Дженифър Л. Арментраут
Отпор (11)

Кейти

След като пуснаха тази бомба, нямаше какво повече да кажем. Бяхме стигнали предела на лъжите и безсмислените разговори.

Мозъкът ми бе претоварен, мислите ми се въртяха в кръг около това, което Нанси каза, питах се какво ли прави Ди в този час, къде са майка ми и приятелите ми, дали Люк наистина е стъпил на врата на Нанси и какво ще ни донесе бъдещето.

Бях на края на силите си.

Деймън също.

Арчър ни поведе към стаята, но по пътя спря. Почука лекичко веднъж на вратата и отвори внимателно, без да дочака отговор. За щастие, никой от нас не беше белязан дълбоко за цял живот.

Бет беше приседнала в долния край на леглото, а Доусън стоеше до нея. Явно ги прекъснахме, но усмивката, която цъфна на лицето й, когато влязохме, направо ме втрещи.

Деймън се обърна учуден, а аз не можех да откъсна очи от Бет. Тя… тя изглеждаше нормално. Седеше на леглото, скръстила крака, с ръце, положени в скута. Умората все още личеше по хубавичкото й лице. Сенките под очите й ярко изпъкваха върху бледата кожа, но погледът й бе бистър и съсредоточен.

— Толкова се радвам да ви видя всички — рече тя и сложи ръка на корема си. — Много се тревожех за вас.

— Всички сме живи и здрави — обади се Деймън и хвърли поглед към брат си. Стояхме пред него и Бет, която изглеждаше напълно невредима, но при все това Деймън излъчваше напрежение. — А с теб всичко наред ли е?

Брат му кимна и се настани до нея.

— Бет вече е ходила при лекаря в базата. — Той сложи ръка на коляното й. — Те имат опит с такива случаи. Малко е зловещо, но все пак ни е от полза.

Деймън стрелна Арчър с очи, сетне спря поглед върху Бет.

— Докторът добре ли се отнесе с теб?

— Доктор Рамзи беше много мила и ме успокои, че… бременността върви добре. Каза ми да си почивам и да взимам витамини. — Бет млъкна и посочи един шкаф. Отгоре имаше три големи шишенца, които приличаха на онези, които с Арчър се опитахме да купим в супермаркета. Тя проследи погледа ми. — Благодаря ви, че сте отишли до града в онзи ден. Рискували сте много. За пореден път.

Примигнах и отначало не разбрах, че говори на мен. Свих рамене.

— Нищо работа. Да бяхме ги взели поне.

— Не си права — поправи ме Доусън. — С Арчър можеше да ви… — Брат му застина и той замълча. — Е, сама знаеш какво можеше да стане.

— Но нищо не стана, нали? — Арчър се облегна на вратата и скръсти ръце. — В крайна сметка всичко се нареди.

— Да, събрахме се тук. — Бет свъси вежди и сведе глава. — Е, почти всички. Без Ди. Аз… съжалявам. — Тя вдигна очи към Деймън, който бе вперил поглед в стената.

— Ние ще я върнем — казах аз. Но първо трябваше да измислим как.

— Е… — Арчър се покашля. — Знаете ли дали ще е момче или момиче?

Въпросът му дойде точно навреме и бях готова да си заложа главата, че лицето на Доусън пламна.

— Още не знаем — каза той и се обърна към Бет. — Лекарката е споменала нещо за ултразвук.

— Тази седмица — отвърна тя и подпря брадичка на рамото му. — Искат да ми направят ултразвук. Още е рано да се каже.

Усмивка блесна на лицето на Арчър.

— Ако е момче, трябва да го кръстите Арчър.

Засмях се.

Деймън се обърна към него.

— Трябва да го кръстят Деймън.

— Деймън 2.0? Не знам дали светът ще е готов за това. — Доусън се засмя под мустак и поклати глава. — Още не сме мислили за име.

— Не сме — съгласи се Бет, — но май трябва.

Очите им се срещнаха и те забравиха, че в стаята има и други хора. Бяха само двамата. Разбирах връзката им. Нашата с Деймън беше същата, но се питах дали отстрани и ние изглеждаме толкова влюбени.

— Да — тихо се обади Арчър.

Е, това беше малко неловко.

— Да — повтори той.

Стрелнах го с поглед през рамо, а Деймън изръмжа.

— Излез от главата й.

— Съжалявам — ухили се Арчър. — Не можах да се сдържа.

Ококорих очи, но не се намесих в препирнята им, а после стана време да оставим Бет и Доусън насаме. Стаята, която ни бяха дали, ми напомняше на онези в Зона 51. Едва се владеех, по гърба ми плъзнаха мравки.

— В базата има цял град — осведоми ни Арчър. — Къщи, училище, магазини и дори поликлиника. Едно ниво по-нагоре има столова. Купих ви един-два пуловера. В шкафа са.

Деймън кимна, докато оглеждаше стаята. Погледът му се плъзна по монтирания на стената телевизор, вратата на банята, шкафа и металното бюро.

— Наистина ли сме в безопасност тук? — попитах и понечих да разреша косата си с пръсти.

— Не по-малко от всяко друго място в този момент. Но със сигурност е най-подходящото място за Бет, предвид състоянието й.

Да, медицинският център наблизо щеше да бъде от полза.

Деймън скръсти ръце на гърдите си.

— Люк наистина ли би убил онези деца?

— Люк е способен на всичко.

Седнах на леглото и изпънах крака, който ме болеше. Не можех да си представя как Люк ще извърши убийство. Не защото смятах, че не би го сторил, а защото не исках да повярвам, че би стигнал до такава крайност.

— А ще й върне ли децата? — попита Деймън. Арчър сви рамене.

— Както казах, Люк е способен на всичко, особено когато трябва да получи онова, което иска. За наш късмет ние му трябваме живи. — Арчър се отдръпна от рамката на вратата. — Имаме много неща за обсъждане. Ще се върна по-късно.

Понечи да тръгне, когато нещо изведнъж ме сепна.

— Стой. Ти донесе ли някои от вещите ни тук?

Той кимна.

— Донесох всичко, което ми се стори важно, включително и онези документи.

Онези документи. Отдъхнах си, а дори не бях разбрала кога съм затаила дъх. Брачните свидетелства и фалшивите лични карти. При все че на практика бракът ни не беше валиден, за мен и Деймън беше законен.

— Благодаря ти.

Той кимна и затвори вратата. Ослушах се да чуя превъртането на ключ и когато това не се случи, се отпуснах облекчена.

— Помисли си, че ще ни заключат, нали? — обърна се Деймън към мен.

Огледах красивото му лице, съзрях леките сенки под очите му.

— Не знам какво да мисля. Имам доверие на Арчър и Люк, но аз на много хора съм имала доверие, а накрая съм оставала излъгана. Дано не мислиш, че съм луда.

— Според мен доверието в друг човек ни прави малко луди.

Следях го с поглед, докато се движеше из стаята — спря пред шкафа и огледа какво има вътре, сетне отиде до писалището. Вдигна ръка и се почеса по главата. Всяка негова крачка беше изпълнена с напрежение.

Досещах се, че мисли за сестра си, и усетих болка в гърдите. Знаех колко е тежко да изгубиш някого, дори и да знаеш, че е жив. Не минаваше и час да не помисля за майка си.

— Ще си върнем Ди. Още не знам как, но ще си я върнем.

Той бавно отпусна ръка, но когато се обърна към мен, раменете му бяха все така напрегнати.

— Нима искаш да кажеш, че ако тук сме в безопасност, пак би тръгнала с мен към гнездото на пепелянките, за да измъкнем сестра ми?

— Нужно ли е изобщо да ми задаваш такъв въпрос? Знаеш, че бих го направила.

Деймън се приближи до мен.

— Не бих поискал от теб да се изложиш на опасност.

— За нищо на света няма да остана тук, ако ти тръгнеш да я търсиш.

Той се усмихна плахо, а аз се почудих как една негова усмивка може така силно да ми въздейства.

— Да, знам, пък и аз не бих те оставил тук. Където отивам аз, идваш и ти, и обратното. Няма да се отървеш от мен толкова лесно.

— Радвам се, че по този въпрос имаме съгласие. — До неотдавна Деймън се опитваше всячески да ме предпази от злото, но разбра, че няма да му позволя.

За първи път от дни насам бяхме заедно и можехме да разговаряме открито. Докато го наблюдавах, усетих, че и нещо друго, освен Ди занимава ума му. Но предвид проблемите, които се струпаха на главата му, нямаше смисъл да търся игла в копа сено.

— Какво има? — попитах го.

Погледите ни се срещнаха и аз въздъхнах на пресекулки. Смарагдовите му очи, с яркия си, неестествено зелен цвят, винаги ме омагьосваха. Деймън бе красив по особен начин, красотата му не беше само външна, а стигаше до дълбините на съществото му. Когато го срещнах за първи път, ми бе трудно да повярвам, че е така. Но сега го знаех със сигурност.

Той сведе гъстите си мигли.

— Мислех си за разкритията на Нанси — за серума… за нас.

— За това, че не сме свързани, както си мислехме?

— Да.

— Това е хубаво. — Той вдигна глава и аз се усмихнах. Струваше ми се — и просто не знаех какво друго да мисля, — че макар да не сме свързани в едно, това беше добра новина и не променя нищо между нас. — Не ме разбирай погрешно. Ядосана съм, задето Нанси ни излъга и изпробва върху мен нещо толкова опасно, но… какво толкова. Знам, че мога да сритам някой и друг задник, да призова силата на Извора, но ти си по-силен от мен. Аз съм по-слабата…

— Кити, ти не си слаба. Никога не си била — нито преди, нито след мутацията.

— Благодаря ти за тези думи, но знаеш какво искам да кажа. Да бъдем реалисти. Аз съм пречка, когато нещата опрат до бой. Мога да издържа известно време, преди да ми паднат батериите. С теб не е така.

— Разбирам. — Той отново мушна пръсти в косата си и се навъси. Огледах лицето му.

— Сега пък какво?

— Просто… — Деймън падна на колене пред мен, а веждите му се сключиха. Пресегна се и отпусна ръце на коленете ми. — Откакто осъзнах какво означава да те излекувам, никога не съм мислил, че ще посрещна и един ден без теб. Че трябва да се тревожа как ще живея, ако теб те няма. Не си падам по неща в стил „Ромео и Жулиета“, но сега, когато знам, че има и такава възможност, ужасно се страхувам, Кити.

Прогоних потока от сълзи и взех в длани лицето му. Едва наболата брада ме погъделичка по пръстите.

— И аз се страхувам да не те изгубя.

Той се приведе и опря челото си в моето.

— Знам, че това е добра новина и знам, че се държа глупаво. Би трябвало да се плаша повече от смъртта, отколкото от живота, но…

— Разбирам. — Затворих очи и притиснах устните си до неговите. — Май не бива да умираме в ръцете си.

Смехът на Деймън погали устните ми.

— Този план ми харесва.

— Ти ще закриляш мен — казах и сложих ръце на раменете му. — А аз — теб.

— Това е моята Кити — промълви той и ме погледна. — Като заговорихме за закрила — как се чувстваш?

— Уморена. Малко захар ще ми дойде добре. — По някаква причина захарта помагаше след използването на силата от Извора. Това винаги ми напомняше Хари Потър.

— Ще кажа на Арчър да ни донесе, щом се появи. — Деймън се изправи, покачи се на леглото и седна зад мен. — Но засега…

Хвана ме за кръста и ме притегли до себе си.

— Какво правиш? — Дъхът ми секна, когато плъзна ръка по бедрото ми.

Чувственият му смях отекна в мен.

— Може и да не ти се вярва, но не мисля за неприлични неща.

Погледнах го и повдигнах вежди.

Хитрата му усмивка направо разби сърцето ми.

— Добре де. През повечето време мисля за неща, от които ушите ти ще пламнат.

— А сега е изключение?

Той сви устни.

— Е, през цялото време, но в момента причината да те докосвам, е съвсем благоприлична.

— А-ха. — Отпуснах глава на рамото му. И тогава ме погали по бедрото. — Какво правиш?

— Грижа се за теб.

Топлината от пръстите му се разпростря по крака ми.

— Няма нужда. Това е само драскотина.

— По-скоро рана. Виждам, че накуцваш. Трябваше да я оправя още в хеликоптера, но внимавах да не се метнеш в пилотската кабина.

— Не се държах толкова зле. — Усмихнах се. — Но съм ти признателна. Боях се да не повърна върху теб.

— Радвам се, че ми се размина — сухо отвърна той.

Щом болката в крака ми отмина и остана само споменът за нея, аз понечих да се отдръпна, защото лечението до голяма степен отнемаше от силите му. Но вместо да ме пусне, Деймън ме вдигна на ръце и стана от леглото.

Извиках и се ококорих насреща му.

— Ух! Какви ги вършиш?

— Продължавам да се грижа за теб. — Той тръгна към банята със затворени очи, усмихвайки се дяволито. — И двамата имаме нужда от топла вода.

Точно така. Отново бях потънала в прах и засъхнала кръв, Деймън също.

Отведе ме в обширната баня и внимателно ме остави пред ваната, която също ми се видя огромна.

Деймън намали осветлението и размърда пръсти да се приближа. Направих крачка. Той се ухили.

— По-близо.

Още една.

— Вдигни ръце.

Щях да му кажа, че и сама мога да се съблека, но от вълнение си глътнах езика. Вдигнах ръце, той измъкна пуловера, който вече не ставаше за нищо, внимателно освободи косата ми и го хвърли на пода. Безмълвно разкопча копчето на панталоните и ги свали.

Подпрях се на рамото му, за да извадя крак от крачола. Бузите ми пламнаха и руменината се спусна по цялото ми тяло. Въпреки всичко, което бяхме преживели, аз все още се стеснявах от него. Може би защото тялото му бе съвършено, а моето човешко тяло си имаше недостатъци.

Последната дреха падна на пода и аз останах чисто гола, а той стоеше облечен. Скръстих ръце на гърдите си; Деймън се пресегна през мен и пусна водата.

Топлата струя потече незабавно. Изправи се, устните му докоснаха лекичко извивката на бузата ми, пораждайки трепет по гърба ми.

Никога не бях виждала човек да се съблича толкова бързо. Преди да се опомня, стоях пред яките му гърди. Плъзнах поглед към плочките на корема, а после по-надолу…

Хвана брадичката ми и чифт смайващо зелени очи се взряха в мен.

— Гледай тук, иначе ще се почувствам като модел от корица на списание.

Страните ми пламнаха, но се засмях.

— Гледай си работата.

Деймън дръпна завесата и ми смигна:

— След теб.

Никога не се бях къпала с момче. Очевидно. Но дори и да бях, едва ли щеше да прилича на къпането с Деймън Блек.

С треперещи ръце пристъпих под горещата струя вода. След миг той също влезе във ваната и като че стана много тясно.

Ръцете му бяха нежни, когато ме завъртя така, че струята да пада по гърба ми. Поех си дъх и повдигнах глава. Очаквах да ме целуне или да направи нещо, от което коленете ми да омекнат, но той ме изненада.

Впи очи в моите и внимателно прехвърли през раменете ми мокрите кичури коса. После прокара ръце по раменете ми и ги спусна по гърба ми.

Притисна ме към себе си, телата ни се сляха в едно. Стиснах очи, усетила мощта на нов вид потребност. Надигащите се у мен чувства отиваха отвъд физическото, отвъд плътта и докато той ме прегръщаше, разбрах, че изпитва същото.

Дълго останахме прегърнати, а водата се лееше отгоре ни. В тези мигове изпитахме нещо дълбоко, което не можех да опиша с думи.

Краката ми се подкосиха, когато Деймън допря лице до главата ми и ме притисна още по-близо до себе си.

Божичко, обичах го. Бях влюбена в него точно толкова, колкото и първия път, когато осъзнах смисъла на изгарящото усещане, на този токов удар при всяко докосване.

Спомних си времето, когато не искахме да признаем чувствата си, когато пропилявахме миговете във взаимни препирни. Сега обаче, когато бъдещето изглеждаше ужасяващо кратко, не си струваше да мисля за това, защото той беше до мен. Нямаше значение колко часове, дни, месеци или години се простираха пред нас, ние винаги щяхме да сме заедно.

Това беше истинска любов, по-силна от извънземните психопати, от правителството и безумния ход на събитията.

Дълго стояхме, обгърнали телата си, без да използваме душа по предназначение. Къпането с Деймън беше… ами, беше като да се къпеш с Деймън. Накрая излязохме от ваната, подсушихме се, преоблякохме се в дрехите, които ни донесоха — огромни ризи и пуловери. Деймън облече бяла риза и тя се изпъна по раменете му, очерта всяка падинка по корема му. Тръпнех при всяко негово движение, при все че под душа нямаше лудории.

Намерих гребен, седнах на леглото и се заех да разреша заплетените кичури в косата ми. Деймън включи телевизора и избра някакъв новинарски канал. Хвърли дистанционното на леглото и се настани до мен.

Издърпа гребена от ръцете ми.

— Дай на мен.

Направих гримаса, но не помръднах. Той се захвана с косата ми. Хвърлих поглед към екрана, видях поредния град в руини и извърнах очи. Не исках да мисля за това, защото не знаех къде е майка ми, нито какво правят приятелите ми сред този ужас.

За моя изненада Деймън се оказа вещ в разресването.

— Има ли нещо, което да не можеш да правиш?

— Знаеш отговора — засмя се той.

Ухилих се.

Щом свърши с косата ми, усетих как върхът на гребена ме мушна в гърба. Повдигнах вежди и хвърлих поглед през рамо.

— Какво?

Той се приведе, целуна ме нежно. Изви глава, а мократа му коса докосна лицето ми. Целуваше ме дълго, чувствено, а сърцето ми едва не изскочи.

Допрях ръка до гърдите му, над сърцето, и усетих, че ритъмът му повтаряше туптенето на моето сърце. Вдигнах поглед и очите ни се срещнаха. Незнайно как изведнъж се озовахме напряко в леглото.

— Още не съм свършил с лечението — рече той с дрезгав глас. Допря тънките си пръсти до слепоочието ми.

Затворих очи и го оставих да прави каквото иска. Знаех, че така се чувства добре. Но бавно лечебната топлина се превърна в нещо друго и той плъзна пръсти по ръката ми, под ризата, по корема ми. Между неговата плът и моята нямаше прегради.

— Ти доста използва Извора днес. — Опря плътно ръка в долната част на корема ми. — Сигурно си изтощена.

Пъхна пръст под ластика на анцуга ми и май вече не бях толкова изтощена. Съзнанието ми бе изцяло насочено към ръката му — тежестта и топлината й, мястото, на което ме докосваше.

— Кити?

— Мм?

Гласът му бе равен и дълбок.

— Просто проверявам дали не си припаднала.

— Никога не бих сторила подобно нещо.

За миг той се умълча.

— Знаеш ли какво си мислех?

С него човек никога не знае.

— Какво?

— Мислех си къде ще отидем, когато свърши всичко това. — Половината му ръка вече беше под ластика. — Какво ще правим?

— Имаш ли някакви идеи?

— Имам купища идеи.

Топла нежност се разля в мен.

— Бас ловя, че е така.

Деймън се засмя и започна бавно да описва с палец кръгове под пъпа ми.

— Мислех да отидем в колеж.

— Смяташ ли, че след това, което се случи, ще останат колежи?

— Да.

Пъхна пръсти по-надолу и дъхът ми секна.

— Защо мислиш така?

— Лесен въпрос. — Той ме целуна нежно по бузата. — Ако съм научил нещо от теб, то е, че хората са издръжливи — много повече от нас. Независимо от всичко, те продължават напред. Затова не мога да повярвам, че няма да има колежи, университети и подобни неща.

Усмихнах се и реших да се включа в играта му.

— Би било чудесно да отидем в колеж.

— Струва ми се, че веднъж спомена университета в Колорадо — рече той и промъкна пръстите си още по-надолу; силен спазъм обхвана долната част на корема ми. — Какво ще кажеш?

Спомних си първият път, когато обсъждахме този въпрос и колко силно се бях разтревожила, че престъпвам границите на приятелството ни. Струваше ми се, че оттогава е минала цяла вечност.

— Мисля, че мястото е отлично.

— Сигурен съм, че на Доусън и Бет ще им хареса там. — Той замълча. — А също и на Ди.

— Да, и на нея ще й хареса. — Особено ако и Арчър дойде с нас. Но преди това трябваше да решим проблема с Ди. — Може би… може би ще накарам и майка ми да се премести с нас там.

— Разбира се — отвърна той, а аз така прехапах долната си устна, че усетих вкус на кръв. Той провря коляно между краката ми. — Майка ти трябва да дойде при нас, нормално е. Пък и сватбата…

Ококорих очи.

— Не съм сигурна, че искам майка ми да участва в това.

Деймън се засмя.

— Не бъди такава, Кити. Ще си направим истинска сватба. Както му е редът — шаферки, шафери, красива бяла рокля, церемония. Дори прием. Всичко.

Зяпнах от почуда, но останах безмълвна. Увлякох се в представи за истинска сватба; майка ми ще ми помогне да облека красивата рокля — досущ като тази на Пепеляшка; Ди и Лиса — ще застанат до мен, Доусън, Арчър и дори Люк — до младоженеца. А после и Деймън в смокинг — гледка, която отново исках да зърна.

Ще си направим снимки, на приема ще сервират задушено. Ще има диджей, който ще пуска кофти музика, а после аз и Деймън ще изтанцуваме първия танц като съпруг и съпруга.

Сърцето подскачаше в гърдите ми и аз изведнъж осъзнах колко много мечтаех за сватба. Вдетинявах се, но не ми пукаше.

— Кити?

— Харесва ми — прошепнах и нещо в гърдите ми трепна — да говорим за бъдещето. Така си мисля, че всичко е както преди — нормално, че имаме…

Деймън се наведе и ме целуна. Целувката проникна дълбоко във всяка моя клетка.

— Ние имаме бъдеще.

Щом докосна устните ми, мислите отлетяха. Светът, грижите, страховете избледняха и останахме само двамата. Той ме докосваше влудяващо. Последва прилив от усещания, тялото ми се взриви. Имах чувството, че съм на гребена на вълна. Когато се отпуснах отмаляла, го накарах да легне по гръб.

Деймън вдигна вежди, а аз се надвесих над него.

— Какво правиш?

Той бързо схвана номера в програмата, а очертанията на тялото му започнаха да светят в искрящо бяло-червено. Протегна ръка и стисна мократа ми коса. Миг преди да затвори очи, те заприличаха на нешлифовани диаманти, а изразът им издаваше благоговение, при все че аз нямах представа какво точно правя. Но на него му харесваше, защото, бях сигурна, че ме обича.

По-късно лежахме смълчани един до друг. Аз прокарах пръст по долната му устна, събирайки кураж да го попитам нещо, което исках да знам.

— Защо тръгна с тях, когато дойдоха?

Очите му бяха затворени, лицето — спокойно.

— Когато те излязоха от гората, аз долавях всичко, което си мислеха, всичко, за което мечтаеха. Същото се случи с Доусън и Ди. Връзката между нас се осъществи мигновено. И не можах да устоя. Жадувах да тръгна с тях. — Той замълча, отвори очи. Погледите ни се срещнаха. — Сякаш забравих земния живот, останаха само те. Те бяха всичко за мен.

Не можех да осмисля думите му.

— Сега чуваш ли ги?

— Не. Само като далечен тътен. — Пак замълча. — Случвало ми се е и друг път. Когато се съберат повече луксианци става трудно — като радиостанция, която приема съобщения от хиляди хора едновременно. Ето защо не обичах да стоя в колонията, там всички сме свързвани помежду си, сливаме се в едно същество — вече не си отделна личност и правиш неща, които не желаеш. Ти си част от цялото. Но преди те да пристигнат не знаех, че привличането може да е толкова силно.

— Но ти ги победи — напомних му аз, защото той говореше за себе си с горчивина.

— Заради чувствата ми към теб. Същото е и с Доусън, а явно и с останалите луксианци, които са свързани с човек, но Ди… — Не довърши, само поклати глава. — Те са различни от нас, толкова са студени. Не изпитват съчувствие. — Той въздъхна унило. — Не помня родителите си, но не вярвам да са били като тях. И ние не приличаме на тях, защото отраснахме сред хора. Липсата на състрадание ги прави опасни, Кити. Повече, отколкото предполагах.

Погладих с палец устните му, той извърна глава и целуна дланта ми.

— Все имат някаква слабост, както всичко във вселената.

Деймън хвана ръката ми и вплете пръсти в моите.

— Във всяка колония има старейшина, който я ръководи. Знам, че сред пристигналите има един, който е нещо като техен сержант. Пчелата майка в кошера. Премахването на тази личност няма да сложи край на нашествието, но ще отслаби силите им и властта, която имат над другите луксианци.

Като Ди.

— Знаеш ли коя е тази личност или къде се намира?

Усмихна се скептично.

— Не. Роланд го пазеше в тайна и сега разбирам защо. Заради Сади е предпочел да не споделя информацията. Проклетата Сади. Нямах представа, че е основа, но ми се струва, че не е единствената, която се преструва и се крие сред луксианците.

— Кой друг? — намръщих се аз.

— Не бях обърнал внимание на това, докато не тръгнах да те търся. Странното е, че все изпитвах недоверие към един луксианец. Имаше нещо гнило в него. Когато напуснах колонията, той каза безсмислени, смехотворни неща, които изобщо не разбирах, до момента, в който Арчър разкри, че е основа — за цвета на очите говоря. — Той се обърна по гръб и бавно въздъхна. — Етан Смит.

Трябваше ми секунда-две, за да си спомня кой беше той.

— Той не е ли старейшината на колонията у дома?

Деймън кимна.

— Очите му имат същия цвят като тези на Арчър и Люк.

— Мътните го взели — възкликнах аз. Седнах и скръстих крака. — Ако той е основа и ако основите са помогнали на луксианците да се доберат дотук, остава въпросът защо?

Деймън ме погледна.

— Въпросът на века, нали? Защо някои основи работят с луксианците?