Дженифър Л. Арментраут
Отпор (13)

Кейти

Мили боже, трябваше да седна, за да не рухна.

Не можех да откъсна очи от екрана. Там цареше пустота. Нищо не помръдваше. Милиони хора в Ел Ей бяха парализирани. А колко щяха да останат в това състояние завинаги? Стотици? Хиляди? Не можех да повярвам, че това наистина се случва.

Радиото изпука и гласът обяви, че ударът с бомбите ЕМИ е успешен. Никой в залата не тържествуваше. За моя радост, защото бях сигурна, че в противен случай или аз, или Деймън щяхме да свършим с лице, опръскано с оникс.

— Ще започнем сканиране за електрически импулси — обяви мъжът отпред. — Две минути и ще имам данните.

— Благодаря ви — кимна генерал Итън.

— Луксианците и техните вторични продукти излъчват електрически отзвук — обясни Нанси, но на мен това вече ми бе известно. Именно затова импулсното енергийно оръжие и ЕМИ бяха толкова опасни за нас.

Здравата ни изпичаха.

Деймън ме прегърна и ме дръпна до себе си. Сложих ръка на гърдите му и усетих бучене в тялото му. Беше ядосан, също като мен. По кожата ми пропука статично електричество, предизвикано от яростта, която се вихреше в мен. Изпитвах силен гняв, защото знаех, че възможностите пред нас са ограничени.

Мащабите на погрома надхвърляха загубата на човешки животи. Днешният ден, която и да беше датата, щеше да остане в историята като ден на позора, в който Градът на ангелите просто замря. Нищо в него нямаше да заработи отново както преди. Електрическите инсталации и сложната инфраструктура, която далеч надвишаваше границите на познанията ми, бяха унищожени.

— Как ще се възстанови всичко това? — попитах с дрезгав глас.

Арчър стисна зъби.

— Ще отнеме десетки години, ако не и повече, за да се построи отново.

Затворих очи, потресена от последиците за града и хората.

— Няма движение — обяви мъжът. — Нито едно примигване.

До мен Деймън застина и аз притиснах ръка до гърдите му. Колко ли невинни хора бяха загинали.

А това беше едва началото. Знаех, че ще има и още. Щяха да пускат бомби и в други градове, по целия свят, и още хора щяха да умират, а светът щеше да се превърне в… гробище. Животът щеше да заприлича на ужасен фантастичен роман.

Отдръпнах се и се обърнах към генерал Итън.

— Не може да продължавате така.

Дълбоките му сиви очи срещнаха моите. Какво ли си мислеше — за каква се мисли тази, та да се обажда? — и аз вероятно нямах право. В общата схема на света аз бях никой, един мутант на природата, но не можех да си мълча, при положение че те буквално унищожаваха света.

— Отнемате живота на много хора, и то без да смятаме убитите от бомбите — рекох с треперещ глас. — Трябва да спрете.

— Това решение не беше взето лесно. Трябва да ми повярваш, че много нощи наред не сме затваряли очи. И съм сигурен, че ни предстоят още много безсънни нощи — отвърна той. — Но друг път няма.

Деймън скръсти ръце на гърдите си.

— Това е геноцид.

Никой не отвърна, но и какво ли можеха да кажат? Това беше геноцид, защото бомбите щяха да избият повечето луксианци на планетата.

Арчър потърка с ръка челото си.

— А нима имат друга възможност? Знаете, че ако луксианците не бъдат спрени и ако основите, които работят с тях, не бъдат заловени, само след седмици ще господстват над цялата планета.

— Може би и по-скоро — отбеляза Нанси и се тръшна на един стол. Както винаги, изглеждаше невъзмутима, а може би всъщност се боеше за своите „отрочета“, скрити близо до някой от градовете, които щяха да бъдат разрушени. — Ако основите са замесени в нападението…

— Замесени са — рекох аз и си спомних Сади и старейшината, за когото спомена Деймън. — Някои от тях.

Тя спря хладния си поглед на мен.

— Тогава наистина не ни остава друга възможност. Основите бяха създадени като съвършен вид с когнитивни способности, далеч надхвърлящи човешките умения. Основите…

— Разбрахме — сряза я Деймън. Очите му блестяха като смарагди. — Ако не си беше пъхала носа в работите на майката Природа, за да създадеш основите…

— Ей — измърмори Арчър. — Един от тях стои до теб.

Деймън не му обърна внимание.

— Може би луксианците нямаше да дойдат.

— Няма как да знаеш — рече тя и сви рамене. — Те пак…

— Да, но знам, че те работят в комбина с луксианците — пресече я той. — И е близко до ума, че имат пръст в пристигането им на планетата. Тези бомби тежат на вашата съвест, на Дедал.

— Каква ирония, не мислиш ли? — обади се Арчър. Деймън го стрелна с поглед. — В древногръцката митология Дедал е бащата на Икар. Той направил на сина си крила от восък, с които Икар полетял, но понеже се доближил до слънцето, крилата се стопили, а той се понесъл надолу и се удавил в морето. Така самото изобретение причинило смъртта на сина на своя създател. Същото се случило и с Прометей.

Деймън стоеше втренчен в Арчър, а сетне се обърна пак към Нанси.

— Както и да е. Няма значение как ще го извъртате, но този хаос ще тежи на вашата съвест.

— Ние се опитваме да го поправим — отвърна генерал Итън. — И освен ако не ви хрумне нещо, за което досега не сме се сетили, друга възможност няма.

— Не знам. — Притиснах пръсти до слепоочията си. — Точно сега Отмъстителите биха ни свършили отлична работа.

— Остави Отмъстителите. Трябва ни Локи^[1] — отвърна Деймън.

Генерал Итън вдигна вежди.

— За беда вселената Марвъл^[2] не съществува, така че…

Засмях се и може би нямаше да спра, но изведнъж Деймън примигна, сякаш нещо го беше ударило по главата.

— Почакайте — рече той и пъхна пръсти в непокорната си коса. — Трябва ни еквивалент на Локи.

— Не те разбирам — признах си аз.

Той поклати глава.

— Има нещо, което можем да използваме, нещо, което знам, че можем да използваме.

Генерал Итън наклони глава, а погледът на Арчър доби остротата на бръснач. Устните му изтъняха и аз разбрах, че той надзърта в главата на Деймън. Каквото и да виждаше, май не му се нравеше много и когато заговори, подозренията ми се потвърдиха.

— Това е лудост, пълно безразсъдство, но може и да проработи.

Деймън му хвърли убийствен поглед.

— А защо не ме изпревариш и сам не им кажеш какво мисля.

— О, не. — Арчър махна с ръка презрително. — Не искам да се кича с чужди лаври.

— Струва ми се, че вече го направи…

— Хайде — нетърпеливо се намесих аз. — Кажи и на нас, които не притежаваме фантастичното умение да четем мисли.

Деймън се подсмихна.

— Има нещо, срещу което луксианците нямат защита.

— Ами да, очевидно — ЕМИ — инатливо изрече Нанси.

Ноздрите на Деймън се разшириха.

— Нещо друго, което не разрушава планетата ни.

Тя извърна очи и се вторачи в монитора, сякаш разговорът я отегчаваше. Идеше ми да я прасна по главата.

— Арумианците — обяви Деймън.

Примигнах бавно, мислейки, че мозъкът ми засича.

— Какво?

— Нахлуващите луксианци са чували за арумианците. Толкова успях да науча, но има и още нещо — обясни Деймън. — Те никога не са заставали срещу тях.

— Но нали току-що каза, че знаят за тях — възрази генерал Итън.

— Да, но опитът ми показва, че едно е да знаеш и да си чувал за арумианците, а съвсем друго е да се сблъскаш с тях, особено ако никога досега не ти се е налагало. Арумианците отдавна са потеглили към Земята, а луксианците са се отправили в обратна посока. Дори да са се срещали, те са били деца.

Неколцина офицери, които седяха пред мониторите, се бяха обърнали и внимателно слушаха Деймън.

— Първия път, когато се изправих срещу арумианец, щях да загина, ако Матю… — Той си пое дълбоко въздух. Другите не забелязаха болезненото трепване, но на мен не ми убягна и сърцето ми се сви. Матю, който беше като техен баща, ги предаде, и знаех, че тази дълбока рана няма да заздравее скоро. — Ако тогава Матю не беше с мен, ако нямаше друг, който ги познава по-добре, щях да съм мъртъв. Случвало ми се е неведнъж, докато се науча да се бия срещу тях.

— Арумианците са продукт на шантавите природни закони, за да контролират популацията на луксианците и да ги победят — рече Арчър, а в гласа му долових въодушевление. — Това е единственият естествен хищник за луксианците.

В гърдите ми пламна искрица надежда, но не исках да й се отдам докрай.

— Основите обаче знаят как да надделеят над арумианците.

— Знаят, но те не са толкова много — отвърна Деймън. — И не могат достатъчно бързо да научат луксианците как да се отбраняват. Дявол да го вземе, не вярвам дори да си помислят, че арумианците са проблем. По природа луксианците са арогантни.

— Без майтап? — измърморих аз.

На лицето му грейна прелестна, самодоволна полуусмивка, а Арчър се изкикоти.

— Основите са по-арогантни — рече Деймън. — С онази арогантност, която граничи с глупостта.

Усмивката се изпари от лицето на Арчър.

— Уха. Чувам гласа на Морган Фрийман, „Тяхното най-слабо място е нещо, което вече е тук“ — рекох и когато няколко чифта очи ме погледнаха с недоумение, аз се изчервих. — Какво? Реплика от „Война на световете“ и ми се струва абсолютно подходяща за случая.

Искрена усмивка премина по лицето на Деймън и както всеки път, когато я видех, сърцето ми се разтопи, защото тази усмивка се появяваше толкова рядко.

— Харесва ми как работи мозъкът ти.

Онова нещо, влюбването, за което се чудеше в стаята на Бет и Доусън — вижда се с просто око. Думите на Арчър се понесоха в главата ми и аз се изпотих от притеснение. Руменина плъзна по страните ми и аз се изкашлях.

— Мислиш ли, че ще излезе нещо от това?

— Колко арумианци има тук? — Деймън отправи въпроса към генерала и Нанси.

Една от най-големите ни изненади през годините беше, че Дедал работят с арумианците, за да държат под контрол луксианците по някакви неясни подбуди.

Нанси сви устни.

— Не знаем точния им брой, не ги следяхме както луксианците, които асимилирахме. След пристигането им обаче много арумианци се покриха.

— Покриха? — смръщих се аз.

— Живеят в нелегалност — обясни генерал Итън. — Местят се от град на град. Трудно е да ги проследим.

— А и вие се интересувахте повече от нас и необикновените ни умения. — Деймън се подсмихна. — Отлично.

— Е, колко са тук? — попитах аз, преди разговорът да загрубее.

— Няколкостотин работеха за нас — отвърна Нанси.

— Стой. — Деймън присви очи. — Говориш в минало време.

О, не.

Генерал Итън едва се овладя.

— Мнозина си тръгнаха с идването на луксианците.

— Мнозина? — попита с насмешка Нанси и поглади краката си. — Всички заминаха. Не бива да се изненадваме. Те не са от най-верните създания.

Искрицата надежда взе да гасне, когато Арчър се обади.

— Но те са още тук.

— Е, и? — предизвикателно попита Нанси. — Ще ги призовеш на помощ, така ли?

Арчър се усмихна загадъчно.

— Аз не, но познавам един тип, който дължи голяма услуга на друг тип.

Нанси се ококори.

— Дори да ги накарате да помогнат, това е безсмислено. Луксианците са плъзнали навсякъде и…

— Всъщност, ако ми позволите, бих искала да кажа нещо — чу се глас от средата на стаята. Принадлежеше на жена на средна възраст с тъмноруса коса, събрана на стегнат кок. Стоеше с ръце, кръстосани на гърба.

Генерал Итън й кимна да продължи.

— Повечето луксианци се приземиха в Съединените щати, което означава, че отвъд океана броят им лесно може да се овладее. Според нас това се дължи на многото луксианци, които отдавна живеят тук. Както знаете, през последните десетина часа следим придвижването им. Мнозина от нахлулите на Земята луксианци сега се придвижват на изток, към столицата. Ако подозренията ни се окажат верни, там те ще искат да се обединят, което ще ги превърне в лесна плячка — изрече жената и погледна Деймън и Арчър. — Някои от тях вече се интегрираха в градовете, които изгубихме, но ако съумеем да нанесем удар по Вашингтон и окръга, ще унищожим голяма част от силите им.

— Именно това планираме — вметна генерал Итън.

— Но това означава да пуснете електро-някаква си бомба над столицата на страната — рекох аз, притиснала ръце до тялото си.

— Всъщност, ако се струпат повече луксианци, ще пуснем няколко бомби — рече Нанси. — Достатъчно, за да бъдат покрити по-голямата част от Вирджиния, Мериленд и дори междущатската магистрала I-81 в Западна Вирджиния.

— Исусе — прошепнах и стиснах очи. Там живееха майка ми и приятелите ми. — Какво ще направите с градовете, които вече изгубихме — Хюстън, Чикаго и Канзас Сити?

— През следващите двадесет и четири часа ще хвърлим ЕМИ и над тях. — Гласът му се изпълни със съчувствие. — Тези градове са мъртви, госпожице Шуорц. Повечето луксианци са приели човешки облик и са убили хората, които са им се сторили неподходящи. Оттам не пристигат никакви или почти никакви съобщения от източници, на които можем да се доверим. Моля се за хората, които са останали живи по тези места.

— Добре. Градовете са изгубени, но засега са само те. Ами ако успеем да ги спрем? — намеси се Деймън. — Ако съумеем да постигнем същия резултат, без да убиваме невинни хора от двете страни и без да разрушаваме градовете?

Нанси се изсмя и поклати глава, сякаш не вярваше на ушите си.

— Помислете само — намеси се и Арчър. — Милиони американци само от тези три града ще трябва да се преместят другаде, и то без да броим Ел Ей. А колкото повече бомби пускате, толкова повече бежанци ще залеят страната. Щатите ще рухнат.

Мускул запулсира по лицето на генерал Итън.

— Смяташ ли, че не сме помислили за това и не сме започнали подготовка? В този момент планираме дори и по-лош изход от това да изгубим големите градове. Подготвяме се за пълно поражение, в случай че по някаква причина ЕМИ се провалят.

Генералът описа предпазните мерки, които взимат — местенето на компютри и друга ценна електронна техника в подземни бункери, заредени с трайни хранителни продукти, и продължи да разказва, а на мен ми се повдигаше.

Ако преди си мислех, че нахлуващите луксианци са опасни, нямах никаква представа що за същества са тези тук. Земята бе на ръба на катастрофа.

— Ще успеем да склоним арумианците да помогнат — рече Арчър. — Знам, че можем.

Сърцето ми се преобърна. Можехме ли наистина? Съмнявах се, че ще бъде толкова лесно и чак не можах да повярвам, когато генерал Итън изрече магическите думи:

— Ако успеете да накарате арумианците да влязат в битка с луксианците, ще задържим неутрализирането на силите им извън столицата.

— Благодаря ви. — Едва не подскочих. Исках да го прегърна и се радвам, че се въздържах, защото щеше да бъде неловко.

— Но нямаме много време. Само шест, може би седем дни, а след това ще трябва да пуснем в действие ЕМИ — добави генералът. — Трябва да проведа куп телефонни разговори.

— Това е абсурдно. — Нанси се изправи и вдигна ръце. — Не мога да повярвам, че дори ти минава през ум да им позволиш да…

— Забравяш мястото си, Хъшър. Както винаги — скастри я генерал Итън. Изпъна рамене, внушавайки авторитет. — Аз, както и президентът на Съединените щати, сме готови да изпробваме всички възможности.

Генерал Итън продължи да мъмри Нанси, а аз, противно на очакванията ми, не само не се зарадвах, но се почувствах неудобно заради нея — пълна лудост — и ми се прииска да не бях присъствала на тази сцена.

Застанах до Деймън, който ликуваше, докато Нанси беше потънала от срам.

Арчър разказа как арумианците могат да убиват и осакатяват луксианци за по-малко от пет секунди — разговор, в който не си представях, че Деймън ще вземе участие с такъв ентусиазъм.

Накрая Нанси излезе, за да се скрие вероятно в някой ъгъл и да крои зловещи планове, а генерал Итън се захвана с телефонните разговори. Точно в този момент стомахът ми даде знак, че трябва да приема някаква храна, и то доста храна.

Изненадана, че изпитвам глад след всичко, което видях и чух, притиснах ръка към стомаха си и се усмихнах притеснено. Момчетата ме изгледаха особено.

— Какво има? — попитах ги.

Деймън се усмихна.

— Гладна ли си?

— Може би. Малко.

— Храна има в столовата недалеч от вашата стая — рече Арчър. — Мисля, че вече ви го казах.

— Не ни остана време… — Започнах да си представям какви ли не щуротии, само и само да не мисля защо не ни остана време. Арчър вдигна вежди.

— Какво, по дяволите, правиш?

Обърнах се към Деймън с пламнали страни. Трябваше да се измъкна оттук, преди Арчър да стане безплатно зрител на пийпшоу.

— Отивам да си взема нещо за ядене.

— Добре. — Деймън ме целуна по челото. — Ще те чакам в стаята.

Обърнах им гръб, без да поглеждам Арчър. След като оставих момчетата в контролната зала, забързах по коридора. Освен че трябваше да си напълня търбухчето с храна, реших, че е съвсем нормално да посетя отново Доусън и Бет, затова се качих по празното стълбище и се озовах в широкия коридор на основното ниво. Завих зад ъгъла и ненадейно се заковах на място.

Люк стоеше недалече от стаята на Доусън и Бет, но не беше сам. До него имаше момиче, приблизително на същата възраст или с година по-малко. Беше дребничка, с ужасно слаби крака и той се извисяваше над нея. Косата й беше като златна свила. Беше красива, лицето й бе с формата на сърце и бе покрито с бледи лунички, а очите й бяха с цвят на шоколад.

Виждала я бях и преди.

Онзи път, когато с Деймън и… Блейк отидохме за първи път на среща с Люк в клуба. Тогава тя беше на сцената — красива и много гъвкава, а когато малко след това надникна в офиса на Люк, той направо се вбеси.

Сега обаче момичето изглеждаше различно.

Беше си красива, но под очите й се виеха сенки, лицето й беше изпито и бледо, целият й вид издаваше крехкост, сякаш й костваше огромни усилия да стои права.

Впрочем Люк я беше прегърнал и донякъде я крепеше. Нямаше нужда да съм лекар, за да разбера, че момичето страда от тежка болест. Не от настинка или грип, а от нещо по-лошо.

Нещо, което ми напомняше за баща ми.

Прехапах устни. Люк погали момичето по ръцете, все едно не бе доловил присъствието ми.

— Сега вече всичко ще бъде наред — каза й той. — Както ти обещах.

Тя се усмихна уморено.

— Имаш ли представа какво се случва навън? Едва ли някога нещо отново ще бъде наред.

— Точно сега не ме интересува какво става навън — изрече Люк, типично в негов стил. — Помниш ли какво ти казах за новото лекарство?

— О, Люк. — Момичето обви кокалестите си пръсти около ръката му. — Вече нищо не може да ми…

— Не говори така. — От гласа му струеше сила и решителност. — Лекарството ще помогне. Трябва да помогне. Иначе ще му сритам задника.

Момичето поклати глава, но се усмихна, облегна се на Люк и го прегърна през кръста. Той затвори очи и въздъхна.

— Надя, защо не се прибереш в стаята да си починеш? — Отдръпна се от нея и намигна. — Трябва да се погрижа за някои неща, но щом свърша, ще дойда пак. Какво ще кажеш?

Знаех много добре, че Люк е усетил присъствието ми, но не изпитвах угризения, че подслушвам — той често бе надничал в умовете ни.

Момичето хвърли поглед към мен, огледа обувките ми, а когато стигна до лицето, големите й очи просветнаха — беше ме познала. Поколеба се за миг, сетне влезе в стаята като привидение.

Люк затвори вратата и се обърна към мен. Отново останах слисана от мъдростта, която прозираше в странните му пурпурни очи. Изглеждаше много по-възрастен.

— Кое беше момичето?

— Нали чу името й.

— Не това попитах. — Кимнах към вратата. — Помня я. Беше в клуба, танцуваше на сцената.

Той наклони глава.

— Убивал съм хора само защото са дръзнали да я погледнат, а ти искаш да знаеш коя е?

Люк можеше да се промени за миг и ако пожелаеше, да ме изплаши до смърт, но аз исках да разбера кое е момичето и не вярвах, че ще ме убие заради това. Поне се надявах да не го направи.

Той пъхна ръце в джобовете си и бавно се приближи.

— След всичко, което видя и чу, наистина ли искаш да ти кажа коя е?

Скръстих ръце.

— В този момент бих предпочела да мисля за всичко друго, а не за онова, което току-що видях и чух в залата.

Замълча, изучавайки ме, после подпря рамо на стената.

— Надя пристигна от Мериленд — Хейгърстаун. Поисках да ми върнат една-две услуги, когато пристигнах в базата.

Хлапето имаше повече длъжници, от който и да е комарджия — дългове.

— Разбирам.

На устните му се появи усмивка.

— Познавам Надя от няколко години. Срещнах я, когато за първи път пътувах из Западна Вирджиния. Беше избягала от дома си, където са я малтретирали. Баща й беше ужасен човек.

Най-лошият сценарий се появи в съзнанието ми.

— Едва ли можеш да си представиш какво наистина се е случило — рече Люк сурово. — Не се тревожи. Той си получи заслуженото по много бавен и мъчителен начин.

Сърцето ми подскочи, щом зърнах студената, мрачна усмивка, която лъсна на лицето му. Нямаше нужда да питам какво е направил. Досетих се.

— Когато я срещнах, живееше на улицата. Прибрах я. Парис не се зарадва много. Нали е човешко същество, но има нещо у нея… Надя е необикновена. — Той се втренчи в нищото.

— Тя ли е твоята приятелка?

Люк се засмя сухо.

— Не. Никога няма да имам този късмет.

Вдигнах вежди и разбрах, че той е влюбен в нея.

Дори да бе доловил мислите ми, Люк с нищо не го показа.

— Преди две години и половина по тялото й започнаха да се появяват синини, уморяваше се лесно и повръщаше храната. Рак на кръвта — разновидност с твърде много думи, които нямат значение. — Той присви очи. — Нелечим.

— Люк — затворих очи, — аз… съжалявам.

— Недей — каза и когато отново го погледнах, се взираше право в мен. — Баща ти е починал… и много други хора са умрели от рак. Разбирам. Но Надя няма да умре.

— Заради нея си искал серума „Прометей“. — Още щом я зърнах, събрах две и две. — Люк, те казват, че серумът не помага при…

— Серумът лекува някои болести и дори някои форми на рак. Дедал така и нямаха шанса да изпробват лекарството за всяка болест — прекъсна ме той и аз замълчах. — Но каквито и каши да забъркаха, направиха и някои добри неща. И дано този серум да бъде поредна точка за добрата им карма.

Много ми се искаше да е така. Не познавах момичето, но след като ракът отне живота на баща ми, а сега нямах връзка с майка си, знаех тежестта на загубата. Болката никога не те напуска, остава като смътна сянка, която понякога става по-плътна и черна.

— Дано да помогне — казах накрая.

Той кимна отсечено. След миг каза:

— Значи сте решили да пуснете арумианците срещу луксианците?

Примигнах.

— Май не ти омръзва да бъдеш всезнайко?

— Нито за миг — засмя се Люк.

Погледнах го невъзмутимо.

— Нали знаеш, че с арумианците трябва да се надявате на чудо?

— Така е — въздъхнах аз. — Арчър спомена, че познава човек, на когото дължат услуга. С риск да сбъркам, ще кажа, че това си ти.

Той се засмя отново и облегна глава на стената.

— Вярно е, един от арумианците ми дължи услуга. — Очарователната му усмивка грейна. — При това се казва Хънтър.