Дженифър Л. Арментраут
Отпор (12)

Деймън

Кити изглеждаше изтощена, сякаш главата й щеше да се пръсне.

Не можех да я виня. Съдбата ни подлагаше на тежки изпитания, имах чувството, че трябва да се облечем като кетчъри.

Мислех за Етан; лежахме и се опитвахме да си починем, но Арчър дойде и донесе още лоши новини.

Кити лежеше притихнала в ръцете ми, но усещах, че не спи. И тя като мен се тревожеше за куп неща. Мисълта за Ди ме караше да забия лице в стената, затова предпочетох да разсъждавам за връзката на Етан с инвазията на луксианците.

В крайна сметка това бе въпрос за един милион долара. Защо им е на основите и луксианците да работят заедно? Попитах Арчър, когато се появи отново с торби с дрехи и шоколад за Кити. Чудех се какво ли бе доловил.

Той ме погледна и повдигна вежди.

— Достатъчно, за да знам как си представяш, че с един удар ми чупиш главата всеки път, когато сме в една стая.

Усмихнах се, а Кити вдигна очи, докато разопаковаше шоколада си.

— Какво става? — попита.

— Нищо — отвърнах и надникнах в една от торбите, където намерих джинси с моя размер. Малко странно и много смущаващо.

— Да се върнем на въпроса ти за основите и луксианците. — Арчър се облегна на бюрото и скръсти ръце. — Нямам представа каква е изгодата от такъв съюз, освен обичайното сливане на две мощни сили, с цел да завладеят света.

— Клише — отсякох аз.

— И твърде очевиден отговор — съгласи се той.

Хвърлих поглед към Кити. Хапваше от шоколада и изглеждаше така, сякаш вкусваше рая за първи път и секунди я деляха от върховно изживяване. Съжалих, че Арчър е в стаята.

Той се ухили.

Вече исках да изчезне от главата ми.

— Знаеше ли за Етан? — попитах го, като се съсредоточих отново.

— Ние не сме като вас извънземни мутанти — поклати глава той, — нашето съзнание не се слива с това на другите и не знаем къде се намират те във всеки момент.

— По последна информация ти си част от извънземно мутантско семейство, тъй че…

Кити отчупи едно парченце шоколад и ми го подаде. Поклатих глава, а тя го пъхна между страхотните си устни.

— Значи никога не си чувал за Етан? — попита тя.

— Навсякъде е пълно с основи, които не съм срещал или виждал, след като са ги преместили в други бази. Дедал разполага с много свои хора на високи постове по света. Дори и само неколцина от тях да си сътрудничат с луксианците, значи сме загазили.

— Което значи, че може би още не сме загазили, — отбелязах аз.

— Да, но ето какъв е проблемът. Ние умеем да се представяме за хора, луксианци или хибриди. Можем да четем мислите ви. Ти вече си опари задника от жена, която си смятала за луксианка. Може би дори два пъти, ако броим и Етан, а това означава, че не можеш да се довериш на онова, което виждаш. Голям проблем — обясни Арчър. — Да кажем, че шепа основи — политици, доктори, военни — наистина работят с луксианците. Но те ще станат много повече…

— Какво да правим тогава? — Кити стана и хвърли опаковката в кошчето. — Не може да сме прецакани. Все трябва да измислим нещо.

Лицето на Арчър се изопна.

— Работя по въпроса.

Кити се спря насред стаята, на лицето й се изписа и надежда, но и мрачно предчувствие.

— Какво?

Арчър ме погледна и разбрах, че думите нищо няма да ни обяснят; интуитивно усетих, че онова, което ще видим, не е добро.

— По-добре се преоблечете и елате в залата, — предложи той.

Кити стисна длани в юмруци.

— Какво криеш от нас?

— Не крия нищо. — Той стана и се запъти към вратата. — Струва ми се, че трябва да видите със собствените си очи, за да повярвате.

— Доста мистериозно, няма що. — Станах и понечих да си сваля анцуга. Но Арчър все още стоеше до вратата и аз повдигнах вежди. — Май трябва да си вървиш, освен ако не искаш да се насладиш на божествената ми голота.

— Не, благодаря — отвърна Арчър.

С Кити набързо се преоблякохме, а фактът, че джинсите й бяха по мярка, ме накара отново да си представя как разбивам мутрата на Арчър. Но тя изглеждаше прекрасно в тъмните джинси и лекия сив пуловер. Косата й беше изсъхнала и се спускаше на меки вълни. Изглеждаше така, сякаш сме тръгнали на кино.

Но реалността беше далеч от фантазиите ми; натъжих се.

Закопчах копчето на панталоните и я погледнах.

— Готова ли си за това, което ни предстои?

Тя кимна.

— Малко съм притеснена.

— Усещам. На този етап всичко е възможно. — Спрях и й протегнах ръка. Тя я пое и аз я дръпнах към себе си. Обвих ръце около кръста й, повдигнах я и я стиснах здраво.

Нежният смях, който погали слуха ми, звучеше рядко напоследък.

— Ще ме смачкаш.

— Ъ-хъ. — Пуснах я на земята и я целунах по челото. — Все едно какво ни очаква, просто не забравяй плановете ни. — Беше важно да й напомня.

Тя ме погледна, сивите й очи заблестяха.

— Плановете за сватбата?

— Точно така. — Наведох се и прошепнах в ухото й. — Явно ще ни покажат ужасни неща, тъй че по-добре мисли за бъдещето ни, представи се как повдигам воала ти и падам на колене.

— О, боже — прошепна тя и когато се отдръпнах, лицето й бе порозовяло. — Ти… ти…

— Какво аз?

Тя поклати глава и преглътна.

— Пълен си с изненади — не знам как да се оправям с теб.

Усмихнах се доволно и отворих вратата.

— След теб, Кити.

Тя тъкмо прекрачваше прага и аз я тупнах по дупето. Подскочи, хвърли ми гаден поглед, а аз й се ухилих без капка разкаяние. Само малките неща в живота ме караха да се чувствам щастлив.

Арчър се направи, че нищо не е видял, което означаваше, че внимава да не ме ядоса. Последвахме го по коридора, после слязохме по едно стълбище и поехме по друг коридор. Напред се виждаше двойна стъклена врата, а зад нея нещо, което приличаше на команден център на НАСА.

— Какво е това?

— Точно каквото си мислиш. — Изгледах го кръвнишки и той се усмихна. — Командният център на базата. Имат връзка със сателити, ракетни снаряди и всякакви забавни неща.

Кити сбърчи носле, но не се обади.

Арчър отвори вратата и аз никак не се изненадах, виждайки Люк да седи кръстосал крака върху един бял плот. В ръцете си държеше кутия плодов пунш.

Поклатих глава.

Нанси бе застанала най-отпред, с кисела физиономия, скръстила ръце върху слабите си гърди. До нея стоеше мъж с официална военна униформа с безброй лъскави копчета и медали. Веднага предположих, че ще ни създаде много проблеми.

В стаята имаше военни с микрофони и слушалки на главите, свързани с мониторите пред тях. Всички правеха нещо, но един бог знаеше какво. Неколцина се обърнаха към нас, когато влязохме. Не се изненадаха. На стената пред Люк бе окачен огромен монитор.

Посочих към мъжа с униформата.

— Кой е този глупак?

Кити ококори очи, а Люк направо се задави от смях.

— Знаех си, че неслучайно те харесвам.

— Да — измърморих.

Нанси съвсем не изглеждаше развеселена, когато мъжът се обърна към нас.

— Това е генерал Джонатан Итън, офицерът с най-висок ранг във Военновъздушните сили на Съединените щати — рече тя, насичайки думите. — Добре е да покажеш малко уважение.

— Разбира се — казах и си придадох сериозно изражение. Трябваше да му се признае на генерал Не Знам Кой Си.

Когато ме погледна, не беше ни най-малко притеснен или ядосан.

— Знам, че нямаш… високо мнение за членовете на правителството — каза генералът. — Но мога да те уверя, че не сме ваши врагове.

— Запазвам си правото сам да преценя дали е така — рекох и хвърлих поглед към екрана, на който се виждаше голям град. Различих покривите на небостъргачите и едно синьо петно, което сигурно беше океанът.

— Разбира се — отвърна той и привлече вниманието ми. — Но държа да знаеш, че никога не съм имал проблеми с вашата раса.

— Както и аз с вашата — рекох. — Не и докато ни отвлякохте заради ужасяващите си експерименти; наранихте семейството ми и се превърнахте в трън в задника ми.

Нанси се изчерви, но запази мълчание.

— Мнозина от нас не бяха наясно що за експерименти провеждат Дедал и как се сдобиват с луксианци и хибриди — отговори генералът. — В бъдеще ще има доста промени.

— Генералът е сред тези, които спряха работата на отдела. — Люк скръсти ръце на тила си, а аз така и не разбрах къде изчезна кутията с плодовия пунш. Плъзна поглед към Нанси и смразяваща усмивка се появи на устните му. — Мисля, че го бива.

— Това означава много за мен — отвърна сухо генералът. Арчър се покашля, но звукът подозрително напомняше смях. — Мненията и възгледите ни вероятно се различават — каза той — и каквото и да кажа, няма да поправи стореното на семейството ти и на всички, които обичаш. Хората, отговорни за ужасните експерименти на Дедал ще получат съответното наказание — добави и хвърли строг поглед към Нанси.

Кити го зяпна.

— Почакайте. — Приближих се още до нея. — Чудесно е, че обичате луксианците, но защо да им вярвате точно сега? А и ние защо да ви вярваме?

Генералът вдигна брадичка.

— Едва ли смяташ, че с брат ти сте единствените луксианци, които са мутирали човешко същество, за което милеят. Със сигурност си даваш сметка, че светът е пълен с хиляди луксианци, които биха дали всичко от себе си, за да защитят човека или хората, които обичат. Знам, че тази връзка е по-силна от влиянието на наскоро пристигналите.

— Откъде? — обади се Кити.

— Дъщеря ми и нейният съпруг са в базата — рече той, вперил поглед в мен. — И да, той е луксианец.

Усетих погледа на Кити, докато наблюдавах генерала. По някаква необяснима причина, това беше най-шокиращото нещо, което бях чувал. Засмях се. Не можах да се сдържа.

— Дъщеря ви е омъжена за луксианец?

Нанси сви устни и си помислих, че бузите й ще хлътнат навътре.

— Женени са от пет години — рече той и скръсти ръце, а тъмносинята униформа се изпъна на раменете му.

— Дъщеря ви е женена за луксианец, а вие сте оставили Нанси да им причини това? — В очите на Кити просветна гняв.

Генералът видимо се натъжи.

— Както казах, имало е неща, за които не знаехме.

— Това не е извинение — рече тя и аз разбрах, че е на път да се развилнее.

Устните на генерала потрепнаха, сякаш понечи да се усмихне.

— Напомняш ми на дъщеря ми.

Нанси се извърна настрани и, кълна се, изсъска от злоба.

— Няма как да променя миналото, мога само да се погрижа това да не се случва никога вече. Което и ще сторя. — Той си пое дъх. — Но точно сега на плещите ни тежи глобална катастрофа. За друго не мога да мисля.

— Глобална катастрофа. — Люк вдигна вежди. — Звучи толкова невероятно драматично, сякаш… — приглушено бипкане го прекъсна. Той бръкна в джоба си и извади мобилния си телефон.

Свали кецовете си и скочи с непоколебимо изражение.

— Има нещо, за което трябва да се погрижа.

Пое към вратата, без да поглежда назад, свил ръката си в юмрук, от което ме завладя предчувствие за нещо ужасно. Никога не бях виждал Люк толкова… толкова разтревожен.

Всичко е наред. — Гласът на Арчър проникна в главата ми. — Проблемът му няма нищо общо с нас.

Наречи ме параноик, но изобщо не ти вярвам — отговорих.

На генерала може да се разчита — рече Арчър и ме погледна в очите. — А както вече казах, Люк се занимава с проблем, който няма нищо общо с нас.

Още не бях сто процента готов да се кача на борда на тяхната лодка, затова за всеки случай провесих ръка през рамото на Кити. Стрелнах с поглед генерала и Нанси. Изобщо не разбирах какво става.

— Къде е онзи другият? — попитах я. — Сержант Дашър?

Нанси се извърна към мен.

— Мъртъв е.

Кити застина до мен и попита.

— Как загина?

— В битка с луксианците близо до Лас Вегас. — Нанси присви черните си очи и се обърна към нас. — Новината сигурно ще ви зарадва.

— Няма да си изгубя съня заради това. — Задържах погледа си върху нея, докато тя отмести очи встрани. Дашър не беше чак такъв социопат като нея, но беше в списъка ми с хора за ликвидиране.

Сега поне можех да задраскам името му оттам.

— Генерал Итън — чу се гласът на един от мъжете, който стоеше близо до големия монитор. — Остават пет минути.

Остават пет минути до кое?

Едва си зададох въпроса и образът на монитора се увеличи, покривите на сградите, както и задръстените улици под тях, станаха по-ясни. На някои места не се виждаше нищо друго, освен сив дим.

— Какво е това? — попита Кити и пристъпи напред изпод ръката ми.

Хвърлих поглед към Арчър и на мига разбрах, че ни е викнал тук, за да видим онова, което ще се случи в града.

— Какво става?

Генералът тръгна към средата на помещението, минавайки край по-малките компютри, надзъртайки ту тук, ту там.

— Предстои да сложим край на инвазията.

Отново се взрях в екрана. Обзе ме лошо предчувствие.

— Четири минути — оповести друг мъж от предните редици.

Да. Започнеше ли обратно броене, нищо добро не следваше. Кити искаше обяснение какво се случва, но докато стоях и се взирах в примигващите светлини на града разбрах.

— На екрана виждате Лос Анджелис — обясни генералът. — Значителен брой луксианци превзеха града, приеха човешки облик — предимно на правителствени лица и други представители на властта, и с бързи темпове асимилираха ДНК-то на хора, които вероятно имат семейства. Разполагаме с наши сътрудници там, които ни държат в течение, но от вчера вечерта изгубихме контрол над града.

— О, майчице. — Кити обви ръце около тялото си и се загледа в монитора.

— Вече изгубихме Хюстън, Чикаго и Канзас Сити — намеси се Нанси. — Поне за тях знаем със сигурност. Единственият град, който успяхме да запазим чист от луксианците е Вашингтон, но нападателите трупат огромни сили около града — Александрия, Арлингтън. Маунт Рейниър и Силвър Спринг са почти изцяло в тяхно владение.

По дяволите.

— Освен това не знаем дали във Вашингтон има основи, които са се съюзили с нападащите луксианци — добави той. — Надяваме се да няма, но трябва да предвидим и това.

— Три минути.

Загледах се в мъжа, който отброяваше.

— Какво ще се случи след три минути?

Кити се обърна, лицето й бе пребледняло и аз разбрах, че мислите й се въртят около неприятното нещо, за което мислех и аз.

— Трябва да се опитаме да спрем луксианците с всички възможни средства, и то така, че да не загинат много хора. — Генералът пое дълбоко дъх и изпъна рамене. — А това очевидно ограничава възможностите ни.

Арчър се отдръпна от стената и се приближи бавно, сякаш очакваше да изгубя контрол, ако подозренията ми се потвърдят.

— Президентът на Съединените щати, заедно с министъра на отбраната, одобриха пробен удар с ЕМИ по Лос Анджелис.

Взирах се втрещен в генерала.

— ЕМИ? — попита с широко отворени очи Кити.

— Електромагнитни импулси, превърнати в оръжие под формата на няколко неядрени е-бомби — обясни той. Краката ми се подкосиха. — Щом бомбата се детонира на височина около деветдесет метра, ефектът е същият като при импулсното енергийно оръжие, но с по-широк обхват. Очакваният брой човешки жертви е минимален и се ограничава до хора със сърдечни заболявалия и други смущения, при които чувствителността към електрически импулс с такава сила е по-висока… и онези, чийто живот зависи от животоподдържащи системи.

— Две минути, височина двеста и десет метра — чу се отпред, а сетне дойде глас, придружен от пращене, който обяви местоположението по радиовръзката.

Арчър стоеше до мен.

— Повечето хора ще изпитат остра болка и моментна парализа — продължи той. Кити се обърна отново към екрана. — ЕМИ ще убие незабавно всички луксианци, хибриди и основи в зоната на удара.

По дяволите.

Разбирах, че този удар е наложителен — трябваше да се предприемат някакви действия срещу инвазията на луксианците — но сестра ми беше някъде извън базата и аз се молех да е далеч от града. Там обаче със сигурност имаше невинни луксианци, хибриди и дори основи, а те нямаха никаква представа какво се задава на хоризонта.

— Ще има и невинни жертви — както луксианци, така и хора — рече генералът, сякаш прочел мислите ми. — Но трябва да ги пожертваме, за да спасим мнозинството.

Обърнах се към екрана, а той примигна за секунда, сетне потъмня. Картината отново бе увеличена, така че различавах движението по земята.

— Но това не е всичко — тихо изрече Арчър. — Първоначално ЕМИ е било замислено с друга цел.

Генералът кимна.

— Отначало това е било оръжие за масово разрушение, което да ограничи загубата на човешки живот. ЕМИ унищожава всички електронни устройства и източници на електрическа енергия.

Мамка му.

Само това бях способен да си помисля.

— Значи всичко — прошепна Кити. — Абсолютно всичко в града — телефони, автомобили, болници, комуникации — всичко.

— Една минута, височина сто и двадесет метра.

— Бомбата буквално ще запрати Лос Анджелис в мрака на Средновековието. — Арчър се взираше напрегнато в големия екран. — На път сте да станете свидетели на исторически момент, който никога няма да бъде пренаписан.

— Не пускайте бомбата — обадих се аз.

Кити клатеше глава.

— Не бива. Има хора, които се нуждаят от електричество, невинни хора, които ще умрат. Не можете…

— Вече е твърде късно — сопна се Нанси, а черните й очи засвяткаха. — Това е единствената ни възможност да ги спрем. За да има утре, в което човешкият род ще живее в сигурност.

Отворих уста, но прекъснатата радиовръзка се възобнови и гласът започна да отброява двайсетте секунди на обратно. Ударът вече не можеше да бъде спрян. Пускането на бомбата бе в ход пред очите ни.

Приближих се до Кити, взрян в екрана, колите по магистралата се опитваха да напуснат града. В тях може би имаше луксианци — и добри, и лоши. Или пък хора със сърдечни проблеми. Някъде върху екрана имаше болници, за чиито пациенти това бе последният миг от живота им.

Тогава пуснаха бомбата.

Кити затисна уста с ръка, а в това време картината на екрана подскочи от ослепителната светлина за миг-два, след което се нормализира. Всичко изглеждаше както преди секунди, само че колите по магистралата бяха спрели. Впрочем всичко беше застинало и…

Целият град потъна в мрак.