Джон Бойн
Момчето с раираната пижама (14)

13. Бутилката вино

Седмиците се нижеха една след друга и на Бруно взе да му става ясно, че няма да се върне в Берлин в обозримото бъдеще и че е по-добре да забрави за пързалянето по парапета в уютната си стара къща и да забрави също така, че скоро ще може да се види с приятелите си Карл, и Даниел, и Мартин.

С всеки изминал ден обаче все повече свикваше с Аут-швиц и вече не се чувстваше така нещастен. В края на краищата, нали вече имаше с кого да си разговаря поне. Всеки следобед, когато приключеше с учебните часове, Бруно поемаше по дългия път към телената ограда, сядаше и разговаряше с новия си приятел Шмуел, докато стане време да се прибере у дома, и това някак взе да заличава времето, когато Берлин му липсваше най-много.

Един следобед, тъкмо пъхаше в джобовете си хляб, както и сирене от кухненския хладилник, за да ги занесе на приятеля си, когато Мария влезе и се закова на място, като видя какво прави.

— Здрасти — каза Бруно, като се опитваше да се държи колкото е възможно по-небрежно. — Изплаши ме. Не те чух кога си влязла.

— Не се каниш пак да ядеш, нали? — попита го Мария и се усмихна. — Нали вече обядва? Още ли си гладен?

— Мъничко — отвърна й Бруно. — Ще изляза на разходка и си помислих, че може да ми се дояде нещо по пътя.

Мария сви рамене и отиде до печката, където беше сложила тенджера вода да заври. На плота до нея имаше купчина картофи и моркови, приготвени да бъдат обелени, когато Павел пристигне по-късно същия следобед. На излизане от стаята Бруно зърна купчината и един въпрос, който го глождеше от известно време, отново изплува в ума му. Не се беше сетил кого може да попита за отговора, но сега това му се стори най-подходящият момент и най-подходящият човек.

— Мария — каза той, — може ли да те попитам нещо?

Прислужницата се обърна и го изгледа учудено.

— Разбира се, господин Бруно — каза му тя.

— Ако те попитам едно нещо, обещаваш ли да не казваш на никого, че съм те питал?

Тя присви очи подозрително, но кимна.

— Обещавам — каза му. — Какво искаш да знаеш?

— Става дума за Павел — продължи Бруно. — Ти го знаеш, нали? Човекът, дето идва да бели зеленчуците, а след това ни сервира, докато вечеряме.

— О, да — усмихна се Мария, сякаш изпита облекчение, че въпросът няма да е за нещо по-сериозно. — Знам го Павел. Говорили сме си с него неведнъж. Защо питаш за него?

— Ами — започна Бруно, като подбираше думите си много внимателно от страх да не каже нещо нередно — спомняш ли си как скоро след като бяхме пристигнали тук и аз си направих люлка на дъба, и паднах от нея и си разрязах коляното?

— Да — отговори му Мария. — Да не би същото коляно пак да те е заболяло?

— Не, не става дума за това — отговори й Бруно. — Но когато го нараних, Павел беше единственият възрастен наоколо и той ме внесе на ръце, почисти раната, изми я и я намаза с нещо зелено, което щипеше, но май помогна, след което ме превърза.

— Всеки би постъпил така, ако някой падне и се нарани — рече Мария.

— Знам — продължи той, — само че тогава ми каза, че той изобщо не е келнер.

Лицето на Мария застина и тя не каза нищо. Вместо това извърна поглед встрани и леко облиза устни, преди да кимне:

— А, разбирам — рече. — И какво ти каза, какъв е всъщност?

— Каза ми, че е доктор — отговори Бруно. — Което ми се струва невероятно. Не е доктор, нали?

— Не — каза Мария и поклати глава. — Не, той не е доктор. Той е келнер.

— Знаех си — рече Бруно и се почувства много доволен от себе си. — Тогава защо ме е излъгал? Какъв е смисълът?

— Бруно, Павел вече не е доктор — тихо продължи Мария. — Но е бил. В един друг живот. Преди да дойде тук.

Бруно сбърчи чело и се замисли.

— Не разбирам — каза й.

— Така е с повечето от нас — отговори му Мария.

— Но щом е бил доктор, защо не продължава да бъде?

Мария въздъхна и погледна през прозореца, за да се увери, че никой не идва насам, после кимна към столовете и двамата с Бруно седнаха.

— Ако ти кажа онова, което Павел ми разказа за живота си — започна тя, — ще го запазиш ли в тайна? Разбираш ли колко е важно да не казваш на никого? Защото тогава всички ще си изпатим.

— Няма да казвам на никого — обеща Бруно, който умираше за всякакви тайни и никога не ги издаваше, освен когато беше крайно наложително, разбира се, и нищо друго не можеше да се направи.

— Добре — каза му Мария. — Ето какво аз знам.

 

 

Бруно закъсня за срещата при оградата, където Шмуел го чакаше всеки ден, но, както обикновено, новият му приятел седеше търпеливо с кръстосани крака на земята.

— Съжалявам, че закъснях — каза той и му подаде през оградата хляба и сиренето — тоест парчетата, които не беше изял по пътя, когато наистина прегладня. — Приказвахме си с Мария, затова.

— Коя е Мария? — попита Шмуел, без да вдига очи, докато лакомо тъпчеше храната в устата си.

— Нашата прислужничка — обясни й Бруно. — Тя е много приятна, въпреки че според Татко е прекалено добре платена. Тя ми разказа за онзи човек Павел, който бели и нарязва зеленчуците у нас, а после ни сервира, докато се храним. Мисля, че живее от твоята страна на оградата.

Шмуел вдигна очи за миг и спря да се храни.

— От моята ли? — попита.

— Да. Познаваш ли го? Той е много възрастен и, когато ни сервира, е облечен с бяло сако. Сигурно си го виждал.

— Не — отвърна му Шмуел и поклати глава. — Не го знам.

— Не е възможно — подразни се Бруно, сякаш Шмуел нарочно се инатеше. — Не е висок колкото другите възрастни, има прошарена коса и ходи леко приведен.

— Ти май не си даваш сметка колко много хора живеят от тази страна на оградата — каза му Шмуел. — Тук има хиляди хора.

— Но името на този е Павел — настоя Бруно. — Когато паднах от люлката, той ми почисти раната, за да не се инфектира и ми превърза крака. Както и да е, исках да ти кажа за него, защото и той е от Полша. Като теб.

— Тук повечето сме от Полша — каза Шмуел. — Въпреки че има хора и от други места, като Чехословакия и…

— Да, но затова си помислих, че може да го познаваш. Както и да е, преди да пристигне тук той бил доктор в родния си град, но вече не му дават да бъде доктор и ако Татко разбере, че той ми е почистил раната, когато паднах, тогава ще си има неприятности.

— Войниците по принцип не обичат, когато хората оздравяват — каза му Шмуел и преглътна последното парче хляб. — По-скоро е обратното.

Бруно кимна, въпреки че не разбра какво има предвид Шмуел, затова вдигна очи към небето. След малко погледна през телената мрежа и го попита друго — нещо, което отдавна го измъчваше.

— Знаеш ли какъв искаш да станеш, като пораснеш? — рече.

— Да — отговори му Шмуел. — Искам да работя в зоологическа градина.

— В зоологическа градина ли? — учуди се Бруно.

— Обичам животни — тихичко му отвърна Шмуел.

— Аз пък ще стана войник — отсече Бруно. — Като Татко.

— Нямам никакво желание да ставам войник — каза му Шмуел.

— Ама не такъв, като лейтенант Котлер — бързо добави Бруно. — Не като войник, дето се пъчи наоколо и ходи, като че светът е негов, дето се хили заедно със сестра ти и шушука с майка ти. Според мен такъв войник не е никакъв войник. А войник като Татко. Тоест добър войник.

— Добри войници няма — отвърна му Шмуел.

— Разбира се, че има — рече Бруно.

— Кои са те?

— Татко е един от тях — отговори му Бруно. — Затова са му дали такава страхотна униформа, затова всички му викат „комендант“ и правят каквото им нареди. Фюри има големи планове за него, точно защото е толкова добър войник.

— Няма добри войници — повтори Шмуел.

— С изключение на Татко — настоя Бруно, който се надяваше Шмуел да не го каже още веднъж, защото не му се искаше да започва спор с него. В края на краищата той беше единственият му приятел тук в Аут-швиц. Но Татко си е Татко и Бруно смяташе, че никой не бива да казва нещо лошо по негов адрес.

Двете момчета се умълчаха, никой не искаше да изтърси нещо, за което после да съжалява.

— Нямаш представа какво е тук — каза му Шмуел най-накрая с толкова тих глас, че думите му едва стигнаха до слуха на Бруно.

— Ти си нямаш сестри, нали? — избърза да го попита Бруно, като се престори, че не е чул това последното, защото така можеше да не му отговаря.

— Не — рече Шмуел и поклати глава.

— Тогава си голям късметлия — каза му Бруно. — Гретел е само на дванайсет, но си мисли, че знае всичко, а всъщност си е само един Безнадежден случай. Стои по цял ден, зяпа пред прозореца и щом види да се задава лейтенант Котлер, изтичва надолу по стълбите и започва да се мотае в антрето, уж отдавна е там. Онзи ден я хванах да го прави, а когато той се появи, тя подскочи и каза: „О, лейтенант Котлер, не знаех, че сте тук“, а пък аз я видях как го чакаше.

Докато му разказваше това, Бруно изобщо не поглеждаше към Шмуел, но когато накрая вдигна очи към него, забеляза, че приятелят му е пребледнял повече от обикновено.

— Какво има? — попита го той. — Сякаш ти е призляло?

— Не обичам да ми говорят за него — каза Шмуел.

— За кого? — попита Бруно.

— За лейтенант Котлер. Страх ме е от него.

— И мен малко ме е страх — призна си Бруно. — Истински грубиян е. И мирише особено. Сигурно от одеколона, с който се полива. — Но ето че Шмуел започна леко да трепери, при което Бруно се огледа, сякаш по-скоро можеше да види, отколкото да усети дали е студено или не. — Какво има? — попита. — Не е чак толкова студено. Може би е трябвало да си донесеш жилетка. Вечерите наистина захладняват.

 

 

По-късно същата вечер Бруно с разочарование установи, че лейтенант Котлер е поканен да вечеря с него, с Мама, Татко и Гретел. Както обикновено, Павел носеше бялото си сако и им сервираше, докато се хранеха.

Бруно го наблюдаваше как обикаля масата и изведнъж се улови, че щом го погледне, се натъжава. Почуди се дали бялата дреха, която носеше като келнер, е същата като онази, която се носел преди като доктор. Внесе чиниите и започна да ги нарежда пред всеки един, а после, докато те се хранеха и разговаряха, той отстъпи назад до стената и застана съвършено неподвижно, без да гледа нито напред, нито накъдето и да било. Сякаш тялото му беше заспало право, с отворени очи.

Щом някой поискаше нещо, Павел му го донасяше на мига, но колкото повече го наблюдаваше, толкова повече Бруно се уверяваше, че нещо лошо ще се случи. С всяка изминала седмица той като че ли се смаляваше все повече и повече, ако такова нещо изобщо бе възможно, а цветът, който трябваше да имат страните му, беше напълно изчезнал. Очите му изглеждаха натежали от сълзи и Бруно си помисли, че само да премига и от тях ще рукнат реки.

Когато Павел се приближи с чиниите, Бруно веднага забеляза, че ръцете му леко треперят под тежестта им. А когато отстъпи назад към обичайното си място, той като че се олюля и трябваше да се подпре с ръка на стената, за да не падне. Наложи се Мама на два пъти да го подканва за втора порция супа, преди да я чуе, освен това беше оставил бутилката вино да се изпразни, без предварително да е отворил втора, за да долее чашата на Татко.

— Хер Лист не ни дава да четем нито поезия, нито пиеси — оплака се Бруно по време на основното ядене. Тъй като имаха гост за вечеря, семейството се беше облякло официално — Татко с униформата си, Мама със зелена рокля, която подчертаваше очите й, а Гретел и Бруно с тоалетите, с които ходеха на църква, когато живееха в Берлин. — Попитах го не може ли да четем поезия поне веднъж в седмицата, но той отвърна не, не и докато той отговарял за образованието ни.

— Сигурен съм, че знае защо го прави — рече Татко и се нахвърли върху агнешкия бут.

— Иска да учим само история и география — продължи Бруно. — Вече започвам да намразвам историята и географията.

— Бруно, моля те, без „намразвам“ — намеси се Мама.

— Защо мразиш историята? — обади се Татко, след като остави вилицата си за миг и погледна към отсрещната страна, където седеше синът му, а Бруно сви рамене — един лош негов навик.

— Защото е досадна — отговори.

— Досадна ли? — възмути се Татко. — Моят син нарича изучаването на история досадно? Чуй какво ще ти кажа, Бруно — повиши глас той, наведе се напред и посочи момчето с ножа си, — историята ни е довела днес тук. Ако не беше историята, сега никой нямаше да седи около тази маса. Щяхме да си стоим на тихо и безопасно място в къщата ни в Берлин. Сега сме тук, за да коригираме историята.

— Въпреки това, тя е досадна — повтори Бруно, който изобщо не внимаваше какво се говори.

— Лейтенант Котлер, ще трябва да извините брат ми — обади се Гретел и за миг постави ръка върху неговата, при което Мама присви очи и я изгледа свирепо. — Той е едно много невежо малко момче.

— Не е вярно — изрепчи й се Бруно, защото му беше писнало от нейните обиди. — Трябва да извините сестра ми, лейтенант Котлер — добави той вежливо, — но тя е Безнадежден случай. Почти нищо не може да се направи по въпроса. Лекарите не дават никаква надежда, казват, че е късно да й се помогне.

— Затваряй си устата! — изсъска му Гретел и цялата пламна.

— Ти си я затваряй! — отвърна й Бруно и пусна една широка усмивка.

— Деца, моля ви! — скара се Мама.

Татко почука с нож по масата и всички млъкнаха. Бруно го погледна. Не изглеждаше точно ядосан, по-скоро нямаше желание да търпи подобна размяна на реплики.

— Като малък много обичах историята — обади се след малко лейтенант Котлер. — Въпреки че баща ми беше професор по литература и преподаваше в университета, лично аз предпочитах обществените науки през изкуствата.

— Курт, не знаех това — каза Мама, обърна се и го изгледа за миг. — Още ли преподава?

— Предполагам — отговори лейтенант Котлер. — Но истината е, че не знам.

— Как така не знаеш? — попита тя и смръщи чело. — Не се ли чувате?

Младият лейтенант задъвка залък агнешко, което му даде възможност да измисли някакъв отговор. Погледна към Бруно, сякаш не можеше да му прости, че изобщо е зачекнал темата.

— Курт — повтори Мама, — не се ли чуваш с баща си?

— Всъщност не — отговори той и сви рамене презрително, без изобщо да се обърне и да я погледне. — Той напусна Германия преди няколко години. Мисля, че беше през хиляда деветстотин трийсет и осма. Оттогава не съм го виждал.

Татко спря да се храни, изгледа лейтенант Котлер и леко се намръщи.

— И къде замина? — попита той.

— Моля, хер Комендант? — попита лейтенант Котлер, въпреки че Татко винаги произнасяше думите със съвършено ясен глас.

— Попитах те къде замина — повтори той. — Твоят баща. Професорът по литература. Къде отиде, след като напусна Германия?

Лицето на лейтенант Котлер пламна и той запелтечи, докато отговаряше.

— Доколкото знам… май в момента се намира в Швейцария — изрече най-накрая. — Последното нещо, което знам, е, че преподава в университета в Берн.

— О, Швейцария е прекрасна страна — Мама побърза да се намеси. — Признавам, никога не съм била там, но от това, което чувам, че…

— Едва ли е много стар, говоря за баща ти — продължи Татко, а дълбокият му глас накара всички да млъкнат. — Искам да кажа, че ти си само на… колко? Седемнайсет? Най-много на осемнайсет.

— Току-що започнах деветнайсет, хер Комендант.

— Това значи, че баща ти трябва да е… четирийсет и няколко години, предполагам.

Лейтенант Котлер не каза нищо, продължи да яде, макар и да си личеше, че храната изобщо не му се услажда.

— Странно, че е предпочел да напусне отечеството — процеди Татко.

— Ние не сме близки един с друг, баща ми и аз — побърза да каже лейтенант Котлер и обиколи масата с поглед, сякаш дължеше обяснение на всеки един поотделно. — Наистина, не сме се чували от години.

— И по каква причина, ако смея да попитам — продължи Татко, — е напуснал Германия в момента на нейната най-голяма слава и когато родината има най-голяма нужда от него, когато всеки един от нас трябва да изпълни дълга си и да участва в националното ни възраждане? От туберкулоза ли е болен?

Лейтенант Котлер вдигна очи към Татко, беше много объркан.

— Моля? — попита.

— Заминал е за Швейцария, заради въздуха там, така ли? — поясни се Татко. — Изобщо имал ли я някаква конкретна причина да напусне Германия? През хиляда деветстотин трийсет и осма? — добави след миг.

— Боя се, че не знам, хер Комендант — каза лейтенант Котлер. — Трябва него да попитате.

— Е, това няма да е много лесно, нали така? Искам да кажа, след като е заминал толкова далеч. Но, може би, това е била причината. Вероятно е бил болен. — Татко се поколеба, преди да вземе отново ножа и вилицата и да продължи да се храни. — Или пък е бил… несъгласен.

— Несъгласен ли, хер Комендант?

— Несъгласен с политиката на нашето правителство. От време на време човек научава за такива хора. Странни типове, така си мисля аз. Едни неуравновесени. Други предатели. Трети страхливци. Разбира се, ти си осведомил висшестоящите за възгледите на баща си, нали лейтенант Котлер?

Младият лейтенант отвори уста и преглътна, въпреки че устата му беше празна.

— Няма значение — развесели се Татко. — Това май не е подходяща тема за разговор на маса. Може да я обсъдим подробно по-късно.

— Хер Комендант — каза лейтенант Котлер и се наведе напред с тревожно изражение, — уверявам ви, че…

— Казах, че не е подходяща тема за разговор на маса — рязко се обади Татко и лейтенантът млъкна. Бруно поглеждаше от единия към другия, като ту се забавляваше, ту се плашеше от настроението им.

— Бих искала да отида в Швейцария — обади се Гретел след дълго мълчание.

— Гретел, яж си вечерята! — смъмри я Мама.

— Какво толкова съм казала?

— Яж си вечерята — повтори Мама и тъкмо да добави още нещо, когато Татко отново се обърна към Павел.

— Какво ти става тази вечер? — попита го, докато Павел отваряше новата бутилка. — За четвърти път ти казвам да ми долееш вино.

Бруно го наблюдаваше и се молеше той да се чувства добре — ето успя да извади тапата от бутилката, без нищо да се случи. Но след като напълни чашата на Татко и се обърна да долее чашата на лейтенант Котлер, бутилката, неизвестно как, се изплъзна от ръката му, шумно се удари в масата и гъл-гъл изля цялото си съдържание право в скута на младия мъж.

Онова, което последва беше както неочаквано, така и изключително неприятно. Лейтенант Котлер страшно се ядоса на Павел и никой — нито Бруно, нито Гретел, нито Мама, нито дори Татко — се намесиха да го спрат, макар на никого да не му беше приятно да го гледат какво прави. И въпреки това, че Бруно се разплака, а Гретел пребледня.

Късно тази нощ, когато Бруно си легна, той взе да си мисли за всичко, което се беше случило по време на вечерята. Първо си спомни колко мило се беше държал с него Павел през онзи следобед, когато си беше направил люлката, и как беше спрял кървенето от коляното, и колко внимателно го беше намазал със зеленото лекарство. И макар да продължаваше да си мисли, че общо взето Татко е много мил и разумен мъж, едва ли беше честно или правилно това, че никой не се намеси да спре лейтенант Котлер, когато се нахвърли срещу Павел и ако такива неща ставаха в Аут-швиц, тогава по-добре и той да вземе да проявява несъгласие с всекиго и за всичко; всъщност май беше по-добре да си затваря устата и да не бие на очи. Защото, ако много се натрапва, това може да не се хареса на някои хора.

Старият живот в Берлин сега му се струваше като далечен спомен и той установи, че почти не помни как изглеждаха Карл, Даниел и Мартин, освен това, че единият от тримата беше червенокос.