Джон Бойн
Момчето с раираната пижама (15)

14. Бруно разказва една съвършено правдоподобна лъжа

В продължение на няколко седмици Бруно излизаше от къщата веднага след като хер Лист си тръгнеше за дома, а Мама лягаше за поредната си следобедна дрямка. Поемаше направо към телената ограда, за да се срещне с Шмуел, който почти всеки следобед го чакаше, седнал на земята с кръстосани крака и загледан в прахта под себе си.

Един следобед Шмуел се появи с насинено око и когато Бруно го попита от какво му е станало, той само поклати глава и каза, че не иска да говори за това. Бруно пък реши, че не само училищата в Берлин, а и целият свят е пълен с побойници и че някой от тях е докопал Шмуел. Щеше му се да помогне на приятеля си, но не успя да измисли нищо, с което да облекчи болката му, пък и виждаше, че Шмуел предпочита да се преструват, че нищо не е станало.

Всеки ден Бруно питаше Шмуел дали ще му позволи да пропълзи под телената ограда, за да си играят заедно от другата страна, и всеки ден Шмуел му отвръщаше, че не, не било добра идея.

— Изобщо не разбирам защо толкова много държиш да дойдеш тук — учуди се Шмуел. — Тук не е хубаво.

— О, казваш го, само защото не си се опитвал да живееш в моята къща — отвърна му Бруно. — Преди всичко няма пет етажа, а само три. Как е възможно да се живее толкова натясно? — Беше забравил историята на Шмуел за онези единайсет души, които живеели заедно в една стая, преди да пристигнат в Аут-швиц, включително момчето Лука, което го налагало за щяло и нещяло.

Един ден Бруно попита Шмуел дали всички хора от неговата страна на оградата носят същите раирани пижами и платнени шапки.

— Това ни дадоха, като пристигнахме тук — обясни му Шмуел. — Взеха ни другите дрехи.

— Но не се ли случва да се събудиш сутрин и да ти се прииска да облечеш нещо друго? Сигурно имаш и други дрехи в гардероба си.

Шмуел премига и отвори уста да каже нещо, но после се разколеба.

— Аз дори не харесвам райета — каза Бруно, въпреки че това не беше съвсем вярно. Всъщност той харесваше райета и дори му беше писнало да носи панталони, ризи, вратовръзки и обувки, които му стягаха, когато Шмуел и приятелите му можеха да се разкарват дял ден по пижами.

След няколко дни Бруно се събуди една сутрин и за пръв път от седмици насам, видя, че навън вали и то силно. Беше започнало по някое време през нощта и Бруно си помисли, че може би именно дъждът го беше събудил, но не можеше да каже със сигурност, защото след като беше вече буден, как да разбере от какво. И на сутринта, докато закусваше, не спря да вали. Дъждът продължи през цялото време, докато имаше часове с хер Лист. Продължи докато обядваше, както и през целия следобед, когато се занимаваха с поредните уроци по история и география. Това беше много лошо, тъй като означаваше, че няма да може да излезе навън и да се види с Шмуел.

Цял следобед Бруно се излежаваше в кревата с книга в ръка, но откри, че му е трудно да се съсредоточи и точно тогава Безнадеждният случай цъфна в стаята му. Тя почти не влизаше при него, защото в свободното си време предпочиташе да подрежда и пренарежда колекцията си от кукли. Но изглежда нещо в това мокро време я беше откъснало от игрите и за момента не й се занимаваше с кукли.

— Какво искаш? — попита я Бруно.

— О, колко си мил — отвърна му Гретел.

— Сега чета — каза й той.

— И какво четеш? — попита тя, но вместо да й отговори, той просто вдигна корицата на книгата към нея, за да може самичка да види.

Тя изпръхтя пресилено с устни и част от слюнката й се приземи върху лицето на Бруно.

— Досадно — каза напевно.

— Изобщо не е досадно — възмути се Бруно. — Приключенски роман. Във всеки случай по-добре от всякакви кукли, това е сигурно.

Гретел обаче не му се върза.

— Какво правиш? — попита пак, което още повече раздразни Бруно.

— Нали виждаш, опитвам се да чета — изръмжа той. — Стига някои хора да ме остават на мира.

— Аз пък нямам какво да правя — отговори му тя. — Мразя дъжда.

Бруно просто не разбираше. Тя и без това никога нищо не правеше, за разлика от него, който си имаше своите приключения, разузнаваше разни места и местности и дори си беше намерил приятел. Докато тя почти не излизаше от къщата. Сякаш беше решила да се прави на отегчена, само защото в случая нямаше избор, пред който да предпочете оставането вкъщи. Въпреки това имаше моменти, когато брат и сестра могат да заровят томахавките, макар и временно, и да си поговорят като цивилизовани същества, и Бруно реши, че това е точно такъв момент.

— И аз мразя дъжда — каза, — сега трябваше да съм с Шмуел. Той ще си помисли, че съм забравил.

Думите излетяха от устата му, преди да успее да ги спре и в същия миг стомахът му се сви, ядоса се на себе си, че е имал глупостта да го изтърси.

— С кого трябвало да бъдеш? — попита Гретел.

— С кого какво? — направи се той на ударен и премига невинно.

— С кого каза, че трябвало да бъдеш? — пак попита тя.

— Съжалявам — каза Бруно, като се опитваше да мисли трескаво. — Не чух какво каза. Би ли повторила?

— С кого каза, че трябвало да бъдеш? — извика му тя, като се наведе напред, за да няма недочувания този път.

— Изобщо не съм казвал, че трябва да бъда с някого — отсече той.

— Напротив, каза. Каза, че някой щял да си помисли, че си забравил.

— Моля?

— Бруно! — каза тя със заплашителен тон.

— Ти луда ли си или се правиш на луда? — попита я той, като по този начин се опитваше да й внуши, че тя си го е въобразила, но не беше много убедителен, защото не беше роден актьор като Баба, затова Гретел поклати глава и го посочи с пръст.

— Какво каза, Бруно? — настоя тя. — Каза, че трябвало да бъдеш с някого си. Кой е този някой? Кажи ми! Наоколо няма някой, с когото би могъл да си играеш, нали виждам!

Бруно се замиеш за дилемата, в която беше изпаднал. От една страна имаше едно съществено нещо, което важеше и за двамата със сестра му: те не бяха възрастни. И въпреки че никога не си беше правил труда да я попита, по всяка вероятност и тя беше точно толкова самотна тук, колкото и той. В края на краищата в Берлин тя си имаше своите Хилда, и Изабел, и Луис, с които да си играе; те, разбира се, бяха ужасно досадни, но си бяха нейните приятелки. Докато тук си нямаше никого, освен колекцията от бездушни кукли. В края на краищата кой знае колко бясна беше и тя. Вероятно, за разнообразие, си измисляше как куклите й разговарят с нея.

Но все пак съществуваше и неопровержимият факт, че Шмуел беше негов приятел, а не неин, и той не искаше да го дели с никого. Имаше само един изход и той беше да излъже.

— Имам си нов приятел — започна той. — Нов приятел, с когото се виждам всеки ден. И той ме чака сега. Но ти не бива да казваш на никого.

— Защо?

— Защото той е въображаем приятел — каза Бруно, като всячески се опитваше да изглежда притеснен, точно както лейтенант Котлер изглеждаше, когато се оплете в онази история за баща му в Швейцария. — Играя си с него всеки ден.

Гретел зяпна, опули очи срещу него и избухна в смях:

— Въображаем приятел ли? — извика. — Не си ли вече голям за въображаеми приятели?

Бруно се престори на засрамен и притеснен, за да прозвучи измислицата му по-правдоподобно. Взе да се гърчи върху леглото, уж не смееше да я погледне в очите, което наистина му помогна да постигне желания ефект и той си помисли, че, може би, всъщност не е чак толкова лош актьор. Щеше му се, ако може, и да се изчерви, но това не беше толкова лесно, затова взе да си мисли за разни щуротии, които бе вършил през изминалите години, и се почуди дали пък това няма да помогне за изчервяването.

Например как веднъж беше забравил да заключи вратата на тоалетната, Баба беше нахълтала и беше видяла всичко. Сети се и за онзи път, когато беше вдигнал ръка в клас и беше казал на учителката „мамо“, след което всички бяха прихнали да се смеят. Сети се и за онзи път, когато се беше опитвал на направи някакъв номер с колелото си, но беше тупнал на земята точно пред група момичета, и как тогава си поряза коляно и се разплака.

Някое от тези неща изглежда му беше подействало, защото полека-лека лицето му пламна.

— Погледни се само! — извика Гретел, с което потвърди, че е успял. — Целият се изчерви!

— Така е, защото не исках да ти казвам — рече Бруно.

— Въображаем приятел. Слушай, Бруно, ти си безнадеждният случай.

Бруно се усмихна, защото разбра две неща. Първо, че лъжата му е минала, и второ, че ако наоколо имаше Безнадежден случай, то това не беше той.

— Остави ме на мира — каза й той. — Искам да си прочета книгата.

— Ами защо не легнеш със затворени очи и не оставиш въображаемия си приятел да ти чете? — подхвърли му Гретел, много доволна от себе си, защото вече знаеше нещо за него, което, ако й се наложи, можеше да използва. — Да си спестиш усилията.

— Май по-добре да го изпратя да изхвърли всичките ти кукли през прозореца — отвърна й той.

— Само го направи и гледай какво ще стане — каза му Гретел и той веднага разбра, че не се шегува. — Слушай, Бруно, кажи ми нещо. Какво правите с този твой въображаем приятел, че ти е толкова скъп?

Бруно се замисли. Изведнъж осъзна, че всъщност му се иска да говори за Шмуел и че може би това е начинът да го направи, без да издава истината за неговото съществуване.

— Ами, говорим си за всичко — каза й той. — Аз му разказвам за нашата къща в Берлин и за другите къщи там, и за улиците, за сергиите с плодове и зеленчуци, за кафенетата и за това как не бива да ходиш в центъра в събота следобед, освен ако не искаш да те блъскат отляво-отдясно, още за Карл, и за Даниел, и за Мартин и как те са моите трима най-добри приятели за цял живот.

— Колко интересно! — присмя му се тя със сарказъм, защото неотдавна беше имала рожден ден, беше навършила тринайсет години, и според нея сарказмът представляваше върхът на подигравките. — А той какво ти разказва?

— Ами той ми разказва за семейството си и за часовникарския магазин, над който живеел навремето и за приключенията, които е преживял, докато стигне дотук, и за приятелите, които е имал някога и за хората, с които се е запознал тук, и за момчетата с които си е играл, но вече не го прави, защото те изчезнали без дори да му кажат „довиждане“.

— Сигурно е много забавен — каза Гретел. — Направо ми се иска да е мой въображаем приятел.

— А вчера ми каза, че от няколко дни насам никой не е виждал дядо му и никой не знае къде е, а щом попита баща си за това, той се разплаквал и го притискал в прегръдките си толкова силно, че приятелят ми се уплашил, че може да се задуши.

Като свърши изречението си, Бруно изведнъж осъзна колко тихо говори. Това наистина бяха неща, които Шмуел му беше споделил, но, неизвестно защо, тогава не си беше дал сметка, колко много са натъжили те неговия приятел. Ала като ги разказа на глас, се почувства ужасно, задето още тогава не се беше опитал да успокои Шмуел, да го ободри с някакви думи, а вместо това се беше хванал да му разказва за някакви свои си тъпотии, като разузнавания и пътешествия, например. Още утре ще му кажа колко много съжалявам, обеща си той.

— Ако Татко разбере, че си говориш с въображаеми приятели, спукана ти е работата — каза му Гретел. — Мисля, че трябва да престанеш.

— Защо? — попита Бруно.

— Защото това не е здравословно — отвърна му тя. — Това са първите признаци на лудостта.

Бруно кимна.

— Не мисля, че ще мога да спра — каза след дълга пауза. — Пък и не искам.

— Както и да е — обади се Гретел много по-дружелюбно. — На твое място щях да си трая.

— Ами — каза Бруно, като се опита да изглежда тъжен, — може би си права. Но и ти няма да казваш на никого, нали?

Тя кимна:

— На никого. Освен на моя въображаем приятел.

Бруно зяпна.

— Ама и ти ли си имаш? — попита и веднага си представи как Гретел седи в другия край на телената ограда и си говори с момиче на нейната възраст, и двете часове наред се упражняват в сарказъм.

— Не — изсмя се тя. — За бога, та аз съм на тринайсет години! Не мога да си позволя такива детинщини, но ти още можеш.

След тези думи изхвърча навън и след малко Бруно я чу как разговаря с куклите си в стаята от отсрещната страна на коридора и им се кара, че само чакат да й видят гърба и обръщат всичко наопаки и че трябва наново да ги подрежда, а те какво си въобразяват, че си няма друга работа ли, та трябва само с тях да се занимава?

— Какви хора! — извика им на глас, преди да се хване да подрежда.

Бруно отново се опита да чете, но вече беше изгубил интерес към книгата, и се загледа в дъжда, почуди се дали и Шмуел, където и да е, не си мисли за него, дали и на него не му липсват толкова много разговорите помежду им.