Дженифър Л. Арментраут
Отпор (20)

Деймън

Когато и последният луксианец се срина на пода, се огледах за Кити и Ди. В стената зееше огромна дупка, разкривайки дървените подпори, които също бяха полуразрушени.

Бяха минали през стената.

— Мили боже. — Прималя ми. Прекрачих мъртвия луксианец и хукнах към вратата, която водеше в съседната стая.

Не спирах да си повтарям, че и двете трябва да са живи, защото бих почувствал, ако едната или другата е смъртно ранена. Но това не успокои разтуптяното ми сърце, нито ужаса, който ме смразяваше.

Арчър стоеше пред стаята, дишаше учестено. Не каза нищо, когато минах край него и спрях толкова рязко, че едва не паднах. В стаята цареше безпорядък — канапето беше счупено, телевизорът — също, по пода имаше парчета от изпотрошени вази. Килимът бе осеян с пръст и отронени цветчета.

Отчаян огледах стаята и от това, което видях, ми се подкосиха краката.

Ди лежеше върху счупената масичка за кафе, а Кити беше върху нея. Не помръдваха. И аз замръзнах на място. Тогава чух нечовешки вой. Вой на съсипан човек.

Косата на Кити бе разпиляна. Тя вдигна глава и потрепери, а после се измести встрани и бавно се изправи на крака. Отстъпи назад и прекара треперещи ръце по разрошената си коса. Погледна ме с широко отворени очи. От носа и устата й течеше кръв, а всеки път, щом издишаше, гърдите й хриптяха.

Тръгнах към нея, но спрях. Обърнах поглед към сестра си. Беше се обърнала на една страна и се бе свила на кравай. Воят… воят идваше от нея.

— Ди? — Гласът ми изневери.

— Съжалявам — рече тя. Беше проснала ръце над главата си. — Толкова много съжалявам. — Не спираше да повтаря между риданията.

Приближих се. При всяка крачка стъклата хрущяха под краката ми. Коленичих до нея и нежно докоснах с ръка рамото, което се тресеше от плач.

— Ди, ти ли си?

Тя хлипаше безутешно, а в съзнанието ми се блъскаха мисли, несвързани, неизречени думи, чието значение не можех да сбъркам.

Незнайно как връзката с луксианците бе прекъсната. Не го проумявах, но това нямаше значение.

Вдигнах я, облегнах се назад и я притеглих към себе си, а тя се сгуши в мен, както правеше като малка. Държах я в прегръдките си и внимателно махах парчетата стъкло, които се бяха забили в косата и дрехите й.

— Божичко, Ди… — Притиснах я по-силно. — За малко не ме уби, знаеш ли?

Тя трепереше и стискаше до болка ръката ми.

— Не знам какво стана. Те се появиха и аз мислех само за това, което искаха.

— Знам. — Затворих очи и я погалих по гърба. — Всичко е наред. Всичко е наред.

Ди не ме чуваше.

— Ти не знаеш какви неща извърших, нито какво минаваше през ума ми; причиняваха на хората ужасни неща, а аз подкрепях безобразията им.

Всъщност, знаех. Или поне донякъде, когато бях край нея. Видях я да върши какво ли не и се опитвах да не забелязвам, защото знаех, че не тя е виновна.

Повтарях, че вече няма значение, че вече всичко е в миналото. Тя плачеше, смяташе, че е зла и жестока, измъчваше я чувство за вина.

— Те са виновни, а не ти. Ако някога си ми вярвала, повярвай ми и сега. — Не спирах да я прегръщам, да говоря, опитвайки се да я утеша. — Не си зла и никога не си била.

Дълго стояхме сред изпочупените вещи. В стаята притъмня. Най-сетне Ди се успокои.

— Кити беше — каза тя. — Кити прекъсна връзката. Исках да я убия. О, боже. Деймън, наистина исках да я убия…

— И после?

— Докато се биехме, тя ме накара да си спомня какво е било… преди те да се появят. — Ди се отдръпна. Миглите й бяха мокри от сълзи. — Припомни ми Адам. — Дъхът й секна, когато изрече името му. — Говореше за него и аз си спомних не само болката и гнева. Изведнъж се вгледах в нея и спрях да ги чувам. Мислите ми… отново бяха само мои.

Затворих очи за миг и си обещах да благодаря на Кити.

Когато се уверих, че Ди е добре и не е сериозно наранена, се огледах наоколо. Арчър и Кити бяха излезли, без да разбера. Помогнах й да стане на крака.

— Как си?

Ди избърса сълзите и кръвта — яркочервена кръв, която не беше нейната. Сърцето ми затуптя лудо.

— Добре съм, но Кити… Бихме се ожесточено. Боже, сигурно сега ме мрази.

— Не, не те мрази. Иначе нямаше да ти помогне. Кити те обича като сестра. Ди. Всъщност вече ти е като сестра.

Ди ме погледна и сбърчи носле.

— Звучи странно, като знам в какви отношения сте двамата.

Засмях се. Беше хубаво да бъда отново до сестра си и да се смеем заедно.

— С Кити се оженихме.

Ди се втрещи.

— Какво?

— Е, не съвсем, защото използвахме фалшивите си лични карти. — Тя ме фрасна по ръката. — Какво беше това?

— Оженили сте се, без да ми кажете? — Тропна с крак, а в очите й блеснаха огнени искри. — Не биваше да го правите! Трябваше да присъствам! — Тя се завъртя. — Къде е Кити? Ще я набия още веднъж.

— Уха! — Засмях се я хванах за ръка. — Почакай, докато се уверим, че е добре.

— Да, така е по-разумно. — Тя се хвърли на врата ми и ме притисна до себе си. Устните й трепнаха и се разтвориха в лека усмивка, не онази студената, от която потръпвах.

— Това е прекрасно — прошепна и се отдръпна. — Много се радвам за вас, за нея. Но пак ще я набия. След като се уверим, че е добре. О, боже. — Лицето й помръкна. — Ами ако тя…?

— Всичко ще бъде наред — отвърнах и двамата се запътихме към хола.

Арчър стоеше с широко отворени очи, блед като платно. Бе разтърсен из основи. За пръв път го виждах толкова мрачен и унил.

— Тя е отвън — измърмори той. Втренчи поглед в Ди, която също го зяпаше. Приличаха на хора, които се срещат за пръв път в живота си. По дяволите. — Добре е.

— Върви при нея — каза Ди.

Явно бе забравила намеренията си. Сдържах се да предупредя Арчър да… ами да внимава, но на излизане се обърнах и като ги видях заедно кръвта закипя във вените ми.

Двамата стояха, допрели пръстите на краката си. Арчър я галеше по лицето и се взираше в очите й. Трогателен миг. Още малко щях да се отдам на любовни сонети. Както и да е, разбрах едно — Ди се нуждаеше от Арчър и нямах право да й го отнема. Та нали и аз имах своята Кити?

Въздъхнах и се отправих към входната врата, но когато я видях, се хванах за главата. Лор и Хънтър здравата щяха да се ядосат.

Кити седеше на най-горното стъпало. Застанах пред нея и тя бавно вдигна глава. Сивите й очи срещнаха моите, сърцето ми се сви от мъка.

— Тя е добре. — Това не беше въпрос.

Кимнах и клекнах до нея.

— Благодарение на теб.

Тя поклати глава.

— Така е. Разказа ми какво си направила. Кити, могла е да те убие.

— Знам, но… не исках ти да се биеш с нея, да правиш невъзможен избор и цял живот да съжаляваш, ако…

Обичах я повече, отколкото смятах, че е възможно. Сложих ръце на колената й, приведох се и притиснах устни към челото й.

— Благодаря ти. Може би само благодаря не е достатъчно, но засега е най-доброто.

— Няма нужда да ми благодариш. — Кити опря челото си в моето и прошепна: — Обичам те.

Седнах до нея. Щеше ми се да я прегърна, но се въздържах, защото знаех, че я боли.

— Къде?

Тя разбра какво питам.

— Добре съм, нищо ми няма.

— Хайде, виждам, че те боли. Ще те излекувам. Не се противи.

Тя ме изгледа, сетне ми се изплези. Разсмях се.

— Навсякъде, особено в ребрата. Тя ме метна през стената.

Гневът ми припламна, но знаех, че Ди не е била на себе си, така че се въздържах. Докоснах я внимателно и започнах да я лекувам.

— Трябва да те възстановя напълно, защото Ди иска да те набие още веднъж.

Кити се сепна.

— Защо?

— Спокойно. Казах й, че сме се оженили. Тя се радва, ядоса се, само че не сме я поканили.

— О! — Кити се разсмя, но болката я прониза. — Зарадва се, така ли? Значи няма нищо против?

— Разбира се. — Топлината ми проникна в тялото на Кити. Тя затвори очи и отпусна глава на рамото ми. Харесваше ми да стоим така. Караше ме да се чувствам жив и приятно замаян. — Всъщност тръпнеше от вълнение, но само да разбере, че ще правим голяма сватба, боят няма да ти се размине.

Тя се засмя тихо. Вдигнах ръка и взех в длани лицето й. Скоро от синините нямаше и помен.

— Сега е с Арчър вътре.

— Той е добро момче — въздъхна Кити.

— Арчър е основа.

Тя завъртя очи.

— Може да е основа, но я обича, Деймън. През цялото време се тревожеше за нея.

Хм.

— Знаеш, че ще се грижи за нея. И ще се отнася добре с нея, така че…

— Няма да се меся. Знам, че Ди се нуждае от него, особено сега… Е, много й се събра.

Кити ме погледна и се усмихна. Кръвта по брадичката й не я загрозяваше. Прокарах палец по засъхналата струйка и я изтрих.

— Деймън, гордея се с теб.

— Не се хаби, изобщо не го харесвам.

— А знаеш ли какво си мисля? — Тя сниши глас, сякаш ми прошепваше тайна. — Мисля си, че харесваш Арчър, но просто не искаш да си признаеш. Скоро ще станете добри приятели.

— Как ли пък не — изсумтях аз.

Кити отново се засмя. После настана мълчание. Огледах лицето й, исках да я целуна, но хрущенето на гуми по алеята ме възпря. Беше колата на Лор.

— Леле — измърморих аз. Кити изпъна гръб.

— Съсипахме му къщата.

— Не беше по наша вина. Той ще разбере — казах и слязох по стълбите. Исках да съм готов за реакцията му.

Лор паркира до експлоръра. Хънтър и Серина слязоха с торби в ръка. Заобиколиха верандата и щом видяха вратата, спряха на място.

Хънтър ме изгледа.

— Какво е това?

— Ами… — подех бавно.

Хънтър въздъхна и се обърна към брат си. Лор вече бе видял зеещия вход и изпотрошените прозорци, но стоеше като закован.

— Имахме проблем — подхвана Кити.

— Какво сте направили с къщата ми? — попита Лор. — Оставихме ви сами за час. Само за един час.

Ако си мислеше, че това е всичко, грешеше. И през ум не му минаваше какво го чака вътре. В следващия момент той се втурна по стъпалата. Прегърнах Кити през кръста и го последвахме.

— По дяволите… — гласът на Лор заглъхна.

Хънтър подсвирна, наслаждавайки се на гледката.

— Брей, впечатляващо.

Подсмихнах се, но бях достатъчно умен, за да прикрия усмивката си, когато Лор се обърна към нас.

— Някой трябва да почисти тук, но това няма да съм аз.

Явно приемаше спокойно положението, но и вероятно не му беше за първи път — нали бяха арумианци — да заварва дома си в такъв вид.

Надникнах зад Хънтър и огледах стаята, където оставих Ди, но от двамата с Арчър нямаше и следа. Хвърлих поглед към стълбището. Присвих очи. Стараех се да бъда отворен и да проявявам разбиране, но да му мислят, ако си бяха затътрили задниците горе. Неочакваният прелом в убежденията ми бе нов за мен и не се простираше толкова надалеч.

Хънтър остави покупките на пода, като внимаваше за парчетата стъкло. Загледа едно от телата.

— Голяма каша.

Серина се притисна до него и огледа пораженията.

— Фактът, че не съм чак толкова смутена от гледката, всъщност ме смущава повече.

На лицето на Кити грейна усмивка.

— Чувството ми е познато — каза тя.

Докато си бъбрехме приятелски. Ди и Арчър се появиха откъм кухнята. Облекчението ми, че не са се качили горе, за да се изчукат набързо, не трая дълго.

Лицето на сестра ми беше бледо. Тя понечи да каже нещо, но съзря Хънтър и Лор. Втренчи се в тях с широко отворени очи.

Арчър я прегърна през раменете.

— Нали ти казах, че арумианците ни съдействат.

— Знам, но едно е да го чуя, друго е да го видя със собствените си очи — отвърна тя.

Лор се намръщи и скръсти ръце.

— Разрушили сте къщата ми.

Ди се изчерви.

— Съжалявам. Наистина съжалявам! Къщата е красива и освен това много харесах цветята, но…

— Той разбра — прекъснах я аз, преди да стане прекалено словоохотлива. — Какво обсъждахте в кухнята?

Тя хвърли поглед към Арчър, а след това изплю камъчето. На един дъх.

— Това е дело на Етан — той е в основата и всички в колонията знаят. Работил е с някакъв сенатор и група луксианци в Пенсилвания. Смята, че ако завладеят столицата, останалото е тяхно. Иска теб и Доусън, все едно живи или мъртви.

Етан Смит.

Старейшината.

Когато се запозна с Кити я изгледа с едва прикрита неприязън. Не харесваше човешките същества, ограничаваше контактите си с тях. Аз подозирах, че Етан е основа, но все пак новината ме разтърси. Значи луксианците, сред които бяхме отраснали, от години са работили за заличаване на човечеството. Точно под носа ни от самото начало.

— Знаем кой е сенаторът — рече Серина видимо бледа.

— Това няма значение — обади се Хънтър със суров глас. — Защото благодарение на мен той вече не е проблем.

— Но защо? — попита Кити. — Знаеш ли защо Етан е сторил това?

Хънтър изсумтя.

— Стремежът към власт е в кръвта на луксианците.

Стрелнах го с поглед.

— Не знам — каза Ди, вплела пръсти в косата си. — Останах с впечатлението, че има нещо повече.

— По дяволите… — Отпуснах ръце и се загледах в тавана.

— Арчър ми каза за арумианците. — В гласа й долавях въодушевление. — Деймън, абсолютно си прав. Новодошлите луксианци не са се били с арумианците. Ще изтребят тези копелета като нищо.

Арчър вдигна вежди.

— Но Етан може да се бие, нали? — Кити се взираше в кецовете си с изопнато лице. — Луксианците у дома и онези в Пенсилвания знаят как да надвият арумианците… но когато усетят, че са наблизо, ще…

— Ще избягат — довърши Лор вместо нея.

Тя затвори очи и отпусна рамене. Даваше си сметка какво ще стане.

— Ще се скрият.

Нашият перфектен план да използваме арумианците вече не беше толкова перфектен. В него зееше огромна дупка.

Хънтър се огледа.

— Ако питате мен, бих ви посъветвал да не чакате Лото да стигне до луксианците. Убийте Етан, преди да се усетят какво става. Защото ако той е толкова ловък и хитър, колкото твърдите, ще изчезне веднага, щом стане напечено. И тогава какво? Лото и хората му ще премахнат повечето луксианци, но ако Етан остане жив, усилията ви ще отидат на вятъра.

Арчър кимна.

— Все едно сме сложили лепенка на огнестрелна рана с надеждата, че сама ще заздравее.

Той имаше право — и двамата имаха право. Погледнах Кити и очите ни се срещнаха.

— Не сме се договаряли да погнем и Етан — казах й аз и пет пари не давах какво си мислят останалите. Интересувах се единствено какво мисли тя. — Трябваше да си осигурим армията на арумианците, а след това сме свободни — можем да отидем, където поискаме. Знаеш какво ни обеща Итън. Не сме длъжни да продължаваме.

Тя разтвори устни:

— Знам.

— Но…

Кити си пое дъх и изпъна рамене.

— Не сме длъжни. Но ако Етан избяга, преди да стигнат при него, с нас е свършено. Знаеш ли какво? Да приключим с тази работа веднъж завинаги.