Дженифър Л. Арментраут
Отпор (2)

Кейти

Сякаш всички, в това число и аз, застинахме за миг, като че времето бе спряло, но аз знаех, че не е.

Силуетите на паркинга се извърнаха, вратовете им се удължиха, наклониха се на една страна. Придвижваха се с плавни походки, подобни на змии. Движенията им бяха неестествени и изобщо не приличаха на луксианците, които от години живееха на Земята.

Червен джип потегли с пронизителен писък на гумите, разпръсквайки във въздуха дим и миризма на изгоряла гума. Завъртя се в кръг, сякаш шофьорът смяташе да изоре с автомобила си луксианците.

— О, не — прошепнах и сърцето ми затуптя бързо. Арчър ме хвана за ръка.

— Трябва да се омитаме оттук.

Но аз стоях като закована на място и най-сетне проумях защо обикновено хората се обръщат и зяпат с любопитство злополуките. Знаех какво предстои, знаех също, че не искам да го видя, но не можех да откъсна очи от гледката.

Едно от телата излезе напред и повдигна светещата си ръка, очертанията на тялото му пулсираха в червено.

Джипът подскочи рязко напред — мъжът зад волана и далеч по-дребничкото телце до него завинаги щяха да се запечатат в паметта ми.

От пръстите на луксианеца полетяха дребни искрици електричество, а ярката светлина, обагрена в червено, се понесе на кълба по ръката му. След миг от нея лумна мълния, запращя във въздуха и замириса на изгорял озон. Светлината — експлозия, почерпена от Извора — връхлетя автомобила.

Взривната вълна разтърси магазина, колата избухна в пламъци, полетя във въздуха, преобърна се и се разби върху близките автомобили. От счупения прозорец изригна огнен ад, а гумите продължаваха да се въртят.

Настана хаос. Хората хукнаха навън и писъците им разцепиха пространството. Като стадо овце те се блъскаха в количките и един в друг. Мъже и жени се сриваха на колене, все по-пронизителните викове се смесваха с плача на малките деца.

За един кратък миг, преди да успея да мигна, луксианците изпълниха магазина. Арчър ме дръпна в края на лавицата и двамата се залепихме плътно в острите ръбове. Покрай нас се стрелна момче, чиято аленочервена коса ме порази, но след миг си дадох сметка, че това е кръв. Успя да стигне до рафтовете с шампоаните за тяло и тогава светлинният взрив го удари в гърба. Момчето се строполи неподвижно по очи, а от овъглената дупка в средата на гърба му се изви дим.

— Боже! — извиках аз и сърцето ми се сви. Арчър се взираше с широко отворени очи и издути ноздри.

— Нищо добро не ни чака.

Пристъпих към края на пътечката и надникнах зад ъгъла. Стомахът ми се обърна, щом видях жената, която преди минути бе стискала в прегръдките си малкото момиченце.

Тя стоеше пред един луксианец, вцепенена от страх. Притиснало гръб в рафтовете с книги, момиченцето се бе свило на топка, пищеше и се поклащаше напред-назад. След секунда осъзнах думата, която повтаряше отново и отново.

— Татко! Татко!

Мъжът лежеше в локва кръв в краката му.

По кожата ми с пукот пробяга електричество, блъсна се в Арчър. В това време луксианецът протегна ръка и докосна жената по слънчевия сплит.

— Какво, за бога…? — прошепнах аз.

Жената изпъна гръб, сякаш някой бе излял стомана в гръбнака й. Очите й се ококориха. От дланта на луксианеца бликна трепкаща бяла светлина и плисна върху жената като водопад. Щом достигна острите токчета на обувките й, светлината се просмука в пода и угасна. Внезапно главата на жената отхвръкна назад, устата й се отвори в ням вик. Вените й светнаха отвътре — ярка бяла мрежа по челото, която изпълни очите й и се спусна по бузите и врата й.

Какво ставаше? Луксианецът се отдръпна от ужасено разтреперилата се жена и аз усетих как Арчър се притисна в мен. Светлината във вените взе да гасне, цветът на кожата й избледня, докато блясъкът, който обгръщаше луксианеца запулсира ритмично. След това всичко се случи за секунди — кожата на жената се съсухри, набръчка се, сякаш остаряваше с десетилетия, а в същото време луксианецът се сви, заогъва се. С посивяла кожа и неразпознаваеми черти, жената се нагъна като лист хартия и рухна на парчета, като че цялата й жизнена сила бе изсмукана от нея.

Луксианецът изтегли обратно светлината си и разкри новия си образ, който досущ приличаше на жената — същия цвят на кожата, същия малък нос. Светло кестенявата коса се спускаше над голите рамене, но очите… очите имаха неестествен, яркосин цвят и приличаха на два шлифовани сапфира, вградени в лицето. Същите очи като на Ашли и Андрю.

Асимилират ДНК. — Гласът на Арчър се понесе сред мислите ми. — И то бързо. Никога не съм виждал някой да прави такова нещо, дори не знаех, че е възможно. — В тона му се долавяше смущение, но и възхищение.

Сцената приличаше на „Нашествието на похитителите на тела“, но във версията на луксианците. Краят бе смъртоносен за хората, а подобни епизоди се разиграваха из целия супермаркет. Навсякъде по пода рухваха тела.

— Трябва да си обираме крушите. — Арчър ме стисна за ръката и ме дръпна до себе си. — На минутата.

— Не! — Опитах се да забия пети в пода. — Трябва…

— Трябва да си плюем на петите и да се омитаме оттук. — Той ме повлече след себе си покрай рафта и отново ме дръпна, така че плътно се притиснах до него. Поведе ме по пътечката, но аз се съпротивлявах.

— Можем да помогнем на хората.

— Не можем — скръцна той със зъби.

— Ти си основа — сопнах му се аз. — Бебе, родено от епруветка, за да сритва задниците на извънземните, а не да…

— Бягам? Да, точно така. Все едно дали съм основа или не, тук има десетки силни, могъщи луксианци. — Той ме бутна покрай рафтовете с паста за зъби. В ръката си още носеше кошницата с лекарствата, за които аз вече бях забравила. — Нима току-що не видя какво могат да направят луксианците?

Ударих го в корема, изблъсках го назад и се отскубнах от хватката му.

— Те избиват хора! Можем да им помогнем.

Арчър пристъпи напред, а лицето му се изкриви от ярост.

— Тук не е имало нито един луксианец, който може да усвои нечия ДНК по този начин. Тези са по-силни. Трябва да се махаме оттук, да се върнем в бунгалото, а после да…

Писък ме накара да се обърна рязко назад. От края на пътечката видях, че луксианецът, който бе приел образа на жената, сега се взираше в момиченцето, извил устни в насмешлива усмивка.

Не, за нищо на света нямаше да оставя детето. Нямах представа какво се канеше да прави луксианецът, но бях сигурна, че каквото и да е не включва изпробване на майчинските му инстинкти. Хвърлих поглед на Арчър, а той изруга под нос.

— Кейти — изръмжа и пусна кошницата. — Недей.

Твърде късно. Свих в съседната пътечка и размахвайки бързо ръце, хукнах колкото ме държаха краката към предната част на магазина. Тъкмо достигнах рафтовете с книги с меки корици и оглушителният тътен отново проехтя. Паркингът се озари от пристигането на нови луксианци, а гърмежите все така кънтяха, и пак, и пак, докато ми се стори, че сърцето ми ще се пръсне.

Рязко спрях и излязох на пътечката.

Луксианецът стоеше замръзнал на място пред малкото момиченце, сетне обърна глава към мен. Впи ярките си очи в моите. Разтвори алените си устни. Погледът му беше така студен, сякаш температурата бе паднала под нулата. В него нямаше човещина, нито намек за състрадание, а единствено хладна пресметливост.

В този кратък миг, в който се взирахме един в друг, аз осъзнах, че това е началото, но също и краят. Луксианците нападаха Земята.

Преглътнах вледеняващия ужас, хвърлих се напред и сграбчих момиченцето откъм гърба. Писъците й отекнаха в тялото ми. То полудя от страх, взе да ме рита по крака. Стиснах го здраво в ръцете си и заотстъпвах назад.

Луксианецът се надигна като воден стълб. По ръцете му избликнаха малки фонтани енергия и запращяха. Взираше се в мен, сякаш успяваше да вникне до дъното на душата ми. Всяка дума, която изричаше, се търкулваше от езика му, като че учеше английски с главоломна скорост.

— Ти какво си?

О, мътните ме взели.

Доста бързо разбрах две неща — луксианецът усети, че аз не се нося единствено по дружелюбния човешки небосвод и по начина, по който отстъпи назад и вдигна ръка, си помислих, че това не е на добре. Разбрах също, че съществото няма понятие какво е това хибрид.

Момичето в ръцете ми взе да се върти и успя да освободи едната си ръчичка. Замахна с нея, бутна шапката ми на земята и косата ми се разпиля по гърба. Луксианецът пристъпи напред оголил зъби.

Лошо.

Ръцете ми бяха заети с едно ритащо и пищящо дете, затова трябваше да отстъпя. Обърнах се и хукнах по най-близката пътека. Щом завих зад ъгъла, миризмата на изгоряла плът и пластмаса се усили. Заритах разпилените по пода питки хляб и тогава спрях. Майчице мила.

Наоколо беше пълно с голи извънземни.

Дори да не бях хибрид и да не знаех как да проверя дали някой от зяпачите не е извънземен под прикритие, точно в този момент щеше да бъде трудно човек да не забележи луксианците, тъй като пълната им голота явно никак не ги смущаваше.

Някак не много на място си дадох сметка, че виждам повече мъжка и женска плът, отколкото някога съм пожелавала да видя, но тогава се обърнах, забелязах Арчър, който застана до мен и по-голям страх завладя мислите ми.

Бяха ни обградили.

— Доволна ли си? — изсъска Арчър и аметистовите му очи светнаха гневно.

Най-малко шестима луксианци се взираха в нас и се мъчеха да разберат какво точно представляваме. Трима бяха в човешки образ и стояха до хората, чиито тела бяха асимилирали. Другите трима бяха в истинския си вид и червено-бяла светлина обагряше телата им. Откъм гърба ни се появи луксианката от предната част на магазина.

Нито един от тях нямаше вид на създание, което гори от желание да ни прегърне и да ни дари с любовта си.

Сърцето ми заблъска в гърдите. Приклекнах бавно и се взрях в мокрото от сълзи личице на момиченцето.

— Щом те пусна, бягай — прошепнах. — Бягай бързо, колкото сила имаш, и не спирай.

Не бях сигурна дали ме разбра, но се молех да е така. Въздъхнах тежко, пуснах я и я побутнах лекичко към пролуката между две пътеки. Детето не ме разочарова. Обърна се и се втурна напред. Изправих се, искаше ми се да направя нещо повече за нея.

Един от излъчващите светлина луксианци се плъзна към нас, сетне спря и наклони глава. Всички останали — и в истинския, и в човешкия си облик — извърнаха очи към жената, от която бях отмъкнала детето.

Тази работа ще свърши зле. — Гласът на Арчър стигна неканен до мен. — Ще сбъркам ли, ако предположа, че когато ти кажа да бягаш, ще хукнеш с пълна сила?

Поех си дълбоко дъх. — Няма да те изоставя.

Усмихна се. — И аз така си помислих. Тогава да атакуваме. Ще разчистим пътека към изхода.

Докато бях в Дедал, ме научиха да се бия като човек, но също и да използвам Извора. Участвах в това обучение и във Вегас и макар сега донякъде да изпитвах увереност, че мога да надвия най-добрите, арктически мощен порив от страх плъзна по гърба ми.

Изведнъж, без да даде знак дори, Арчър побесня.

Спусна се, протегна ръка напред. Топка чиста енергия плъзна по ръката му, избухна от дланта му и удари луксианеца в средата на голите му гърди, отърсвайки го от човешкия му облик и запращайки го в стъклената витрина с млечните продукти. Кутиите се спукаха и по пода потекоха реки от мляко.

Арчър се извърна и се прицели в голата жена, но тогава един от светещите луксианци се нахвърли отгоре му. Аз почерпих сила от Извора. Светлината, която се завъртя по ръката ми, бе по-слаба от тази на Арчър, но свърши работа. Тя се изви над пътеката, удари луксианеца в рамото и го завъртя към мен.

Подготвих се да хвърля нова мълния, когато в рамото ми избухна болка. В един миг стоях изправена, а в следващия се намерих на колене и от лявото ми рамо излизаше дим. Докоснах внимателно мястото и едва се принудих да стана. Ръката ми бе изцапана с кръв.

Обърнах се и по чудо избегнах насочения към лицето ми як юмрук на един луксианец в образа на млад мъж. Залитнах една-две крачки назад, закрепих се и повдигнах коляно. Въздухът край мен се раздвижи, щом забих крака си в място, към което отказвах да погледна.

Луксианецът се преви на две.

Усмихнах се мрачно и го улових за кестенявата коса. В този миг той започна да се трансформира, затопляйки ръцете ми, но аз успях да го прасна с коляно в носа. Костта се счупи, но осъзнавах, че това няма да го спре.

Знаех какво трябваше да направя.

Арчър запрати нова мълния, а аз почерпих сила от Извора. Енергията потече по ръката ми и се изсипа като водопад върху главата на извънземния в мига, в който той я надигна — очите му светеха и приличаха на бели кълба.

В следващия момент полетях назад, сякаш ме блъсна кола. Въздухът припукваше от статично електричество. Паднах по гръб на твърдия под и за миг останах зашеметена, взирайки се в счупения капак на флуоресцентната лампа, който се поклащаше насам-натам.

Ох, че заболя.

Изпъшках, превъртях се на една страна и примигнах. Луксианецът също лежеше по гръб на няколко метра от мен. Изправих се с мъка и видях как Арчър запраща друг луксианец в хладилниците. Обърна се към мен, видя, че съм станала, и кимна.

Пред нас, покрай разсипаните кутии сладолед, имаше пътека. Не беше много чиста. По пода лежаха проснати луксианци и ту светваха, ту гаснеха — извън строя, но не задълго.

Някъде в магазина избухна взрив, който разтресе високите рафтове. С Арчър се затичахме по пътеката и вратите на фризера се пръснаха; парчета стъкла се посипаха зад гърбовете ни. Плъзнахме се по хлъзгавия под край хлебните изделия и стигнахме до предната част. Край нас хората — окървавени и обезумели от страх — тичаха към счупените прозорци.

Паркингът и сградите зад него изникнаха пред погледа ни и стомахът ми се обърна. Оранжево-червени пламъци бълваха димни колони към небето. Един електрически стълб бе паднал върху няколко автомобила. Покривите им бяха смачкани. В далечината се чуваше воят на сирени. Една кола прелетя през паркинга и се блъсна в друга. Металът изскриптя и се изкриви.

— Същински апокалипсис — измърмори Арчър. Преглътнах с мъка.

— Липсват ни само зомбитата.

Той ме погледна, повдигна вежди и отвори уста да каже нещо, но в същото време рафтът със снаксовете хвръкна във въздуха. Чипс и солети със сирене заваляха отвсякъде и зазвънтяха по пода. В средата на рафта бе зейнала дупка.

— Да се махаме оттук — каза Арчър и този път аз не възразих.

Пестях думите си за друга битка, защото знаех, че щом се доберем до бунгалото, ако изобщо успеехме да стигнем дотам, той ще поиска незабавно да отпрашим от Айдахо. Беше ми ясно, че тук вече е опасно за нас, и ако той искаше да потегли, така да бъде. Предвид състоянието, в което се намираше Бет, най-разумно щеше да бъде да я отведем колкото може по-далеч от този хаос, но аз за нищо на света не тръгвах без Деймън.

По дяволите.

Втурнахме се по пътеката до една разрушена каса. Арчър тичаше пред мен, когато рязко спрях — всяко мускулче в тялото ми блокира, усетих как по тила ми полазиха тръпки.

Коленете ми омекнаха, останах без дъх. След два дни отсъствие топлото, познато вълнение се бе завърнало. Сърцето в гърдите ми затупка свръхскоростно, запращайки ревящата кръв по вените ми.

Деймън.

Запрепъвах се бавно наоколо, все едно се движех сред плаващи пясъци, оглеждайки разбитите рафтове, през които навсякъде в магазина пулсираше и струеше светлина. Времето като че забави ход, въздухът се сгъсти, а аз едва смогвах да си поема въздух. Замаяна и преизпълнена с надежда от надигащата се у мен вълна от чувства, тръгнах обратно към светлините.

— Кейти! — гласът на Арчър стигна до мен от счупените врати. — Какво правиш?

Наближих нападалите по пода шоколадови десерти и ускорих крачка. Пликчетата със снаксове хрускаха под краката ми. Устата ми пресъхна, погледът ми се замъгли. Останала на заден план, изгарящата болка в рамото ми намаля.

Излезе силен вятър и развя дългите, свободни кичури коса около лицето ми. Не знаех откъде идва, но продължих напред, приближавайки края на разрушените рафтове със снакс.

Пристъпих встрани — само крачка-две — и погледнах до края на пътеката. Сърцето ми спря. Целият свят замря.

— По дяволите! — изкрещя Арчър, гласът му сега беше по-близо. — Не!

Но беше твърде късно.

Аз го видях.

И той ме видя.

Стоеше в края на пътеката в действителния си образ и грееше ярко като диамант. По нищо не се отличаваше от останалите луксианци, но всяка частица от съществото ми знаеше, че това е той. Клетките, от които бях изградена, се събудиха, бликнаха за живот, закопнели за Деймън. Той си оставаше най-прекрасното нещо, което бях виждала в живота си. Висок, греещ като хиляди слънца, блещукаше по краищата в приглушено червено.

Пристъпихме едновременно един към друг и аз се докоснах до него така, както умеехме да го правим. След като ме излекува, с Деймън се свързахме завинаги.

Деймън? Повиках го чрез връзката помежду ни.

Той изчезна толкова бързо, че дори аз не смогнах да го проследя.

— Кейти! — изкрещя Арчър. Кълна се, че чух името си да отеква в съзнанието ми с по-дълбок, по-нежен глас. Стомахът ми се сви на топка, сърцето ми се качи в гърлото.

По гърба ми полази топлина. Обърнах се и видях ослепителни очи с цвят на изумруд, кожа със сякаш вечен загар, широки скули и непокорна черна коса, която се спускаше над също толкова черни вежди.

Пълните устни се извиха лекичко нагоре.

Това беше Доусън.

По-висок с около глава и половина, Доусън впи погледа си в мен. Стори ми се, че в очите му долових сянка на угризение, но… гладна кокошка просо сънува. От зениците му се изля светлина, обгърна орбитите му, очите му побеляха. Статичното електричество пробяга по бузите му и образува малки стрели.

Лумна ярка светлина, гореща вълна страховито ме вдигна от земята, а след това всичко изчезна.