Джон Бойн
Момчето с раираната пижама (19)

18. Хрумва им едно последно приключение

В деня след като Татко каза на Бруно, че скоро се връщат в Берлин, Шмуел не се яви при оградата както обикновено. Нито на следващия. На третия ден, когато Бруно пристигна на мястото, пак нямаше никой да седи с кръстосани крака на земята, затова почака десетина минути и тъкмо да се обърне, за да се връща към къщи, страшно обезпокоен, че ще трябва да напусне Аут-швиц, без да се види с приятеля си още веднъж, една точица в далечината стана петънце, което стана топчица, която стана фигура и тя на свой ред се превърна в момче с раирана пижама.

Като видя фигурата да се приближава към него, лицето на Бруно разцъфна в усмивка и той седна на земята, после извади от джоба си парчето хляб и ябълката, които беше задигнал, за да ги даде на Шмуел. Но дори от разстояние забеляза, че приятелят му изглежда още по-нещастен от обикновено, а когато стигна до оградата, не посегна към храната с обичайната си нетърпеливост.

— Мислех, че вече никога няма да дойдеш — каза му Бруно. — Бях тук вчера и по-предишния ден, но теб те нямаше.

— Съжалявам — каза Шмуел. — Случи се нещо.

Бруно го погледна и присви очи, като се опитваше да отгатне какво може да е то. Дали пък и на Шмуел не му бяха казали, че трябва да се връща у дома; в края на краищата такива съвпадения не са рядкост, също като факта, че и двамата са родени в един и същ ден.

— Е? — попита Бруно, — какво се е случило?

— Папа — каза Шмуел. — Не можем да го намерим.

— Не можете да го намерите ли? Много странно. Искаш да кажеш, че се е изгубил.

— Предполагам — отвърна Шмуел. — Беше тук в понеделник, след което тръгна, заедно с други мъже, да работи по някаква задача и никой от тях не се върна.

— Не е ли драснал едно писмо? — попита Бруно. — Или пък да е оставил бележка да каже кога ще се върне?

— Не — отговори Шмуел.

— Колко странно — рече Бруно. — Търсил ли си го? — попита след миг.

— Разбира се — каза Шмуел и въздъхна. — Направих това, за което ти непрекъснато говориш. Заех се да разузная всяко кътче.

— И нищо?

— Нищо.

— Виж ти, това е много странно — продължи Бруно. — Но, според мен, има едно просто обяснение.

— И какво е то? — попита Шмуел.

— Предполагам, че мъжете са отведени да работят в друг град и трябва да останат там няколко дни, докато си свършат задълженията. А тук пощата и без това не е никак редовна. Предполагам, че всеки момент ще се появи.

— Надявам се — каза Шмуел, който беше на ръба да се разплаче. — Не знам какво ще правя без него.

— Мога да попитам Татко, ако искаш — обади се Бруно предпазливо с надеждата, че Шмуел няма да каже „добре“.

— Не мисля, че има смисъл — каза му Шмуел, което, за голямо разочарование на Бруно, не беше и категоричен отказ от предложението.

— Защо да няма? — попита го. — Татко е много добре осведомен за всичко, което става от вашата страна на оградата.

— Мисля, че войниците не ни харесват — каза Шмуел. — Ами — добави той през нещо като смях, доколкото можеше да събере сили за такова нещо. — Знам, че не ни харесват. Мразят ни.

Бруно едва не падна от изненада.

— Сигурен съм, че не ви мразят — каза.

— Напротив, мразят ни — каза Шмуел, наведе се напред, очите му се присвиха и леко се озъби в гнева си. — Но в това няма нищо лошо, защото и аз ги мразя. Мразя ги! — извика яростно.

— Но не мразиш Татко, нали? — попита Бруно.

Шмуел прехапа устни и нищо не каза. Беше виждал бащата на Бруно неведнъж и не можеше да разбере как е възможно такъв човек да има син, който е толкова добър и мил.

— Както и да е — рече Бруно след известна пауза, тъй като не искаше да продължават да говорят на тази тема. — И аз имам да ти съобщя нещо.

— Така ли? — попита Шмуел и го погледна с надежда.

— Да. Връщам се в Берлин.

Шмуел зяпна от учудване.

— Кога? — попита със задавен глас.

— Ами, днес е четвъртък — каза Бруно, — а ние тръгваме в събота, след като се наобядваме.

— За колко време? — попита Шмуел.

— Завинаги, така мисля — рече Бруно. — На Мама не й харесва в Аут-швиц, казва, че не е място, в което да отглеждаш две деца. Така че Татко остава тук да работи, защото Фюри има големи планове за него, но останалите се връщаме у дома.

Каза думата „дом“, въпреки че вече не знаеше къде точно е неговият дом.

— Значи няма повече да те видя, така ли? — попита Шмуел.

— Е, някой ден, защо не — каза Бруно. — Можеш да дойдеш да прекараш ваканцията си в Берлин. В края на краищата няма да останеш тук завинаги. Нали така?

Шмуел поклати глава.

— Предполагам, че няма — каза тъжно. — Когато си отидеш, няма да има с кого да си говоря — добави.

— Няма — каза Бруно. Искаше му се да довърши изречението си с: „И ти ще ми липсваш, Шмуел“, но се притесни и замълча срамежливо. — Значи утре е последният ден, в който ще се видим — продължи той. — Тогава ще се сбогуваме. Ще се опитам да ти донеса нещо вкусно за ядене.

Шмуел кимна, но не успя да намери думи, с които да каже колко му е мъчно.

— Ще ми се, поне да си бяхме поиграли заедно — обади се Бруно след дълго умълчаване. — Поне веднъж. Да има за какво да си спомняме.

— И на мен — отговори Шмуел.

— Повече от година си говорим, но нито веднъж не сме си играли. И знаеш ли какво още? — добави. — През цялото това време наблюдавам мястото, където живееш, от прозореца на спалнята си, но не знам как изглежда отвътре.

— Няма да ти хареса — рече Шмуел. — Където ти живееш е по-хубаво — додаде.

— Въпреки това ми се ще да го видя — настоя Бруно.

Шмуел се замисли миг-два, после протегна ръка, промуши я под телената мрежа, повдигна я лекичко на височина, колкото отдолу да може да се провре малко момче, горе-долу с ръста и размера на Бруно.

— Е? — попита Шмуел. — Идваш ли?

Бруно премига, помисли и каза колебливо:

— Не мисля, че ще ми разрешат.

— Е, то едва ли ти е разрешено и тук да идваш всеки ден и да си говориш с мен — каза му Шмуел. — Но го правиш, нали?

— Но ако ме бяха хванали, щяха да ме накажат — рече Бруно, който беше сигурен, че Мама и Татко нямаше да одобрят такова нещо.

— Точно така — продължи Шмуел, като пусна телената мрежа на оградата, сведе глава и очите му плувнаха в сълзи. — Тогава значи утре ще се видим колкото да се сбогуваме.

И двамата се умълчаха. Но ето че едно хрумване осени Бруно.

— Освен ако… — започна той, като продължаваше да го обмисля, така че планът напълно да узрее в главата му. Вдигна ръка, попипа главата си и усети, че там където беше имал коса, сега стърчаха само едва наболи остри косми. — Спомняш ли си, когато каза, че сега и аз приличам на теб? — обърна се той към Шмуел. — Тъй като главата ми е обърсаната.

— Но само дето си по-дебел — сети се Шмуел.

— Е, щом това е така — продължи Бруно, — ако имам една раирана пижама, ще мога да дойда у вас на гости и никой нищо няма да разбере.

Лицето на Шмуел грейна и устните му се разтегнаха в широка усмивка.

— Наистина ли мислиш така? — попита. — Ще го направиш ли?

— Разбира се — отсече Бруно. — Това ще бъде страхотно приключение. Нашето последно приключение. Най-накрая ще мога да направя едно пътуване с разузнавателна цел.

— И ще ми помогнеш да потърсим Папа — каза Шмуел.

— Защо не? — отвърна му Бруно. — Ще огледаме наоколо, за да видим дали няма да попаднем на някакви следи. Това е задължителна практика, когато се занимаваш с разузнаване. Единственият проблем е раираната пижама.

Шмуел поклати глава.

— Това не е никакъв проблем — каза той. — Тук има барака, в която ги държат на склад. Мога да взема една с моя размер и да я донеса утре. Тогава ще се преоблечеш и двамата ще тръгнем да търсим Папа.

— Чудесно — зарадва се Бруно, въодушевен от решението. — Значи, планът е готов.

— Утре се виждаме по същото време — каза Шмуел.

— И този път не закъснявай — подсети го Бруно, изправи се и изтупа прахта от дрехите си. — И не забравяй раираната пижама.

Този следобед и двете момчета се прибраха в повишено настроение. Бруно си представяше, че го чака голямо приключение и че най-накрая ще има възможност да види какво толкова има от другата страна на оградата, преди да се върне в Берлин — да не говорим пък за възможността да направи едно сериозно разузнаване, докато Шмуел видя в решението им шанс да вземе със себе си някой, който би му помогнал да потърсят неговия папа. Всичко на всичко, планът изглеждаше съвсем разумен, пък и подходящ начин за сбогуване.