Джон Бойн
Момчето с раираната пижама (21)

20. Последна глава

След това повече нищо не се чу за Бруно.

Няколко дни по-късно, след като войниците бяха претърсили всяко ъгълче в къщата и бяха обиколили всички градове и села наоколо със снимката на малкото момче, един от тях откри купчината дрехи и чифта ботуши, които Бруно беше оставил край телената ограда. Не посмя да ги пипне, а направо отиде да докладва на Коменданта, който преброди областта наоколо, като се оглеждаше наляво-надясно, както беше направил и Бруно, но така и не успя да разбере какво се беше случило със сина му. Сякаш се беше изпарил от лицето на земята и беше оставил само дрехите след себе си.

Мама не замина за Берлин толкова скоро, колкото възнамеряваше. Остана в Аут-швиц още няколко месеца в очакване на новини от Бруно до деня, в който съвсем ненадейно й хрумна, че може би той се е прибрал сам у дома и затова веднага се върна в старата им къща, като си мислеше, че сигурно ще го види да седи на стъпалата отвън и да я чака.

Разбира се, него го нямаше.

Гретел се върна в Берлин заедно с Мама, но по цял ден не излизаше от стаята си и не спираше да плаче, не защото си беше изхвърлила куклите, не защото беше оставила всичките си географски карти в Аут-швиц, а защото Бруно много й липсваше.

Татко остана още цяла година след това в Аут-швиц, където войниците много го намразиха, защото се държеше жестоко с тях. Всяка вечер на заспиване си мислеше за Бруно и всяка сутрин се събуждаше пак с тази мисъл. Един ден му хрумна обяснение за това, което може би се е случило и отиде до онова място при оградата, където преди година бяха открили купчината дрехи.

Мястото не беше с нищо по-специално или по-различно, но когато го огледа оттук-оттам, откри, че долната част на телената мрежа не е добре закрепена в земята, както беше навсякъде другаде и че, като я повдигнеш, се образува достатъчно голям отвор, за да се промуши малък човек (например дребно момче) и да пропълзи от другата страна. Погледна в далечината и по пътя на логиката продължи мисълта си стъпка по стъпка и тогава установи, че краката му отмаляват — сякаш изобщо не го държаха — затова се отпусна на земята в същата поза, в която Бруно беше сядал всеки следобед в продължение на година, въпреки че той не кръстоса крака под себе си.

Няколко месеца след това други войници пристигнаха в Аут-швиц и заповядаха на Татко да ги последва, но той се предаде без възражения, дори го направи с удоволствие, тъй като вече не се интересуваше какво ще стане с него.

Това е краят на историята на Бруно и неговото семейство. Разбира се, всичко това е станало много отдавна и нищо подобно не може вече никога да се случи.

Нито в този ден, нито в този век.