Джон Бойн
Момчето с раираната пижама (11)

10. Точката, която стана петънце, което стана топчица, която стана фигура, която стана момче

Разходката покрай оградата му отне много повече време, отколкото Бруно очакваше; тя като че ли се простираше по протежение на много мили. Той вървеше и вървеше, а щом се обърнеше назад, виждаше, че къщата, в която живееше, се смалява все повече и повече, докато най-накрая съвсем се скри от погледа му. През цялото време не срещна жив човек покрай оградата, нито откри врата, през която да влезе, и вече беше започнал да се отчайва, че експедицията му ще се окаже пълен провал. Всъщност, макар че оградата се простираше докъдето стига погледът му, бараките, помещенията и високите комини се губеха в далечината и оградата като че го отделяше от едно нищо, от едно празно пространство.

След като беше вървял почти час и вече беше поогладнял, изведнъж реши, че за днес му стига толкова разузнаване на терена и че е време да се връща. Не щеш ли, точно в този миг в далечината се появи малка точица и той присви очи, за да види по-добре какво е това. Бруно си спомни една книга, която беше чел, и в нея един мъж се беше изгубил в пустинята, и тъй като останал без храна и вода няколко дни, започнали да му се привиждат прекрасни ресторанти и огромни фонтани, а когато се опитвал да хапне или пийне от тях, изпарявали се на мига, превръщали се в шепа пясък. Бруно се почуди дали и на него не му се случва нещо подобно.

Но, докато си мислеше така, стъпка по стъпка краката му сами тръгнаха да се приближават все по-близо и по-близо до точицата в далечината, която междувременно беше станала петънце, после взе да показва всички признаци на превръщане в топчица. Но скоро след това топчицата стана фигура. После, точно когато Бруно се приближи още повече, видя, че това нещо не беше нито точица, нито петънце, нито топчица, нито фигура, а човек.

Всъщност беше момче.

Бруно беше чел достатъчно книги за пътешествия и експедиции, за да знае, че човек никога не може да е сигурен какво ще открие. В повечето случаи хората в тях попадаха на нещо интересно, което просто си е стояло там, гледало си е работата и е чакало да бъде открито (какъвто е случаят с Америка). Друг път откриваха неща, за които е по-добре да си стоят неоткрити (например умрялата мишка в дъното на бюфета).

Момчето принадлежеше към първата категория. То просто си седеше там, гледаше си работата и чакаше да бъде открито.

Бруно забави ход, като видя точицата, която стана петънце, което стана топчица, която стана фигура, която стана момче. Въпреки че ги делеше телена ограда, той знаеше, че като срещнеш непознат, никога не знаеш какво те чака, затова винаги е по-добре да подходиш предпазливо. Но той продължи да върви и след малко двамата се изправиха един срещу друг.

— Здрасти — каза Бруно.

— Здрасти — отвърна му момчето.

Момчето беше по-дребно от Бруно и седеше направо върху голата земя с нещастно изражение на лицето. Носеше същата раирана пижама, каквато носеха и всички други от отсрещната страна на оградата, както и раирана платнена шапка на главата. Нямаше нито обувки, нито чорапи и краката му бяха доста мръсни. На ръката си имаше лента със звезда върху нея.

 

 

Когато Бруно се приближи до момчето, то седеше с кръстосани крака и зяпаше надолу към прашната земя под себе си. Но след малко вдигна очи и Бруно видя лицето му. Лицето му беше доста странно. Кожата имаше почти сив цвят, но такъв сив цвят, какъвто Бруно не беше виждал преди това. Имаше много големи очи с цвят на карамелени бонбони; бялото им беше много бяло и когато момчето го погледна, всичко което Бруно видя, бе чифт огромни тъжни очи, които го гледаха втренчено.

Бруно беше сигурен, че никога в живота си не беше виждал по-слабо и по-тъжно момче, но реши все пак, че е най-добре да го заговори.

— Тръгнал съм на разузнаване — каза той.

— Така ли? — рече малкото момче.

— Да. Вървя вече два часа.

Това не беше самата истина, защото експедицията му не беше продължила повече от час и малко, но той сметна, че малко преувеличение няма никому да навреди. То не беше същото като да лъжеш, пък и го правеше да изглежда по-голям авантюрист, отколкото беше.

— И откри ли нещо? — попита момчето.

— Много малко.

— Или почти нищо?

— Е, открих теб — сети се Бруно след миг.

Загледа се в момчето, канеше се да го попита защо е толкова тъжно, но се разколеба, реши, че ще е нелюбезно от негова страна. Знаеше, че понякога хората, които са тъжни, не искат да ги питат защо; понякога сами си разказваха каква е причината и често не спираха да говорят за това месеци наред, но в този случай Бруно си помисли, че ще е по-добре да изчака, преди да си отвори устата. Все пак беше открил нещо по време на експедицията си и сега, след като най-накрая разговаряше с човек от другата страна на оградата, му се струваше, че е по-добре да се възползва максимално от случая.

Седна на земята откъм неговата страна на оградата, кръстоса крака като малкото момче и изведнъж му се прииска да беше взел у себе си парче шоколад или, може би, някакви сладки, за да си хапнат двамата.

— Аз живея в къщата от тази страна на оградата — каза Бруно.

— Така ли? Веднъж я бях мернал отдалеч, но теб не те видях.

— Моята стая е на първия етаж — отговори му Бруно. — Оттам се вижда всичко над оградата. Между другото, казвам се Бруно.

— Аз съм Шмуел — каза малкото момче.

Бруно смръщи лице, защото реши, че не е чул добре.

— Как каза, че се казваш? — попита той.

— Шмуел — повтори малкото момче, сякаш това беше най-обикновеното име в света. — А какво беше твоето?

— Бруно — каза Бруно.

— Никога не съм чувал такова име — рече Шмуел.

— Аз пък никога не съм чувал твоето — каза Бруно. — Шмуел. — Замисли се. — Шмуел — повтори. — Но ми харесва как звучи, като го произнасям. Шмуел. Звучи като вятъра в дърветата.

— Бруно — каза Шмуел и, развеселен, поклати глава. — И на мен ми харесва твоето. Звучи сякаш някой потрива ръце, за да се стопли.

— Никога преди това не бях срещал човек с такова име — каза му Бруно.

— О, от тази страна на оградата има десетки Шмуеловци — отвърна му малкото момче. — Дори стотици. Бих искал да имам име, което да си е само мое.

— Аз пък никога не съм срещал човек с името Бруно — каза му Бруно. — Освен самия аз, разбира се. Нищо чудно да съм единственият.

— Тогава си късметлия — каза Шмуел.

— Сигурно. Ти на колко си години? — попита го.

Шмуел се замисли, погледна към пръстите на ръката си, докато ги сгъваше във въздуха, сякаш се опитваше да сметне точно.

— На девет — каза. — Роден съм на петнайсети април хиляда деветстотин трийсет и четвърта.

Бруно се ококори и устата му образува „о“.

— Не мога да повярвам! — извика.

— Защо? — попита Шмуел.

— Не — побърза да отговори Бруно и поклати глава, — не искам да кажа, че не ти вярвам. Искам да кажа, че съм изненадан, това е всичко. Защото и моят рожден ден е на петнайсети април. И аз съм роден през хиляда деветстотин трийсет и четвърта. Значи сме родени в един и същ ден.

Шмуел се замисли.

— Значи и ти си на девет години — каза.

— Да. Не е ли странно?

— Много странно — рече Шмуел. — Защото може и да има десетки Шмуеловци от тази страна на оградата, но май преди това никога не съм срещал някой роден на моята дата.

— Ние двамата сме като близнаци — каза му Бруно.

— Нещо такова — съгласи се Шмуел.

Изведнъж Бруно се почувства много щастлив. Представи си Карл, и Даниел, и Мартин, тримата му най-добри приятели за цял живот, и тогава си спомни колко много се забавляваха и тримата навремето в Берлин и същевременно си даде сметка колко самотен е сега в Аут-швиц.

— Имаш ли много приятели? — попита Бруно и килна глава на една страна, докато изчакваше отговора му.

— О, да — каза Шмуел. — Намират се.

Бруно се намръщи. Надяваше се Шмуел да му каже „не“, защото така двамата щяха да имат и още нещо общо.

— Ама близки приятели ли? — попита го.

— Е, не много близки — каза Шмуел. — Но тук сме много — искам да кажа момчета на нашата възраст — от тази страна на оградата. Но през цялото време все се бием. Затова идвам тук. Да се усамотя.

— Толкова е несправедливо — каза Бруно. — Не виждам защо трябва да кисна от тази страна на оградата, където няма с кого дума да обелиш, нито с кого да си поиграеш, докато ти имаш толкова много приятели и сигурно си играете с часове всеки ден. Ще трябва да говоря с Татко по въпроса.

— Ти откъде си? — попита го Шмуел, като присви очи и изгледа Бруно с любопитство.

— От Берлин.

— Къде е това?

Бруно понечи да му отговори, но изведнъж откри, че не е съвсем сигурен.

— Това, разбира се, е в Германия — каза той. — Ти не си ли от Германия?

— Не, аз идвам от Полша — каза Шмуел.

Бруно смръщи чело.

— Тогава защо ми говориш на немски? — попита той.

— Защото ти ме поздрави на немски. Затова ти отговорих на немски. Ти знаеш ли полски?

— Не — отвърна му Бруно и се изсмя нервно. — Не познавам човек, който да може да говори на два езика. По-точно никой на нашата възраст.

— Мама е учителка в моето училище и тя ме научи на немски — обясни му Шмуел. — Тя говори и френски. И италиански. И английски. Тя е много умна. Аз още не мога да говоря на френски и италиански, но тя ми каза, че ще ме научи на английски, защото може да ми е от полза един ден.

— Полша — каза Бруно умислено, сякаш претегляше думата на върха на езика си. — Там не е толкова хубаво, колкото в Германия, нали?

— Защо да не е? — намръщи се Шмуел.

— Ами, защото Германия е най-великата от всички страни — отговори му Бруно, като си спомни нещо, което често беше подслушвал при разговорите между Татко и Дядо. — Ние ви превъзхождаме.

Шмуел го изгледа, но не каза нищо, а Бруно изпита силно желание да смени темета на разговора, защото, още докато изговаряше думите, му се стори, че върши нещо нередно, а никак не искаше Шмуел да го помисли за груб и нелюбезен.

— Между другото къде е Полша? — попита го той след кратко умълчаване.

— Ами, в Европа — каза му Шмуел.

Бруно се опита да си спомни страните, за които му беше преподавал хер Лист в последния час по география.

— Ти чувал ли си за Дания? — попита го.

— Не — отговори му Шмуел.

— Според мен Полша е в Дания — каза Бруно, който се мъчеше да изглежда много умен, но се чувстваше все по-объркан. — Защото се намира на голямо разстояние оттук — каза го, като че в знак на потвърждение.

Шмуел го зяпна, отвори уста да каже нещо, после я затвори — и така два пъти — сякаш много внимаваше в думите, които ще изрече.

— Ама това тук е Полша — престраши се най-накрая.

— Така ли? — попита Бруно.

— Да, така е. А Дания е много по-далеч както от Полша, така и от Германия.

Бруно се намръщи. Беше чувал за всички тези места, но не можеше да ги запомни правилно.

— Може би — продължи той. — Но всичко е относително, нали? Искам да кажа разстоянията. — Щеше му се да приключат с темата, тъй като вече започваше да си мисли, че е дълбоко неправ и си обеща наум отсега нататък да обръща по-голямо внимание на уроците по география.

— Никога не съм бил в Берлин — обади се Шмуел.

— О, и аз никога не съм бил в Полша, преди да дойда тук — каза му Бруно, което си беше самата истина. — Искам да кажа, ако това тук наистина е Полша.

— О, сигурен съм, че е — тихичко му каза Шмуел. — Въпреки че това не е най-хубавата й част.

— Не е.

— Там, откъдето аз идвам, е много по-красиво.

— Ама едва ли е толкова хубаво, колкото е в Берлин — рече Бруно. — В Берлин имаме голяма къща на пет етажа, ако се брои и приземния, както и малката стаичка с прозореца на тавана. Освен това има хубави улици и магазини, сергии с плодове и зеленчуци, както и много кафенета. Но ако някога ти се случи да отидеш, не ти препоръчвам да се разхождаш в центъра в събота следобед, защото тогава там има страшно много хора и непрекъснато те бутат отляво-отдясно. А и беше много по-добре преди нещата да се променят.

— Какво искаш да кажеш? — попита Шмуел.

— Ами че преди беше много по-хубаво — обясни му Бруно, който не обичаше да говори за това как толкова много неща се бяха променили. — И тогава вечер можех да си чета в леглото. Сега понякога става много шумно и страшно, а и когато започне да се стъмва, трябва да изгасим всички лампи.

— Там, откъдето аз идвам, е много по-хубаво от Берлин — каза му Шмуел, който никога не беше ходил в Берлин. — Там всички са много приятелски настроени един към друг, а и нашето семейство се състои от много хора, освен това и храната ни е много по-добра.

— Е, трябва да се съгласим, че не сме съгласни един с друг — каза му Бруно, който никак не искаше да се кара с новия си приятел.

— Така е — кимна Шмуел.

— Ти обичаш ли да разузнаваш разни неща? — попита го Бруно след миг.

— Не ми се е случвало да го правя — призна си Шмуел.

— Като порасна, ще стана природоизпитател — каза Бруно на свой ред и бързо кимна с глава. — В момента не мога да направя нищо повече от това да чета за разни експедиции, но това поне ми гарантира, че като тръгна да пътешествам, няма да допускам техните грешки.

Шмуел сбърчи чело.

— Какви грешки? — попита.

— О, какви ли не? — обясни Бруно. — При тези природоизпитателски експедиции най-важното е да знаеш дали нещото, което си открил си струва да бъде открито. Някои неща просто си стоят на място, гледат си работата и чакат да бъдат открити. Като Америка, например. Докато други неща е по-добре да си стоят неоткрити. Например умрялата мишка в дъното на бюфета.

— Аз мисля, че принадлежа към първата категория — каза Шмуел.

— Да — отговори му Бруно. — И аз мисля така. Може ли да те попитам нещо? — додаде след миг.

— Да — каза Шмуел.

Бруно се замисли, искаше правилно да формулира въпроса си.

— Защо има толкова много хора от твоята страна на оградата? — попита. — И всички вие какво правите там?