Джон Бойн
Момчето с раираната пижама (13)

12. Шмуел измисля отговор на въпроса на Бруно

— Всичко, което знам, е следното — започна Шмуел. — Преди да дойдем тук, аз живеех с мама и татко и моя брат Йозеф в малък апартамент над магазина, където Папа работеше като часовникар. Всяка сутрин в седем часа закусвахме заедно и, докато ние бяхме на училище, Папа поправяше часовниците, които му бяха донесли, освен това правеше и нови. Аз имах много красив часовник, той ми го беше подарил, но вече го нямам. Беше със златен циферблат и всяка вечер преди лягане го навивах. Беше много точен.

— Какво стана с него? — попита Бруно.

— Взеха ми го — отвърна му Шмуел.

— Кой?

— Войниците, разбира се — рече Шмуел, сякаш това беше най-очевидното нещо на света.

— И тогава, един ден взеха да се случват промени — продължи той. — Връщам се от училище и гледам мама ни шие летни за ръката от специален плат и върху всяка лента рисува звезда. Ето така. — И той нарисува звездата с пръст върху прашната земя под себе си.

 

 

— И ни каза, че всеки път, когато излизаме от къщи, трябва да носим тези ленти.

— И баща ми носи лента на ръката си — каза Бруно. — Върху униформата си. Много е красива. Яркочервена, отгоре изписана с черно и бяло. — И той нарисува изображението с пръст върху прашната земя от неговата страна на оградата.

 

 

— Да, ама двете са различни, нали? — каза Шмуел.

— На мен обаче никой не ми е давал лента за ръката — рече Бруно.

— Аз пък никога не съм искал да нося такава лента — продължи Шмуел.

— Въпреки всичко — продължи Бруно, — аз бих искал да имам такава лента. Макар че не знам коя от двете ми харесва повече — твоята или тази на Татко?

Шмуел поклати глава и продължи да разказва. Вече гледал да не мисли за всички тези неща, защото като се сещал за предишния им живот над часовникарското магазинче, това много го натъжавало.

— Няколко месеца носехме тези ленти на ръката — каза той. — И после нещата пак се промениха. Връщам се един ден у дома и Мама казва, че вече не може да живеем в нашата къща…

— Същото се случи и с мен! — извика Бруно, доволен от това, че не е единственото момче, което е трябвало да се премести по принуда. — Фюри пристигна на вечеря у нас, нали разбираш, и какво научавам аз след това — че трябвало да се преместим да живеем тук. Ненавиждам това място! — добави на висок глас. — Той и у вас ли е идвал? И сигурно същото е станало?

— Не, но когато ни казаха, че вече не може да живеем в нашата къща, ни заповядаха да се преместим в друга част на Краков, където войниците бяха вдигнали висока стена и мама, и татко, и брат ми, и всички трябваше да живеем в една стая.

— Всички ли? — попита Бруно. — В една стая?

— И не само ние — продължи Шмуел. — С нас имаше и друго семейство, в което майката и бащата непрекъснато се караха, а един от синовете им, който беше по-голям от мен, ме налагаше с юмруци без нищо да му правя.

— Не е възможно да сте живели всички само в една стая — каза Бруно и поклати глава. — Какъв е смисълът?

— Всички до един — настоя Шмуел и кимна. — Общо единайсет души.

Бруно отново понечи да му възрази — защото изобщо не вярваше, че единайсет души могат да живеят заедно в една и съща стая — но се разколеба.

— Останахме да живеем там още няколко месеца — продължи Шмуел, — всички в тази една-единствена стая. В нея имаше само един малък прозорец, но аз не обичах да гледам през него, защото виждах стената, която мразех, тъй като нашият истински дом беше зад нея. А и тази част на града беше най-лошата; там винаги беше шумно и не можеше да се спи. Освен това мразех Лука — така се казваше момчето, което непрекъснато ме биеше без нищо да съм му направил.

— И Гретел понякога така ме удря — каза Бруно. — Тя ми е сестра — добави. — Освен това е Безнадежден случай. Но много скоро ще стана по-висок и по-силен от нея и тогава ще види тя.

— Един ден войниците пристигнаха с големи камиони — продължи Шмуел, който не прояви никакво любопитство към Гретел. — И се развикаха всички да излезем навън. Много от хората отказаха да се подчинят и тогава войниците започнаха да бият наред, но в крайна сметка май успяха всички да ни вкарат в камионите. Камионите ни закараха до един влак, а влакът… — Той се поколеба за миг и прехапа устни. Бруно си помисли, че ще се разплаче, но не можеше да разбере защо.

— Във влака беше ужасно — рече Шмуел. — Бяхме страшно много хора. Натъпкани във вагоните така, че не можеше да се диша. Освен това миришеше много лошо.

— Това е така, защото сте се наблъскали само в един влак — рече Бруно, като си спомни за двата влака, които беше видял на гарата, когато заминаваха от Берлин. — Преди ние да дойдем тук, от другата страна на перона имаше още един влак, но като че никой не го забелязваше. И точно в него се качихме. И вие е трябвало да влезете в него.

— Сигурен съм, че нямаше да ни разрешат — каза Шмуел и поклати глава. — Пък и нямаше как да се измъкнем от нашия вагон.

— Вратите са в края — обясни му Бруно.

— Нямаше никакви врати — отвърна му Шмуел.

— Не може да е нямало — отсече Бруно и изпъшка. — В двата края са — повтори му. — Веднага след вагон-ресторанта.

— Нямаше никакви врати — настоя Шмуел. — Ако имаше, всички щяхме да скочим долу.

Бруно измърмори под носа си нещо от рода на „не може да не е имало“, ала не го каза силно, за да не чуе Шмуел.

— Когато най-накрая влакът спря — продължи Шмуел, — озовахме се в едно много студено място, а дотук дойдохме пеш.

— А ние дойдохме с кола — каза Бруно, този път на висок глас.

— И тогава отведоха Мама, а нас с Папа и Йозеф ни настаниха в онези там бараки и оттогава живеем там.

Шмуел изглеждаше много тъжен, докато разказваше тази история, но Бруно не разбра защо; на него тя не му се стори чак толкова страшна и в края на краищата нали почти същото нещо се беше случило и с него.

— Има ли много други момчета при теб? — попита Бруно.

— Стотици — каза Шмуел.

Бруно ококори очи.

— Стотици ли? — учуди се той. — Ама това не е честно. От моята страна на оградата изобщо няма с кого да си играя. Нито едно дете.

— Ние не си играем — каза му Шмуел.

— Не си играете ли? Защо?

— На какво да си играем? — попита той и на лицето му се изписа недоумение само при споменаването на тази дума.

— Ами, не знам — каза Бруно. — На всичко. Например на футбол. Или на разузнаване. Има ли за разузнаване там при вас? Интересни ли са местата?

Шмуел поклати глава и не отговори. Погледна назад към бараките и отново обърна очи към Бруно. Не искаше да задава следващия си въпрос, но болката в стомаха го принуди.

— Имаш ли нещо за ядене у себе си? — попита той.

— Ами, не — отвърна му Бруно. — Исках да донеса малко шоколад, ама забравих.

— Шоколад — произнесе Шмуел бавно и прокара език по устните си. — Само веднъж в живота си съм ял шоколад.

— Само веднъж ли? Аз пък много обичам шоколад. И не мога да се спра, но Мама казва, че от шоколад се развалят зъбите.

— А хляб, имаш ли хляб у себе си?

Бруно поклати глава.

— Нищичко не нося — каза той. — Вечерята се сервира чак в шест и половина. Вашата кога е?

Шмуел сви рамене и се изправи на крака.

— Време е да се връщам — каза.

— Някой път, може би, ще те поканя на вечеря у нас — обади се Бруно, но в същия миг си помисли, че това май не е много добра идея.

— Може би — отвърна му Шмуел, въпреки че гласът му прозвуча съвсем неубедително.

— Или пък аз да дойда у вас — продължи Бруно. — Защо не, хем ще се запозная с приятелите ти — добави с надежда. Беше се надявал, че Шмуел сам ще му предложи, но той дори не намекна за подобно нещо.

— Само дето си от другата страна на оградата — подхвърли му Шмуел.

— О, мога да пропълзя отдолу — каза Бруно, протегна се и повдигна долния край на телената ограда. По средата, точно между два от дървените стълбове, не беше никак трудно да повдигнеш мрежата и малко момче, на ръст колкото Бруно, можеше да се промуши под нея с лекота.

Шмуел се загледа в него, докато правеше опити да се пъхне отдолу, и неспокойно отстъпи назад.

— Трябва да се връщам — каза му той.

— Тогава някой друг път — подвикна му Бруно.

— Не бива да стоя тук. Ако ме хванат, ще си имам неприятности.

Обърна се и си тръгна, а Бруно отново се удиви колко малък и слаб е неговият нов приятел. Не каза нищо по въпроса, защото много добре знаеше колко е неприятно да ти натякват за някаква глупост, като височината ти например, а последното нещо, което искаше, бе да се покаже груб към Шмуел.

— Утре пак ще дойда — извика Бруно към отдалечаващото се момче, но Шмуел не отговори нищо; всъщност той дори се затича към лагера и остави Бруно да стърчи на мястото си сам-самичък.

Бруно реши, че за днес му стига толкова разузнаване и пое обратно към дома си. Беше превъзбуден от случилото се и копнееше да разкаже на Мама, Татко и Гретел — която щеше да се пукне от завист — и на Мария, на Готвача и на Ларс за новото си приключение през този следобед, и за новия си приятел с това странно име, и за факта, че и двамата са родени в един и същ ден, но колкото повече се приближаваше до дома, толкова повече му се струваше, че това не е добра идея.

В края на краищата, разсъждаваше си той, те може да ми забранят да бъда приятел с него и, ако това стане, тогава изобщо няма да ми разрешават да идвам тук. Като прекрачи прага на външната врата и подуши миризмата на месото, което се печеше във фурната за вечеря, вече беше твърдо решил, че за момента е по-добре да запази цялата тази история в тайна и на никого да не казва. Това щеше да бъде неговата си тайна. Е, неговата и на Шмуел.

Бруно смяташе, че става ли въпрос за родители, и особено за сестри — колкото по-малко знаят, толкова по-добре.