Джон Бойн
Момчето с раираната пижама (16)

15. Нещо, което не биваше да прави

В продължение на няколко седмици дъждът ту спираше, ту започваше, ту спираше, ту започваше и Бруно и Шмуел почти не се виждаха, въпреки че им се искаше. Когато най-накрая се срещнаха, Бруно установи, че започва да се тревожи за приятеля си, тъй като той отслабваше с всеки изминал ден и лицето му посивяваше все повече и повече. Понякога взимаше доста хляб и сирене, за да занесе на Шмуел, а от време на време успяваше да скрие в джоба си и парче от шоколадовия кейк, но пътят му от къщата до тяхното място край оградата беше дълъг и често, докато вървеше, Бруно огладняваше и решаваше, че една хапка от кейка е нищо, но тя обикновено водеше до втора, после до трета и когато накрая останеше само едно малко парченце, той си казваше, че няма да е редно да го предлага на Шмуел, защото то само ще възбуди апетита му, без да го засити.

Наближаваше рожденият ден на Татко и въпреки че той беше заявил, че не иска шумни тържества, Мама беше поканила всички офицери, които служеха в Аут-швиц и самата подготовка на празненството се превърна в страшна суетня. Всеки път, когато тя седнеше да прави нови планове за посрещането, лейтенант Котлер се озоваваше до нея, уж да й помага, и двамата започваха да съставят нови списъци за покупки, от които едва ли имаше нужда.

Бруно реши и той да си направи един списък. Списък на всички причини, поради които не харесваше лейтенант Котлер.

На първо място беше фактът, че той никога не се усмихваше и непрестанно се опитваше да намери някого, с когото да се заяжда.

В редките случаи, когато благоволяваше да се обърне към Бруно, винаги го наричаше „дребосък“, което си беше направо гадно, защото, както Мама казваше, той чисто и просто все още не беше избуял на ръст.

Да не говорим за това, че непрекъснато се навърташе в гостната край Мама и й разказваше разни вицове, а Мама се заливаше от смях повече отколкото, когато Татко й разказваше вицове.

Веднъж, когато Бруно се беше загледал към лагера от прозореца на спалнята си, зърна едно куче, което приближаваше към оградата, а когато стигна до нея се разлая силно. Щом лейтенант Котлер го чу, отиде право до кучето и го застреля. Освен това и глупостите на Гретел, която винаги изскачаше отнякъде, щом той се появи.

А Бруно не беше забравил и онази вечер с Павел, келнерът, който всъщност беше доктор, и колко се беше разярил тогава младият лейтенант.

Освен това, когато извикваха Татко в Берлин и той преспиваше там, лейтенантът винаги се навърташе наоколо, сякаш беше дежурен по къща: беше там, когато Бруно си лягаше вечер, както и сутрин, още преди да се е събудил.

Съществуваха още много причини, поради които Бруно не харесваше лейтенант Котлер, но това бяха първите неща, за които се сети.

Следобедът преди празненството по случай рождения ден Бруно стоеше в стаята си, но вратата беше открехната и той чу как лейтенант Котлер пристигна в къщата и взе да говори с някого, въпреки че не чу другия да отвръща на репликите му. След няколко минути, докато слизаше надолу по стълбите, чу как Мама даваше някакви наставления какво трябва да се върши, а лейтенант Котлер подхвърли: „Не се тревожи, тоя си знае интереса“, след което се изсмя гаднярски.

Бруно тръгна към гостната с една нова книга, която Татко му беше подарил и която се наричаше „Островът на съкровищата“, тъй като възнамеряваше да седне там на спокойствие и да си чете час-два, но, докато пресичаше коридора, попадна на лейтенант Котлер, който тъкмо излизаше от кухнята.

— Здрасти, дребосък — извика му войникът и, както обикновено, се изсмя подигравателно.

— Здрасти — отвърна му Бруно и се намръщи недоволно.

— Накъде си се упътил?

Бруно го изгледа и се сети за още седем причини да го мрази.

— Отивам ей там, да си чета — каза и му посочи с пръст гостната.

Без думичка да каже Котлер издърпа книгата от ръцете на Бруно и взе да я прелиства.

— „Островът на съкровищата“ — прочете той. — За какво се разказва?

— Ами, за един остров — започна Бруно неохотно и бавно, искаше да види дали войникът няма да го прекъсне. — На който има скрито съкровище.

— Дотолкова и сам се сетих — каза Котлер и го изгледа така, сякаш си мислеше за неща, които би направил с него, ако беше негов син, а не син на Коменданта. — Кажи ми нещо, което не знам.

— Ами, има и един пират — продължи Бруно. — Казва се Дългия Джон Силвър. А също така и едно момче, което се казва Джим Хокинс.

— Английско момче ли? — попита Котлер.

— Да — отговори Бруно.

— Пфу! — изсумтя Котлер.

Бруно го погледна и се зачуди още колко време възнамерява да държи книгата, без да му я върне. По всичко личеше, че не се интересува от нея, но когато Бруно се пресегна да си я вземе обратно, той я скри зад гърба си.

— Съжалявам — рече, а когато Бруно пак се пресегна, той за втори път я скри зад гърба си. — О, съжалявам — повтори и продължи да го дразни, но сега вече Бруно се хвърли срещу него и успя да издърпа книгата от ръцете му.

— Брей, много си бърз — измърмори лейтенант Котлер през зъби.

Бруно се опита да го заобиколи, но, неизвестно защо, лейтенант Котлер като че страшно държеше да си говори с него точно в този момент.

— Готови ли сме за празненството, а? — попита го той.

— Е, аз съм — каза Бруно, който напоследък прекарваше повече време в компанията на Гретел и очевидно беше развил вкус към сарказмите. — За теб не знам.

— Тук ще дойдат много хора — продължи лейтенант Котлер, като изсумтя шумно и обходи с поглед всичко наоколо, сякаш това беше неговата къща, а не на Бруно. — Ще се държим образцово, нали?

— Ами, аз да — отвърна му Бруно, — за теб не знам.

— Я го виж ти, дребосък, пък знае да отговаря — скастри го лейтенант Котлер.

Бруно присви очи и изведнъж му се прииска да е по-висок, по-силен и поне с осем години по-голям. Една топка гняв, като че изригна в него и много му се прииска да има куража да му каже всичко, което мисли за него. Защото едно нещо е, реши той, Мама и Татко да ти казват какво да правиш — това беше в реда на нещата и може да се очаква — и съвършено друго да ти заповядва някой си друг. Дори такъв някой си, който носи префърцуненото звание „лейтенант“.

— О, Курт, съкровище, ти си все още тук — обади се Мама, излезе от кухнята и тръгна към тях. — Сега имам малко свободно време, ако… О! — учуди се тя, като видя, че и Бруно стои там. — Бруно! Ти какво правиш тук?

— Отивах към гостната, за да си чета — отговори й Бруно. — Или поне се опитвах да отида.

— Влез за малко в кухнята — изкомандва го тя. — Трябва да поговоря на четири очи с лейтенант Котлер.

Двамата влязоха в гостната заедно, а лейтенант Котлер затръшна вратата под носа на Бруно.

Побеснял от яд, Бруно влезе в кухнята, където го очакваше най-голяма изненада в живота му. Защото там пред масата, дошъл чак от другата страна на телената ограда, стоеше Шмуел. Бруно не можеше да повярва на очите си.

— Шмуел! — извика той. — Какво правиш тук?

Шмуел вдигна очи и ужасеното му лице разцъфна в широка усмивка, като видя приятеля си да стои пред него.

— Бруно! — извика той.

— Какво правиш тук? — повтори Бруно, защото макар и все още да не разбираше какво точно става от другата страна на оградата, имаше нещо в онези хора, което го караше да си мисли, че те нямат място в неговата къща.

— Той ме доведе — каза Шмуел.

— Той ли? — попита Бруно. — Да не искаш да кажеш лейтенант Котлер?

— Точно така. Каза ми, че тук имало една работа като за мен.

И когато Бруно погледна надолу, видя шейсет и четири малки чашки, от онези които Мама използваше, когато с лечебна цел си пийваше по малко шери, наредени върху кухненската маса, а до тях купа с топла сапунена вода и много книжни салфетки.

— За бога, какво правиш? — попита Бруно.

— Казаха ми да лъсна чашите — отвърна му Шмуел. — Трябвало им някой с малки, тънки пръсти.

И сякаш, за да му докаже нещо, което той знаеше, протегна напред ръка и Бруно нямаше как да не забележи, че дланта му беше като на скелета, който хер Лист беше донесъл един ден, когато трябваше да учат за човешката анатомия.

— Не бях забелязал преди — каза той сякаш на себе си, защото не можеше да повярва на очите си.

— Не беше забелязал какво? — попита Шмуел.

В отговор Бруно протегна собствената си ръка, така че връхчетата на средните им пръсти почти се докоснаха.

— Нашите ръце — каза той. — Толкова са различни. Погледни!

Момчетата погледнаха надолу едновременно и разликата нямаше как да им убегне. Въпреки че Бруно беше дребен за възрастта си и със сигурност не беше никак пълен, ръката му изглеждаше здрава и пълна с живот. Вените не прозираха през кожата, пръстите не приличаха да повехнали вейки. Докато ръката на Шмуел издаваше съвсем друго нещо.

— Кога ти е станала такава? — попита го той.

— Не знам — отговори Шмуел. — Преди повече приличаше на твоята, но не съм забелязал кога се е променила. Сега всички от моята страна на оградата са така съсухрени.

Бруно се намръщи. Замисли си за хората с раирани пижами и се зачуди какво ли става в Аут-швиц и дали пък няма нещо сбъркано и лошо, щом хора там придобиват толкова нездрав вид. Наистина нищо не разбираше. Тъй като не искаше да продължава да гледа ръката на Шмуел, той се обърна и отвори хладилника, взе да рови вътре, за да си намери нещо за ядене. Видя, че от обяда е останало половин пиле и очите му грейнаха от удоволствие, тъй като малко неща в живота можеха да го зарадват повече от студено пиле, пълнено с мащерка и лук. Взе нож от чекмеджето и си отряза няколко дебели филии, сложи им отгоре още от плънката и ето че се обърна към приятеля си.

— Много се радвам, че си тук — каза му с пълна уста. — Ако не трябваше да лъскаш тези чаши, щях да ти покажа стаята си.

— Той ми каза да не мърдам оттук, иначе съм щял да видя.

— О, на твое място не бих му се връзвал чак толкова — отвърна му Бруно, като гледаше да се направи на по-голям куражлия, отколкото беше. — Тук не е неговата къща, а моята. Когато Татко го няма, аз съм глава на семейството. Можеш ли да си представиш, той никога не е чел „Островът на съкровищата“?

Шмуел го погледна, сякаш изобщо не го чуваше какво говори; вместо това очите му стояха забодени върху филиите пилешко, които Бруно така небрежно пъхаше в устата си. След миг Бруно проумя в какво се е загледал и веднага се почувства виновен.

— Съжалявам, Шмуел — побърза да му каже. — Трябваше да ти предложа от пилешкото. Гладен ли си?

— Това е въпрос, който е безсмислено да ми задаваш — отвърна му Шмуел, защото той, макар и да не познаваше Гретел, разбираше доста от сарказъм.

— Стой там, ще ти отрежа и на теб — каза му Бруно, отвори хладилника и отряза още три дебели филии.

— Не, не, ако вземе да се върне… — каза Шмуел и рязко поклати глава, а очите му трескаво шареха от месото към вратата и обратно.

— Кой да вземе да се върне? Не ми говориш за лейтенант Котлер, нали?

— Виж, от мен се очаква да лъскам чашите и нищо друго — каза му и сведе пълния си с отчаяние поглед към купата с вода пред себе си, после пак го вдигна към филиите пилешко, които му поднасяше Бруно.

— Той няма да има нищо против — успокои го Бруно, който се стъписа като видя колко уплашен изглежда Шмуел. — Та това е само някаква си храна.

— Не, не мога — каза Шмуел и поклати глава така, сякаш всеки миг щеше да се разплаче. — Ще се върне, знам, че ще се върне — продължи той, а изреченията му преливаха едно в друго. — Трябваше отначало да ги изям, сега е вече късно, щом ги взема, той ще влезе и тогава…

— Шмуел! Лапай! — каза му Бруно, приближи се и сложи месото в ръката му. — Изяж ги и толкоз. Има още много в хладилника… не се притеснявай.

Момчето погледна за миг храната в ръцете си, после вдигна широко отворените си, пълни с благодарност, но и с ужас, очи към Бруно. Пак се взря във вратата и като че ли взе решение, защото напъха и трите резена в устата си наведнъж и само след двайсет секунди вече ги беше глътнал.

— Е, не е нужно да се храниш толкова бързо — каза му Бруно. — Ще ти прилошее.

— Не ме интересува — каза му Шмуел и леко се усмихна. — Благодаря ти, Бруно.

Бруно също се усмихна и дори понечи да му предложи още пилешко, но в този момент в кухнята отново нахлу лейтенант Котлер и замръзна на място, като видя, че двете момчета разговарят. Бруно го изгледа и почувства как въздухът наоколо се нажежи, видя как раменете на Шмуел се приведоха, докато посягаше към следващата чаша, която да лъсне. Без да обръща внимание на Бруно, лейтенант Котлер се приближи до Шмуел и го зяпна злобно.

— Какво правиш? — изкрещя му. — Нали ти казах да лъскаш чашите.

Шмуел кимна бързо и ръцете му се разтрепериха, докато взимаше нова салфетка да я топне във водата.

— Кой ти е казал, че може да разговаряш в тази къща? — продължи Котлер. — Позволяваш си да не ми се подчиняваш, така ли?

— Не, господине — промълви Шмуел. — Съжалявам, господине.

Вдигна поглед към лейтенант Котлер, който се намръщи, приведе се леко напред, килна главата си на една страна и се вторачи в лицето му.

— Да не си ял нещо? — попита го тихо, сякаш сам не можеше да повярва на очите си.

Шмуел поклати глава.

— Напротив, ял си — настоя лейтенант Котлер. — Задигнал си нещо от хладилника, нали?

Шмуел отвори уста и я затвори. Отвори я отново, опита се да каже нещо, но думи не му идваха. Погледна към Бруно с молещи за помощ очи.

— Отговори ми! — изкрещя му лейтенант Котлер. — Задигнал ли си нещо от хладилника?

— Не, господине. Той ми даде — каза Шмуел с плувнали в сълзи очи, докато поглеждаше крадешком към Бруно. — Той ми е приятел — добави.

— Какво ти е?… — започна лейтенант Котлер и леко сепнат погледна към Бруно. Поколеба се. — Какво искаш да кажеш с това „приятел“? — попита. — Бруно, познаваш ли това момче?

Устата на Бруно увисна отворена, докато се мъчеше да си спомни как точно трябва да я използва, за да каже думичката „да“. Никога не беше виждал толкова уплашен човек, колкото беше Шмуел в момента, и наистина му се искаше да каже каквото трябва и да го предпази, но изведнъж разбра, че не може, че не е в състояние, защото беше точно толкова изплашен, колкото и Шмуел.

— Познаваш ли това момче? — повтори Котлер на висок глас. — Разговарял ли си със затворниците?

— Ами, аз… той беше тук, когато влязох — отговори Бруно. — Лъскаше чашите.

— Не това те попитах — отсече Котлер. — Виждал ли си го преди това? Разговарял ли си с него? Той защо казва, че си му приятел?

На Бруно му се искаше да се скрие вдън земя. Ненавиждаше лейтенант Котлер, но ето че той се приближаваше към него и всичко, за което Бруно можеше да мисли, бе онзи следобед, когато го видя как застреля кучето, както и вечерта, когато Павел го разсърди толкова много, че той…

— Кажи ми, Бруно! — изкрещя Котлер и лицето му почервеня. — Няма да те питам трети път.

— Никога не съм говорил с него — мигом му отвърна Бруно. — Никога не съм го виждал през живота си. Изобщо не го познавам.

Лейтенант Котлер кимна и като че остана доволен от отговора. Много бавно обърна глава и се загледа в Шмуел, който вече не плачеше, а само гледаше в пода с вид на човек, който се опитва да убеди душата си да излезе от тялото му, да се измъкне тихичко, да изтича на пръсти до вратата и да отлети в небето, да се понесе сред облаците и да не спира, преди да е стигнала далеч, далеч оттук.

— Ще продължиш да лъскаш чашите — отсече лейтенант Котлер с много тих глас, толкова тих, че Бруно едва го чуваше. Сякаш целият му гняв се беше превърнал в нещо друго. Не нещо обратното на гняв, а в нещо неочаквано и страшно. — После ще дойда да те взема и да се върна в лагера, където ще си поговорим за това какво се случва с момчетата, които крадат. Ясно ли е?

Шмуел кимна, взе следващата салфетка и започна да лъска поредната чаша; Бруно се загледа в треперещите му пръсти и знаеше, че се бои да не счупи някоя. Сърцето му се сви, но колкото и да се мъчеше, не можеше да откъсне поглед от тях.

— Тръгвай, дребосък! — изкомандва го лейтенант Котлер, приближи се и го прегърна през рамо с недружелюбните си ръце. — Върви в гостната да си четеш и остави този малък… да си свърши работата. — И той използва същата дума, която беше употребил и за Павел, когато го прати да му търси автомобилна гума.

Бруно кимна, обърна се и излезе от кухнята, без да погледне назад. Стомахът му се обърна и за миг си помисли, че ще повърне. Никога през живота си не се беше чувствал толкова засрамен; никога не си беше представял, че може да постъпи толкова безсърдечно. Почуди се как така едно момче, което се имаше за свястно, може да се покаже такъв страхливец по отношение на приятеля си. Седя дълго в гостната, цели няколко часа, но не успя да се съсредоточи в книгата си, нито посмя да припари в кухнята, преди да се свечери, когато лейтенант Котлер се върна и взе със себе си Шмуел, за да го отведе в лагера.

 

 

През следващите дни всеки следобед Бруно отиваше на мястото им, където се срещаха при телената ограда, но Шмуел го нямаше. След като мина почти цяла седмица той си каза, че постъпката му е толкова ужасна, че Шмуел никога няма да му прости, но на седмия ден страшно се зарадва, като го видя да го чака, седнал с кръстосани крака върху земята, загледан, както обикновено, в прахта под себе си.

— Шмуел! — извика и се затича към него, седна на земята и едва не се разплака от облекчение и угризение. — Толкова съжалявам, Шмуел. Не знам защо го направих. Кажи, че ще ми простиш.

— Няма нищо — отвърна му Шмуел и вдигна очи към него. Цялото му лице беше в синини и в миг Бруно направи гримаса и бързо забрави за извинението си.

— Какво ти е станало? — попита го и без да дочака отговор, продължи: — Да не би да е от колелото? Защото същото се случи и с мен в Берлин преди две години. Паднах, защото карах прекалено бързо и после седмици наред бях в синини. Боли ли те?

— Вече не го чувствам — отговори му Шмуел.

— Май те боли.

— Вече нищо не чувствам — каза му Шмуел.

— Много съжалявам за миналата седмица — продължи Бруно. — Мразя го този лейтенант Котлер. Той си въобразява, че тук той командва, но изобщо не е така. — Поколеба се за миг, но не искаше да се отклонява от темата. Искаше само да го каже още един път, за последен път и то съвсем искрено. — Съжалявам, Шмуел — произнесе го ясно и отчетливо. — Не мога да повярвам, че не му казах истината. Никога преди това не съм предавал приятел по този начин. Шмуел, срамувам се от себе си.

И щом го каза, Шмуел се усмихна и кимна, а Бруно разбра, че му е простил, след което Шмуел направи нещо, което не беше правил никога преди това. Повдигна долния край на телената мрежа, както когато Бруно му носеше храна, но този път промуши ръката си и я задържа така в очакване, докато и Бруно направи същото. Двете момчета си стиснаха ръцете и се усмихнаха.

Докосваха се за пръв път.