Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момчето с раираната пижама (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Boy in the Striped Pijamas, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Джон Бойн

Заглавие: Момчето с раираната пижама

Преводач: Иглика Василева

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: intense; Локус Пъблишинг ЕООД

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: ирандска (не е указано)

Печатница: „Уникорп“ ООД

Редактор: Татяна Горчивкина

ISBN: 978-954-783-099-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9015

История

  1. — Добавяне

9. Бруно се сеща, че винаги е обичал да разузнава

Нищо не се случваше в Аут-швиц.

Бруно пак трябваше да търпи Гретел и нейните враждебности, особено когато беше в лошо настроение, което се случваше много често, защото тя си беше Безнадежден случай.

Продължаваше да копнее за дома им в Берлин, въпреки че спомените за това място бяха започнали да избледняват и ето че вече бяха изминали няколко седмици, без изобщо да се сети, че пак трябва да пише на Баба или Дядо, а още по-малко да седне и да го направи.

Войниците продължаваха да влизат и излизат от къщата всеки божи ден, съвещаваха се в кабинета на Татко, който продължаваше да бъде „забранена територия по всяко време, без изключение“. Лейтенант Котлер продължаваше да крачи с черните си ботуши, сякаш беше най-важната личност в целия свят, а когато не беше на съвещание при Татко, стърчеше на алеята отпред и разговаряше с Гретел, докато тя се смееше истерично и навиваше косата си на пръст, или пък двамата с Мама се усамотяваха в някоя стая и нещо си шушукаха.

Прислугата продължаваше да идва, да мие, да мете, да готви, да чисти, да сервира, след което се изпокриваше и не смееше думичка да пророни, без да бъде попитана. Мария прекарваше повечето време в подреждане, грижеше се всяка дреха на Бруно, която не носи в момента, да бъде добре сгъната и поставена на мястото си в гардероба. Павел продължаваше да идва в къщата всеки следобед, да бели картофи и моркови, след което обличаше бялото си сако, за да сервира вечерята. (От време на време Бруно го виждаше как хвърля поглед към коляното му, където един съвсем малък белег свидетелстваше за злополуката с люлката, но с изключение на това, двамата никога не разговаряха.)

Но ето че нещата се промениха. Татко реши, че е време децата да подновят уроците си и въпреки че на Бруно му се струваше абсурдно да има училище само за двама ученици, и Мама, и Татко бяха единодушни, че всеки ден в къщата трябва да идва частен учител и да запълва техните сутрини и следобеди с уроци. Само няколко дни след това по алеята издрънча таратайката на хер Лист и така започна училището. Хер Лист беше истинска загадка за Бруно. Въпреки че през повечето време се държеше приятелски, никога не посягаше да го бие, както правеше предишният му учител в Берлин, нещо в очите му караше Бруно да си мисли, че у него има стаен гняв, който само чака повод да изригне.

Хер Лист обичаше най-много историята и географията, докато Бруно предпочиташе литературата и изкуствата.

— Тези неща не са ти нужни — твърдеше хер учителят. — Едно добро познаване на социалните науки е много по-важно в наше време и на твоята възраст.

— Като бяхме в Берлин, Баба винаги ни караше да играем пиески — изтъкваше Бруно в своя защита.

— Но баба ти не е била учителка, нали така? — настоя хер Лист. — Тя ти е била просто баба. Докато тук аз съм учителят, затова ще изучавате предметите, които аз кажа, че са важни, и не просто онези, които ви харесват.

— Книгите не са ли важни? — попита Бруно.

— Да, но книги за нещата, които имат значение на този свят — обясни му хер Лист. — А не книги с приказки и разкази. Не книги за измислени преживелици, които никога не се случват. Между другото, доколко познаваш историята си, младежо? (Е, правеше чест на хер Лист, че се обръщаше към Бруно с „младежо“, като Павел, а не като лейтенант Котлер.)

— Ами, знам, че съм роден на петнайсети април хиляда деветстотин трийсет и четвърта… — започна Бруно.

— Не твоята история — прекъсна го хер Лист. — Не твоята лична история. Историята за това кой си ти, откъде идваш. Какво си наследил. Историята на Татковината.

Бруно смръщи чело и се замисли. Не беше много сигурен, дали Татко му притежава някаква земя, защото макар и къщата в Берлин да беше голяма и уютна, около нея нямаше земя дори за градина. Пък и беше вече достатъчно голям, за да знае, че Аут-швиц не е тяхна собственост, въпреки че тук имаше много земя.

— Не знам много — призна си той най-накрая. — Въпреки че знам нещичко за Средните векове. Обичам разкази за рицари и приключения, за откриването на нови земи.

Хер Лист изсъска през зъби и сърдито поклати глава:

— Ето, затова съм тук, за да променя това положение на нещата — каза той със зловещ глас. — Да ви избия от главата разните небивалици и да ви науча повече за това откъде произлизаме. За големите неправди, на които сме станали жертва.

Бруно кимна и дори се зарадва, тъй като реши, че най-накрая ще получи обяснение защо всички те бяха принудени да напуснат уютния си дом и да дойдат на това ужасно място, което сигурно е най-голямата неправда, която се е случвала през краткия му живот.

Няколко дни по-късно, останал сам в стаята си, Бруно се замисли за всички неща, които най-много обичаше да прави у дома и с които не се беше занимавал, откакто бяха пристигнали тук. Повечето от тях бяха отпаднали, тъй като вече нямаше приятели, с които да си играе, а Гретел не ставаше за тази работа. Но имаше едно нещо, което можеше да прави сам и което беше правил много пъти в Берлин и то се наричаше разузнаване.

— Като бях малък — каза си Бруно, — много обичах да разузнавам разни места. И това се случваше в Берлин, където знаех наизуст всяко кътче и можех да намеря всичко, което искам, със завързани очи. Но тук все още не съм предприемал никакво разузнаване. Време е да започна.

И тогава, още преди да се е разколебал, Бруно скочи от леглото, порови в гардероба за палто и чифт стари обувки — тоест дрехите, които според него трябва да носи истинският природоизпитател — и се приготви да излезе от къщата.

Нямаше никакъв смисъл да се занимава с тази работа вътре в къщата. В края на краищата тази не беше като онази в Берлин, в която, доколкото помнеше, имаше стотици скрити кътчета и ъгълчета, както и малки странни стаи, да не говорим за петте етажа, ако се брои и приземният, както и стаичката на тавана, през чийто прозорец можеше да погледне само ако се повдигне на пръсти. Не, тази къща тук беше ужасна и изобщо не ставаше за разузнаване. Ако изобщо ще се ходи на разузнаване, то трябва да е навън.

Месеци наред Бруно беше гледал през прозореца на стаята си към градината и пейката с метална табелка, към високата телена ограда и дървените телеграфни стълбове, както и към всички други неща, които беше описал в последното си писмо до Баба. И макар често да беше наблюдавал хората, различните хора в раирани пижами, никога не му беше хрумвало да се запита кои са те и какво правят там.

Сякаш онова беше съвършено друг град, в който всички хора живееха и работеха заедно в непосредствена близост с къщата, в която живееше. А бяха ли наистина толкова различни? Всички хора там носеха еднакви дрехи, въпросните пижами, както и раирани платнени шапки; докато всички хора, които се мотаеха в къщата (с изключение на Мама, Гретел и самият той) носеха различни униформи с различни ордени и ленти по тях, както и фуражки или каски, ярки червено-черни ленти на ръката, носеха пушки и винаги изглеждаха страшно сериозни, сякаш вършеха нещо изключително важно и никой не бива и да си помисля, че това може да не е така.

В какво по-точно се състоеше разликата? — почуди се той. И кой решаваше кой да носи раирани пижами и кой да носи униформи?

Разбира се, от време на време двете групи се смесваха. Често беше виждал хората откъм неговата страна на оградата в отсрещната и като се заглеждаше, ставаше му ясно, че те са началниците. Пижамените хора мигом се изпъваха в поза „мирно“, когато войниците минаваха край тях, а понякога падаха на земята, понякога дори не успяваха да се изправят и трябваше да бъдат изнесени.

Странно, че никога преди това не се бях замислял за всички онези хора, каза си Бруно. И колко странно, сети се той за случаите, когато войниците минаваха зад оградата — а той беше виждал дори Татко да отива там на няколко пъти, — докато никой от онези хора не беше поканен да гостува тук или в къщата.

Понякога — не много често, но понякога, един-двама от войниците оставаха с тях на вечеря и тогава се поднасяха доста пенливи напитки, а щом Гретел и Бруно сложеха последната хапка в устата си, на мига ги подканяха да се качват по стаите си, а долу наставаше шумна веселба и ужасно гръмогласно пеене. Компанията на войниците очевидно се нравеше на Татко и Мама, това се виждаше с просто око. Но те нито веднъж не поканиха нито един от хората с раирани пижами на вечеря.

На излизане от къщата Бруно мина отзад и погледна нагоре към прозореца на собствената си стая, който оттук не му изглеждаше чак толкова нависоко. По всяка вероятност можеше да скочи от него, без да се нарани много, така си помисли, въпреки че не можеше да си представи при какви обстоятелства би го направил. Може би, ако пламне пожар в къщата и той се окаже като в капан, но дори и тогава му се струваше доста рисковано.

Погледна надясно, докъдето стигаше погледа му, и видя телената ограда, сякаш понесена от слънчевите лъчи, и се зарадва, защото това означаваше, че напред го чакат изненади и че може да стигне до ей там и да направи откритие, което, в края на краищата, е смисълът на всяка експедиция. (Все пак имаше и нещо хубаво, което беше научил от хер Лист в уроците по история — беше научил за мъже като Христофор Колумб и Америго Веспучи, мъже с авантюристичен дух и интересен живот, които го караха още повече да си мечтае да стане като тях като порасне.)

Но преди да поеме във въпросната посока, имаше нещо, което трябваше да проучи и това беше пейката. Беше я гледал от разстояние през всичките тези месеци, и по-специално табелката й, и дори я беше кръстил „пейката с табелката“, но все още нямаше представа какво пише на нея. Огледа се наляво и надясно, за да се увери, че никой не идва насам, след това изтича до нея, присви очи и прочете думите. Малка бронзова табелка и Бруно тихичко я изчете наум.

„Подарък по случай откриването на…“. Поколеба се. „на лагера Аут-швиц“ продължи той, като отново се спъна в името, както обикновено. „Юни хиляда деветстотин и четирийсета.“

Протегна ръка и я докосна за миг, но бронзът беше много студен и той отдръпна пръстите си, после си пое дълбоко дъх и тръгна на разузнаване. Единственото нещо, за което Бруно се опитваше да не мисли, беше това, че и Мама, и Татко му бяха повтаряли безброй пъти, че не бива да ходи в тази посока, че не му е разрешено да доближава оградата на лагера и най-вече, че в Аут-швиц са забранени всякакви експедиции.

Без изключение.