8. Защо Баба изфуча навън
Имаше двама души, които най-много липсваха на Бруно, откакто бе напуснал дома си, и това бяха Дядо и Баба. Те живееха в малък апартамент близо до сергиите с плодове и зеленчуци. По времето, когато Бруно се премести в Аут-швиц, Дядо беше почти на седемдесет и три, което, поне в очите на Бруно, го правеше най-старият човек на света. Един следобед Бруно изчисли, че ако изживее целия си живот още осем пъти, пак ще бъде с една година по-млад от Дядо.
Цял живот Дядо беше стопанисвал ресторант в центъра на града и един от неговите подчинени беше бащата на Мартин, приятелят на Бруно, който работеше там като главен готвач. И въпреки че самият Дядо вече не се занимаваше с това да готви или сервира в ресторанта, пак прекарваше дните си в него. Седнал на бара следобед, той разговаряше с посетителите, хранеше се там вечер и оставаше, докато затворят заведението, изобщо забавляваше се с приятелите си.
Баба обаче никога не е изглеждала стара в сравнение с бабите на другите момчета. Всъщност, когато научи на колко години е — шейсет и две — той страшно се учуди. Още съвсем млада срещнала Дядо след един от концертите си и неизвестно как Дядо я убедил да се омъжи за него, въпреки всичките си недостатъци. Тя имаше дълга червена коса, много подобна на таза на нейната снаха, и зелени очи, и често повтаряше, че някъде в родата им течала ирландска кръв. Бруно винаги разбираше кога някое от събиранията у тях е в разгара си по това, че Баба започваше да се навърта край пианото, докато се намери човек да седне пред него и да я помоли да запее.
— Какво искаш да кажеш? — уж се изненадваше тя и слагаше ръка на гърдите си, сякаш от самата мисъл й секваше дъха. — Искате да ви попея ли? Не, не съм в състояние. Боя се, младежо, че певческата ми кариера е отдавна отминала.
— Песен! Песен! — се развикваха всички и след благоприлична пауза от десет до дванайсет секунди, тя най-накрая отстъпваше, обръщаше се към младежа на пианото и му подхвърляше закачливо:
— La Vie en Rose, ми бемол, миньорно. И следвай извивките на гласа ми.
Събиранията в къщата на Бруно винаги минаваха под знака на нейното пеене, което, неизвестно защо, винаги съвпадаше с момента, когато Мама напускаше гостите и се оттегляше в кухнята с най-близките си приятелки. Татко винаги оставаше да слуша, както и Бруно, защото най-много от всичко обичаше Баба да пее и после да обере овациите на всички гости. Освен това от La Vie en Rose го побиваха тръпки и косата на тила му настръхваше.
Баба много искаше да си мисли, че Бруно или Гретел ще тръгнат по нейния път към сцената и на всяка Коледа и на всеки рожден ден измисляше по някаква малка пиеска, която те тримата играеха пред Мама, Татко и Дядо. Самичка пишеше пиеската и, според Бруно, винаги запазваше най-хубавите реплика за себе си, въпреки че лично той нямаше нищо против това. Обикновено някъде по средата на пиеската имаше песен — А песен искате ли? първо ще ги попита, — както и възможност за Бруно да направи някой магически трик, а Гретел да потанцува. Пиеската винаги свършваше с рецитал на Бруно, който трябваше да издекламира дълга поема от някой от техните велики поети; думи, които Бруно трудно разбираше, но след многобройни прочита те започваха да му звучат все по-красиво и по-красиво.
Това обаче не беше най-хубавото нещо на тези малки представления. Най-хубавото беше, че Баба им шиеше костюми — и на Бруно, и на Гретел. Без значение каква е ролята и колко реплики има той в сравнение с тези на сестра си или баба си, Бруно винаги получаваше костюм като на принц, или като на арабски шейх, понякога дори като на римски гладиатор. Имаше корони, а когато нямаше корони, тогава бяха копия. А когато нямаше копия, тогава бяха камшици или чалми. Никой не знаеше какво ще й хрумне на Баба следващия път, но една седмица преди Коледа Бруно и Гретел трябваше да ходят всеки ден при нея, за да репетират.
Разбира се, последната пиеска, която бяха поставили, завърши катастрофално и Бруно все още си я спомняше натъжен, въпреки че не беше много сигурен какво точно беше предизвикало катастрофата.
Седмица-две преди това в къщата настана голяма суматоха и тя се дължеше на факта, че отсега нататък Мария, Готвача и икономът Ларс трябваше да се обръщат към Татко с думата „комендант“, както и на всички онези войници, които непрекъснато влизаха и излизаха от къщата и я използваха — както се възмущаваше Бруно — сякаш беше техен, а не негов дом. В продължение на седмици цареше голяма възбуда. Първо Фюри и неговата красива блондинка бяха дошли на вечеря, от което цялата къща беше изправена на нокти, а после пък и тази нова измишльотина всички да викат на Татко „комендант“. Мама беше казала на Бруно да поздрави Татко и той го беше направил, въпреки че ако трябваше да бъде честен пред себе си (нещо, което винаги се опитваше да бъде), не беше много сигурен за какво по-точно го поздравява.
На Коледа Татко беше облечен в новата си униформа — колосана и изгладена — която сега вече носеше всеки ден и цялото семейство взе да му ръкопляска, когато се появи с нея. Тя наистина беше нещо специално. На фона на другите войници, които непрекъснато влизаха и излизаха от къщата, той се открояваше с униформата си и като че ли заради нея те започнаха да го уважават повече. Веднъж Мама се приближи до него и го целуна по бузата, после прокара длан по куртката му и изкоментира, че платът бил много качествен. Бруно беше най-много впечатлен от ордените по униформата, но му позволиха да си сложи само шапката, само за малко и при условие че ръцете му са чисти.
Като го видя с новата униформа, Дядо се почувства много горд със сина си. Само Баба остана равнодушна. След като вечерята беше сервирана и след като тя, Гретел и Бруно изиграха последната си пиеска, Баба тъжно се отпусна в едно кресло, погледна Татко и поклати глава така, сякаш той е нейното голямо разочарование.
— Чудя се… дали именно в това не сбърках с теб, Ралф? — каза тя. — Чудя се дали онези представления, в които те карах да участваш като малък, не развиха у теб вкус към костюмите. Да се контиш като кукла на конци.
— Мамо — каза Татко сдържано. — Сега не е моментът.
— Стърчиш ми тук с тая униформа — продължи тя, — сякаш тя те прави по-специален. Без дори да си даваш сметка какво всъщност означава тя. Какво символизира.
— Натали, това вече сме го обсъждали — намеси се Дядо, въпреки че всички знаеха, че реши ли Баба да каже нещо, ще намери начин да го направи, независимо дали то ще се хареса на хората или не.
— Ти си го обсъждал, Матиас — каза Баба. — Аз бях просто стената, към която се обърна с думи. Както обикновено.
— Мамо, сега празнуваме — обади се Татко и въздъхна. — Коледа е. Дай да не си разваляме настроението.
— Спомням си, когато започна Първата голяма война — обади се Дядо гордо, като се загледа в огъня в камината и поклати глава. — Спомням си как дойде вкъщи и ни каза, че си се записал в армията и тогава изтръпнах от страх какво може да се случи.
— И то се случи, Матиас — прекъсна го Баба. — Погледни го и ще се увериш.
— А сега, вижте го само — продължи Дядо, без да обръща внимание на думите й. — Чувствам се безкрайно горд, като виждам, че се е издигнал до този отговорен пост. Да помогнеш на родината да си възвърне достойнството след всичките неправди, които трябваше да преживее. Санкциите, наложени отгоре и отвън…
— О! Чуй се само какво говориш! — извика Баба. — Не мога да разбера кой от двама ви е по-глупав.
— Но, Натали — каза Мама, като се опита да успокои атмосферата, — не мислиш ли, че Ралф изглежда направо красив с новата си униформа?
— Красив ли? — възмути се Баба, преведе се напред и забоде поглед в снаха си, сякаш смяташе, че си е изгубила ума. — Красив ли каза? Истинска глупачка! Това ли смяташ, че е най-важното на този свят? Да си красив?
— Аз красив ли съм в костюма си на цирково конферансие? — попита Бруно, защото точно така беше облечен за днешното представление — типичният костюм в червено и черно на цирково конферансие — и се чувстваше много горд с него. Но щом се обади, веднага съжали, тъй като всички възрастни се обърнаха рязко към него и Гретел, сякаш бяха забравили за съществуването им.
— Деца, марш горе! — изкомандва ги Мама. — Веднага по стаите си!
— Ама, ние не искаме — възрази Гретел. — Не може ли да си играем тук долу?
— Не, деца! — настоя Мама. — Качвайте се горе и затворете вратите след себе си.
— Само от това се интересувате вие, войниците — отсече Баба, без изобщо да обръща внимание на децата. — Да изглеждате красиви в лъскавите си униформи. Контите се и какво правите — безобразия, чудовищни безобразия. Срамувам се. Но, Ралф, аз себе си обвинявам, не теб.
— Деца, горе! Веднага! — извика Мама, плесна с ръце и този път вече трябваше да станат и да се подчинят.
Обаче, вместо да отидат право в стаите си, те хлопнаха вратите, но седнаха на най-горното стъпало на стълбата, като се опитваха да доловят какво си говорят възрастните долу. Гласовете на Мама и Татко звучаха плахо и едва се чуваха, този на Дядо изобщо не се чуваше, докато този на Баба най-неочаквано млъкна. Накрая, след няколко минути, вратата се отвори шумно и тогава Гретел и Бруно се стрелнаха нагоре по стълбите, докато Баба си взе палтото от закачалката в антрето.
— Срам! — извика тя, преди да излезе. — Този мой син би трябвало да е…
— Патриот — извика подире й Татко, който по всяка вероятност не беше научил правилото, че мама никога не се прекъсва, когато говори.
— Патриот, няма що! — извика тя. — Хората, които каниш на вечеря в тази къща! Божичко, призлява ми. А като те гледам в тази униформа, ми се ще да си избода очите! — добави тя, преди да изфучи навън и да затръшне вратата след себе си.
След тази случка Бруно не се виждаше често с Баба и дори не можа да се сбогува с нея, преди да тръгнат за Аут-швиц. Но тъй като тя много му липсваше, реши да й напише писмо.
Същият ден седна с лист и писалка в ръка и й разказа колко нещастен се чувства тук и колко много му се иска да се върне в Берлин. Разказа й за къщата и градината, за пейката с металната табелка, за високата ограда, за дървените телеграфни стълбове, за рулата бодлива тел, за твърдата прашна земя отвъд тях, за бараките, за ниските постройки, за високите комини и за войниците, но най-вече й разказа за хората, които живееха там и за техните раирани пижами и платнени шапки, после пак й каза колко му е мъчно за нея и подписа писмото с „твой любящ внук, Бруно“.
