Дженифър Л. Арментраут
Отпор (18)

Кейти

Щях да повърна.

Това… чудовище искаше да се нахрани с енергията ми? И това беше условието му? Паниката заби отровното си жило в тялото ми.

Деймън изригна. Спусна се напред, стигна първото стъпало и едва тогава Хънтър и Арчър го спряха. От устата му бликна яростна словесна атака, мощен порой ругатни, каквито дори не бях чувала.

— Ти си си изгубил шибания ум! — крещеше Деймън. Очите му бяха побелели и блестяха като диаманти. С последни сили опитваше да се измъкне от Хънтър и Арчър. — Ти, извратен кучи син!

Лото повдигна веждите си.

Тялото на Деймън запулсира, в мрака на подземния свят се разпръсна светлина.

— Забрави! Това никога няма да стане! А когато приключа с теб, няма да можеш да стъпваш на двата си крака.

Лото сви рамене и го изгледа безразлично.

— Както вече казах, или приемате…

— Ти си луд, ако мислиш, че ще припариш до нея.

Стомахът ми се преобърна, а Лото се подсмихна пренебрежително.

— Хей, ако не искаш да ми играеш по свирката, изчезвай на мига.

Деймън се хвърли напред и почти събори Арчър и Хънтър. Нова тирада изригна от устата му; сърцето ми щеше да изхвръкне.

— Това ли е условието ти? — Гласът ми бе дрезгав. — Няма да ни помогнеш, ако не изпълним твоето условие?

Той кимна. Безжизнените му очи се спряха върху ми и аз осъзнах, че няма да отстъпи. Щяхме да си тръгнем оттук, без да спечелим подкрепата на арумианците. Армията щеше да пусне е-бомбите си над цялата страна. Невинни хора, луксианци, хибриди и основи щяха да умрат. Щяхме да изгубим Ди завинаги — вероятно и тя щеше да загине.

Не биваше да позволяваме това да се случи.

Стомахът ми се сви, реалността безмилостно ме връхлетя. Трябваше да му дам каквото иска. Нямахме друг избор.

Арчър и Хънтър успяха да издърпат Деймън назад, а той гледаше с убийствен поглед водача на арумианците. Знаех, че ако се измъкне, ще се нахвърли върху него. Може би точно това целеше Лото.

А може би просто беше извратен кучи син.

Не знаех кое от двете, но това нямаше значение.

Отпуснах треперещите си ръцете до тялото.

— Деймън.

Той изобщо не ме чу — беше изцяло погълнат от арумианеца. Въздухът край него пращеше от обзелия го гняв. Дишаше учестено, беше като бомба, която ей сега ще се взриви.

— Ще ни дадете ли малко време? — попитах.

Лото махна неопределено с ръка.

— Аз разполагам с всичкото време на света. А вие? Не бих казал.

Деймън започна да се трансформира.

— Времето ти изтича, глупав кучи син…

— Деймън! — Докоснах го и той извърна рязко глава. — Трябва да…

— Нищо не трябва — изръмжа той. — Защото ей сега ще му светя маслото…

— Престани — казах аз и се вгледах в пламтящите му очи. — Трябва да поговорим.

— Няма за какво да говорим. — Извърна очи към Лото. — Освен ако искаш да чуеш какво смятам да сторя с тоя кучи син. След това ще си поговорим, колкото искаш.

От другата страна на Деймън, Арчър ме погледна право в очите. — Това е единственият ни избор.

Знам, отвърнах аз.

Тогава трябва да го накараш да приеме.

А той какво си мислеше, че правя?

— Момчета, ще ми помогнете ли да го изведем от стаята? — Ако останехме тук, Деймън щеше да направи някоя глупост.

Хънтър кимна.

— Хайде, приятел. Дай да се поразходим, за да се успокоиш.

Трябваше ни доста време да изведем Деймън в тунела, който водеше към главната зала. Арчър и Хънтър се поколебаха дали да ме оставят насаме с него — сигурно мислеха, че ще хукне обратно.

Взираше се в металната врата така, сякаш щеше да я пробие и да се нахвърли върху Лото.

Наблюдавах го как стои на няколко крачки от мен и едва диша. Очертанията на тялото му още бяха неясни. Усещах горчивия метален вкус на гнева му.

— Не мога да повярвам, че дори го предложи — рече той с глас, остър като парче стъкло.

— И аз не мога да повярвам… — Очите ни се срещнаха и аз си поех дълбоко дъх. — Но това е неговото условие.

Деймън понечи да отвърне, но замълча. После каза.

— Не ме интересува, дори да убива луксианци с едно щракване на пръсти. Няма да му позволя да се храни с теб.

— Но тогава няма да получим помощта му — внимателно казах, опитвайки се да го убедя. — Нито един арумианец няма да ни се притече на помощ.

— Не. Ме. Интересува.

— Напротив, интересува те. Знам, че те интересува. Залогът е твърде голям, за да не те интересува.

Той се изсмя в лицето ми.

— Би трябвало да ме познаваш по-добре.

— Точно защото те познавам, знам, че си ядосан…

— „Ядосан“ не е точната дума за чувствата, които изпитвам в момента — изстреля той в отговор.

— Добре. — Вдигнах ръце. — Но трябва да го склоним да ни помогне.

— Не и ако това означава, че ще трябва да изтърпиш този ужас. — Той заснова напред-назад. — Не мога да позволя да се храни с теб. Нищо на света не заслужава такава жертва. Ти нямаш представа…

— Знам какво е — напомних му аз и той трепна. За първи път го виждах толкова стреснат. — Когато ме заловиха в Маунт Уедър. Не е приятно, ще боли, но…

— Не! — изкрещя той и сви длани в юмруци. Изруга, прокара пръсти през косата си и се втренчи в мен. — Самата мисъл, че си го преживяла, а аз не съм те защитил, ме убива.

— Деймън…

— Няма да го допусна втори път. За нищо на света, дори не опитвай да ме убеждаваш.

— Тогава какво ще правим? Просто ще махнем с ръка?

— Планът ми харесва.

Изгледах го с недоумение.

— Какво толкова? Ще отидем да живеем в пещера — рече той и пак почна да обикаля. — Виж, аз съм егоист. Знаеш го. Не искам да се подлагаш на това изпитание, предпочитам да се откажем и да се махнем оттук.

— Но как ще живеем тогава?

— Не търси логика в разговора.

Обхвана ме раздразнение, застанах пред него и обхванах лицето му с длани.

— Деймън, ако не ги склоним да ни помогнат, за нас няма да има живот.

— Ще се справим. Знам, че можем.

— Деймън…

Той се отдръпна.

— Не мога дори да повярвам, че водим този разговор.

— Знам, че си разстроен.

— Нима? По-скоро обратното.

Присвих очи и скръстих ръце.

— Хайде, аз също не го искам. Мисълта, че отново ще изживея онова усещане… ме ужасява, повдига ми се, но щом настояват, трябва да го направя. Трябва да приемем.

— Не, не трябва — сопна се той.

Поех си въздух.

— Трябва. Заради сестра ти.

— Нима ще ме накараш да избирам между теб и нея? — изкрещя той с побелели от ярост очи.

— Не те карам да избираш. — Вървях подире му, докато ходеше насам-натам. — Ти сам правиш този избор. Искаш да ме предпазиш, но я обричаш на смърт.

Спря и се вторачи в мен. Помислих си, че пак ще забълва ругатни, но той затвори очи, красивото му лице се изопна, тялото му се скова.

В този миг разбрах, че съм съумяла да го накарам да се замисли, вместо да се оставя на помитащата сила на чувствата си. И продължих да го убеждавам.

— Готов ли си да я оставиш? Защото тя вероятно ще загине. Не ми е приятно да го кажа, но това е истината.

Той стисна устни и ми обърна гръб. Минаха няколко секунди.

— Той ще те докосва. Той…

— Лото няма да прави секс с мен.

Той ме погледна. Ноздрите му потрепваха.

— Ще го убия. Само като чуя името му и думата „секс“…

— Деймън.

— Какво? — Той се обърна и плъзна ръце в косата си. — Как може да искаш от мен такова нещо?

— Моля те да проумееш защо трябва да го направим, да признаеш колко голям е залогът и чий живот е заложен. Моля те да не мислиш само за мен или за себе си. Моля те…

— Молиш ме за невъзможното.

Деймън се хвърли напред и след секунда се залепих за стената; впи устни в моите. Целувката… майчице мила, целувката имаше вкус на похот и притежание, на отчаяние и гняв, ала най-силна в нея беше любовта.

От устните му се изтръгна гърлен звук, който отекна в тялото ми, не усещах нито студената стена, нито ужасната паника, която ме обзе още щом Лото постави условието си.

Деймън ме целуваше, сякаш бях негова собственост, но той вече ме притежаваше — цялата. Сърцето ми. Душата ми. Цялото ми същество.

Когато вдигна глава, дъхът му опари устните ми.

— Не мога да обещая, че ще позволя това да се случи. Не мога да обещая, че няма да се върна в онази зала и да го убия. Но си права. Нуждаем се от тях. — Беше болезнено да изрече тези думи. — Мога да обещая, че ще опитам.

Затворих очи и опрях челото си в неговото. Онова, което се канехме да направим — защото тук не ставаше дума само за моите мисли и чувства, но и за неговите — нямаше да е лесно. От всичко, през което бяхме минали, това бе най-тежкото и може би най-истинското изпитание.

* * *

Притеснението бе взело връх над разума ми. Между предстоящото мъчение — дори не исках да си помислям за него — и начина, по който Деймън се прокрадваше в голямата зала, където ни въведоха, щом приехме условието на Лото, едва не откачих.

Но Деймън постави свое условие — поиска и той да присъства. Лото се усмихна доволно. Вместо да откаже, му постла червен килим.

Арчър остана в залата и макар да знаех, че може да се грижи за себе си, се притеснявах как арумианците го гледат като вкусно предястие.

Деймън спря насред стаята, загледан яростно пред себе си. Със свито сърце проследих погледа му до огромното легло, покрито с животински кожи.

— Спалнята — рече той и изпъна рамене. — Кучият му син ще свърши тази гадост в спалнята си.

Да. В спалнята.

Помислих, че цялата тази работа има за цел да ни обърка и уплаши. Лото можеше да удовлетвори желанието си на куп други места. Потреперих, изгубила увереност, че ще съумея да посрещна това изпитание.

Но се налагаше.

И двамата трябваше да го преодолеем.

Усещах горчивина в гърлото си. Разтърсих ръце, затворих очи и се опитах да прогоня напрежението, сковало мускулите ми.

Ще се справя. Ще се справя. Ще се справя.

— Какво ти става?

Прекъснах импровизирания танц.

— Съжалявам. Нервна съм.

— Не се извинявай. — Той вдигна вежда. — Беше ми интересно.

Засмях се.

— Така ли?

— Да — кимна Деймън. Отново погледна леглото и изруга. — Кити, та това е ужасно.

— Знам — прошепнах.

Смарагдовите му очи заблестяха.

— Мислила ли си някога, че ще попаднеш на такова място, когато почука на вратата ми и поиска да те упътя?

Поклатих глава и се приближих до него.

— Не. И за миг дори. Никога не съм си представяла, че ще ми се случи нещо подобно. — Спрях и се опитах да се усмихна. — В онзи ден си мислех само за плочките на корема ти.

Деймън се изсмя гръмко.

— А също и че си много буен.

На устните му се появи цинична усмивка.

— Съжаляваш ли?

— За какво да съжалявам?

— Ами за всичко — отвърна с нисък глас. — За нас.

— Моля? — Притиснах длани до гърдите му. — Не. Никога.

— Наистина ли? — Тонът му беше ироничен. — Сигурен съм, че е имало моменти, в които си съжалявала, че кракът ти е стъпил в Западна Вирджиния.

— Понякога животът ми беше наистина ужасен. Но за нас двамата не съжалявам. — Вкопчих пръсти в ризата му. — Не бих могла, защото те обичам. А любовта… върви ръка за ръка и с лошото, и с доброто. Нали така? Мама например не е искала да преживее мъката от смъртта на баща ми, но не съжалява, че го е обичала.

Деймън ме целуна нежно.

— Често съм показвал, че не те заслужавам, особено в началото, но знай, че ще ти се отблагодаря.

— Ти вече го направи. — Целунах го. — И то неведнъж.

В този момент тежката врата се отвори и се блъсна с тъп звук в стената. Обърнах се, както бях в прегръдките на Деймън. Лото ме изгледа злобно. Кожените му панталони висяха под корема му. Беше гол до кръста. Но не беше само това. Когато мина край нас, видях онова, което споменаха Хънтър и Лор.

Опал.

Скъпоценните камъни блестяха по гръбнака му. Наистина бяха зашити в кожата му… Откачалка.

— О, боже — стиснах очи аз.

— Да не би да си изгубил ризата си? — попита Деймън и здраво ме стисна в прегръдките си.

— Не — засмя се Лото.

— Тогава защо си я свалил, щом ще ядеш? — При все че Деймън говореше спокойно, знаех, че всеки момент ще се превърне в извънземен терминатор.

— Е, може да се изцапам — отвърна Лото безгрижно. — Не искам да си съсипя любимата риза.

От Деймън се разнесе топлина. Лото прекоси стаята и се хвърли на леглото. Смигна ни и потупа мястото до себе си.

— Да започваме.

Стоях като закована.

— Аз…

Деймън ме притискаше в стоманени окови.

— Не, така не може.

— Но аз така искам — измърка Лото и подпря глава на ръката си. — Така ще ми е по-удобно.

Щях да повърна.

— Минаваш всякакви граници — предупреди го Деймън.

— Дори не съм започнал. Изобщо не знаеш докъде мога да стигна. — Белезникавите му очи светнаха. — Даже не става дума за мен, а по-скоро докъде сте готови вие да стигнете, за да получите помощта ми.

Нечовешко ръмжене отекна дълбоко в Деймън. Опитах да си поема въздух, но буца заседна в гърлото ми.

— Нямам нужда от теб — рече той с игрива усмивка. — Не съм дошъл за услуга. Щом не искаш да го направим по моя начин — добре. Друг начин няма. Тъй че можеш да си вземеш ши…

— Не! — Извиках. — Ще го направим.

— В никакъв случай — възрази Деймън.

Лото ни погледна учуден.

— Обърквате ме.

Погледнах Деймън в очите.

— Ти обеща да опитаме.

— Обещах. — Той се взираше над мен с побелели зеници. — И опитах. Той се държи безобразно…

— Нищо още не е станало — прекъснах го, опитвайки се да го вразумя. — Не сме опитали. — Щеше ми се Лото да не се подсмихва, защото ме дразнеше.

— Моля те! — Обхванах лицето на Деймън и го заставих да ме погледне. В думите си опитах да вложа всичко, което зависеше от изпълняване условието на Лото. — Трябва да го направим!

Деймън затвори очи. Минаха секунди, после той каза с глас, който разкъса сърцето ми. Изрече една дума.

— Върви.

Въздъхнах. Опитах се да отстъпя назад, но той ме стискаше ожесточено. Нежно хванах ръцете му и използвах цялата си сила, за да го накарам да ме пусне.

И той ме пусна. Топлина лумна от него, беше вбесен. Гняв и омраза се надигнаха у мен. С насълзени очи се обърнах и пристъпих към Лото.

Трябваше да го направя.

Ще има болка — много болка. Ще има погнуса. С усилие на волята пристъпвах към леглото. В това време ярка бяла светлина озари стаята — Деймън бе преминал в истинското си тяло.

Кити…

Едва си поех дъх и седнах на леглото. Ръцете ми трепереха неудържимо — дори не чувствах пръстите си. Беше ужасно.

Лото се пресегна и докосна лицето ми. Не смеех да мръдна. Пръстите му бяха ледени. Той се надигна, приближи се до мен и аз изтръпнах. Плъзна пръсти по шията ми. Връхлетя ме погнуса, после страх. Лото дори не ме поглеждаше. Бе приковал очи в Деймън и се подсмихваше подигравателно.

Съжалявам. — Думите се забиха в съзнанието ми. — Не мога да го допусна.

Напрегнах се в очакване да се случи най-лошото. Така и стана. Деймън се хвърли към нас, озарен от светлина.

Стана много бързо.

Той ме издърпа от леглото, от студа, който сковаваше костите ми, и се надвеси над Лото. Обзе ме ужас, когато разбрах, че всъщност Лото го държи, без дори да го докосва. Зад мен се надигна ураган и запрати косата в лицето ми. Арумианецът бе като вакуум, който засмукваше всичко.

Неочаквано Деймън отлетя към стената и сякаш се закова за нея на сантиметри от пода. Лото застана до леглото.

Не можех да допусна да нарани Деймън, но се нуждаехме от помощта му.

— Спри! — изкрещях аз и се спуснах напред, без да мисля.

Лото ме погледна озадачен, а сетне се ухили, показвайки хищните си зъби. Изпънах рамене.

Ала той не помръдна. Вместо това… се пльосна по гръб на леглото и се разкикоти. Силата, която притискаше Деймън към стената отслабна и той бавно се спусна на пода.

След минута стоеше на крачка от леглото в истинското си тяло. Но какво, за бога, ставаше?

Лото се смееше неудържимо. Смехът му отекваше в стените. Отстъпих назад и отидох при Деймън. Той отново се върна в човешкия си образ. Нищо не разбирах. Не можех да осмисля ситуацията.

Най-сетне Лото се успокои и бавно пристъпи към нас.

— Страхотни сте. — Той плесна с ръце. — Без майтап.

— Какво искаш да кажеш? — попита Деймън.

Широка усмивка цъфна на лицето на Лото и той ми се видя… нормален, макар все още да всяваше страх.

— Май бяхте готови на всичко.

Примигнах.

— Мамка му, ти бе готова да си хапна от теб. — Той вдигна ръце над главата си и се протегна. — Нима мислите, че се храня с хибриди? Ям единствено първокласни луксианци. И то определен вид. Обикновено такива, които не искат да ги изям, вършат работа.

Примигнах отново.

— Какво, по дяволите, говориш? — избухна Деймън.

Лото отметна глава назад и пак се разсмя, а ние… зачакахме.

— Исках само да видя докъде сте готови да стигнете.

Ококорих очи.

— Чакай малко. Нима изобщо не си възнамерявал да се храниш с мен?

— Не ме разбирай погрешно, съкровище. Сладка си, но не си моят тип.

Много мило.

— И ако не се бяхме съгласили, нямаше да ни помогнеш.

— Да. — Той сви рамене, отиде до масата и взе бутилка уиски. Отпи и се обърна към нас.

Боже, нима ни прекара през тази преса само за да ни уплаши? Изведнъж се почувствах страшно изморена, щеше ми се да се сгуша някъде и да не помръдна.

— Как ми се иска да ти прасна един — рече Деймън. — И не само един.

Лото вдигна рамене.

— Не си единственият. Добрата новина е, че двамата сте готови на всичко. Това е за уважение. Получавате армия арумианци.

Не знаех какво да кажа. Отпуснах рамене. У мен бушуваха чувства и не знаех на кой свят се намирам.

Лото грабна две чаши от масата, напълни ги и ни ги подаде.

— Да вдигнем наздравица — рече той и ни погледна с ледените си очи. — За едно невъзможно и краткотрайно приятелство.