Дженифър Л. Арментраут
Отпор (16)

Кейти

Докато пътувахме към Атланта, бях излапала три шоколада и сега бях под въздействието на захарта. Деймън се бе възстановил напълно и седна зад волана. Чувстваше се превъзходно и успяхме да наваксаме изгубеното в битката време, битка, която едва не скъси живота ми с години.

Не срещнахме повече луксианци, но не знаехме дали, когато са ни усетили, не са се свързали с другите, за да ги предупредят. За всеки случай се подготвихме за още нападения.

Когато прекосихме границата и навлязохме в Джорджия, съзрях ужасяваща гледка — също като на филм. Дърветата от двете страни на магистралата бяха прекършени и овъглени. През гъстата растителност се виждаха останките от катастрофирал самолет. Опашка. Корпус с изпочупени люкове.

Извърнах глава, натъжена до болка от безсмислената жестокост на разрушението. Колкото повече виждах, толкова по-трудно ми беше да повярвам, че светът, хората, ще могат да продължат напред, все едно какво ще се случи с луксианците и атаката им. Как щяхме да живеем след този погром, когато знаехме, че са край нас?

Но, както се казва, рибата беше още в морето. Не можех да предвидя бъдещето и да си представя какъв ще е животът на хората.

За наша изненада, пътищата до голяма степен бяха чисти. Изоставените коли бяха избутани встрани и въпреки цялата бъркотия градът изглеждаше спокоен.

Може би заради засиленото присъствие на армията и националната гвардия, но пък те едва ли щяха да успеят да удържат луксианците. Когато пристигнахме на летището, вече наближаваше седем вечерта. По всичко личеше, че е въведен вечерен час, защото по улиците не се мяркаше жива душа. А и полетите бяха отменени.

— Ето го и него. — Арчър посочи един лъскав автомобил с тъмни прозорци. — Каза, че ще кара тая кола. Хубаво возило.

— Знам, че искаш да дойдеш, но моля те, не се отделяй от мен. — Деймън прекоси паркинга и пое към луксозната кола. — Люк да вярва колкото си ще на този тъпанар, но аз няма да се хвана лесно.

Едва се стърпях да не се озъбя.

— Е, няма да изтичам да го прегърна.

Беше невъзмутим.

— Надявам се да не го направиш. Иначе ще ревнувам.

— Ще ревнуваш, ако я видиш да прегръща и дърво — подхвърли Арчър.

— Може би. — Деймън паркира зад друга кола. — Просто съм ненаситен.

Вече едва се сдържах.

— Стига глупости — извиках.

Щом слязохме от джипа, три от вратите на лъскавата кола се отвориха. Обзе ме любопитство. Не бях срещала арумианец, който да не се опита да закуси с енергията ми. Но сега имах възможност да видя и говоря със същество, което нямаше, надявах се, да ни свети маслото. Погледнах снажния тип, който слезе от шофьорското място.

Боже…

Тъмнокос мъж, висок колкото Деймън, широки рамене, изваяна челюст. Черна риза, опъната по ръцете и гърдите му; приличаше на боксьор. Дори ако съдех само по външния му вид, мъжът определено изглеждаше опасен. Кожата му беше бледа като на всички арумианци, но не така прозрачна — по-скоро напомняше алабастър или порцелан. Носеше черни очила, черни джинси — същински модел от GQ, а не извънземна версия на бозаеща овца. Хънтър.

От задната седалка слезе още един арумианец — досущ като първия. Само че носеше панталон и риза, която не си бе дал труда да закопчае съвсем и изпод нея се подаваше яка бяла плът.

Арумианците бяха четирима — трима мъже и една жена. Очаквах да видя още нечий брат или сестра, но до предната врата седеше…

Жена. Човешко същество.

Зяпнах пъстрата групичка. Какво, за бога, търсеше жената с тях? Тя се обърна към нас и успях добре да я огледам. Беше красива блондинка. Умът ми не побираше какво прави тук.

— Как е хавата, задник? — обади се Деймън.

Ченето ми падна до земята.

— Хубав поздрав, няма що — измърмори Арчър.

Хънтър наклони глава и въздъхна.

— Пак ли ти.

— Виждам, че се радваш да ме видиш. Аз също. — Деймън се ухили присмехулно и скръсти ръце. — Да си изясним нещо от самото начало. Ако сте решили да ни прецакате, по какъвто и да е начин, това ще е последното, което ще направите.

Хънтър се изсмя презрително и се обърна към брат си.

— Казах ти, че е мил и сговорчив.

Другият арумианец сложи ръцете си на покрива на колата и повдигна вежди.

— Мил като бодливо прасе.

Деймън му показа среден пръст.

Нещата се развиваха отлично.

При все че Хънтър беше с тъмни очила, усетих как внезапно насочи погледа си към мен.

— Е, виждам, че си измъкнал момичето си от лапите на Дедал.

Леле.

— И онази жена е още с теб — отвърна Деймън. — Да я попитам ли дали е тук доброволно?

Хънтър се изсмя.

— Какво ще кажеш, Серина? Доброволно ли си тук?

Блондинката поклати глава.

— Не.

— Получи си отговора — добави Хънтър.

— Размяната на любезности върви добре, но все пак да минем на въпроса — предложи Арчър. — Разбрах, че сте съгласни да ни заведете при другите арумианци.

— Така е. — Хънтър скръсти ръце, имитирайки Деймън. Последва миг мълчание и кълна се, че отново ме огледа. — А вие сигурни ли сте, че искате?

О, това звучеше ужасно. Пристъпих от крак на крак.

— Налага се.

Слънцето най-сетне се скри зад плътните облаци и здрачът бързо се разстла над паркинга. Хънтър свали очилата си. Бледият оттенък на ледените му сини очи ми действаше на нервите.

— Някой от вас да е чувал за Лото?

— Май е малкият ви водач — обади се Деймън.

— Малкият водач, а? — Братът сведе брадичка и се разсмя. — По-скоро е малко луд.

— Бих казал много луд, Лор^[1].

— Лор? — повторих аз и се почувствах тъпо. — Чакай. Казваш се Лор?

Той ми показа белите си зъби.

— Почакай да се запознаеш с другия ни брат, Син^[2].

Син? Лор? Уха, името на Хънтър наистина се открояваше. Тръснах глава, защото това изобщо не беше важно.

— Какво искаш да кажеш, че Лото е малко луд?

— Не малко, той е много луд — поправи ме Хънтър и се облегна на колата. Серина се приближи и застана до него. — Мен ако питаш, направо е психопат по човешките стандарти. Не бих го пуснал да припари до Серина. Не бих го пуснал и до хлебарка, ако ми е домашен любимец.

Уха.

Деймън се намръщи.

— Звучи забавно.

— Освен това е наистина могъщ — продължи Хънтър. — Гълта луксианците като невидял и целият е накичен с опали. Сякаш са зашити в кожата му.

Ококорих очи.

— Олеле.

— Мрази хората — вметна Лор. — Не си пада и по основи и хибриди, но най-много мрази луксианците.

Работата взе да загрубява.

— Явно ни чака голямо забавление — отсече сухо Деймън.

Хънтър се разсмя, но в смеха му отекнаха ледени нотки.

— Арумианците са му предани до гроб. Биха направили всичко, което поиска от тях, дори това да означава, че трябва да се простят с живота си.

— А ти не си от тях, така ли? — попита Деймън.

— Категорично не — рече Хънтър и приятелски метна ръка през раменете на Серина. — Ако щеш вярвай, хлапе, но аз нямах желание да воювам с луксианците, преди да направят тези поразии. Сега е наложително, но когато всичко свърши, хич не ме интересува какво ще правите. — Той замълча и погледна блондинката. — Предпочитам да мисля за по-приятни неща. Лор също.

Хънтър така гледаше жената, че Деймън се втрещи. И аз се изненадах. Арумианецът наистина беше влюбен в нея. Уха.

Деймън го погледна, отметна назад главата си и се разсмя.

— Добре. Уважавам чувствата ти.

Мина сякаш цяла вечност, преди Хънтър да отговори.

— Ако го убедиш да ви помогне, ще се възползвате от страхотната ни армия. Не съм сигурен обаче, че ще харесате Лото — той не е толкова мил и любезен.

— Ще се тревожим, когато му дойде времето — отвърна Деймън и наклони глава. Вече сериозно се притеснявах за срещата с Лото. — С колко арумианци разполага той?

— Хиляди — рече Хънтър и аз усетих как загубвам присъствие на духа. — Онези, които години наред живееха незабелязано тук и дори тези, които работеха за Дедал.

— И всичките са с него? — Арчър се почеса по главата. Късата му коса бе почнала да израства.

— Дааа — каза Лор и се ухили. — Все едно влизате в секта. Подгответе се.

— Доста са странни — обади се Серина и преметна косата си назад. — Всички се взират в теб, сякаш възнамеряват да те излапат на вечеря. Даже са страшни, да си призная. — Тя хвърли поглед на Хънтър и Лор. — Без да се обиждате.

Лор се изхили.

— Не се обиждаме.

— Е, готови ли сте? — попита Хънтър.

Исках да изпищя „не“, когато Деймън кимна. Хънтър се обърна към Серина и обви лицето й с длани. Жестът му бе невероятно нежен и аз се изненадах, че арумианец е способен на такива чувства.

Той се наведе и я целуна, а тя се отпусна на него, без да се замисли. Зяпах с отворена уста и не можех да отвърна поглед. Арумианец и човек. Жена. После ми хрумна, че може би другите си мислят същото, когато видят луксианец и човек.

— Скоро ще се върна — рече той. Серина се намръщи.

— Искам да дойда с теб…

— Знаеш, че не искам да се навърташ около Лото и Син. Пък и аз ще се оправя — увери я той. — Лор ми обеща да те забавлява.

Лор кимна и сви устни.

Серина не беше доволна и помислих, че ако се тревожи за Хънтър, трябва да преосмислим действията си.

Но нямахме друга възможност.

Тя го прегърна, а после мина зад него и го тупна по задника.

— Ще те чакам.

Хънтър я изпрати с такъв поглед, че аз се изчервих. Тя спря и се обърна към нас.

— Имах горчив опит с луксианците в миналото. Говоря за онези, които знаеха, че събратята им ще пристигнат.

С Деймън се спогледахме.

— Ще ни разкажеш ли по-подробно?

Жената пое дълбоко дъх.

— Имаше един сенатор, луксианец. Двамата му сина убиха моята най-добра приятелка… задето случайно ги видяла как правят онези неща със светлината. И мен се опитаха да убият.

— О, боже — прошепнах.

— Правителството изпрати Хънтър да ме пази. Не защото ги бе грижа какво ще стане с мен, просто не им харесваше, че луксианците убиват, когато си поискат — без правила. — Очите й се изпълниха с тъга. — Но имаше и друго. Моята приятелка бе чула братята да говорят за… проект „Орел“. Ставало дума за Пенсилвания и някакви деца.

— Нещо друго? — обади се Арчър, гледайки я пронизително.

Жената хвърли поглед към Хънтър, после кимна.

— Проектът „Орел“ бил разработен в отговор на проекта „Дедал“ — за връзка с други луксианци, които искат да завземат света и използват основи, за да осъществят плановете си. Ние смятахме, че става дума за малки деца.

— Но не са били деца — рече навъсено Хънтър. — Поровихме се тук-там. Оказа се, че не са деца, а основи като него.

Арчър свъси вежди.

— Намеквате, че са зрели индивиди?

— Да — кимна той.

По дяволите. Значи сме били прави.

— Знаехме, че ще се случи нещо подобно, или поне, че ще опитат, но не можехме да направим нищо — довърши жената.

— За главите ни е определена награда — обясни Хънтър. — С две думи, разгневих луксианците, някои арумианци и Дедал. Озовахме се между чука и наковалнята.

— Така че, по-добре да ви помогнем, вместо да стоим със скръстени ръце. — Изведнъж осъзнах, че може би Серина бе накарала Хънтър да се отплати на Люк. Тя погледна Деймън. — Знам, че не вярваш на Хънтър, но и ние ви нямаме доверие. Предупреждавам ви — ако го изложите на опасност, знам как да убия луксианец и не се боя да го направя.

Гърдите на Деймън се повдигнаха.

— Разбрах те.

— Добре.

Жената ми хареса.

Хънтър се ухили.

— Хайде, да вървим. Мястото е съвсем наблизо.

Тримата последвахме Хънтър до улична лампа на около трийсетина крачки от колата. Той спря.

— Пристигнахме.

Огледах се, но не видях нищо.

— Това трябва да е вълшебна врата като в Хари Потър.

Хънтър ме изгледа.

— Какво? — попитах. — Не си ли чувал за Нужната стая^[3]? Вратата се появява… О, няма значение.

— Добре. — Той посочи към земята. — Слизаме.

Не се виждаше друго, освен стоманения капак на една шахта. Хънтър го вдигна и сърцето ми слезе в петите. Сякаш пред нас се откри преизподнята.

— Тук ли? — попита Арчър.

— Защо според теб предложих да се срещнем на летището? Не защото обичам да се мотая наоколо — каза той.

— А ние откъде да знаем? — отвърна Деймън и изгледа шахтата така, сякаш е последното място, в което би влязъл. И не само той. — Ти си арумианец, тъй че…

— Надявах се да зарежеш гадното отношение.

— Целуни ми задника. — Деймън се усмихна самодоволно.

— Не, благодаря — отвърна Хънтър, но явно не беше ядосан. Нито пък Деймън. Арумианецът вдигна очи, погледна първо мен, после и Деймън. — Предполагам, че искаш да слезеш пръв.

Устоях на порива да изръмжа и бързо вързах косата си на опашка. Арчър се приближи до шахтата, отдаде чест и изчезна надолу по стълбата. След няколко секунди гласът му стигна до нас.

— Тук смърди. При това ужасно.

Отлично.

Спуснахме се бързо по стълбата. Арчър беше прав. В едва осветения тунел се носеше миризма на мухъл и бъчви.

Хънтър слезе последен. Не си направи труда да използва стълбата, а се приземи пъргаво до нас — явно бе необикновен във всяко отношение.

Изправи се, погледна през рамо и тръгна напред.

— Ще трябва да повървим.

Оказа се, че „повървяхме“ близо сто и петдесет километра. Въпреки гените ми на мутант, краката ме заболяха. Цяла вечност се мъкнахме по тунелите на замлъкналото метро, в което отекваха само нашите стъпки. Тъкмо оглеждах мръсните, изпочупени прозорци на влаковете, от които се носеше зловоние, и Хънтър изникна пред мен. Сепнах се и направих крачка встрани.

Светлите му очи срещнаха моите.

— На твое място не бих се вглеждал толкова във вагоните. Не са празни. Част от луксианците ги завзеха. Подпалиха ги заедно с хората. Влаковете не продължиха. Разбираш ли какво ти казвам?

Стомахът ми се обърна, но кимнах. Такава нелепа смърт — беше ужасяващо и мина много време, докато го осъзная. Навлязохме в лабиринта от тунели, минахме през стоманена врата, която с години не бе отваряна и се озовахме в широк тунел, осветен от факли, набити в цепнатините на стената. Хънтър спря пред друга стоманена врата.

Усетих мирис на гнило и прехапах устни. Като че ли изведнъж въздухът стана по-плътен, имах чувството, че се задушавам. Потръпнах, сякаш в мен бяха плъпнали хиляди мравки.

Деймън спря пред мен и протегна ръка. Гърбът му се изопна от напрежение.

— Зад тази врата е пълно с арумианци.

Хънтър се усмихна доволно и ни погледна.

— Казах ви. Тук са хиляди.

Не ми се вярваше.

— Но как се побират? — попитах. — Това е само едно метро.

Арумианецът се подпря на вратата.

— Създали са свой свят тук, малката.

Не ми хареса как ме нарече. „Малката“ бе последният епитет, който ми подхождаше.

— Лото живее тук от години с арумианците и строи подземния си град с помощта на свои предани хора. Те идват и си отиват, когато пожелаят, но винаги се завръщат. — Той хвана тежкия лост. — Начинът им на живот е доста остарял, тъй че онова, което предстои да видите…

— Явно ще ме разстрои и ще имам нужда от терапия — кимнах с въздишка. — Разбрах.

Той се подсмихна, а после погледна Деймън.

— Готови?

— Да свършваме с това — каза Деймън и ме хвана за ръка. Не се възпротивих.

Надявах се, че онова, което ни предстои, може да не е чак толкова опасно, а и двамата бяхме един до друг.

Хънтър се поколеба за миг, сякаш не му се искаше да влезе. Но накрая отвори вратата. Пред нас се простираше още един, но по-широк и съвсем различен коридор. Стените бяха направени от дървени греди и плоскости. Факлите бяха забодени върху колове — нещо като тотеми със странни кръгообразни изображения, които ми напомняха келтски възли. В дъното имаше дървена врата, като че излязла от ренесансовата епоха.

Преди Хънтър да стигне вратата, тя се отвори широко, удари се с глух звук в стената и оттам се появи още един Хънтър.

А, ето го и третият брат. Приличаше досущ на другите двама, само косата му бе по-дълга и вързана на тила. Приличаше ми на пират.

От него лъхаше враждебност и омраза. Изгледа брат си, а после насочи студените си сини очи към нас. Температурата спадна. Побиха ме тръпки и дъхът ми излезе като бяло облаче.

— Не биваше да ги водиш тук — каза той. Когато чух гласа му, имах чувството, че над мен се сипе леден дъжд.

Хънтър наклони глава.

— Нямам нужда от твоето позволение, Син.

Син погледна брат си за миг, сетне се засмя сподавено.

— Както и да е — отвърна.

Деймън се бе стегнал, сякаш се готви за битка. Не се успокои дори когато Син се завъртя на пети и изчезна. Нито пък аз. Лошото предчувствие, което ме преследваше от мига, в който Хънтър заговори за Лото, ме обзе изцяло.

Арчър застана от другата ми страна и тримата последвахме Хънтър. Това, което видях, надмина всичките ми очаквания.

Подземен град? Няма лъжа, няма измама.

Сякаш прекрачихме в друг свят. Отгоре сякаш нямаше таван, макар да знаех, че се намираме дълбоко под земята. Докъдето поглед стигаше, се виждаха скелета, които се издигаха нагоре. Те образуваха множество пътеки, виещи се около обширна зала. Вратите на по-ниските нива се виждаха, а тук-там висяха странни, приличащи на кожи прегради. Мястото приличаше на затвор, изграден от дърво.

Не ми се мислеше какво ще стане, ако някой изпусне запалена клечка кибрит.

Докато вървяхме към средата на помещението, се оглеждах наоколо с ококорени очи. Имаше изработени на ръка маси, с богата дърворезба, а сред високите и широки шкафове до стените на залата бяха пръснати детски креватчета. Някои от шкафовете бяха отворени и се виждаха съвсем обикновени неща — консервирана храна, хартиени кърпички, бутилки сода.

— Толкова е странно тук — прошепнах на Деймън.

Той кимна.

— Изобщо не подозирах за съществуването на такъв град.

— Така трябва да остане и занапред — рече Хънтър през рамо. — Не обичам Лото, но трябва да призная, че той построи тук нещо като светилище за нашата раса. Каквото и да стане, не бива да казвате на никого какво сте видели.

— Кълна се, че няма — обеща Арчър. — Нямаме причини да го правим.

— Добре. — Хънтър хвана дръжката на вратата. — Аз ще говоря. Това означава да не си отваряш устата, Деймън. Не се шегувам.

Деймън се намръщи.

— Добре. Ще мълча.

От залата излязохме в друг коридор и се запътихме към още една врата. До нас достигна говор и смях, примесени с викове и силен шум. Не знаех какво ни очаква отвъд, но бях готова за всичко. Хънтър отвори вратата и пред погледа ми се откри още по-внушителна зала.

Боже, тук бъкаше от арумианци. Бяха навсякъде. Заковах се на място, а Деймън стисна ръката ми здраво.

Разговорите в залата секнаха и арумианците замръзнаха като статуи. Едни стояха прави, други седяха с огромни чаши в ръце, които приличаха на средновековни бокали. Жени полюшваха пеленачета. Лицата им бяха бледи, косите — катраненочерни в смайващ контраст с белезникавосините им очи. Някои бяха изрусени до бяло или пък с яркочервени коси, досущ като пънкари.

Всички до един се взираха в нас.

О, майчице! По гърба ме полазиха ледени тръпки.

— Какво, по дяволите, става, Хънтър? — изтрещя мощен глас някъде зад нас.

Обърнах се и поех дълбоко дъх, а очите ми едва не изхвръкнаха от орбитите. Насреща се издигаше огромен дървен подиум, който гледаше към залата за празненства. Няколко стъпала водеха към него и бяха толкова стръмни, че сигурно щях да си строша врата на слизане по тях.

На подиума седеше мъж. По всичко личеше, че има телосложение на великан. Арумианецът беше огромен, с широки рамене и дебели бедра. Седеше лениво отпуснат, като че едва се удържаше да не задреме, но будните му бледосини очи гледаха остро и проницателно.

Беше… беше нереално красив. Чертите на лицето му бяха като изсечени от мрамор, устните му — пълни и изразителни, носът — прав, а скулите — високи. Косата му беше изрусена до бяло, но веждите се чернееха. И по необясним начин тази чудата комбинация произвеждаше нужния ефект. Той се бе втренчил в нас, а в дясната си ръка държеше стъклен бокал, пълен с кехлибарена течност.

Значи това беше Великият вожд, както го бе нарекъл Люк. Бях впечатлена колкото и да не исках.

Хънтър пристъпи напред. Огледах трона, на който седеше Лото. Беше направен от…

О, боже, бягай колкото краката ти държат и хич не поглеждай назад — това истински кости ли бяха? Бяха странни, но със сигурност не бяха човешки. По-тънки и някак огънати и излъчваха слабо синьо сияние.

Леле.

Това бяха кости на луксианци.

Лоша работа, много лоша работа.

— Знаеш какво става горе — подхвана Хънтър, но за миг замълча. — Луксианците…

— Знам — прекъсна го Лото и сръбна от напитката си, макар да очаквах, че ще я изгълта на един дъх. — Луксианците са пристигнали. Убили са малко хора, за които пет пари не давам. Но това изобщо не обяснява защо си довел тези тук.

Хънтър понечи да отговори.

— Освен ако си ни донесъл вечеря. — Лото се усмихна и белите му, странно заострени зъби лъснаха. — Ако е така, благодаря ти от сърце.

— Не ни е довел за вечеря — рече Деймън с глас, студен като залата, и аз трепнах. — Не сме и десертът. Дойдохме тук, за да поискаме помощ за битка срещу луксианците.

Уха. Погледнах Деймън с известна гордост, задето говореше без сарказъм.

Но Лото май се задави с напитката.

— Помощ?

Край нас се разнесе смях, който накара сърцето ми да забие лудо.

— Да. — Деймън вирна брадичка и се усмихна. — Помощ. Доста лесна дума. Мога да ти я разясня, ако искаш.

Опа, говоренето без сарказъм отиде по дяволите.

Бокалът се счупи в ръката на Лото.

Парченцата звъннаха на пода, а Деймън свъси вежди.

— Жалко за красивата чаша.

Сподавих смеха си, защото бях сигурна, че ако се разсмея, току-виж наистина решили да ни хапнат за закуска.

Възцари се дълго мълчание. Усетих как арумианците се надигнаха от столовете си и ни обградиха. Хладни тръпки пропълзяха по гърба ми и отново помислих, че се задушавам.

Син мина пред мен и спря до първото стъпало към подиума.

— Какво да правим с тях? — нетърпението в гласа му ме накара да се уплаша до смърт. Той хвърли поглед към нас.

Лото се подсмихна.

— Убийте ги и тримата, нека техният бог да се оправя с тях нататък.