Дженифър Л. Арментраут
Отпор (22)

Кейти

Пътуването до Питърсбърг бе далеч по-скучно, отколкото до Атланта, ако не смятаме препирните между Деймън и Арчър и състоянието на някои от магистралите.

Този път не понечих да надзъртам в колите, но Ди не прояви благоразумие. От време на време я улавях как се взира през прозореца и възкликва ужасена. Дали бе участвала в погрома? Може би с някои свои действия бе предизвикала ефекта на доминото и бяха загинали хиляди хора.

Съчувствах й и се радвах, когато Арчър я докосваше и тя забравяше покъртителните гледки. Но вече наближавахме Западна Вирджиния и аз не можех да мисля за Ди.

Щом влязохме в Питърсбърг, сърцето ми затуптя учестено. Всичко изглеждаше нормално, сякаш събитията бяха подминали града. Когато минахме по главната улица, не се виждаше жива душа. Имах чувството, че хората са се изпокрили в домовете си. Но не беше само това.

— Боже — прошепна Арчър и стисна кормилото, завивайки по пътя към дома ми. — Те са навсякъде.

Нямах нужда от обяснение. Арчър говореше за луксианците.

Деймън се наведе напред и сложи ръка на рамото на Ди. Не каза нищо, но когато тя се обърна към него, лицето й бе пребледняло.

Стомахът ми се преобърна.

Ди кимна, после каза:

— Добре съм. С вас съм. — Тя хвърли поглед към Арчър. — Ще се справя.

Бяхме навлезли дълбоко в територията на врага и луксианците съвсем скоро щяха да ни усетят. Може би дори вече знаеха. А до пристигането на подкреплението оставаше доста време. Планът ни можеше да пропадне, тъй като съзнателно влизахме в капана. Ди и Деймън трябваше да изиграят ролите си убедително, за да стигнат до Етан. Толкова убедително, че се молех да не преминат на противниковата страна.

Страхът ми вероятно бе неоснователен, защото Деймън ме обичаше и щеше да превъзмогне влиянието на луксианците. Но безпокойството витаеше като сянка над мен. Една мисъл се бе загнездила в съзнанието ми.

Планът ни можеше да се провали напълно.

Когато наближихме отбивката, се вкопчих в седалката на Ди. След малко експлорърът спря на алеята. Дъхът ми секна. Тревата бе избуяла, пътят бе обрасъл с бурени. Личеше, че никой не се е грижил за поляната. В саксиите около верандата имаше повече плевели, отколкото цветя, но това беше в реда на нещата, защото дълго ме нямаше вкъщи, а и мама не я биваше да гледа цветя. Ала светът бе изправен пред катастрофа и не трябваше да мисля за това. Мама е добре, чака ме у дома.

Беше тук, защото видях колата й, паркирана пред верандата.

Арчър изключи двигателя. Пръстите ми трепереха, докато откопчавах колана.

Дали мама ни беше видяла? Дали вратата щеше да се отвори всеки миг и тя ще излезе да ни посрещне? Красива, изискана и умна, каквато се надявах да стана и аз някога.

Бях страшно развълнувана. Според плана ни, Деймън трябваше да води представлението, не биваше да се втурвам към мама, макар че нямах търпение да я видя. Имах нужда да я видя, защото отчаяно ми липсваше и трябваше да се уверя, че е добре.

Нямах друг, освен нея.

Деймън ме хвана за ръка и ме задържа на седалката. Ди и Арчър скочиха навън и заоглеждаха бдително къщата.

— Наблизо има луксианци — каза той и погали с палец китката ми. — Може да са в някоя от къщите.

— Защо им е да влизат там? — Още щом зададох въпроса, разбрах колко е глупав — имаха безброй причини да влязат.

Той се усмихна, но тревогата в очите му ме накара да изтръпна.

— Знам, че искаш да видиш майка си, разбирам те, но трябва да сме предпазливи. Ако нещо не е наред и ти кажа да изчезваш…

— Защо да не е наред?

Деймън се приведе към мен.

— Кити…

— Знам — прошепнах със съзнанието, че от устата ми се леят глупости.

— Не забравяй пистолета. — Бях го затъкнала на кръста си. Погледна ме в очите. — Ще сляза след теб. И, Кити… — Лицето му се изопна. — Не ме карай да ти говоря като в Айдахо.

— Разбирам. Ще се справя.

Деймън кимна. Поех си дъх и тръгнах напред. Той ме последва и ме хвана за врата. Това бе жест на надмощие, но и на утешение. Знаех, че е до мен.

Ди хвана Арчър за ръка и го поведе към предната веранда на съседната къща. Но спря и хвърли поглед към Деймън, не мисля, че си казаха нещо, защото някой луксианец можеше да го долови.

Деймън ме поведе към къщата. Гъста растителност бе плъзнала по верандата и се виеше около перилата.

Погледнах към вратата.

Тя зееше, само стъклената врата беше затворена. Сърцето ми щеше да се пръсне, забавих крачка.

Стъпалата проскърцваха под краката ни, разхлабена дъска подскочи и аз се стъписах.

— Наблизо със сигурност има луксианец — рече Деймън тихо.

Това означаваше, че те наистина са наоколо. А може би вътре, спокойно насядали в хола. Деймън отвори вратата, полазиха ме тръпки. С тихи стъпки прекрачихме прага; посрещна ни по-топъл въздух и миризмата на чисти чаршафи, която толкова ми липсваше.

Сълзи пареха в очите ми, докато оглеждах антрето. Всичко си беше постарому. О, боже, до вратата бяха струпани кашони от „Амазон“ и пликове с книги, които издателите бяха пращали, без да знаят, че от месеци не съм обновявала блога си.

До купчината неотворени писма се мъдреше раницата ми, а до нея бяха сандалите ми. Мама ги е оставила там, сякаш е знаела, че се прибирам у дома. Едва сдържах сълзите си.

Без да издаваме звук, минахме през портала към хола. Погледнах към стълбището, после по коридора към килера за пране. Спомних си как танцувах по чорапи и как паднах по дупе, когато Деймън влезе и ме стресна. Въздъхнах. Колко много спомени. Скъпи, но и горчиви спомени. Деймън ме стисна лекичко по врата и двамата влязохме в трапезарията. Оттук се виждаше кухнята.

Сърцето замря в гърдите ми, а сетне запрепуска.

Деймън ме стисна по-здраво.

Видях я, видях мама.

Стоеше до мивката с гръб към нас и о, боже — това беше тя. Беше прибрала косата си на кок. Носеше тъмни джинси и светъл пуловер. Сълзите рукнаха от очите ми. Не можех да ги спра.

— Мамо? — гласът ми изневери.

Гърбът й се скова за миг, а аз хукнах към нея, загърбила всички преструвки. Деймън ме сграбчи, но аз се оказах побърза и му се отскубнах.

Мама се обърна.

Тя беше тук. Беше жива. Беше здрава.

— Кити! — изкрещя Деймън.

Не виждах през мъглата от сълзи, но изтичах развълнувана, заобиколих масата и след секунди бях при нея. Стиснах я здраво в прегръдките си.

— Мамо!

Стисках я силно, вдъхвах аромата на парфюма й…

Изведнъж две ръце ме сграбчиха за кръста и ме издърпаха назад. Опрях се в твърда гръд. Мозъкът ми препускаше. Не разбирах какво става. В следващия миг краката ми се плъзнаха по пода и Деймън ме скри зад себе си.

— Деймън, престани! — Опитах се да мина край него. Знаех, че трябва да запазя самообладание, но тук беше мама. Нямаше друг, освен нас. Исках да прегърна майка си.

— Кейти. — Деймън изрече името ми и гласът му ме накара да застина.

Вдигнах глава, задъхана, и надникнах иззад него… Огледах мама, огледах я много добре.

Целият ми свят се срина, разпадна се на хиляди остри късчета, които раздраха душата ми.

Очите й бяха ярки, неестествено сини.

Толкова сини, че приличаха на два полирани сапфира, а очите на мама… бяха лешникови на цвят, повече зелени, отколкото кафяви, макар че това зависеше от настроението й.

— Не — прошепнах и поклатих глава. — Не. Не.

Мама наклони глава, погледна ни, а после помръдна устните си в усмивка, в която нямаше топлина.

— Чаках ви.

Не. Не. Не.

Отстъпих и се взрях в майка си — не, не беше тя. Следеше със студените си очи движенията ми, а усмивката застина на устните й; гледаше ме с такова равнодушие и хлад, че настръхнах от ужас.

— Не — повтарях като стара грамофонна плоча. Но друго не можех да кажа. Реалността проникна в съзнанието ми и разкъса сърцето ми.

Мама не беше тук.

Никога повече нямаше да бъде тук. Никога.

Бяха я асимилирали. Беше си отишла. Завинаги.

Деймън

Трябваше да се досетя.

Мисълта все повече завладяваше съзнанието ми. Трябваше да се досетя. Разбира се, че луксианците са искали да асимилират майката на Кити с надеждата тя или аз, или някой друг да се озове тук. А може да са я убили просто от жестокост — Етан я е познавал и се е досетил как ще се отрази смъртта й на Кити.

В мига, в който Кити осъзна какво става бе сломена, усетих как и моето сърце едва не се пръсна от мъка. Изпитах същата болка, когато научих за смъртта на Доусън. Нямаше начин да облекча мъката й.

Тя отстъпи назад с широко отворени очи, блъсна се в стената, сякаш не знаеше, че там има стена, и продължи да повтаря, отново и отново, все същата дума.

Не.

Сълзи се стичаха по лицето й, тя вдигна ръце, като че искаше да се предпази от реалността, да я изтика назад. След това се преви на две и притисна с ръце корема си.

Погледнах луксианката. Тя стоеше до мивката, усмихваше се студено и наблюдаваше как Кити губи почва под краката си. Тази гадина й бе причинила нечовешка болка.

Яростта пламна в мен, изпълни всяка клетка на тялото ми. Реших да не използвам пистолета — не исках да го използвам. Въпреки че жената пред мен не беше майката на Кити, а само абсолютно приличаше на нея. Тя не разбра веднага какво я чака и опита да се трансформира, но аз дадох воля на гнева си. Мълнията от Извора я удари в гърдите и я завъртя с лице към шкафа. Улови се за мивката и залитна, но аз изстрелях нова мълния, която я уцели в главата.

Светлината на луксианката припламна веднъж в ярко бяло, сетне още един път, а после угасна. Тя се сгромоляса на пода. Последната светлина изчезна в мрежата от вени на истинския й образ; остана обвивката на хуманоидно тяло.

Кити падна на колене, сведе брадичка до гърдите си и извика.

Обърнах се към нея.

— Кейти… скъпа, аз… — Нямаше какво друго да кажа, освен: — Много… много съжалявам.

Тя изведнъж се хвърли напред и опря ръце на пода. Отметна глава и нададе писък, изпълнен с мъка и непреодолима печал.

Всичко започна като слабо трептене под краката ми, но после се усили — масата се разлюля, чашите и чиниите в шкафа затракаха. Последва тътен, от който къщата простена и от тавана се посипа мазилка. Падна един стол, след него втори. Някъде в хола се разби прозорец.

Кити щеше да разруши къщата.

— По дяволите.

Клекнах до нея, прегърнах я и я притеглих по-близо. Тя трепереше неудържимо. Взех я в скута си и хванах с ръка косата й, притиснах лицето й до гърдите си. Но това не заглуши риданията, които разтърсваха тялото й.

Боже, не знаех какво да правя. Не знаех как да облекча страданието й, а в този момент не ме интересуваше нищо друго.

— Кити, момичето ми, всичко ще бъде наред — рекох, допрял устни до главата й. — Тук съм, Кити. Държа те. Тук съм.

Тя сякаш не ме чуваше, само зарови глава в мен, гърдите й се повдигаха, сърцето й биеше лудо. Сви се на две, а страдалческият й плач буквално ме убиваше.

Трябваше да се досетя.

Но нямаше как да разбера дали луксианецът е в къщата, или не. Скоро щяха да дойдат и други, но при все това аз я притиснах отново и погледнах тавана. В средата се бе образувала пукнатина, но иначе къщата вече не се тресеше, само основите й от време на време се разклащаха леко.

Галех я по гърба и продължавах да я целувам, но вече усещах наблизо луксианец. Когато входната врата се разтвори с трясък, чух Ди да ме вика по име.

— Тук сме, вътре.

Кити трепереше в ръцете ми, макар риданията да бяха затихнали.

— Какво става…? — Ди се закова на място в коридора пред кухнята. Погледът й се стрелна към останките на луксианката, после към нас. — Кити?

Появи се Арчър и я прегърна. Беше разбрал какво става. Отново се обърнах към Кити, погалих я и сведох глава на рамото й.

След миг Ди изкрещя — явно Арчър й бе казал какво се е случило. Тя коленичи до Кити и се опита да я гушне, но аз я държах в прегръдките си и за нищо на света нямаше да я пусна.

— Усетихме, че къщата се тресе — каза Ди и впери поглед в мен. — Зная, че не трябваше да идваме, но се разтревожих.

Планът ни пропадаше. Нямаше начин да продължим с изпълнението му след всичко, което се случи. Трябваше да измъкна Кити оттук.

— Всички — каза Арчър рязко. — Трябва да се измъкнем незабавно, да се скрием някъде и да помислим какво ще правим. Не бива…

Беше ми безразлично какво ще стане накрая. Исках да се кача на джипа и да отведа Кити надалеч. По дяволите и планът и всичко останало. Бяхме си свършили работата. Арумианците бяха на път. Аз успях единствено да причиня нечовешка болка на Кити. Няма по-жестоко нещо от загубата на някого, когото обичаш. И да го видиш с очите си.

Ди се отдръпна, а аз подпъхнах ръце под мишниците на Кити.

— Трябва да вървим — рекох й. Изправих я на крака, но те сякаш отказваха да се движат. Вдигна глава — лицето й бе зачервено от плач, устните й трепереха. Красивите й очи гледаха в нищото.

— Да вървим ли? — попита с дрезгав глас.

Понечих да кимна, но Кити неочаквано се отскубна от мен. Посегнах да я хвана, но тя ми се изплъзна, обърна се и ме удари в корема. Нищо не усетих.

— Кити…

— Не — извика и отново замахна. Удари ме по ръката. — Не! — дланта й отскочи от лицето ми.

Ди тръгна към нас, но аз вдигнах ръка и я възпрях. Още един удар се стовари върху мен и сестра ми поклати глава.

— Всичко е наред — казах им аз. — Изчакайте ни отвън.

Ди свъси вежди.

— Но…

— Вървете!

Ди се поколеба, но Арчър я избута от кухнята. Погледнах Кити. Дори не знаех дали ме вижда. Зениците на очите й светеха в бяло. Замахна отново да ме удари и аз отново не й попречих.

— Удряй, щом трябва — казах искрено. Колкото и да ме удряше, нямаше да ме заболи толкова, колкото я болеше нея.

Тя ме заблъска по гърдите — енергично, а аз стоях неподвижно. Накрая се умори, нямаше сила да замахне, раменете й се разтресоха.

— О, боже — прошепна тя и отпусна чело върху гърдите ми. — О, боже, тя е мъртва, наистина е мъртва. — Ръцете й се спуснаха до тялото. — Те са й причинили… това. Защо?

Обгърнах я с ръце.

— Не знам, мила, но съжалявам, много съжалявам.

Тя потрепери, но аз не исках да я оставя да се отдаде на скръбта си.

— Трябва да вървим…

Настръхнах. Вездесъщо жужене изпълни съзнанието ми. Обърнах се, прикривайки с тялото си Кити, и в този момент вратата се отвори с трясък.

Тежки стъпки отекнаха по коридора, в трапезарията. Напрегнах се, защото знаех, че не е нито Ди, нито Арчър. Планът да се приберем и луксианците сами да дойдат при нас, се оказа перфектен.

В кухнята влезе Етан Смит.