Дженифър Л. Арментраут
Отпор (7)

Кейти

Влязох в стаята, увита с кърпа. Деймън седеше на леглото, беше пуснал телевизора.

Присви очи и ме огледа от мократа ми коса до върха на вече чистите ми крака.

— Ехо — каза, сякаш забрави, че дават новини по един от световните канали. Не бях гледала новини, откакто излязох от бунгалото.

— Ела тук. — Протегна ръка.

Стаята изглеждаше, както преди да влезем тук със Сади. Единствено завесите и столът бяха останали на пода. Чаршафите и завивките бяха на мястото си.

Хванах кърпата за възела и с леки стъпки отидох до леглото. Понечих да седна до него, но той обви ръка около кръста ми и ме взе в скута си. В стаята беше хладно, но топлината от тялото му незабавно премина в мен. Деймън беше като електрическо одеяло.

На екрана говорителят гледаше сериозно в камерата и говореше. Най-отгоре течеше предаване на живо от Лос Анджелис. Кадрите, заснети явно от хеликоптер, който кръжеше над бедстващия град, показваха димящи сгради, задръствания по най-големите магистрали и улици, пълни с народ. Положението не вещаеше нищо добро. След това на малкия екран вдясно тръгна предаване на живо от Ню Йорк със същата информация.

— Според някои източници първоначалното нападение е започнало в Лас Вегас. Опитваме се да получим потвърждение на изявлението. — Умората бе сложила своя отпечатък на лицето на говорителя, усещаше се и в тона му. — Мнозина вече смятат, че метеоритният дъжд отпреди три дни всъщност не е… — Той прочисти гърлото си и явно положи усилие да произнесе следващите думи. — Всъщност това са били извънземни, атакували нашата планета.

— Май се притесни при думата „извънземни“ — сухо подхвърли Деймън.

Кимнах. Мъжът като че не успяваше да повярва, че току-що е изрекъл това по националната телевизия. Той хвърли поглед на листовете пред себе си и поклати глава.

— Все още очакваме доктор Капур да ни съобщи подробности относно… анатомията на случващото се и вероятността за заключителната част на инвазията, но засега знаем, че след периода на затишие — мъжът погледна в екрана с изопнато лице — е започнала стратегическа, планирана атака в големите градове по света. Няма конкретни данни, но очакваме в тези райони и близките градове броят на жертвите да бъде значителен.

Потреперих от ужас. Въпреки че бях, каквото бях, и през изминалата година пред очите ми се разиграха много събития, случващото се бе с такива мащаби, че не можех да го проумея. Не само моят свят се бе променил. Светът на всички хора беше друг.

Деймън ме притисна до себе си, докато следеше новините. Не каза нищо, защото това бе един от онези мигове, когато липсваха точните думи, за да опишат чувствата и на двама ни.

Мъжът по телевизията стисна листовете хартия и продължи.

— Знаем, че атаките срещу градовете са продължили няколко часа, но след това… тази извънземна форма на живот не е била забелязана никъде.

Хвърлих поглед към Деймън и видях как на лицето му потрепна мускул. Предполагах защо никой не бе видял луксианците. Те вече не бяха в собствените си тела.

— Освен това дочухме за едно много опасно и смущаващо явление. Думите не ми достигат да го опиша, но ако все още не сте гледали този запис, предупреждавам ви, че той не е подходящ за деца. — Мъжът погледна встрани и кимна. — Този материал ни бе изпратен от зрител в околностите на Маями, Флорида. Смятаме, че кадрите са заснети с телефон по време на нападенията вчера.

На екрана вдясно се появи нестабилна картина, която след миг изпълни целия екран. Гледах с широко отворени очи.

Личеше, че който и да снимаше, се бе скрил зад кола, преобърната на една страна. Един ярко светещ луксианец приближи спокойно към мъж на около двадесет години. Движенията на луксианеца бяха плавни, сякаш бе направен от вода. Той приклещи младежа до изоставен градски автобус. На лицето на нещастника се изписа ужас, луксианецът се хвърли напред и допря ярко искрящата си ръка в гърдите му.

Знаех какво ще последва.

— О, мили боже! О, боже! — повтаряше безспир човекът, който снимаше, а в това време луксианецът бързо асимилира ДНК-то на жертвата си и прие външния му вид. От момчето остана само суха, набръчкана обвивка.

Картината започна да подскача още повече и стана ясно, че човекът тича с всички сили по-далеч от онова, което бе видял.

Когато записът свърши, говорителят сякаш се бе състарил с десет години.

— Все още очакваме пресконференцията на президента на САЩ, но междувременно се заговори, че много правителствени лица ще дадат изявления в обсадените градове по-късно през деня.

— Как го правят? — попитах аз.

Деймън веднага разбра какво го питам.

— Когато тримата пристигнахме, бяхме прибрани от хората на Дедал и започна асимилацията ни… — той плъзна пръсти по ръцете ми и хвана студените ми длани. — За известно време ни оставиха при един човек. Отне ни месеци наред, но когато накрая преминахме в човешки образ, ние притежавахме неговите характеристики — тъмната коса, цвета на кожата, чертите на лицето. Той беше нещо като заместител, но доколкото знам, не го убихме. Щом с Матю и семейство Томпсън се изнесохме, повече не го видяхме.

Деймън никога не бе навлизал в такива подробности. Опитах се да си представя как трите извънземни деца асимилират човек в продължение на няколко месеца. Как, за бога, Дедал са накарали някого доброволно да участва в това начинание?

— Значи тези луксианци правят същото като вас, но много бързо?

Той кимна.

— Те правят точно онова, на което ни учеха. — Той се наведе и ме целуна. — Много странно. Те знаят прекалено много за същества, които не са били тук, но има и куп неща, които не знаят. Някой или нещо е работило за тях оттук.

— Сади?

Той повдигна вежди.

— Нямах предвид само нея, но не си ли забелязал? Тя не се движи и не говори като останалите луксианци — обясних аз. — Държи се по-скоро като човек. Мисля, че е живяла тук.

Лицето на Деймън помръкна.

— Не съм забелязал, но се старая да стоя настрани от нея. Доста е докачлива.

У мен пламна гняв.

— Никак не я харесвам.

— Знам. — Той ме целуна по бузата и нежно ме премести на леглото. Станах, но се олюлях и Деймън ме изгледа загрижено. — Трябва да си починеш. Остават няколко часа до изгрев-слънце и до началото на пресконференцията.

Скръстих ръце над кърпата.

— Той защо иска и ние да присъстваме?

— Не знам, нямам обяснение. Роланд казва, че не може да ме разгадае, но и аз не мога да го разгадая. — Деймън се пресегна зад гърба си и взе една дълга риза. — Успях да намеря само това, ще ти послужи вместо пижама.

Ризата беше мъжка и аз се постарах да не мисля откъде се е взела. Взех я и я навлякох през главата си. Свалих кърпата, а ризата стигна почти до коленете ми.

— Ще остана при теб. — Той стана и хвърли поглед към вратата. — Мисля, че няма да събудя подозрения.

Естествено, след като всички смятаха, че с Деймън се скъсваме от чукане. Страните ми пламнаха, при все че беше глупаво да се чувствам неудобно, но ми се струваше, че луксианците гледат на мен само като на негова собственост.

Тази мисъл ме накара да се почувствам зле в собствената си кожа и ми се повдигна. Деймън отиде да провери вратата и прозорците, макар и двамата да знаехме, че е безсмислено да ги залоства. Сетне изключи телевизора и след миг леглото зад мен хлътна под тежестта му. Уви ръка около кръста ми и ме притегли до себе си. Приглади косата ми зад ухото, дъхът му затопли слепоочието ми. Докосна леко кожата ми с устни и аз затворих очи.

— Изпадали сме и в по-лошо положение — прошепна ми. — Ще се измъкнем на всяка цена.

Но дали наистина беше така? Когато хората на Дедал бяха по петите ни, поне знаехме, че ни искат живи. Живи, за да вършим ужасни неща, но това все пак беше по-добре. Колкото до луксианците, дълбоко в себе си бях убедена, че пет пари не дават дали ще осъмнем живи утре.

Деймън също знаеше това.

— Трябва да се измъкнем оттук. — Загледах се в тъмнината. — Утре, когато ни изведат от къщата, ще имаме идеална възможност да го сторим.

Деймън не отвърна и след минута-две аз стиснах очи. Утре беше единственият ни шанс да се измъкнем, но на пътя ни имаше огромна пречка, едно същество, което щеше да направи бягството ни невъзможно.

И това беше Ди.

Деймън

Доусън стоеше като на тръни, както аз се чувствах, докато дебнех пред стаята, в която спеше Кити. Не се изненадах, че е дошъл при мен в ранните часове на утрото, когато повечето луксианци спяха, спокойни, че никой няма да им навреди.

Открай време хората ме смятаха за арогантен, но, ей богу, тези луксианци от нищо не се бояха.

Още първата сутрин с Доусън обсъдихме как да ги елиминираме, докато спят, щом разбрахме, че те напълно изключват нощем, но трябваше да сме нащрек. Нямаше проблем да премахнем неколцина, но в къщата имаше двайсетина луксианци, а освен това щяхме да рискуваме не само собствения си живот.

— Как е тя? — тихо попита Доусън и посочи вратата.

— Най-сетне заспа. — Облегнах се на стената, като държах под око дъното на коридора. На този етаж не спеше никой, даже и Ди, но все пак бях готов да реагирам.

— Съжалявам. Тя разбира защо, нали? — Доусън прокара ръка през косата си и лицето му помръкна. — Аз й дължа всичко и…

— Разбира. — Въздъхнах. — А знаеш ли защо е отишла с Арчър в супермаркета? За да купят разни неща за Бет.

Кръвта се оттегли от лицето му.

— Бет е повръщала, чувствала се е зле и не знам дали това е нормално или не. — Спомних си онези дяволски деца в Зона 51, но моментът не беше подходящ да питам Доусън дали знае за тях и да го плаша допълнително. — И Кити не знае.

Той стисна очи и изпъшка.

— Знам, че не може да тръгнем без Ди, но…

Питах се обаче дали Доусън може да изкара дълго без Бет — момичето, което обичаше, момичето, което носеше детето му в утробата си? Момичето, което сега повече от всякога се нуждаеше от него?

А колко можех да чакам аз?

Преди появата на Кити, бях готов да стоя тук неотлъчно, за да открия кой ръководи луксианците и как планира решителната офанзива, защото знаех, че Кити е в безопасност с Люк и Арчър. Ужасявах се, че не съм до нея, това ме докарваше до лудост и дори не можех да си мисля за нея от страх, че ще уловят мислите ми.

А сега?

Да вървят по дяволите луксианците.

Да върви по дяволите човечеството.

Исках да измъкна Кити оттук. Всяка клетка от съществото ми жадуваше да я държа под крилото си, да се грижа за нея, макар да знаех, че тя може да се справи и сама, но въпреки това исках да я изведа от това зловещо място. По дяволите, щях дори да я увия във фолио с въздушни мехурчета, ако това не беше прекалено неудобно, но имах ужасния навик да пукам проклетите неща, докато не остане нито едно.

Исках да я измъкна, но не можех. Как да потеглим без Ди? Трябваше да я изтръгнем от влиянието, което луксианците имаха над нея, но никой от нас не знаеше къде е вълшебният ключ. А и къде щяхме да избягаме с Кити? Какво бъдеще очакваше Доусън, Бетани и… тяхното дете?

Нямах отговор.

След като казах на Доусън за проблемите на Бет, тъмни сенки се появиха под очите му и се питах дали не трябваше да си мълча по въпроса.

Прегърнах брат си, гледахме се в очите, страх и безпокойство стягаха гърдите ми. Откакто научих, че ще доведат Кити в къщата, нямах покой. Знаех, че и Доусън се чувства така.

Той се отдръпна и потрепери.

— Няма да мога да чакам дълго.

Ясно, скоро щеше да хукне към Бет със или без сестра ни.

— Знам. — Истинска болка прониза гърдите ми при мисълта да зарежем Ди на тези същества, с които не исках да имам нищо общо.

Доусън кимна.

— Гадна работа.

— Ще останеш ли тук за малко, докато намеря някакви дрехи? — попитах.

— Разбира се.

Оставих Доусън пред вратата и влязох в съседната стая, откъдето Ди задигаше дрехи за себе си. В стаята цареше бъркотия. Леглото бе счупено. Шкафовете бяха съборени, а съдържанието им се въргаляше по пода. Влязох в гардеробната. Затърсих нещо, което би станало на Кити, и установих, че изборът не е голям. Жената на кмета явно е била дребничка. Ако се съдеше по размера и кройката на роклите й, надали някога бе изяла двоен чийзбургер.

Извадих една красива синя рокля с цепка до хълбока и си представих Кити в нея.

А сетне и без нея.

Представата ми подейства като удар в стомаха.

Отлично. Сега цяла сутрин щях да се разхождам с издут панталон. Само това ми липсваше.

Накрая намерих чифт бели панталони, които щяха да й станат, и черен пуловер с къси ръкави. Взех и чифт обувки с равни подметки нейния номер. Събрах всичко, върнах се в стаята и случайно хвърлих поглед към нощното шкафче до леглото.

Застинах на място.

Чекмеджетата бяха извадени. В едно от тях имаше какви ли не играчки за възрастни. Брей, кметът и съпругата му са си падали по лудориите в леглото. В най-горното чекмедже имаше други… интересни неща. А сред тях и черна кутия, пълна със запечатани презервативи.

Не че беше необходимо, но…

Грабнах една шепа и ги мушнах в задния джоб.

Най-добре човек да е подготвен.

Усмихнах се на себе си и хукнах към Доусън, който ме чакаше пред вратата.

— Защо си се ухилил така? — попита ме той.

— А, нищо особено.

Доусън ме стрелна с поглед — не ми вярваше.

— Имаш ли нужда от друго? — Поклатих глава и той понечи да тръгне, но спря. — Роланд иска да присъстваш на конференцията днес.

Кимнах с ръка върху дръжката на вратата.

— И Кити също.

Доусън се намръщи.

— Трябва да сме подготвени за всичко — рекох аз. Той си пое дълбоко дъх, кимна и аз го проследих с поглед, докато се отдалечаваше по коридора. Вмъкнах се тихо в стаята и се изненадах, като видях, че Кити седи в леглото. Косата й беше изсъхнала и падаше на вълни по раменете й.

— Всичко наред ли е? — Тя потърка очите си.

— Да. Намерих ти дрехи. — Стоях и я гледах втренчено. Тя отпусна ръце, отметна завивките и се изправи. Сърцето ми затуптя.

Понякога, без да искам, се унасях в мисли; знаех, че тя ми принадлежи и аз й принадлежа. Сега се случи същото.

Подадох й дрехите.

— За теб са — добавих като кръгъл идиот.

Тя пое дрехите и на лицето й се появи уморена усмивка.

— Благодаря ти.

Проследих я с поглед как мина край мен и се мушна в банята. Водата зашуртя, а аз продължавах да стоя насред стаята. Беше много рано и тя можеше да поспи повече, но нали бях егоистично магаре, радвах се от все сърце, че е будна.

Жалко, че не можех да я видя, докато се преоблича. Щеше да ми подейства като стимулант, от какъвто се нуждаех. Вратата на банята се отвори и тя излезе. Все още стоях в средата на стаята.

Бях късметлия. Панталоните не й ставаха. Бяха с около номер по-малки и прилепваха като ръкавица по тялото й, а това ме направи истински щастлив.

Кити улови погледа ми и се ококори.

— Добре че панталоните са ластични.

— В главата ми се въртят мисли, за които моментът не е подходящ.

Тя скръсти ръце пред гърдите си и така привлече вниманието ми към друга част от тялото й, която също често обсебваше мислите ми.

— Никак не съм изненадана.

— Просто си помислих, че е добре да го знаеш.

Тя мина край мен и се наведе, за да остави обувките на пода. Пред очите ми се разкри страхотна гледка и аз блокирах. Може би бях прекалено уморен и не давах пукната пара за важните неща. Може би причина бе роклята, която видях в гардероба, или пък онези нещица в чекмеджето. А може би всичко опираше до това, че съм мъж и сексът никога не излизаше от ума ми, без значение в какво положение се намирах. Каквато и да беше причината, аз спрях да мисля, както често се случваше в нейно присъствие, а това наистина беше проблем.

Протегнах ръка, прихванах я леко и я изправих. От устните й се изтръгна възклицание. Придърпах я до гърдите си, зарових ръка в косата й и притиснах устните си в нейните.

Целунах я чувствено, поемайки вкуса й, езика й, всеки нежен, мил звук, който издаваше. Някъде дълбоко в съзнанието си знаех, че не бива да губим време, че трябва да измислим план как да се измъкнем оттук, но… всичко да върви по дяволите.

Исках я, както винаги.

Прегърнах я, прокарах пътека от малки целувки по шията й и пъхнах ръце под пуловера й. Кожата й бе топла, мека като коприна. Отдръпнах се, измъкнах пуловера през главата й и го пуснах на пода.

Оставих нова следа по шията й, целунах всяка жълта маргаритка, сетне я обърнах с гръб и въздухът в дробовете ми застина.

Белезите.

Изръмжах нечовешки.

— Деймън? — тя хвърли поглед през рамо.

— Аз… — преглътнах. — Всичко е наред.

Но нищо не беше наред.

Ядосах се, като видях белезите, макар че бяха доста избледнели. Но винаги щяха да ми напомнят за болката, която бе понесла, и за собствената ми безпомощност. Ужасно.

Докоснах нежно раменете й, наведох се и обсипах с целувки всеки един от белезите. Искаше ми се да ги залича, да изтрия от спомените й проклетата случка. Затворих очи и си дадох обещание, за чието спазване бях готов да извърша страшни неща.

Нямаше да има повече белези по тялото й.

Нито един.

С треперещи пръсти откопчах закопчалките и свалих презрамките на сутиена й. Тя пое шумно дъх. Изправих се и се притиснах до нея.

Откопчах малкото перлено копче на панталоните й, засмуках врата й. Обичах тази плът, а звукът, който тя издаде, възпламени кръвта ми.

— Не мога да се спра, когато съм край теб — прошепнах в ухото й. — Но мисля, че вече го знаеш.

Тя облегна глава на гърдите ми и аз плъзнах ръцете си нагоре. Тя прехапа устни. Усетих как всяка част на тялото ми пулсира, но колкото и да се стараех да не бързам, да се любувам на всяка част от нея, страстта ме бе яхнала и здраво ме пришпори напред.

Обърнах я към мен, вдигнах я и я сложих да седне на леглото. Целунахме се пламенно и краката ми се подкосиха. Отдръпнах се и видях в очите й бяло сияние, разбрах, че както сърцата ни туптяха в ритъм, така и очите й отразяваха моите. Свалих проклетите тесни панталони и едва не загубих контрол. Погледнах Кити и вдигнах въпросително вежди.

— Какво? — Тя пламна в най-красивия оттенък на розовото. — Не ми донесе бельо. Пък и ако трябва да съм честна, чуждо нямаше да сложа.

Плъзнах ръце по краката й.

— Не е проблем за мен. Никакъв. Няма и да имам. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

Устните й се разтвориха, усмихна се.

— Мисля, че разбирам.

— Сигурна ли си? — Целунах я по местенцето зад коляното и прихнах, щом кракът й подскочи. — Защото май ще въведа такова правило.

— Няма да е необходимо.

Засмях се, отдръпнах се от леглото и свалих дрехите си по-бързо от всякога. Тя сведе поглед и ахна, а очите й грейнаха. Бях горд до полуда!

— Харесва ли ти?

Тя повдигна клепки.

— Ти как мислиш?

— Мисля, че ти харесва много.

Дълбока въздишка надигна гърдите й.

— Нямаме никакво предпазно средство, а аз едва не припаднах, като научих, че Бет е бременна. Май ще имаме нужда.

— Аз намерих. — Грабнах джинсите си и извадих един запечатан презерватив. И колкото и да е странно, щом я погледнах — да чака мен в леглото, едва успях да си спомня как се слага.

Щеше да бъде неловко.

— Боже! — възкликна тя и отпусна глава назад. Престорено раздразнение, но затова пък изглеждаше като богиня. — Май умееш да ги намираш тези неща. Говоря сериозно. Щом се появиш, валят от небето.

Намигнах й и разкъсах със зъби опаковката.

— Притежавам най-важните умения. Кити.

Тя се усмихна; премреженият й, омаен поглед ме доведе до ръба. Легнах върху нея, усетих прелестите й, на които щях специално да се посветя. Понечих да кажа нещо неприлично, мръснишко, но така и не успях.

Кити обхвана лицето ми, притегли ме надолу и ме дари с целувка, която ме опустоши по възхитителен начин. Чудех се как една-единствена нейна дума, поглед, докосване или нежна целувка можеха да ме сринат.

Оттук насетне не си казахме нищо, дори не мислехме. Устата ми бе навсякъде по нея. Ръцете ни се движеха безспир. Разбрах, че е готова, целунахме се и избухнах. Телата ни се движеха в синхрон, ръцете ни бяха сплетени здраво. Надигнах се и се взрях в сивите й очи, изпъстрени с бяла светлина.

За кой ли път се влюбих отново.

Светлината на зората заигра по стените, а сърцата ни биеха в един и същи ритъм. Тя обви краката си около мен, притисна ме, а аз погълнах с целувка вика й, по гърба ми се разля топлина.

Измина време, притисках я до себе си, обгръщайки я плътно с тялото си, и най-сетне затворих очи. И въпреки кошмара, който се вихреше около нас, намерих покой.