Джон Бойн
Момчето с раираната пижама (4)

3. Безнадеждният случай

Бруно беше сигурен, че щеше да е много по-разумно, ако бяха оставили Гретел в Берлин да се грижи за къщата, защото тя беше невероятна досада. Всъщност неведнъж беше чувал и други да казват, че от малка си е голямо врънкало.

Гретел беше три години по-голяма от Бруно и още от съвсем малък тя му беше дала да разбере, че стане ли въпрос за нещата от живота, особено за живота, който засяга тях двамата, тя има думата. Бруно не искаше да си признае, че малко се бои от нея, но ако трябваше да бъде честен със себе си — какъвто той непрекъснато се опитваше да бъде, — щеше да си го каже с ръка на сърцето.

Тя имаше някои особено неприятни навици, всъщност както повечето сестри. Преди всичко сутрин стоеше твърде дълго в банята, без изобщо да се интересува, че Бруно подскача от крак на крак пред вратата и едва издържа да не се напишка.

Тя имаше огромна колекция от кукли, наредени по рафтове из цялата стая, които зяпаха Бруно и щом влезеше в стаята, започваха да го следят с поглед и да гледат какво ще направи. Той беше напълно убеден, че ако отиде да порови из стаята й, когато я няма, те със сигурност ще й докладват за всичко, което са видели. Освен това дружеше с едни много неприятни момичета, които си въобразяваха, че е много забавно да му се присмиват за щяло и нещяло — нещо, което той никога не би направил, ако беше три години по-голям от тях. Всичките противни приятелки на Гретел с удоволствие тормозеха Бруно и обичаха да му говорят какви ли не обидни неща, когато Мама и Мария не бяха наоколо.

— Бруно не е на девет, а на шест — непрекъснато повтаряше с напевен глас едно от въпросните чудовища и танцуваше около него, като го мушкаше в ребрата.

— Не съм на шест, а на девет — възразяваше й той, като се опитваше да се махне от нея.

— Тогава защо си толкова нисък? — питаше чудовището. — Всички други момчета на девет години са по-високи от теб.

Това беше вярно и Бруно много страдаше от този факт. Беше му ужасно мъчно, че всички други момчета в класа са по-високи от него. Истината е, че едва стигаше до раменете им. Когато вървеше по улицата с Карл, Даниел и Мартин, хората често го взимаха за по-малкия брат на някой от тях, докато на възраст двама от тримата му приятели бяха дори по-малки от него.

— Значи си само на шест — настояваше чудовището и Бруно хукваше да прави упражненията си по разтягане с надеждата, че една сутрин ще се събуди пораснал с един-два сантиметра.

Така че едно от хубавите неща на това, че не са в Берлин, беше фактът, че никоя от тези приятелки не беше с тях, за да го дразни. Може би, след като му се наложи да остане в новата къща известно време, дори ако остане цял месец, когато се върнат обратно вече ще бъде достатъчно пораснал и те няма да посмеят отново да се заяждат с него. Това бе нещо, което не биваше да забравя, ако иска да спазва съвета на Мама и да извлече всичко най-добро от това зло.

Връхлетя в стаята на Гретел, без да почука, и я свари да нарежда колонията си от кукли върху различни лавици в стаята.

— Какво правиш тук? — извика му тя и се извъртя към него. — Не знаеш ли, че в дамска стая не се влиза, без да почукаш?

— Не си домъкнала всичките си кукли тук, нали? — попита я Бруно, който беше развил у себе си навика да заобикаля въпросите на сестра си и вместо това да й задава свои.

— Разбира се, че съм ги донесла — отговори му тя. — Не мислиш, че ще ги зарежа вкъщи, нали? Може да минат седмици преди да се върнем обратно.

— Седмици ли? — попита Бруно, като се престори на разочарован, но тайничко се зарадва, защото всъщност се беше примирил с идеята, че ще останат цял месец. — Така ли смяташ наистина?

— Ами, попитах Татко и той ми каза, че ще останем тук в обозримото бъдеще.

— Какво по-точно означава обозримото бъдеще? — попита Бруно и приседна в крайчеца на леглото й.

— Означава няколко седмици напред в бъдещето — отвърна му Гретел с интелигентно поклащане на главата. — Може би три.

— Тогава всичко е наред — рече Бруно. — Щом става дума само за обозримото бъдеще, а не за цял месец. Мразя го това място, затова питам.

Гретел погледна малкия си брат и като никога се съгласи с него.

— Знам за какво говориш — каза му. — Не е много приветливо, нали?

— Направо е ужасно — рече Бруно.

— Така е — призна Гретел. — Сега е ужасно, но щом поразкрасим къщата, сигурно няма да е чак толкова зле. Чух Татко да казва, че който е живял преди нас тук в Аут-швиц, е напуснал на бърза ръка и не е имал време да приведе мястото в приличен вид.

— Аут-швиц ли? — попита Бруно. — Какво е това нещо?

— Не е нещо, Бруно — каза Гретел с въздишка, — а просто Аут-швиц.

— Добре, тогава какво е Аут-швиц? — повтори той. — Какво аут?

— Това е името на къщата — обясни му Гретел. — Аут-швиц.

Бруно се замисли. Не беше видял никаква табелка отвън, на която да пише как се казва къщата, не пишеше и на външната врата. Собствената им къща в Берлин също нямаше име, тя се казваше просто номер четири.

— Но какво означава името? — попита той раздразнено. — Защо аут?

— Ами хората, които са живели тук преди нас са били аут, така си мисля — обясни му Гретел. — Сигурно е свързано с факта, че онзи не си е свършил работата както трябва и някой му е казал, че е аут, и тогава решили да назначат мъж, който да е на мястото си.

— Искаш да кажеш Татко.

— Разбира се — каза Гретел, която винаги говореше за Татко, сякаш той никога не може да сбърка, никога не се ядосва и винаги преди да заспи идва да я целуне за „лека нощ“ — нещо което ако беше честен, а не само тъжен заради преместването, Бруно трябваше да признае, че Татко прави и с него.

— Значи сме тук в Аут-швиц, защото някой е казал „аут“ на хората преди нас, така ли?

— Точно така, Бруно — отвърна му Гретел. — Сега се махай от кувертюрата ми. Намачкал си я.

Бруно скочи от леглото и тупна на земята. Не му хареса труса, които произведе. Беше прекалено глух, затова веднага реши, че не бива много-много да тича из къщата, тъй като може да се срути с грохот.

— Тук не ми харесва — каза той за стотен път.

— Знам — каза му Гретел. — Но нищо не можем да направим, нали така?

— Много ми липсват и Карл, и Даниел, и Мартин — продължи Бруно.

— И на мен ми липсват и Хилда, и Изабел, и Луиза — рече Гретел, а Бруно се опита да си спомни коя от всичките три момичета, беше чудовището.

— Според мен другите деца не изглеждат никак дружелюбни — каза Бруно и Гретел замръзна на място, докато нагласяваше една от по-ужасните си кукли върху лавицата. Обърна се и го зяпна.

— Какво каза? — попита го.

— Казах, че според мен другите деца не изглеждат никак дружелюбни — повтори той.

— Другите деца ли? — учуди се Гретел с глас, който прозвуча доста объркано. — Какви други деца? Не съм виждала никакви други деца.

Бруно огледа стаята. Имаше прозорец, но стаята на Гретел се намираше от другата страна на коридора, срещу неговата, и затова гледаше в съвършено друга посока. Като се направи на важен, той тръгна нехайно към прозореца. Пъхна ръце в джобовете на късите си панталонки и направи опит да си подсвирква някаква песен, без изобщо да поглежда към сестра си.

— Бруно? — попита го Гретел. — Какво, по дяволите, правиш? Полудя ли?

Той обаче продължи да крачи и да си подсвирква уж нехайно, докато стигна прозореца, който, за щастие, беше достатъчно нисък, за да може да погледне през него. Надникна и видя колата, с която бяха пристигнали, както и още три-четири други коли, които принадлежаха на войниците, дето работеха за Татко; някои от тях стояха, пушеха цигари и се смееха, като същевременно поглеждаха нервно нагоре към къщата. По-нататък се виждаше алеята за коли и още по-нататък — гора, която плачеше за пребродване.

— Бруно, би ли ми обяснил какво искаше да кажеш с това последното? — попита Гретел.

— Виж ти, там има гора — рече Бруно, без да обръща внимание на въпроса й.

— Бруно! — извика му тя и тръгна към него така бързо, че той отскочи от прозореца и се прилепи до стената.

— Какво? — попита, като се направи, че не разбира за какво му говори.

— Другите деца — отсече Гретел. — Каза, че не изглеждали никак дружелюбни.

— Ами не изглеждат — каза Бруно, макар че не искаше да съди само по външния им вид, преди още да се е срещнал с тях, защото Мама непрекъснато му повтаряше, че така не се прави.

— Но какви други деца? — попита Гретел. — Къде са тия деца?

Бруно се усмихна и закрачи към вратата, като даде знак на Гретел да го последва. Тя изпъшка шумно и тръгна след него, но преди това спря да сложи куклата на леглото, после премисли, взе я със себе си и я притисна към гърдите си. На влизане в стаята на Бруно, Мария изфуча оттам и едва не я събори на земята — в ръката си държеше нещо, което много приличаше на мъртъв плъх.

— Ето там са — каза Бруно, приближи се до прозореца и погледна навън. Дори не се обърна назад, за да види дали Гретел го следва, защото децата погълнаха цялото му внимание. В продължение на няколко минути той напълно изключи, че и тя е в стаята.

Гретел се закова на разстояние от прозореца, стоеше и не помръдваше. Страшно й се искаше и тя да погледне, но нещо в начина, по който той я подкани, нещо, в начина, по който той се беше вторачил навън, изведнъж я смути. Никога преди това Бруно не беше успявал да я излъже за каквото и да било и тя беше почти сигурна, че не се опитва и сега, но имаше нещо в начина, по който стоеше там, и то я караше да си мисли, че не е много убедена дали изобщо иска да види тези деца. Преглътна нервно, каза си наум една молитва — наистина да се върнат в Берлин в обозримото бъдеще, а не след месец, както беше предположил Бруно.

— Е? — обърна се той към нея, като видя, че тя още стои на прага и стиска куклата си, а златистите й плитки са кацнали на раменете й и само чакат някой да ги дръпне. — Не искаш ли да ги видиш?

— Разбира се, че искам — отговори тя и колебливо се запъти към него. — Хайде, дръпни се оттам — каза му и го избута с лакът.

Този първи следобед в Аут-швиц беше ясен и слънчев и точно когато Гретел надникна през стъклото, слънцето отново блесна иззад един облак и само след миг, когато очите й привикнаха, а пък и слънцето отново се скри, тя видя за какво й беше говорил Бруно.