Джон Бойн
Момчето с раираната пижама (20)

19. Какво се случи на следващия ден

Следващият ден — петък — беше поредният дъждовен ден. Бруно се събуди, погледна през прозореца и много се разочарова, като видя колко силно вали. Ако не беше фактът, че това е последната възможност да бъде заедно с Шмуел известно време — да не говорим пък за замисленото приключение, което щеше да е страхотно, особено след като включваше и преобличане с цел маскировка — той щеше да се откаже и да изчака някой друг следобед през следващата седмица, в който нямаше да има други ангажименти.

Както и да е, часовникът тиктакаше и той не можеше нищо да направи. В края на краищата сега беше още сутрин, а до късния следобед, когато момчетата се срещаха, времето можеше да се оправи. Дъждът сигурно щеше да спре дотогава.

Не спираше да поглежда през прозореца, докато се точеха сутрешните уроци с хер Лист, но не само, че нямаше никакви признаци на проясняване, но и дъждът трополеше все по-силно по стъклата. Не отмести поглед и по време на обяда, когато през прозореца в кухнята забеляза леко просветляване и дори един слънчев лъч блесна за миг иззад черен облак. Продължаваше да гледа навън и по време на следобедните часове по история и география, когато дъждът се усили най-много и сякаш щеше да избие прозореца.

За щастие спря да вали точно когато хер Лист вече си тръгваше и тогава Бруно обу чифт ботуши, навлече тежката си мушама за дъжд, огледа се да види дали хоризонтът е чист и излезе от къщата.

Ботушите му жвакаха в калта и това му достави по-голямо удоволствие от всеки друг път. На всяка крачка като че можеше да залитне и да тупне на земята, но всеки път успяваше да запази равновесие, дори в онази най-лоша част от пътя, когато вдигна лявото си ходило, ала ботушът му остана залепнал в калта, докато кракът му се измъкна нагоре.

Погледна небето и въпреки че беше все още много тъмно, реши, че за този ден вече се е наваляло и следобедът ще мине без дъжд. Разбира се, по-късно, като се върне у дома, трябваше да дава обяснение къде е успял да се накаля до такава степен, но ще се позове на думите на Мама, която обичаше да повтаря, че той е момче като всички момчета, и така щеше да отърве наказанието. (Мама беше особено щастлива през последните дни, когато всеки сандък с опакованите им неща биваше затварян и натоварван на камион, за да замине в Берлин.)

Когато пристигна, Шмуел вече го чакаше и за пръв път не седеше с кръстосани крака на земята, загледан в прахта под себе си, а стоеше прав, облегнат на оградата.

— Здрасти, Бруно — провикна се, щом го видя, че пристига.

— Здрасти, Шмуел — отвърна му Бруно.

— Не знаех дали изобщо ще се видим отново, искам да кажа с този дъжд и всичко останало — каза Шмуел. — Помислих си, че няма да те пуснат да излезеш.

— Всичко висеше на косъм — каза му Бруно. — Главно заради това ужасно време.

Шмуел кимна и протегна ръце напред, а Бруно зяпна от удоволствие. Носеше му едно раирано долнище на пижама, раирано горнище на пижама и раирана платнена шапка — същата, каквато носеше и Шмуел. Не изглеждаха много чисти, но нали това беше маскировка, а Бруно знаеше от книгите, че добрите природоизпитатели винаги носят подходящи за случая дрехи.

— Още ли искаш да ми помогнеш в издирването на Папа? — попита Шмуел и Бруно кимна категорично.

— Разбира се — каза той, въпреки че бащата на Шмуел не му се струваше толкова важен, колкото възможността за опознаване на света от другата страна на оградата. — Не бих те изоставил.

Шмуел повдигна долния край на оградата и му подаде отдолу екипа, като много внимаваше да не допре калната земя.

— Благодаря — каза му Бруно, като почеса острата четина на главата си и се почуди как така не се беше сетил да си донесе една торбичка, в която да сложи собствените си дрехи. Земята беше толкова мръсна, че те със сигурност щяха да се нацапат, ако ги остави така. Но всъщност нямаше избор. Или трябваше да ги остави тук, за да си ги вземе по-късно и да се примири с факта, че ще бъдат целите изкаляни, или изобщо да се откаже от приключението — нещо, което всеки известен природоизпитател знае, че е изключено.

— Обърни се с гръб — каза Бруно и посочи с пръст приятеля си, който стоеше някак неловко и не помръдваше. — Не искам да ме гледаш.

Шмуел се обърна и Бруно свали дъждобрана си и го постави внимателно на земята. После махна ризата си и за миг потрепери от студения въздух, преди да облече горнището на пижамата. Докато си промушваше главата, направи грешката да вдиша през носа си; не миришеше никак хубаво.

— Кога е прано за последен път? — извика той и Шмуел се обърна с лице към него.

— Не знам дали изобщо някога е прано — каза му Шмуел.

— Обърни се пак! — извика му Бруно и Шмуел се подчини. Бруно се огледа наляво-надясно, но не видя никого, след което се зае с трудната задача да си свали панталоните с един крак във въздуха и един ботуш на земята. Стори му се доста странно да си сваля панталоните на открито и не можеше да си представи какво ли ще си помисли някой, ако го зърне в този вид, но най-накрая, с немалко усилия, успя да приключи процедурата успешно.

— Ето ме — каза той. — Сега вече можеш да се обърнеш.

Шмуел се обърна, точно когато Бруно приключваше с маскировката, нахлупвайки платнената шапка върху главата си. Шмуел премига и поклати глава. Невероятно! Ако се изключи факта, че Бруно не беше никак слаб в сравнение с другите момчета от тази страна на оградата, нито толкова блед, човек трудно би го различил от тях. Двамата (рече си Шмуел) изглеждаха почти еднакво.

— Знаеш ли за какво се сещам? — попита Бруно, а Шмуел поклати глава.

— За какво? — попита.

— Сещам се за Баба — продължи той. — Помниш ли, че ти разказвах за нея? Онази, която умря.

Шмуел кимна; спомняше си, защото Бруно му беше говорил много за Баба през годината и му беше казал колко привързан е бил към нея и как му се искало да й е написал повече писма, преди тя да почине.

— Напомня ми за пиеските, които тя поставяше с мен и Гретел — каза Бруно, като извърна поглед от Шмуел и го зарея нанякъде, защото се сети за онези дни в Берлин, част от малкото спомени, които отказваха да избледнеят. — Спомням си как тя винаги знаеше кой е най-подходящият костюм за мен. Щом влезеш в костюма, стига да е подходящо избран, все едно влизаш под кожата на човека, когото играеш — така ми повтаряше. И сега аз това правя, нали? Правя се на човек от другата страна на оградата.

— Искаш да кажеш на евреин — рече Шмуел.

— Да — отвърна Бруно, като взе малко неловко да пристъпя от крак на крак. — Точно така.

Шмуел посочи краката на Бруно и тежките му ботуши, които беше обул у дома.

— И тях трябва да оставиш тук — каза му той.

Бруно го изгледа ужасен.

— Ами калта — каза. — Не очакваш, че ще тръгна бос, нали?

— По тях ще те познаят — каза му Шмуел. — Нямаш избор.

Бруно въздъхна, но знаеше, че приятелят му е прав, затова си свали ботушите и чорапите и ги остави до купчината дрехи на земята. Отначало се почувства ужасно при допира на босите му крака с толкова много кал; стъпалата му потънаха чак до глезените и всяко изваждане на краката ставаше все по-трудно. Но след малко това взе да му харесва.

Шмуел се пресегна и повдигна долния край на телената ограда, но само на известна височина, при което на Бруно не му оставаше нищо друго, освен да се изтърколи под мрежата, след което цялата му раирана пижама се накаля. Погледна се и се изсмя. Никога през живота си не е бил толкова мръсен и това страшно му хареса.

Шмуел също се усмихна и двете момчета застанаха някак неловко едно до друго и останаха така за миг, несвикнали да бъдат от една и съща страна на оградата.

На Бруно му се прииска да прегърне Шмуел, за да му покаже колко много го харесва и колко приятно му е било през изминалата година да си говори с него.

На Шмуел също му се прииска да прегърне Бруно, за да му благодари за многото добрини, които му беше направил, за подаръците от храна и за това, че ще му помогне да намери Папа.

Но двамата не се прегърнаха, вместо това поеха навътре в лагера — разстояние, което Шмуел беше изминавал почти всеки ден в продължение на година, откакто за пръв път беше успял да се скрие от погледа на войниците и да се добере до тази единствена част в Аут-швиц, в която те не патрулираха непрекъснато; мястото, където имаше късмета да срещне приятел като Бруно.

Бързо стигнаха целта си. Бруно се ококори озадачен от нещата, които видя. Преди, когато си мислеше, той винаги си представяше бараки пълни с щастливи семейства и как някои от тях седят привечер отпред в люлеещи се столове и си разказват истории за това, как всичко е било по-хубаво, когато са били малки, как се отнасяли с повече уважение към възрастните, а не като днешните деца. Представяше си, че всички момичета и момчета, които живеят тук, играят тенис или футбол, разделени на групи, или скачат на въже, или рисуват квадрати по земята, за да играят на дама.

Представяше си, че по средата ще има магазин, може би и малко кафене, като онези, които беше виждал в Берлин; дори се чудеше дали пък няма да има и сергии с плодове и зеленчуци.

Но както се оказа, всички неща, които си беше представял, не съществуваха.

Нямаше възрастни в люлеещи се столове отвън, нито веранди за столовете.

Децата не играеха по групички.

И не само че нямаше сергии с плодове и зеленчуци, но нямаше и кафене, което да прилича на онези, които беше виждал в Берлин.

Вместо това имаше много хора, които седяха скупчени на групи или стояха прави и изглеждаха ужасно тъжни; всички те имаха нещо общо: до един бяха ужасно слаби, очите им — дълбоко хлътнали, главите им — обръснати, което, както реши Бруно, значеше, че и тук е имало епидемия от въшки.

В един ъгъл Бруно зърна трима войника, които сякаш отговаряха за група от около двайсетина мъже. Крещяха им нещо, неколцина от мъжете паднаха на колене и останаха така с наведени глави, които прикриваха с ръце.

В друг ъгъл видя повече войници, които се мотаеха безцелно и се смееха, като от време на време поглеждаха към цевите на автоматите си и се прицелваха напосоки, без да стрелят.

Всъщност накъдето и да погледнеше, виждаше два вида хора: едните щастливи, смеещи се, крещящи войници в униформа или нещастни, плачещи хора в раирани пижами, повечето от които стояха и гледаха в празното пространство като заспали.

— Тук май не ми харесва — каза Бруно след малко.

— Нито на мен — каза Шмуел.

— Мисля, че е по-добре да се връщам — каза Бруно.

Шмуел се закова на място и го изгледа:

— Ами Папа — промълви, — нали ми каза, че ще ми помогнеш да го намерим.

Бруно се замисли. Наистина беше обещал на приятеля си, а не беше такъв, че да се отметне от думите си, особено след като това беше последната им среща.

— Добре — съгласи се той, въпреки че вече не беше така убеден, както преди. — Къде трябва да търсим?

— Ти нали каза, че трябва да открием някакви следи — каза Шмуел, който се бе разтревожил, защото, ако Бруно не му помогнеше, тогава кой?

— Следи, да — сети се Бруно и кимна. — Прав си. Тогава да започваме.

И така Бруно удържа на думата си и двете момчета прекараха цял час и половина, като претърсваха лагера в издирване на следи. Не бяха сигурни как точно трябва да изглеждат тези следи, но Бруно не спря да повтаря, че попадне ли на тях, добрият разузнавач веднага ще ги познае.

Но така и не попаднаха на нищо, което би им помогнало да разгадаят изчезването на бащата на Шмуел, а вече взе да притъмнява.

Бруно погледна небето, а то изглеждаше като че ли пак ще завали.

— Съжалявам, Шмуел — каза му най-накрая. — Съжалявам, че не успяхме да открием никакви следи.

Шмуел кимна тъжно. Не беше никак изненадан. Всъщност дори не очакваше нещо друго, но въпреки това му беше приятно да бъде с приятеля си и да му покаже къде живее.

— Мисля, че трябва да се връщам — каза Бруно. — Ще ме изпратиш ли обратно до оградата?

Тъкмо Шмуел да му отговори, когато се чу пронизително изсвирване и десет войника — повече отколкото Бруно беше виждал някога накуп — заобиколиха една част от лагера, точно тази, в която се намираха Бруно и Шмуел.

— Какво става? — прошепна Бруно. — Какво има?

— Случва се понякога — каза му Шмуел. — Подкарват ни да маршируваме.

— Да марширувате ли? — озадачи се Бруно. — Не мога тепърва да тръгна да марширувам. Трябва да се прибера у дома за вечеря. Тази вечер ще има печено говеждо.

— Шът! — изшътка го Шмуел и сложи пръст пред устните си. — Не казвай нищо, иначе ще се ядосат.

Бруно се намръщи, но после се успокои, като видя, че всички хора с раирани пижами от тази част на лагера се събираха наедно, като повечето биваха блъскани от войниците, така че двамата с Шмуел се озоваха в центъра на тълпата и изобщо не се виждаха. Не разбираше защо всички изглеждат толкова уплашени — в края на краищата маршируването не беше чак толкова лошо нещо и той искаше да им прошепне, че всичко е наред, че Татко е Комендантът тук и че щом това е нещо, което той държи да се прави, значи няма никаква опасност.

Свирката прозвуча отново и този път групата, която наброяваше стотина души, потегли бавно напред, а Бруно и Шмуел, хванати за ръка, бяха все още скрити в средата й. Откъм края на колоната долетяха викове, някои хора отказваха да маршируват, но Бруно беше твърде нисък, за да успее да види какво се случва, само чу врява и шумотевица като от изстрели, но не можеше да каже какво точно става.

— Дълго ли продължава това маршируване? — прошепна той, защото беше вече огладнял.

— Май не — каза му Шмуел. — След това никога повече не виждаме хората от тези марширувания, но ми се струва, че не продължава дълго.

Бруно се намръщи. Погледна небето и точно тогава пак нещо изгърмя, но то беше мълния отгоре и много бързо след това небето притъмня още повече, стана почти черно и дъждът заплющя по-силно и от тази сутрин. Бруно затвори очи за миг и почувства как водата го облива. Когато ги отвори отново, вече не вървеше, тълпата просто го беше понесла и единственото нещо, което усещаше беше калта по цялото си тяло и пижамата, която беше залепнала по кожата му от дъжда; копнееше само да се прибере у дома и да наблюдава всичко това от разстояние, а не да бъде притиснат в средата на групата.

— Само това остава — обърна се той към Шмуел, — да настина точно сега. Трябва да се връщам вкъщи.

Каза го и ето че усети под себе си няколко стъпала и като продължи напред, изведнъж установи, че вече няма дъжд, защото всички се бяха натъпкали в дълго помещение, в което беше необичайно топло и изглежда беше солидно построено, защото отникъде не проникваше дъжд. Нито въздух.

— Е, това вече е нещо — каза той, зарадван, че най-накрая са се спасили от бурята, макар и за малко. — Предполагам, че ще трябва да изчакаме тук, докато отмине дъждът, след което обаче аз веднага се връщам вкъщи.

Шмуел се притисна плътно в Бруно и го погледна уплашено.

— Съжалявам, че не намерихме баща ти — каза му Бруно.

— Няма нищо — отвърна му Шмуел.

— Съжалявам и за това, че така и не успяхме да си поиграем истински, но когато дойдеш в Берлин, само това ще правим. И тогава ще те запозная с… О, пак им забравих имената — упрекна се той, разочарован от себе си, тъй като нали това бяха тримата му най-добри приятели за цял живот, а сега бяха напълно изчезнали от паметта му. Не можеше да си спомни нито едно от техните имена, нито да си представи лицата им.

— Всъщност — каза той и погледна надолу към Шмуел, — няма значение дали си ги спомням или не. Те и без това вече не са моите най-добри приятели. — Погледна го пак и направи нещо съвсем нетипично за него: хвана малката ръка на Шмуел в своята и здраво я стисна.

— Шмуел, ти си моят най-добър приятел — каза му. — Моят най-добър приятел за цял живот.

Шмуел може и да е отворил уста да му отговори, но Бруно така и нищо не чу, защото точно в този момент се разнесе общ възглас от всички мъже, изпълнили помещението, тъй като вратата отпред изведнъж се затвори със силен металически трясък, който отекна отвътре навън.

Бруно повдигна вежда, не можеше да разбере смисълът на всичко това, но предположи, че е, за да не влиза дъжд отвън и да не настинат хората.

След което в помещението стана много тъмно и някак, въпреки възгласите и паниката, която последва, Бруно усети, че все още държи ръката на Шмуел и нищо на света не би могло да го накара да я пусне.