Дженифър Л. Арментраут
Отпор (19)

Деймън

Трябваше да употребя цялата си воля, за да не забия крак в мутрата на Лото. Арумианецът беше напълно смахнат. Трябваше да го заключат в стая с метални копия по стените, за да се наниже на някое от тях и да умре.

Жадувах да го цапардосам.

Ала не бях глупак. Хънтър и брат му хич не се шегуваха за могъщата сила на Лото. А от онова, което ми показа в спалнята, разбрах, че може много повече и ако се спуснехме в битка, тя щеше да завърши катастрофално за нас.

Седяхме в малка стая, която сякаш бе издълбана в земята. Вътре миришеше на плесен, а факлите по стените хвърляха слаба светлина.

Кити седеше в скута ми, разтривах раменете и врата й. Не беше обелила и дума, откакто напуснахме спалнята на Лото и аз знаех, че иска час по-скоро да се махнем оттук.

Аз също.

— Ще ми трябват ден-два да събера войниците. — Лото беше минал на водка и откакто се преместихме в тази стая, изпи половин бутилка. Чудех се дали арумианците се напиват. — Някои от момчетата са навън и ги търсят.

Хънтър стоеше до вратата. Беше спокоен, но остротата в погледа му издаваше, че е готов да скочи на мига.

— Колко време са ви дали?

Обяснихме, че правителството е готово всеки момент да пусне е-бомбите.

— Имаме време — отвърна Арчър, който седеше на висок стол до нас. — Четири-пет дни, но колкото по-скоро тръгнем срещу тях, толкова по-добре.

— Разбирам… — Лото отпи от бутилката. — Боите се, че нямат търпение да дръпнат спусъка, а?

Арчър кимна и изгледа водача на арумианците.

— Както казах, трябват ни два дни. Кажете на вашите човешки господари, че ще бъдем там.

Човешки господари? Това пък какво беше?

Лото се намръщи и хвърли поглед към полупразното шише.

— Та къде, казвате, отиваме?

Кити въздъхна.

— Точно сега трябва да бъдете в Маунт Уедър, Вирджиния — обясни Арчър. За сетен път. — Ако това не стане…

— Вие ще се обадите. — Лото потупа задния джоб на кожените си панталони. Още не си бе облякъл ризата. — Разбрах. — Допи водката и захвърли бутилката на пода. Стъклото се разби на парчета. Лото се усмихна. — Имате думата ми, че ще бъдем на уреченото място. Това са неща, с които не се шегувам.

Стрелнах поглед към Хънтър и той кимна.

— Нито аз, нито моята раса ще изтървем шанса да си върнем за миналото, пък и да се нахраним добре. — Лото посочи вратата. — Беше ми приятно да си побъбря с вас и скоро пак ще се видим, но вече трябва да си вървите. Не сте добре дошли тук. И за теб се отнася — обърна се той към Хънтър.

Хънтър дори не си направи труда да прикрие усмивката си.

— Ще държим връзка — каза той.

Кити стана и аз я последвах. Горях от желание да се омитаме по-скоро, но когато минавахме край Лото, той неочаквано се изпречи на пътя й. Понечих да я дръпна, но той се оказа по-бърз.

— Ти си по-смела от всички мъже тук — каза Лото на сантиметри от лицето й. — Харесваш ми. Бих те задържал, ако не беше мутант. Сигурно си доволна.

И тогава я целуна. Целуна я в устата, копелето мръсно.

Преди тя или аз да реагираме. Лото сякаш се изпари.

— Ще го убия — заклех се и усетих как Изворът изпращя по кожата ми.

Кити се отдръпна от мен, лицето й пребледня, устните й посиняха, сякаш бе яла син сладолед. Обърна се към Хънтър и Арчър.

— Искам веднага да се махаме оттук.

Хънтър погледна Арчър.

— Добра идея, пък и пътуването ни дотук не бива да отиде на вятъра.

* * *

Час по-късно излязохме на повърхността. Беше призори на следващата сутрин, а аз все още се тресях от ярост.

— Елате с мен у Лор, ако искате да починете няколко часа — предложи Хънтър. — Ще дремнете. Ще хапнете.

Щом Кити се качи в експлоръра, хвърлих поглед към Арчър. Щеше да е добре да си починем, преди отново да поемем на път. Кити мълча през цялото време, докато вървяхме през подземните тунели. Знаех, че е капнала от умора. И разстроена.

Какво ще кажеш? — попитах Арчър.

Той отвори предната врата. — Може да пийнем по нещо, пък и Лор и Хънтър ми изглеждат добри… хора, но бъди нащрек. Кити още не иска да се връща в базата.

Вдигнах вежди и погледнах към задната седалка. Тя се бореше с колана. Усмихнах се, отместих нежно пръстите й и я закопчах. — Какво има?

Иска да се прибере вкъщи. Иска да види майка си. През последния час само за това мисли.

Въздъхнах. Сърце не ми даваше да отворя въпрос за това. Беше рисковано да отиде при майка си точно сега.

— Благодаря за поканата — обърна се Арчър към арумианеца. — Приемаме.

Хънтър му каза набързо адреса, после се превърна в сянка и отпраши. Арчър седна зад волана, а аз се настаних отзад. Извади телефона си от жабката и докосна екрана. Намръщи се.

— Какво става?

Той поклати глава.

— Пропуснал съм обаждане от Люк. Ще проверя какво става, но сигурно няма търпение да научи как е минала срещата с арумианеца. — Намести се на седалката и заслуша гласовото съобщение. В мига, в който ме погледна, разбрах, че новините не са добри. Когато свали телефона, лицето му помръкна. — Люк казва… че Нанси е изчезнала.

— Какво? — Кити вдигна брадичка.

— Не знам. Трябва да му се обадя — отвърна Арчър.

Звънна му и накратко му разказа как е минала срещата с Лото и че сме получили обещанието му, но явно бе разтревожен от изчезването на Нанси.

Арчър пусна телефона в скута си и каза.

— Така, по всичко личи, че Нанси е изчезнала. За последен път са я видели в базата малко след като потеглихме. Люк и генерал Итън нямат представа къде е.

Кити ме погледна.

— Но какво означава това?

— Не знам — призна основата. — Люк мисли, че може би е тръгнала към мястото, където са скрити онези деца. Затова е пратил хора да го държат под око, но с Нанси… човек никога не знае.

Вярно. Не знаех какво да мисля. Ако всичко минеше гладко с арумианците и успеехме да се справим с нападателите, изчезването на Нанси не вещаеше нищо добро. Не можех да живея спокойно и всеки ден да се питам къде е и дали, когато най-малко очакваме, няма да се появи отнякъде.

— Това не е най-тревожното в момента — каза Арчър и погледна Кити. — Има по-важни неща.

Това също беше вярно.

— Люк ще я намери — обадих се аз и трябваше да вярвам в това. Но докато помагах на Кити да се излегне на седалката, не спирах да мисля за Нанси Хъшър. Дали наистина е решила да си върне хлапетата? Ако знаех нещо за нея, то бе, че е способна на всичко.

Приведох се и лекичко целунах Кити по бузата.

— Хайде, поспи.

— Не така властно. — Тя се усмихна вяло.

— Добре. — Арчър настъпи газта, а аз опитах отново. — Дремни си.

Повдигна веждите си.

— Пак е същото.

Засмях се. Отместих нежно косата от лицето й и я прибрах зад ухото.

— Заспивай.

— Изобщо не схващаш какво е да си властен. — Но затвори очи и бих се обзаложил, че още докато Арчър се мъчеше да излезе от проклетото летище, тя вече се бе унесла.

Лор живееше в покрайнините на Атланта и въпреки слабото движение доста време пътувахме дотам. Облегнах глава назад и затворих очи. Арчър мълчеше, а аз си играех с косата на Кити.

Нанси беше на свобода и един бог само знаеше какво крои, а Кити… Кити искаше да се прибере вкъщи и да види майка си.

По дяволите.

Разбирах защо и не исках да разбия сърцето й. Но точно сега не биваше да рискуваме. Най-разумно беше да се приберем в базата и да оставим арумианците да си свършат работата. Особено след като Нанси бе изчезнала.

Тази възможност обаче не ми харесваше. В базата нямах възможност да контролирам нещата, оставях Ди на… произвола на съдбата, която можеше да я отведе в лапите на хиляди изгладнели арумианци.

Боже, не бях способен да я изоставя.

Но как да я намеря? Тръгнех ли да я търся, значеше да се озова в центъра на опасността, а това не беше просто риск. Щеше да е самоубийство. И как да кажа на Кити, че не исках да се прибира в Питърсбърг?

Ад под небето.

Експлорърът намали и аз се размърдах. Завихме по тясна отбивка, която не се виждаше от пътя. Огледах се, докато бавно се придвижвахме по дългата алея. Пред погледа ни изникна просторна къща.

Поршето на Хънтър бе паркирано пред гаража. Обширната предна веранда тънеше в цветя и увивни растения.

Къщата бе огромна, приветлива. Очаквах да се озовем в някоя дупка, но беше точно обратното.

Арчър изключи двигателя. Кити се изправи и отметна косата си. Зяпна от почуда, щом надникна през прозореца. Явно и тя не беше очаквала нещо толкова приятно.

Прегърнах я и заедно се качихме по стълбите към верандата. Навсякъде се носеше аромат на цветя — сякаш самата къща бе едно гигантско цвете.

Вратата се отвори и на прага се показа Лор. Примижа от слънчевите лъчи, които се процеждаха през верандата.

— Влизайте.

Поколебах се. Първо ми се наложи да вляза в леговището на арумианците, а сега щях да отседна в къщата на арумианец, която сякаш се бе появила от корицата на „Добрите къщи и градини“.

Вече нищо не разбирах.

Арчър пръв прекрачи прага, а след него влязохме и ние с Кити. Лор затвори вратата и ни въведе в хола.

Серина стоеше в средата на помещението и се взираше в лист хартия.

— Това ли е всичко, което ще ни трябва?

Лор хвърли поглед на листчето и кимна.

— Идеално.

— Ние ще отидем да купим нещо за хапване — обяви Серина и се усмихна. — Лор е в настроение да готви и повярвайте ми, ще си оближете пръстите.

Повдигнах вежди.

— Той… готви?

Арумианецът мина край мен и хвърли ключовете на Хънтър, който се появи сякаш от нищото.

— Освен това умея да меся. Аз съм нещо като кулинар готвач — е, стига да не съм тръгнал да убивам невинни бебета луксианци.

Не знаех какво да отговоря на този цинизъм.

Серина се приближи и аз усетих как Хънтър също я последва, сякаш нямаше доверие да остави жената близо до нас. Явно бяхме сменили ролите си и чувството беше… странно.

— На втория етаж има две бани, които никой не използва. Оставих там шампоан, сапун и чисти кърпи.

— Благодаря ти — й каза Кити с усмивка, после хвърли поглед към Лор, а сетне и към Хънтър. — Благодаря ви, че ни приютихте и че ни помогнахте.

Лор сви рамене.

Хънтър сви рамене.

Всички свиха рамене.

Серина се усмихна ведро.

— Няма защо. Радвам се, че можем да ви помогнем. Време е да започнем да работим заедно.

Хънтър се загледа в тавана.

Лор взе да се рови в саксията на едно голямо растение, което приличаше на палма.

— Е, добре. — Серина плесна с ръце. — Ние тръгваме.

— Няма да се бавим повече от час — рече Лор и по някаква причина това прозвуча като предупреждение. Че какво можехме да сторим? Да пренаредим цветята?

Те излязоха и тримата останахме сами в къщата. Арчър пръв изрече онова, което всички си мислехме.

— Не мога да повярвам, че ни оставиха тук.

Ухилих се.

— Ще ми се да пренаредим стаите. — Огледах красиво подредения хол. — Струва ми се, че Лор ще оцени усилията ни.

— Недей — рече Кити и присви очи. — Арумианците и луксианците са НДВ, но тези постъпиха мило.

— НДВ? — скъсих вежди аз.

— Най-Добри Врагове — отвърна тя и сви рамене. — Както и да е, да се държим и ние мило с тях. Ще ни бъде по-приятно.

— Особено ако никой от тях не се хвърли да те целува — подметна Арчър.

Кити прибра косата си на опашка, погледна го укорително, а от мен заструи огнена топлина.

— Трябва ли да ми напомняш?

Той се ухили, а аз исках да го цапардосам. Обзе ме гняв и бях готов да натроша нещо, проклетата основа се държеше безсрамно.

— Отивам да внеса багажа — предложи той.

Изгледах го кръвнишки.

— Да, така ще е най-добре.

Той излезе от стаята, а Кити дойде при мен. Без да каже дума, сложи ръце на гърдите ми, протегна се и ме целуна нежно. Яростта ми се изпари на мига.

Притиснах се до нея, вплетох пръсти в косата й, а тя отново ме целуна. Вкусът й отново ме отнесе; захапах леко долната й устна и тя простена.

Арчър се покашля.

— Ама вие пак ли?

Бавно се отдръпнах и го изгледах свирепо. Тя притисна лице до гърдите ми.

— Няма ли къде да идеш?

— Ами не знам. А вие? Какво ще кажете за една от спалните горе? Имат си врати и всичко останало? Хей! Това би било…

С Арчър го усетихме едновременно. Сетивата ми се изостриха и ме обзе странно чувство. Отдръпнах се от Кити и изругах тихо.

— Какво има? — попита тя.

Арчър се обърна към вратата и пусна саковете.

— Тук има луксианци.

— Не — възкликна тя и си пое дъх. — Дали са дружелюбни…

Големият прозорец на хола се пръсна. Парченцата стъкло и пластмаса се превърнаха в малки, но убийствени снаряди. Кити се наведе, вдигна ръце, за да предпази лицето си, а аз минах напред и призовах Извора, за да отблъсна взрива от остри парчета.

Падаха на сантиметри от нас.

— Мисля, че това е отговорът, Кити.

Тя се надигна със стиснати юмруци.

— По дяволите. Исках само да си взема душ, да дремна и да хапна нещо!

Арчър плъзна поглед към нея.

— Е, струва ми се, че това…

През прозореца влезе луксианец — неясен силует от ярка светлина. Аз се втурнах напред, блъснах се в него и в същото време се трансформирах. Двамата се стоварихме в едно кресло. Краката му поддадоха под тежестта ни. Разкъсахме облегалката и пълнежът се разлетя във въздуха. Палмата също бе пометена.

Паднахме на пода. Аз се отдръпнах назад и ударих луксианеца в гърдите, отприщих Извора с мощен удар в сърцето на кучия син, изпичайки го отвътре.

Светлината отслабна, а аз станах и се обърнах. Колко са?

Не знам. Кити пое към антрето.

Върнах се в човешкото си тяло и я настигнах. В следващата секунда външната врата излетя от пантите и се заби в отсрещната стена.

Разбрах, преди да погледна.

На прага в човешкия си облик стоеше сестра ми. Огледа ни и се усмихна зловещо.

— Пипнах ви.

* * *

Ди приличаше на богиня на отмъщението, сякаш излязла от книгите, които обичах да чета. Стоеше, разкрачила широко стройните си крака, изпънала назад рамене. Слънцето грееше откъм гърба й и образуваше ореол около тялото й. Очите й светеха в бяло, бе освирепяла.

Добре. Може би съм чела твърде много книги, но тя наистина бе готова да ни убие.

Арчър тръгна напред.

— Ди…

Тя вдигна ръка. Арчър избегна удара, но остана закован на мястото си. Последва мълния от Извора и го запрати на пода.

О, Ди не си играеше.

Обърна се към нас и небрежно, сякаш нищо не се бе случило, влезе в къщата. Зад нея видях още луксианци.

Нещата не отиваха на добре.

— Сключил си съюз с арумианците? — Ди цъкна и хвърли бърз поглед на Арчър, който се опитваше да стане. — Колко ниско си паднал, братко.

Деймън пристъпи напред.

— Ди…

Тя се нахвърли отгоре му. Сърцето ми заседна в гърлото. Деймън я хвана за рамото и толкоз. Не направи нищо повече. Тя се възползва и заби ръка в гърдите му. Деймън се отдръпна в последната секунда, за да избегне удара в сърцето. Но пое друг силен удар. Извиках, когато се свлече на земята, а сестра му го яхна.

В този момент разбрах, че тя или ще го нарани сериозно, или дори убие, ако той не я спре, както бе сторил с луксианеца преди малко.

Арчър се бе заел с друг луксианец и аз се спуснах напред, взела решение.

Деймън щеше да ме намрази, ако убиех сестра му, но аз предпочитах да презира мен, отколкото себе си.

Сграбчих я за дългата коса и я дръпнах от Деймън. Тя падна с разперени ръце и крака. Погледна нагоре — очите й светеха като диаманти.

— Ди, не бива да постъпваш така — казах. — Ти… не искаш…

Тя скочи. Дори не сгъна колената си, а се изстреля направо на крака.

— О, не можеш да си представиш колко много искам.

После замахна и ме удари в лицето. Аз се строполих, силна болка ме прониза в челюстта и се спусна надолу по врата. Примигнах, за да пропъдя бликналите сълзи, и я погледнах.

— Беше прекрасно — рече тя, готова за атака. — Трябва пак да го направя.

Битката кипеше като в „Донки Конг“.

Станах, но съвсем не грациозно като Ди. Зад нея, докато Деймън се надигаше, влезе още един луксианец. Двамата се вкопчиха един в друг, а аз забих юмрук в челюстта на Ди.

Главата й отскочи назад, а черните й букли се разлетяха на всички страни като змиите на Медуза. Ръката ме заболя, но нямах време да обръщам внимание на болката.

Ди се нахвърли върху мен, сграбчи опашката ми и я дръпна с все сила. Огнена болка мина по гърба ми и аз забих пръсти в ръцете й. Тя не ме пусна и едва не ми откъсна главата.

Време беше за мръсни номера.

Хванах ръцете й и я ритнах с коляно в слабините.

Ди изкрещя и ме пусна. Преви се на две, а аз сграбчих косата й и пак я праснах с коляно, но този път в лицето. Тя се срина на пода, а аз отстъпих назад, като се олюлявах и дишах тежко.

— Моля те — извиках. — Това не си ти, Ди. Каквото и да е, но не си ти…

Тя отново беше на крака и ме зашлеви с все сила. Завъртях се в кръг. Майчице, заболя ме.

Удари ме в гърба, събори ме и стисна в желязна хватка гърлото ми.

Задъхах се, борейки се за глътка въздух.

Тренировките в Дедал си казаха думата за пореден път. Хванах ръката й и се хвърлих с цялата си тежест напред. Тя се преметна през рамото ми и се стовари по гръб.

Изкрещя нещо гневно, чийто смисъл не разбрах, но едва се удържах да не й избода очите с парче стъкло.

— Ние сме приятелки — казах, докато се опитваше да стане. — Забрави ли? Ние сме най-добри приятелки, Ди.

— Ти си тъпо човешко същество. — Синкавочервена кръв се стичаше от устната й. — И нищо повече. Крехко, безполезно същество, което лесно кърви.

— Боже. Ти ме изкара мъгъл.

Тя ме изгледа кръвнишки.

Отстъпих назад, като я държах под око. Моментът изобщо не беше подходящ за препратки към Хари Потър.

— Заедно посадихме цветя, а ти взимаше книги от мен, които така и не ми върна. Ти накара Деймън да говори с мен и да се държи внимателно… ти скри ключовете му. Ти…

Тя ме блъсна и впи пръсти в косата ми.

Женският бой бе в разгара си.

Въргаляхме се по пода, всяка стискаше другата за косата. За миг успях да надделея.

— Прекарвахме заедно Хелоуин и гледахме тъпи филми. Заедно се бихме срещу Барук…

Ди ме преметна и скъса яката на пуловера ми.

— Това сега няма значение. — Хвана ме за раменете и така ме отнесе, че за миг ме зашемети.

Но и това не й беше достатъчно.

Вдигна ме, изкрещя и в следващата секунда полетях във въздуха. Ударих се в стената. Мазилката се изрони. Разхвърча се бяла прах, а сетне се намерих в съседната стая, прелетях през облегалката на дивана и се строполих на пода.

Тази… кучка! Беше ме метнала през стената!

Лежах, без да помръдна, взирах се в тавана и примигвах, за да пропъдя звездите пред очите си. Ушите ми звъняха. Помъчих се да се обърна на една страна.

Ди се шмугна през дупката, широка колкото мен — а това си беше доста. Мили боже, това момиче нямаше да се откаже.

Станах, като се подпирах на треперещите си ръце. Дишах въпреки изгарящата болка в гърба и ребрата. Сигурно всичките ми кости бяха потрошени.

Тя се приземи, спусна се върху мен, готова да ме довърши. В последната секунда успях да й се изплъзна и тя се удари в масата. Стъклото се пръсна.

Този път тя се взираше зашеметена в тавана и едва дишаше. Не й дадох шанс да се съвземе.

Яхнах я, коленете ми се забиха в парчетата стъкло. Притиснах я здраво за раменете.

— Ние сме най-добрите приятелки — опитах отново, защото не знаех какво друго да правя. — Ти избра моето измислено име от една от любимите ми книги. Ти даде на Деймън новото му име. — Разтърсих я, а главата й се залюля. — Представяше си Арчър гол и искаше да прекараш една прекрасна нощ с него. — Успя да ме удари в лицето. Изръмжах. — Минали сме през много изпитания, но винаги заедно, даже след смъртта на Адам.

Тя полудя, заприлича на демон, излязъл от кошмар, взе да блъска, да се мята, да рита, да драска.

— Ти и Адам се опитахте да ме спасите — изкрещях аз и я затиснах още по-силно, опитвайки се да избегна вършеещите й ръце, които ме удряха през лицето и по гърдите. — Помниш ли кой беше Адам?

— Да! — изпищя тя. — Помня го! И помня…

— Че умря заради мен? — Цялото тяло ме болеше, усещах, че кървя, но трябваше да пробия преградата. — Аз бях виновна. Знам! И никога няма да си простя за това, което смъртта му ти причини. Но ние преодоляхме това изпитание, защото ти си ми като сестра.

Ди замръзна, бе впила пръсти в дрехата ми, сякаш се канеше да я разкъса. Не бих се изненадала.

— Мислиш ли, че той щеше да е като теб сега? Адам обичаше всички и щеше да намрази тази война, щеше да намрази смъртта, която неговата раса сее сред невинни хора. — Видях как бяла светлина заструи от зелените й очи. — Той щеше да намрази това, в което си се превърнала. Не можеш ли да прогледнеш? Ти си по-добра от тях. Ти си…

Ди отметна глава назад и изпищя, изпищя, като че я наръгах с нож. Пуснах я и вдигнах ръце. Тя потрепери под мен и стисна очи. Останахме неподвижни за секунди, а сетне тя отново изпищя болезнено, сякаш наистина умираше.

— Съжалявам — прошепна Ди и крехкото й тяло потръпна. Взирах се в нея, опитвах се да осмисля думата, а в следващия миг красивото й лице се сгърчи и едри сълзи рукнаха от очите й. — Много съжалявам.