Дженифър Л. Арментраут
Отпор (14)

Деймън

— Хънтър?

Люк въздъхна. И повтори:

— Хънтър.

— Онзи глупак, когото видяхме в клуба? — Люк и Кити седяха в нашата стая и това не ми харесваше.

— Хм. — Люк се замисли и погледна Кити, която седеше на леглото. — Там имаше двама глупаци. Единият от тях беше той. Значи ти…

— Странно — прекъснах го.

— И аз си помислих същото. — Люк ми се усмихна и се настани до Кити. — Има една поговорка: просещият не може да избира.

Присвих очи.

— Аз никога не съм просил.

— Момчета. — Кити прибра косата си зад ушите. — Какво не му харесвате на този Хънтър?

— Ами да видим. — Престорих се, че мисля. — Като начало, той е арумианец.

Тя завъртя сивите си очи.

— Нещо друго?

— Трябва ли да има друга причина? — Това ми стигаше, за да подхрани яростната ми ненавист към Хънтър.

Люк сръга Кити с лакът.

— Няма никакво значение дали Деймън харесва арумианците, или не. Той ми дължи услуга и ако има някой, който да знае къде се крият истинските убийци, то това е той.

— И можем да му се доверим? — попита тя.

Изсумтях. Да се довериш на арумианец? Как ли пък не.

Люк не ми обърна внимание.

— Той няма да посмее да ме прекара, не и когато има толкова много да губи.

Понечих да кажа нещо грубо, но то се изпари като неясен спомен. Сетих се за жената, която видях с Хънтър в клуба — човешко същество. Ясно си личеше, че двамата имат връзка.

Само при мисълта за това едва не повърнах.

— Вече говорих с него — уведоми ни Люк и протегна ръце над главата си като котка, която се прилича на слънце. — Ще ни чака в Атланта.

— Атланта? — попита Кити изненадано. — И как ще се доберем дотам.

— Ще се наложи да карате. — Той сви рамене. — Всички полети са отменени, след като Ити се е обадил вкъщи и после е свалил един търговски самолет.

Кити пребледня. Не бяхме чули новината.

— Та предлагам да не летим в неприятелско небе. Вече проверих всичко — продължи той. — Пътуването ще отнеме трийсет часа — ще бъде славно пътешествие. Хънтър ще се срещне с вас на летището — на изхода за вътрешните полети. — Той се усмихна, сякаш нещо го развесели.

Облегнах се на шкафа.

— И как ще ни помогне Хънтър да намерим арумианците? Не знаех, че е такава голяма клечка.

— Хънтър е важен, но не чак толкова. — Люк изпъна крака. Можеше ли изобщо да стои мирен? — Той е вашият билет за клуба на арумианците. Знае къде се спотайват и чакат. Лесно ще го накарате да ви заведе при техния водач… главатар… какъвто ще да е.

Повдигнах вежди.

— Трябва само да склоните Великия вожд да се съгласи да участва. Арумианците приличат много на вашето племе. Дай им вожд и те ще го последват слепешката. — Той замълча и сбърчи нос. — Никога не съм го виждал. Но съм чувал разни работи.

— Какви работи? — обади се Кити.

Той сви рамене.

— Няма значение.

Кити свъси вежди.

— Както и да е. Аз ще остана тук. Присъствието ми е необходимо, за да попреча на Нанси да извърши някоя глупост. Арчър ще ви придружи. И двамата потегляте, нали? — погледът на Люк заснова помежду ни. — Съмнявам се, че единият ще остане тук, а другият ще потегли сам.

— Надали. — Потърках с ръка лицето си. Трийсет часа в една кола с Кити ще бъдат забавни, но с Арчър? Това можеше да ме докара до самоубийство.

— Като заговори за Нанси… — Кити хвърли поглед към вратата и продължи. — Не бива да допуснеш онези деца да се върнат при нея — все едно какво си й обещал.

Широка, но малко плашеща усмивка озари лицето му.

— Не се безпокой. Тя не е проблем. Накрая случаят с Нанси ще се разреши от само себе си.

* * *

На следната сутрин седях на бяла правоъгълна маса, която ми напомняше на училищния стол. Не знаех какво да мисля. Училището ли ми липсваше? Не, не бих казал. А може би животът преди тази гадост, когато бяхме само аз, вярната ми химикалка и седящата пред мен Кити.

Да. Понякога.

Но никой не е в състояние да върне времето назад.

Доусън седеше срещу мен и прехвърляше бъркани яйца в чинията на Бет. Това момиче наистина се хранеше за двама.

Бременността е странно нещо.

Кити си открадна резен бекон от моята чиния.

Тя нямаше причина да се тъпче, но обичаше да си похапва… бекон. Усмихна ми се, раздели парчето на две и остави половината обратно в чинията ми.

— Трябва да останеш тук — обърнах се към брат си и взех своя мизерен дял от бекона.

Доусън си играеше с бутилката шоколадово мляко. Намръщи се. Знаех какво се върти в главата му. Беше като отворена книга с картинки.

— Чуй ме, ти трябва да бъдеш до Бет. — Погледнах я точно когато бе гребнала солидно количество яйца. — Не бива да идваш с нас. Твърде опасно е и за двама ви.

Бет вдигна очи.

— А за вас с Кити не е ли опасно?

— Да, опасно е. — Кити ме погледна и прехапа устни. Още не бяхме казали на Доусън и Бет, че ние не сме свързани като тях. Кити си пое дълбоко дъх, отвори уста и тогава, сякаш от въздуха, цъфна Арчър и се настани до нея.

— Тези двамата — рече и ни посочи — не са свързани като теб и Бет.

Доусън се намръщи, а погледът му зашари между мен и Кити.

— Какво искаш да кажеш? Деймън излекува Кити. Тя е хибрид като Бет.

— Да, но Дедал са дали на Бет един серум, а върху Кити са тествали друг, нов, серума „Прометей“ — обясни Арчър. — А това означава, че не са свързани като теб и Бет.

Както се очакваше, Доусън взе да спори, че това е невъзможно, но след като му обясних какво ни беше казала Нанси, брат ми се втрещи.

— Е, виждаш ли? Ти ще рискуваш прекалено много — казах му. — Трябва да мислиш за Бет и бебето.

Доусън изруга тихо, отпусна се назад и разтри врата си.

— А вие наистина ли ще търсите арумианците?

— Да. — Беше лудост, но по-добре така, отколкото да не правим нищо.

Той поклати глава.

— Никога не съм мислил, че ще дойде ден да търсим помощ от арумианците.

— Никой не е мислил — подсмихнах се аз.

— Люк ще остане тук — каза Кити, побутвайки остатъка от яйцата в чинията си. — Иска да е сигурен, че Нанси няма да направи някоя беля. Тръгваме след няколко часа. След като убедим арумианците да ни помогнат, ще уведомим генерал Итън и после вероятно ще тръгнем обратно насам.

— Защо потегляте толкова скоро? — Бет хвърли неспокоен поглед към Доусън.

— Нямаме време за губене — отвърнах. — Но вие тук ще сте в безопасност.

— Аз не се тревожа за себе си и Бет — рече Доусън, а на мен ми се прииска да го ударя по главата, защото трябваше да се безпокои както за нея, така и за себе си. — Тревожа се, че ви оставям да заминете, за да се срещнете с някакъв проклет арумианец и да се опитвате да го убедите да ни помогне. Това е много опасна работа.

Самата истина, нямаше спор. Никога не съм бил лъжец и тепърва нямаше да стана.

Арчър се приведе напред, облягайки се на ръцете си. Погледна брат ми.

— Разбирам те и макар че не се познаваме и ти нямаш причина да ми вярваш, аз ти обещавам, че ще имам грижата Деймън и Кейти да се завърнат с Ди. Можеш да бъдеш сигурен.

Облегнах се назад и се вгледах в основата.

Никога не бих си го признал, даже и след милион години, но Арчър… хм, понякога беше голяма работа и много ми харесваше увереността му. Дяволски решен да изпълни обещанието си да върне обратно не само нас, но и Ди. Само не биваше да научава какво си мисля за него.

Довършихме закуската си, сякаш денят бе обикновен като всички останали, опитвайки се да забравим, че независимо от убедеността на Люк и Арчър, може би никога повече няма да се видим. С Кити опаковахме дрехите, които Арчър ни беше намерил.

Сърцето се блъскаше в гърдите ми, докато я гледах как натиква последния пуловер в един брезентов сак, който намерихме в гардероба. Веднъж потеглехме ли, събитията щяха да се развият мълниеносно и никой не знаеше какви изпитания ни чакат по пътя и при срещата с арумианеца.

Може би това бе последния път, в който с Кити оставахме насаме.

Не бях песимист. Но Арчър щеше да бъде с нас през цялото време и ако нещата тръгнеха зле, това бяха последните ни минути насаме.

Кити дръпна ципа на сака и се обърна. Косата й бе спусната, отиваше й. Лицето й бе поруменяло, а гълъбовосивите й очи сякаш бяха превзели цялото й лице.

Усмихна се, а това, че го правеше, когато наоколо цареше пълен хаос, говореше за силен дух.

— Какво има? — попита ме.

— Нищо. — Пристъпих към нея бавно, а тя отметна глава назад.

Огледах лицето й, извивката на скулите й, ъгълчетата на очите й, където ресниците й бяха по-гъсти, загорялото, леко вирнато носле и плътната долна устна.

Дявол да го вземе, не ми се искаше да пропилявам тези минути. Исках да ги използвам, за да я издигна в култ и да се преклоня пред нея. Но най-много от всичко ми се искаше да бяхме извървели различен път. Никога преди не ми се е искало да бъда човек и да съм от нейната раса и да няма никакви извънземни, които нападат Земята. Искаше ми се да сме завършили училище като всички нормални юноши, да учим заедно в колеж и вместо да си стягаме багажа, за да нагазим в леговището на някакви социопати, да планираме уикенд на плажа или каквото правят нормалните човешки същества, когато планетата им не е във война. Но мечтите за онова, което никога не би могло да се случи, бяха за неудачници. А отдавайки им се, губех и бездруго малкото време, което ни оставаше.

Доближих устни до нейните, целунах я нежно, а щом ръцете й докоснаха раменете ми и се плъзнаха по врата ми, страст изпепели тялото ми. Божичко, можех да живея от вкуса на устните й.

Бавно, без да бързам — макар да не разполагахме с време — погалих извивката на устните й, като опитвах да запомня усещането. Тих, задъхан стон се откъсна от Кити, тя се притисна в мен, а пръстите й намериха път през косата на тила ми. Копнежът ме връхлетя с мощна сила, изпълни всяка моя клетка.

Спуснах ръце по тялото й, за миг поспрях на кръста й, а сетне допрях длани на хълбоците й, които така прелестно се извиваха. Исках я по-близо, целият да съм в нея. Държах се като ненаситен кучи син, но на нея й харесваше.

— Две минути? — попита тя.

Ухилих се, а после я обсипах с целувки.

— Мм, харесва ми как мислиш.

— Не съм изненадана.

— Познаваш ме добре.

Кити се измъкна от прегръдките ми. Погледна ме в очите с дяволита усмивка, хвана пуловера и го измъкна през главата си.

О, да.

След това дойде ред на панталоните и всичко останало, което бе облякла, и тогава всяка разумна мисъл се изпари от главата ми. Тялото й поруменя в най-красивото розово, но тя не сведе брадичка уплашено, не се скри от мен.

Майчице, всичко в нея бе възхитително. Кити беше красива, но и невероятно силна; носеше силата си като истински боец. Беше умна и упорита, но преди всичко беше добра и ме бе дарила с най-голямата благодат, отвръщайки на любовта ми с любов.

Това бе най-важното нещо, което научих.

Любовта е дар, благодат.

Съблякох се бързо и я обгърнах с ръце. Нямаше нужда да й казвам, че я обичам. Думите се обезсмисляха, когато се изричаха често. Действията винаги бяха по-силни, по-убедителни.

И аз й го показах.

На колене, на тясното легло, опрян в гърдите й, после надолу. Исках да направя много, много повече, но нямах предпазни средства, а последното нещо, от което имахме нужда да се тревожим сега, беше една малка Кити или малък Деймън.

Но както и преди, имаше и други… неща, които можехме да направим. И ги правихме, докато аз напълно изгубих ума си и отново и отново се влюбвах в нея. Бяхме алчни, ненаситни, приближавахме нетърпеливи края, чувствахме се дори глуповато от вълнението, което ни изпълваше, сетне в последния миг се отдръпнахме, а накрая полетяхме заедно от върха, сплели ръце, притиснали устни.

Беше прекрасно.

Тя беше прекрасна.

Бях най-големият късметлия.

* * *

Най-сетне тръгнахме, за да се срещнем с Арчър, а при вратите на изхода, преметнал ръка през раменете на Бет, ни очакваше Доусън. Не знаех какво да му кажа. Довиждане не ставаше, твърде кораво сърдечно беше. Затова спрях и се вгледах в двамата с надеждата, че дори нас да ни чака зловещ край, то брат ми и неговото момиче ще продължат да живеят. Ще бъдат живи и здрави.

Кити първа ги доближи. Прегърна Доусън, а сетне и Бет. Момичето й каза нещо и Кити се усмихна.

Поех си дълбоко дъх, отидох при Доусън и го стиснах за рамото.

— Тук ще сте в безопасност.

Той се приближи и опря челото си в моето.

— И с теб всичко ще бъде наред.

— Точно така.

Доусън се усмихна, после ме прегърна. И двамата съзнавахме рисковете, както и какъв можеше да е краят. Не си казахме дори довиждане. Отдръпнах се от него. Не исках да го оставям сам в сградата с жената, която бе объркала живота му, беше в противоречие с желанието ми да го закрилям.

Ала трябваше да го сторя.

Трябваше да оставя Доусън сам да се грижи за себе си, за Бет и детето. Това беше негово задължение.

Когато излязох, по кожата ми плъзнаха мравки — жадувах да се върна назад, но не се поддадох, а продължих, загледан напред. Генерал Итън ни чакаше до един черен експлорър — от онези, в които преди се возеха хората на Дедал.

Искаше ми се да взривя тази кучка, но нямаше да е правилно. Нужен бе контрол над импулсивните желания. Гордеех се със себе си.

— Ще чакаме новини от вас — рече генералът и ни погледна в очите. — Едва ли трябва да ви напомням значението на това начинание и каква отговорност тегне на плещите ви, но ако успеете да доведете мисията до успешен край, ще прекарате остатъка от дните си, без да чуете за нас. Ще се погрижа в бъдеще, независимо от мерките, които ще ни се наложи да вземем, да ви осигуря пълен имунитет от всички закони и санкции. Ще бъдете свободни.

Трябваше ми минута да проумея думите му; срещнах изненадания поглед на Кити. Щом мозъкът ми отново включи на скорост, разбрах какво се върти в главата й.

— Не само за нас.

Генералът ме изгледа.

— Искам това да важи за семейството и приятелите ми — казах и хвърлих поглед към Арчър. Не знаех какво ще прави, когато всичко свърши, но и не ме интересуваше. — Искам майката на Кити да бъде свободна от отговорност за случилото се. Не искам да страда заради нас.

Устните на Кити потрепериха и тя ги стисна с усилие. Очите й се замъглиха.

— Разбирате ли какво ви казвам? — попитах го.

— Разбирам. — И кимна отсечено. — Мога да го уредя за теб.

— Ще ви държа отговорен за думите ви.

Още едно бързо кимване, след което времето ни свърши. Минах покрай генерала и отворих вратата на Кити. Арчър щеше да седи отзад — все едно дали това му харесваше или не.

— Какво ти каза Бет? — попитах Кити, когато хванах дръжката.

Тя се усмихна леко и ме погледна в очите.

— Каза ми онова, което ми се иска и аз да ти кажа.

— Че съм неповторим?

Тя се засмя и звукът от смеха й ме накара да се усмихна.

— Не. Каза ми „благодаря ти“.