Джон Бойн
Момчето с раираната пижама (8)

7. Как Мама си приписа заслуга за нещо, което не беше направила

Няколко седмици след като Бруно беше пристигнал в Аут-швиц със семейството си и без никакъв изглед на хоризонта да му гостуват Карл, или Даниел, или Мартин, той реши, че трябва да измисли някакъв начин да се забавлява сам или иначе ще полудее.

Засега Бруно познаваше само един човек, за когото се смяташе, че е луд, и това беше хер Ролер, мъж на възрастта на Татко, който живееше зад ъгъла на старата им къща в Берлин. Често го виждаха да се разхожда нагоре-надолу по улицата по всяко време на деня и нощта и яростно да спори със себе си. Понякога, насред тези спорове, разногласията излизаха извън контрол и тогава се опитваше да се сбие със сянката си върху стената. От време на време й се нахвърляше така безмилостно, така зверски налагаше тухлите с юмруци, че ръцете му се разкървавяваха, след което падаше на колене, хващаше се за главата и започваше да плаче неутешимо. На няколко пъти Бруно го беше чувал да използва от онези думи, които му бяха забранени, и тогава спираше да се кикоти.

— Не бива да се присмиваш на клетия хер Ролер — беше му казала Мама един следобед, когато разправяше за последните му чудатости. — Нямаш представа какво е преживял човекът.

— Той е луд! — възрази й Бруно, опря пръст в слепоочието си, взе да го върти и да свирука, за да покаже, че човекът не е с всичкия си. — Онзи ден се приближи до една котка на улицата и я покани на следобеден чай.

— И какво му отвърна котката? — попита Гретел, която в този момент си мажеше сандвич в отсрещния ъгъл на кухнята.

— Нищо — отсече Бруно. — Тя е котка.

— Аз сериозно ти говоря — продължи Мама настоятелно. — Франц беше прекрасен младеж, познавам го от малка. Беше мил и внимателен, а на дансинга — същински Фред Астер. Но пострада по време на Голямата война, раниха го в главата и затова сега се държи по този начин. В това няма нищо смешно. Нямаш представа какво е трябвало да преживеят нашите момчета на фронта, какви страдания.

Тогава Бруно беше само на шест годинки и не разбираше за какво говори Мама.

— Беше преди много време — обясни му тя, когато той я помоли. — Преди да се родиш. Франц беше един от младежите, които заминаха да се сражават за нас в окопите. Навремето двамата с баща ти се познаваха много добре, мисля, че дори служеха заедно.

— И какво се е случило с него? — попита Бруно.

— Няма значение — отвърна му Мама. — Войната не е добра тема за разговор. Мисля, че и без това много скоро само за нея ще говорим.

Това стана около три години преди те всички да пристигнат в Аут-швиц и междувременно Бруно изобщо не се беше сещал за хер Ролер, но изведнъж си помисли, че ако не се залови с нещо смислено, което да ангажира ума му, тогава много скоро и той ще тръгне да обикаля улиците безцелно, да се боксира със сянката си и да кани домашните животни на прием.

Колкото да се занимава с нещо, Бруно прекара един дълъг съботен ден — и сутринта, и следобеда — в опити да измисли някакво забавление за себе си. На известно разстояние от къщата — от страната на Гретел, която не се виждаше от прозореца на неговата спалня — имаше голям дъб с огромен ствол. Високо дърво с яки клони, достатъчно здрави да издържат тежестта на малко момче. Дървото изглеждаше толкова старо, че според Бруно сигурно е било засадено някъде в края на Средните векове — период, за който се беше хванал да чете напоследък, защото му се струваше много интересен, особено онази част, в която се разказваше за рицари и как те тръгвали да търсят приключения в чужди земи и там все им се случвали невероятни преживелици.

На Бруно му бяха нужни само две неща, за да може да си направи това ново забавление: въже и автомобилна гума. Въжето беше лесна работа, защото в мазето на къщата имаше достатъчно навити на обръч въжета и нямаше да е кой знае какъв подвиг да се сдобие с остър нож, за да си отреже колкото му трябва. Взе ги и ги занесе в подножието на дъба, остави ги на земята да са му готови. Гумата обаче беше друго нещо.

Точно тази сутрин нито Мама, нито Татко си бяха у дома. Мама беше излязла рано-рано от къщата, за да хване влака за близкия град. Искаше да прекара деня там, за да се разведри, докато Татко бил забелязан последно да се отправя към бараките и хората, които работеха в далечината и се виждаха от прозореца на Бруно. Но, както обикновено, наоколо имаше много войнишки камиони и джипове, които стояха паркирани край къщата и макар да знаеше, че не е възможно да открадне гума от тях, винаги съществуваше възможността да намери някаква захвърлена наоколо.

Като излезе навън, видя Гретел да разговаря с лейтенант Котлер и, без излишен ентусиазъм, реши, че би било разумно да помоли именно него за една ненужна автомобилна гума. Лейтенант Котлер беше онзи млад офицер, когото Бруно бе зърнал още първия ден в Аут-швиц — войникът, който се беше появил на стълбите в къщата им и го беше изгледал за миг, преди да кимне отривисто и да продължи по пътя си. Оттогава насам Бруно го беше виждал често — непрекъснато влизаше и излизаше, сякаш в собствената си къща; за него кабинетът на Татко очевидно не беше забранена територия — но не се беше случвало да се заговарят. Бруно не знаеше точно защо, но знаеше, че не харесва лейтенант Котлер. Излъчваше такава студенина, че на Бруно мигом му се приискваше да си навлече един дебел пуловер. Въпреки това нямаше кого друг да попита, затова тръгна към него с колкото увереност успя да събере у себе си, за да каже „здрасти“.

През повечето дни младият лейтенант демонстрираше много стегнат и спретнат вид, крачеше с безупречната си униформа и сякаш, докато вървеше, тя самичка се гладеше на гърба му така, че гънка не оставаше. Черните му ботуши бяха винаги лъснати до блясък, а русата му коса на истински блондин беше сресана на път от едната страна и нито косъмче не стърчеше встрани, защото я приглаждаше с нещо, по което личаха следите от гребена — като прясно набраздена нива. Освен това се пръскаше така обилно с одеколон, че можеше отдалеч да го подушиш. Бруно се беше научил да не стои пред него по посоката на вятъра, за да не му прилошее от миризмата.

Точно този ден обаче, тъй като беше слънчева съботна сутрин, той не беше никак спретнат. Носеше бяла фланела над панталоните си, а косата му падаше на уморени кичури над челото. Странно, но ръцете му бяха загорели и се виждаха такива мускули, за каквито Бруно отдавна копнееше. В този ден изглеждаше толкова млад, че Бруно се изненада; истината е, че му напомняше за големите момчета в училище, които той гледаше старателно да заобикаля. Лейтенант Котлер беше погълнат от разговора си с Гретел и каквото и да кажеше, то изглежда винаги се оказваше много забавно, защото тя не спираше да се смее на висок глас и кокетно завиваше около пръста си дълги кичури коса.

— Здравейте — каза Бруно, като ги приближи. Гретел го изгледа ядосано.

— Ти пък какво искаш? — попита го тя.

— Нищо не искам — озъби й се Бруно и я изгледа свирепо. — Отбих се да кажа едно „здравей“.

— Курт, извини малкия ми брат — обърна се Гретел към лейтенант Котлер. — Той е само на девет, нали разбираш.

— Добро утро, дребосък — каза му Котлер, протегна ръка и, за ужас на Бруно, разроши косата му — жест, от който на Бруно му се прииска да го бутне на земята и да скочи отгоре му. — Какво си се разшетал толкова рано в събота сутрин?

— Рано ли? — учуди се Бруно. — Почти десет е.

Лейтенант Котлер сви рамене.

— Когато бях на твоите години, майка ми не можеше да ме изкара от леглото преди обяд. Казваше ми, че никога няма да порасна голям и силен, защото ще проспя живота си.

— Е, май не е познала, нали? — изхихика превзето Гретел. Бруно я погледна и направо му призля. Беше си преправила гласа и така се лигавеше, че дрънкаше като празноглава кукла. На Бруно страшно му се прииска да се махне от тия двамата и да няма нищо общо с темите им на разговор, но нямаше друг избор, освен да предпочете собствените си интереси и да помоли лейтенант Котлер за немислимото. За една услуга.

— Чудя се, дали мога да те помоля за една услуга — каза Бруно.

— За помолване — можеш — каза лейтенант Котлер и това, разбира се, разсмя Гретел, въпреки че изобщо не беше смешно.

— Дали наоколо може да се намери някоя стара автомобилна гума — продължи Бруно. — От джиповете, например. Или от камионите. Която е вече ненужна.

— Единствената стара гума, която съм виждал наоколо напоследък, принадлежи на сержант Хофшнайдер и той я носи около кръста си — каза му лейтенант Котлер и устните му се изкривиха в нещо като усмивка. Бруно нищо не разбра от това изречение, но Гретел така се развесели, че затанцува на място.

— На него трябва ли му? — попита Бруно.

— На сержант Хофшнайдер ли? — попита лейтенант Котлер. — Да, боя се, че му трябва. Той е много привързан към околокръстния си пояс.

— Престани, Курт! — извика Гретел и попи насълзените си от смях очи. — Той не те разбира. Само на девет е.

— О, ти пък защо не млъкнеш! — изрепчи се Бруно и изгледа сестра си гневно. Не стига, че трябваше да идва тук и да моли за услуга този лейтенант Котлер, ами и собствената му сестра влошаваше положението, като не спираше да го дразни. — Ти пък си на дванайсет — изстреля той. — Затова престани да се правиш на по-голяма отколкото си.

— Курт, аз съм почти на тринайсет — рязко го прекъсна тя, смехът й секна и лицето й застина в ужас. — След няколко седмици ще стана на тринайсет. Вече голяма. Почти колкото теб.

Лейтенант Котлер се усмихна, поклати глава и нищо не каза. Бруно го гледаше втренчено. Ако пред него стоеше друг възрастен, щеше да му намигне, намеквайки че и двамата знаят, че момичетата са глупави, но най-глупави от всички са сестрите. Това обаче не беше друг възрастен. Това беше лейтенант Котлер.

— Както и да е — рече Бруно, загърбвайки гневните погледи, които му мяташе Гретел, — освен споменатото място, къде другаде мога да потърся ненужна автомобилна гума?

— Има къде — каза лейтенант Котлер, който беше спрял да се хили и вече изглеждаше страшно отегчен. — Но за какво ти е?

— За да си направя люлка — каза му Бруно. — Нали знаеш, с гума, завързана за клоните на дърво с въже.

— Да, разбира се — съгласи се лейтенант Котлер, кимна умно, сякаш за него тези детинщини бяха далечен спомен, въпреки че самият той беше, както и Гретел бе подхвърлила, още младеж. — Да, като дете и аз съм правил такива люлки. Прекарвал съм страхотно с приятелите си, не слизахме от тях по цели дни.

Бруно се изненада, че може да има нещо общо с него (а още повече се изненада от факта, че лейтенант Котлер е имал приятели, макар и навремето).

— Е, какво ще кажеш? — попита го. — Намират ли се стари гуми наоколо?

Лейтенант Котлер го изгледа замислено, сякаш не беше убеден дали да му отговори направо или да го подразни още малко, както обичаше да прави. Но ето че зърна Павел — възрастният мъж, който идваше всеки следобед да помага в кухнята с беленето на зеленчуците преди вечеря, след което обличаше бяло сако и им сервираше в трапезарията. Сега се беше запътил към къщата и това, изглежда, му подсказа решението.

— Ей ти! — изкрещя му лейтенантът, след което добави дума, която Бруно не разбра. — Ела насам, ти… — Отново каза същата дума и нещо в грубиянското му отношение накара Бруно да погледне встрани, засрамен, че е част от тази сценка.

Павел се приближи към тях и Котлер го заговори рязко и грубо, въпреки че беше толкова млад, че можеше да му е внук.

— Заведи този дребосък зад голямата къща в бараката, която служи за склад. От едната страна до стената са наредени стари гуми. Той ще си избере една, а ти ще му я занесеш, където той ти каже, разбра ли?

Павел стоеше с шапка в ръка и кимна така, че сведе глава още по-ниско и отпреди.

— Да, господине — едва пророни, толкова тихо, че можеше и да не го е казал.

— След което, като отидеш в кухнята, не забравяй да си измиеш ръцете, преди да пипаш с тях храната, ти мръсни… — и лейтенант Котлер пак каза думата, която беше използвал вече на два пъти и заедно с това се изплю на земята. Бруно хвърли поглед към Гретел, която зяпаше с обожание слънчевите лъчи, пронизали косата на лейтенант Котлер, и в този момент, като неин брат, той се почувства страшно неловко. До този момент нито един от двамата не беше разговарял с Павел в къщата, въпреки че той беше добър келнер, а такива, както казваше Татко, не растат по дърветата.

— Сега марш оттук! — извика му лейтенант Котлер и Павел се обърна и тръгна към бараката, а Бруно пое по петите му, като само от време на време се обръщаше назад към сестра си и младия войник, защото имаше желание да изтича при тях и да дръпне Гретел встрани, въпреки че през повечето време тя се държеше с Бруно като досадно, себично и подло същество. Но така, в края на краищата, правят всички сестри. А тя беше негова сестра. Въпреки това само мисълта, че ще остане насаме с човек като лейтенант Котлер, го вбесяваше. Нямаше как да смекчи факта, че той си беше истински гадняр.

 

 

Злополуката се случи само няколко часа по-късно, след като Бруно си беше избрал една хубава гума и Павел я беше занесъл до големия дъб, който растеше в онази част на къщата, към която гледаше прозорецът на Гретел. Бруно взе да се качва и слиза, нагоре-надолу, нагоре-надолу по дървото, за да завърже здраво въжетата с гумата за клоните. До този момент цялата операция вървеше като по ноти. Не му беше за пръв път да прави такава люлка, но преди винаги е имал до себе си Карл, и Даниел, и Мартин да му помагат. В този случай обаче беше съвсем сам и това доста затрудни нещата. Въпреки това се справи и след няколко часа работа, щастлив и предоволен, се настани в средата на гумата и взе да се люлее напред-назад, сякаш е най-безгрижният човек на света, макар това да беше най-неудобната люлка, на която се беше качвал в живота си.

Легна по корем върху гумата и силно се оттласна с крака от земята. Всеки път, когато отиваше назад, гумата се издигаше все по-нависоко във въздуха и всеки път едва не се удряше в стъблото, но на Бруно му беше удобно, защото така можеше да се оттласне още по-силно при всяко следващо залюляване. Всичко беше наред до момента, когато гумата, за която се държеше, не се изплъзна от ръката му, точно когато ритваше дървото и още преди да разбере какво става, тялото му се завъртя и той полетя надолу, като единия му крак беше все още в гумата, когато тупна и се приземи по лице на земята.

За миг всичко му причерня, но после пак се намести на фокус. Седна на земята точно когато люлеещата се гума идваше към него и го удари по главата. Извика силно и се премести встрани. Когато се изправи, установи, че ръката и крака от едната страна го болят много, тъй като именно на тях беше паднал, но не чак толкова, че да се счупени. Огледа ръката си, която беше покрита с драскотини, но като премести поглед върху лакътя, установи, че се е порязал. Кракът му обаче беше по-зле, и като се наведе, видя, че на коляното му, точно където свършваха късите му панталони, зее дълбока отворена рана, която сякаш го беше изчаквала да й обърне внимание, защото щом я погледна и тя започна да кърви още по-силно.

— О, божичко! — извика той на глас, докато я оглеждаше. Чудеше се какво да прави. Но не му се наложи да се чуди дълго, тъй като люлката, която си беше направил, се намираше от същата страна на къщата, от която беше и кухнята, и Павел, келнерът, който му беше помогнал да си избере гумата, точно тогава белел картофи до прозореца и беше видял всичко. Когато Бруно отново вдигна очи, Павел вече крачеше бързо към него, но чак след като пристигна, Бруно се успокои достатъчно, за да се предаде окончателно на обзелото го замайване и отмаляване. Олюля се, но този път не тупна на земята, защото Павел го хвана навреме.

— Не знам какво стана — каза той. — Не ми изглеждаше опасно.

— Засили се прекалено много — каза му Павел тихо, от което Бруно веднага се почувства в безопасност. — Наблюдавах те и видях, че натам вървят нещата. Казах си, че всеки момент ще стане беля.

— И тя стана — кимна Бруно.

— Така изглежда.

Павел го понесе на ръце през ливадата към къщата, занесе го в кухнята и го сложи да седне на един от дървените столове.

— Къде е Мама? — попита Бруно и потърси с поглед първия човек, към когото обикновено се обръщаше, когато нещо му се случи.

— Боя се, че още не се е прибрала — каза му Павел и клекна на пода пред него да прегледа коляното. — Само аз съм тук.

— И сега какво ще стане? — попита го Бруно, вече леко паникьосан — емоция, която поощрява сълзите. — Може да ми изтече кръвта.

Павел се изсмя тихичко и поклати глава.

— Няма да ти изтече кръвта — каза му, придърпа един стол и сложи крака на Бруно върху него. — Сега не мърдай за момент. Тук има аптечка.

Бруно не сваляше очи от него, докато той отиде до бюфета, извади зелената аптечка и напълни малка купичка с вода, после провери температурата й с пръст да не е много студена.

— Ще трябва ли да постъпя в болница? — попита Бруно.

— Не, не се налага — отвърна му Павел и пак клекна пред него. Натопи едно сухо парче плат в купичката и внимателно докосна коляното на Бруно, при което той премигна от болка, макар и да не беше чак толкова болезнено. — Раната е повърхностна. И от зашиване няма да има нужда.

Бруно се намръщи и нервно прехапа устната си, докато Павел почистваше раната от кръвта, после я попи с друго парче плат и го притисна към болното място за няколко минути. Когато лекичко го дръпна, кървенето беше спряло и той взе от аптечката малко шишенце със зелена течност, намаза раната, а Бруно изохка няколко пъти, тъй като мястото взе да го щипе.

— Не е чак толкова зле — каза му Павел, но с много нежен и тих глас. — Не влошавай нещата, като си внушаваш, че боли повече отколкото боли.

На Бруно, неизвестно защо, това му се стори много разумно предложение и той стисна зъби да не изохка още веднъж, а когато Павел приключи със зелената течност, взе един бинт от аптечката и го превърза.

— Готово — каза той. — Така е по-добре, нали?

Бруно кимна и се почувства малко засрамен от себе си, задето не се беше държал мъжки.

— Благодаря — каза му той.

— За нищо — каза Павел. — Сега трябва да поседиш още няколко минути преди отново да хукнеш нанякъде, чу ли? Нека раната се успокои. И повече недей да се качваш на люлката.

Бруно кимна и остана с изпънат върху стола крак, а Павел отиде до мивката и старателно си изми ръцете, като дори изжули ноктите си с остра четка, преди да ги изсуши и да се заеме отново с беленето на зеленчуци.

— Ще кажеш ли на Мама какво е станало? — попита Бруно, който за известно време беше потънал в размисъл дали ще го възприемат като герой, задето беше пострадал при тази злополука, или като злодей, задето е построил въпросния смъртоносен капан.

— Няма нужда. Тя самичка ще види — каза му Павел, който занесе морковите на масата, седна срещу Бруно и взе да ги бели върху стар вестник.

— Да, вярно — каза Бруно. — Тя сигурно ще иска да ме заведе на доктор.

— Едва ли — тихичко пророни Павел.

— Е, не си сигурен — отговори му Бруно, който не искаше случката да се омаловажава с лека ръка. (Това, в края на краищата, беше най-вълнуващото нещо, което му се бе случило откакто беше пристигнал тук.) — Може да се окаже нещо по-опасно, отколкото изглежда.

— Не, не може — каза Павел, който почти не слушаше Бруно, тъй като морковите бяха погълнали цялото му внимание.

— Откъде знаеш? — бързо го попита Бруно, защото се подразни от него, макар че това беше същият мъж, който беше изтичал да го вдигне от земята, да го внесе в къщата и да му окаже първа помощ. — Да не си доктор?

За миг Павел спря да бели морковите, погледна седналия срещу него Бруно с все още наведена глава, но все пак вдигна очи към момчето. Изглежда се чудеше какво да му отговори, после въздъхна умислено и рече:

— Да, доктор съм.

Бруно го зяпна учудено. Нищо не разбираше.

— Ама, нали си келнер — бавно произнесе той. — Нали белиш зеленчуците преди вечеря. Как е възможно в същото време да бъдеш и доктор?

— Младежо — каза му Павел (и Бруно се зарадва на любезността му да го нарича „младежо“ вместо „дребосък“, както го наричаше лейтенант Котлер), — аз наистина съм доктор. Само защото човек гледа към звездите нощем още не означава, че е астроном, нали така?

Бруно изобщо не разбра за какво намеква Павел, но нещо в казаното го накара за пръв път да го погледне отблизо. Беше дребен мъж и много слаб, с дълги пръсти и четвъртити черти на лицето. Беше по-стар от Татко, но по-млад от Дядо, което пак го правеше доста възрастен и въпреки че преди да пристигне в Аут-швиц Бруно никога не го беше виждал, нещо в лицето на този мъж му подсказваше, че навремето е носил брада.

Но вече не.

— Нищо не разбирам — продължи Бруно, който страшно искаше да стигне до дъното на тази история. — Ако си доктор, тогава защо ни сервираш? Защо не работиш в някаква болница?

Павел се колеба дълго преди да отговори и в това време Бруно го изчака търпеливо, без да каже нищо. Не знаеше защо, но усещаше, че в случая доброто възпитание изисква от него да изчака Павел, докато се реши да проговори.

— Преди да дойда тук, практикувах като лекар — каза най-накрая.

— Практикувал си, така ли? — попита Бруно, който не знаеше значението на тази дума. — Не си ли бил достатъчно добър?

Павел се усмихна.

— Бях много добър — каза му. — Нали разбираш, винаги съм искал да стана доктор. Още от малък. Още от времето, когато бях на твоята възраст.

— Аз пък искам да стана природоизпитател — побърза да се обади Бруно.

— Пожелавам ти късмет — рече Павел.

— Благодаря.

— Имаш ли вече нещо изследвано, проучено?

— В къщата в Берлин ме чакаха много такива места — спомни си Бруно. — Но тя, разбира се, беше голяма, много по-голяма отколкото можеш да си представиш, така че имаше безброй кътчета за разузнаване. Докато тук не е същото.

— Тук нищо не е същото — съгласи се Павел.

— Кога пристигна в Аут-швиц? — попита Бруно.

Павел остави за малко моркова и белачката на масата и се замисли.

— Имам чувството, че винаги съм бил тук — каза най-сетне с тих, уморен глас.

— Тук ли си израсъл?

— Не — каза му Павел и поклати глава. — Не, не съм.

— Но нали току-що каза…

Но преди да продължи, отвън проехтя гласът на Мама. Щом я чу, Павел скочи бързо от стола си, върна се на мястото си при умивалника заедно с морковите, белачката и вестника с обелките, обърна се с гръб към Бруно, сведе ниско глава и повече думичка не каза.

— Какво, за бога, се е случило с теб? — попита Мама още щом се появи в кухнята и се наведе да разгледа превръзката на Бруно.

— Направих си люлка и паднах от нея — обясни й Бруно. — После пък люлката ме удари по главата и за малко не припаднах, но Павел ми се притече на помощ, внесе ме в къщата, почисти раната, превърза ме, сложи ми лекарство, което щипеше, но аз не се разплаках. Нито гък не казах, нали Павел?

Павел се извърна лекичко към тях, но не вдигна глава.

— Раната е почистена — каза той тихо, без да отговори на въпроса на Бруно. — Няма нищо страшно.

— Бруно, върви си в стаята — каза Мама. Ясно се виждаше, че е нещо притеснена.

— Но, аз…

— Без повече приказки! Казах в стаята! — настоя тя и Бруно стана от стола, прехвърли тежестта си на това, което реши, че отсега нататък ще нарича болния си крак, и той наистина го заболя малко като стъпи на него. Обърна се и излезе от стаята, но докато вървеше към стълбите, все пак успя да чуе как Мама каза „благодаря“ на Павел и това много зарадва Бруно, защото беше повече от очевидно, че ако не беше той, на Бруно щеше да му изтече кръвта.

Чу и още едно нещо, преди да заизкачва стълбите и това беше последната реплика на Мама към келнера, който претендираше да е доктор.

— Ако комендантът попита, ще кажем, че аз съм почистила раната на Бруно.

Което му се стори страшно егоистично от нейна страна — това да си приписва заслугата за нещо, което не беше направила.