Джон Бойн
Момчето с раираната пижама (18)

17. Мама успява да се наложи

През следващите няколко седмици Мама изглеждаше все по-нещастна и по-нещастна заради живота в Аут-швиц и Бруно разбираше много добре защо е така. В края на краищата, когато пристигнаха, той също ненавиждаше това място, поради факта че по нищо не приличаше на родния му дом, но най-вече му липсваха такива неща, като тримата му най-добри приятели за цял живот. С течение на времето обаче, поне за него, нещата се промениха, главно благодарение на Шмуел, който изведнъж му стана по-важен отколкото Карл, Даниел или Мартин някога са били. Но Мама си нямаше свой Шмуел. Тя нямаше с кого да си говори, а единственият човек, с когото се чувстваше сравнително близка — лейтенант Котлер, — беше преместен другаде.

Макар че се опитваше да не прилича на онези момчета, които прекарват дните си в слухтене пред врати и надничане през ключалки, един следобед, така се случи, че мина покрай кабинета на Татко, точно когато Мама и Татко стояха вътре и провеждаха един от техните разговори. Не възнамеряваше да подслушва, но те говореха толкова високо, че той нямаше как да не чуе.

— Това е ужасно — каза Мама. — Казвам ти, ужасно. Повече не издържам.

— Нямаме избор — отвърна й Татко. — Това е нашето назначение и…

— Не, това е твоето назначение — изрепчи му се Мама. — Твоето, разбра ли, не нашето. Остани, щом толкова държиш.

— И какво ще си кажат хората — попита Татко, — ако ви разреша — на теб и на децата — да се върнете в Берлин без мен? Ще започнат да задават въпроси за моята преданост към работата.

— Работа ли? — извика Мама. — И ти наричаш това работа?

Бруно не посмя да се застои повече, тъй като гласовете взеха да се приближават към вратата и имаше опасност Мама да изфучи навън всеки момент и да поеме към шерито, което използваше с лечебна цел за успокоение, затова хукна нагоре по стълбите. Въпреки това успя да чуе достатъчно, за да разбере, че съществува някаква възможност да се върнат в Берлин и за негова най-голяма изненада, не можеше да каже дали това го радва или не.

Една част от него все още си спомняше, че беше харесвал живота си там, но толкова много неща се бяха променили. По всяка вероятност Карл и другите му двама най-добри приятели, чиито имена вече не помнеше, са го забравили. Баба я нямаше, от Дядо не идваха никакви вести, а Татко разправяше, че бил изкуфял.

От друга страна вече беше свикнал с живота в Аут-швиц: нямаше нищо против хер Лист, беше се сприятелил с Мария много повече отколкото в Берлин, Гретел продължаваше да минава през някаква фаза и да не се интересува от него (пък и вече не приличаше на Безнадежден случай), а следобедните му разговори с Шмуел го изпълваха с радост.

Бруно наистина не знаеше как трябва да се чувства и реши, че каквото и да стане, ще приеме решението, без да мрънка.

Няколко седмици нищо не се случи; животът продължаваше постарому. Татко прекарваше почти целия ден или в кабинета си, или от другата страна на оградата. Мама никаква не се чуваше, следобед спеше много повече от обикновено, а някои от тези дремки се случваха не само следобед, но и преди обяд. Бруно се разтревожи за здравето й, защото не познаваше друг човек, който да пие по толкова много шери с лечебна цел. Гретел почти не излизаше от стаята си, занимаваше се с различните карти, които беше окачила по стените и часове наред се ровеше във вестниците, преди тук-таме да премести по някоя карфица. (Хер Лист беше много доволен от това нейно занимание.)

Бруно пък правеше точно това, което се искаше от него, а именно никакви бели и поразии, докато в същото време скришом се радваше на факта, че си има таен приятел, за когото никой нищичко не знае.

Но ето че един ден Татко извика Бруно и Гретел в кабинета си и ги осведоми за предстоящите промени.

— Седнете, деца — каза им и посочи двете големи кожени кресла, на които обикновено им забраняваха да сядат, когато влизаха в кабинета, защото ръцете им били мръсни и ще ги изцапат. Татко седеше зад писалището си. — Решихме да направим някои промени — продължи той и докато говореше, изглеждаше малко тъжен. — Кажете ми: добре ли се чувствате тук?

— Да, Татко, разбира се — каза Гретел.

— Разбира се, Татко — кимна и Бруно.

— И Берлин не ви липсва, така ли?

Децата се умълчаха за миг и се спогледаха, почудиха се кой пръв да отговори.

— Е, лично на мен, ужасно ми липсва — обади се най-сетне Гретел. — Нямам нищо против отново да се виждам с приятели.

Бруно се усмихна, като си помисли за малката си тайна.

— Приятели — кимна Татко. — Да, често съм мислил за това. Сигурно понякога се чувствате самотни.

— Много самотни — потвърди Гретел с твърд глас.

— А ти, Бруно? — попита Татко и обърна очи към него. — Липсват ли ти приятелите?

— Ами, да — рече той, като внимателно обмисли отговора си. — Но аз мисля, че където и да отида, все някой ще ми липсва. — Това беше косвен намек за Шмуел, но той не искаше да казва нищо по-конкретно.

— Добре, ами тогава искаш ли да се върнеш в Берлин? — попита го Татко. — Ако има такава възможност.

— Всички ли да се върнем? — попита Бруно.

Татко въздъхна дълбоко и поклати глава.

— Само Мама, Гретел и ти. В старата ни къща в Берлин. Искаш ли?

Бруно се замисли.

— Няма да ми хареса, ако и теб те няма — каза, защото това беше самата истина.

— Значи предпочиташ да останеш тук с мен, така ли?

— Предпочитам и четиримата да останем заедно — каза, като неохотно включи и Гретел в това число. — Независимо дали в Берлин или в Аут-швиц.

— О, Бруно! — подразни се Гретел, но той не разбра дали заради това, че, може би, разваляше плановете й за връщане в Берлин, или защото (според нея) продължаваше да произнася неправилно името на настоящия им дом.

— Е, боя се, че поне за момента това е невъзможно — каза Татко. — Опасявам се, че този от когото зависи, няма да ме освободи от поста. Мама, от друга страна, смята, че сега е моментът за вас тримата да се върнете у дома, да подредите къщата и като се замисля… — Той спря за миг и погледна през прозореца вляво от себе си — онзи, с изглед към лагера от другата страна на оградата. — Като се замисля, май че тя е права. Май това не е място за деца.

— Тук има стотици деца — каза Бруно, без изобщо да се замисли, преди думите да изскочат от устата му — Само че са от другата страна на оградата.

След думите му настана тишина, но това не беше обикновена тишина, която се случва, когато някой спре да говори. Това беше оглушителна тишина. Татко и Гретел го изгледаха, а той премига от изненада.

— Какво искаш да кажеш с това, че имало стотици деца, ей там? — попита Татко. — Какво знаеш за ей там и за това, какво става там?

Бруно отвори уста да каже нещо, но се притесни, че може да си навлече беля, ако каже повече отколкото трябва.

— Виждам ги от прозореца на спалнята си — изрече той най-накрая. — Те, разбира се, са доста далеч, но ми се струва, че са много. И всички носят раирани пижами.

— Раирани пижами, да — пророни Татко и кимна. — И ти ги наблюдаваш, така ли?

— Ами, виждам ги — каза Бруно. — Не съм сигурен дали това е едно и също.

Татко се усмихна.

— Добре, Бруно — каза. — Прав си, не е съвсем едно и също. — Пак се поколеба, но ето че кимна отривисто, сякаш е взел окончателно решение.

— Не, не, тя е права — каза си той на глас, без да поглежда Гретел, нито Бруно. — Тя е съвсем права. Достатъчно дълго стояхте тук. Време е да се връщате у дома.

Така решението беше взето. Изпратиха вест, че къщата трябва да бъде изчистена, прозорците — измити, перилата — лъснати, бельото — изгладено, леглата — оправени, а Татко обяви, че до седмица Мама, Гретел и Бруно се връщат в Берлин.

Бруно установи, че не очаква събитието с такова нетърпение, с каквото си мислеше, освен това се боеше да съобщи новината на Шмуел.