен.

Отсреща седяха Роланд и кучката Сади. Тя изглеждаше безупречно. Проклети да са луксианците и тяхното умение да лекуват. Щях да се радвам да видя белезите по лицето й вместо тази захаросана усмивка, с която ме гледаше.

Затвориха вратите и аз се почувствах като в ковчег.

Роланд бе сложил крака един върху друг; в тъмносиния си костюм приличаше на безукорен политик. Сади носеше костюм с пола на тънко райе, косата й бе прибрана прилежно на кок. Двамата изглеждаха съвършени по един зловещ, изкуствен начин.

Дланите ми се изпотиха. Погледнах през прозореца и се замислих колко време ще ми трябва да призова Извора и да счупя прозореца, ако се наложи бързо да побягна.

— Сигурно се питаш защо си в нашата кола — изрече Роланд.

Преместих поглед и срещнах поразителните му лазурносини очи. В студения му взор нямаше и капчица човечност.

— Позна.

Устните му се разтеглиха в усмивка.

— Любопитен съм да науча повече за твоя вид, Кейти Шуорц, за теб и Деймън. Той е много привързан към теб. А ти какво изпитваш към него?

Лимузината потегли. Реших, че е най-добре да казвам истината. Нито аз, нито Деймън знаехме с каква информация разполага за нас, какво по небрежност бяха споделили с него Ди или брат му.

— Чувствам се здраво свързана с него — отвърнах, спомняйки си сутринта. И това беше самата истина.

— Но си се сбила с него снощи. — Роланд кимна към смълчания луксианец до мен. — Защо?

— Не ми хареса начина, по който се отнесе с мен в кабинета. — Това също беше истина.

— Ти го обичаш — добави Сади. В нейната уста думата „обичаш“ прозвуча отвратително.

Поех дълбоко дъх и кимнах:

— Да, обичам го.

— А смяташ ли, че той те обича? — Роланд оправи вратовръзката си.

— Смятах, но… — В очите ми се появиха сълзи — не беше трудно да ги предизвикам, спомняйки си поведението на Деймън, преди да ми обясни какво точно се случва. Все още ме пробождаше като жилото на стършел. — Но вече не съм толкова сигурна. Нещата, които той изрече… поведението му след това. — Потреперих за повече убедителност. Трябваше да ми връчат „Оскар“. — Вече в нищо не съм сигурна.

Последва миг мълчание, след което Роланд се разсмя.

Не очаквах такава реакция.

— Сладка си — каза ми накрая.

Боже.

Той отново се засмя.

— Седиш тук — свита и дребничка, но само преди часове си издрала Сади до кръв.

Сади се намуси, а лицето й обещаваше възмездие. Стиснах ръце в скута си; искаше ми се да изкрещя дай го насам, да се хвърля отгоре й и да я стисна за тънкия врат.

— Ти призова Извора с лекота, но ето че сега седиш срещу мен беззащитна — продължи той. Облегна се назад и изпъна крака, прасецът му се опря в моя.

Застинах.

Усмивка се разля по лицето му.

— Просто ти обръщам внимание на това.

Лимузината уцели дупка, люшна се и ме запрати в мълчаливия луксианец. Чувствах се като мишка, дебната от котка. Голяма, гладна котка. Сърцето се блъскаше в гърдите ми. Май избързах с речта по случай връчването на „Оскар“.

— Разбрах.

— Искам да науча повече за основата, дето те придружаваше в магазина — нареди Роланд. — Кой е той?

Не отговорих.

Той поклати глава и хвърли поглед на луксианеца до мен. Преди да успея да си поема дъх, той ме хвана за гърлото, пръстите му се впиха в кожата ми и въздухът ми секна. Обзе ме паника, очите ми щяха да изскочат от орбитите.

Роланд се приведе напред и хвана коленете ми.

— Искам разговорът ни да мине лесно, без усложнения. Трябва само да отговаряш на въпросите ми.

Забих нокти в ръката на луксианеца, но той започна да се трансформира и силната топлина изгори кожата ми, а светлината ме заслепи.

— Ако искаш Деймън да живее, по-добре се погрижи за собствения си живот — рече той безгрижно, сякаш обсъждахме какво ще ядем на вечеря. — Ясен ли съм?

Кимнах, доколкото можах.

Луксианецът ме пусна, а светлината му постепенно угасна. Облегна се назад и оправи ръкавите си. Роланд стоеше все така приведен напред, стиснал коленете ми. Заля ме вълна на отвращение.

— Кой е той?

Ненавиждах се за онова, което се канех да сторя, но трябваше да мисля и за Деймън. И макар че го предпазвах от смърт, спасявайки собствената си кожа, аз си давах ясна сметка, че хвърлях Арчър и бог знае още кого в лапите на врага.

— Казва се Арчър. Не знам фамилното му име, нито дали изобщо има такова. — Настръхнах.

— А как се свърза с него? — попита Роланд и се отпусна назад. Сади се настани до мен и когато понечи да ме докосне, изтръпнах от ужас.

— Не ни лъжи, Кейти. — Тя се наведе и се доближи на милиметри от мен. — Ние знаем повече, отколкото мислиш.

— Защото ти си била тук през цялото време, нали?

Тя се засмя тихо.

— Ех, че си проницателна. — Едва не проби панталона ми с острите си нокти. — Хайде, не се притеснявай.

Въздъхнах.

— Срещнах го в Дедал.

— Какво е това? — попита Роланд.

Колкото и да ми се щеше да се отдръпна от Сади, останах неподвижно на мястото си.

— Това са хора от правителството, които работят по асимилирането на луксианците. Наблюдават ги, следят ги…

— Контролират ги?

— Донякъде. — Поех рязко въздух, а Сади изпъна ръка зад мен и почти се допря до мен. — Правеха експерименти. — Докато разказвах за Дедал, едва потиснах порива си да забия нокти в лицето й.

Роланд ме слушаше, а лимузината вървеше.

— Благодаря за съдействието, Кейти. Ако ни беше излъгала, щях да се разочаровам. Много.

— И бездруго щяхме да узнаем — заяви Сади. — Нали разбираш, ние знаем за техните оръжия и за оникса. Те все още могат да ни навредят, но поне ще се подготвим навреме.

Погледнах Сади, после Роланд. Той разпъна ръце на облегалката и се разположи удобно.

— Имахме помощници тук. Сигурен съм, че вече си наясно с това.

Лошо предчувствие стегна гърдите ми.

— Някой като нея?

Настръхнах от гърления й смях.

Да, някой като мен. Като твоя Арчър. Да видим за кого още не си ни казала.

Издишах.

Роланд цъкна тихо с език.

— Да не би да криеш нещо от нас, Кейти?

— Крие. — Сади прокара пръст по ръката ми. От милувката й направо се смразих. — Името му е Люк, струва ми се.

О, боже.

— Но това не е всичко. — Сади погледна Роланд.

— Разбира се, че не е — ухили се той.

Сади плъзна ръка по лицето ми.

— Да не забравяме Бет… и бебето.

— Олеле — измърмори Роланд.

Направо се втрещих, мозъкът ми отказваше да работи. Той затупка с пръсти по облегалката.

— Нима смяташ, че идваме тук без покана? В края на краищата хората със своя интелект и напредничавост, едва ли сами ще провокират собствената си гибел?

— Помисли си само — да кръстиш серума на Прометей. — Дъхът на Сади облъхна лицето ми. — А това е сбъдване на най-съкровените мечти. Защото според древногръцката митология, Прометей не се покорил на боговете и дал на смъртните огъня. Но бил наказан за своята находчивост.

Точно като Дедал, чух шепота на Сади.

Обзе ме ужас, бавно извърнах глава към нея. Очите й и искрящият им син цвят не бяха истински. Контактни лещи. Арчър също криеше очите си от нас, придавайки им човешки вид. Сади бе сложила лещи, за да прилича на луксианка.

А не беше луксианка.

Тя беше основа.

През цялото време е улавяла мислите ми, знаела е какво се върти в главата на Доусън и Деймън, когато са преминавали в човешки образ. — Да — прошепна тя, почти докосвайки с устни лицето ми, от което ме полазиха тръпки. — Загубихте.

Изведнъж лимузината ми стана тясна.

— Защо? — възкликнах аз, тъй като друго не ми дойде на ум.

— А защо да ти казваме? — Роланд вдигна ръце лениво. — Защо да ти задаваме въпроси? Отначало не разбирахме. Двамата братя са умни. Не мислеха за нищо дори в човешкия си облик.

— Много са красиви, за да са умни — разсмя се Сади, а аз направо онемях, — но не вярвах, че главите им са чак толкова празни.

— От време на време Сади успяваше да долови мислите им, което ни накара да смятаме, че не са съвсем честни към нас — продължи Роланд. — Едно не можехме да разберем — защо братята са така устойчиви на каузата ни, а сестра им се поддаде толкова бързо. И тогава се появи ти.

Сади ме чукна с нокът по носа.

— Извадихме голям късмет.

— Ти си отговорът. Заради мутацията ти между теб и Деймън се е създала несломима връзка.

— Освен това знаехме, че Доусън крие нещо от нас — додаде Сади. — Или някого. Разбира се, това е Бет.

— Вече знаем, че има и други луксианци като Деймън и Доусън, свързани с човешки същества по начин, който може да се окаже вреден за нашата кауза. Вие четиримата не сте единствените. Трябва да има и други и сме посветили деня си на тях.

По дяволите. По дяволите. По дяволите.

Сади се изкиска.

— Трябва да успокоим горките хора, да ги накараме да повярват, че техните лидери ги бранят, но аз и ти ще знаем, че това са измислици. — Той се усмихна чаровно. — Освен това трябва да изпратим послание на всички луксианци, които не подкрепят нашата кауза.

Усещах пулса в гърлото си като колибри, което кълве плътта ми, за да се освободи.

— И посланието сме ние?

— Умно момиче — отвърна той. Лимузината зави рязко надясно.

— Тя иска да знае как — възкликна Сади и ме потупа по бузата. — Да й кажем ли?

Той сви рамене.

— Много луксианци ще гледат пресконференцията по телевизията и ще разберат кои сме — обясни тя. — Ще хвърлим братята във вражеските лапи, за които се тревожеше преди малко. Ще ги изобличим, че са луксианци.

Божичко.

— Така ще се погрижим за две неща. — Роланд отново се приведе напред. — Когато човеците видят, че луксианците изглеждат досущ като тях и че има хора, които работят рамо до рамо с луксианци, ще се паникьосат. И така по-лесно ще ги контролираме.

— Точно така — измърмори Сади и прокара пръст по долната ми устна.

— Ще изпратим ясно послание до луксианците, че няма да търпим никой, който дръзне да се изправи срещу нас. — Усмивката на Роланд се стопи, а зениците му се превърнаха в топчета светлина. — Както казах, с един куршум — два заека.

Мили боже. Паниката, която се канеха да всеят, ще достигне астрономически размери. Дори ако в началото малцина гледат записа, скоро ще го видят всички по света. Ако съществуваха и други луксианци като Деймън и Доусън, те щяха да разберат посланието.

Все трябваше да има нещо, което да направя.

— Нищо не можеш да направиш — рече Сади, която бе прочела мислите ми.

Но имаше.

Тя отметна глава и се разсмя, а аз си представих как всички в лимузината са навирили задници като глупаци. Мълчаливият. Роланд. Сади.

Сади се отдръпна и свъси вежди.

— Какво…?

Обърнах се и без да се замислям се оставих на инстинкта ми да ме ръководи. Рискът беше голям, но не можех да им позволя да стигнат там, накъдето бяха тръгнали.

Сади изкрещя, а аз повиках Извора някъде от дълбините в мен. Мълчаливият луксианец ме стисна за гърлото, но в този миг енергията потече по ръката ми, завъртя се бързо и аз изстрелях мълнията.

Въздухът не стигаше до дробовете ми, не можех да дишам, но мълнията уцели шофьора в главата.

Лимузината се завъртя рязко. Шофьорът се стовари върху кормилото и скоростта светкавично нарасна. Колата застана на две гуми и докато хватката около гърлото ми се затягаше, се понесе във въздуха.