Джон Бойн
Момчето с раираната пижама (7)

6. Скъпо платената прислужница

Няколко дни по-късно Бруно лежеше в стаята си и зяпаше тавана. Бялата боя се беше напукала и се лющеше много неприятно, не като боята в къщата им в Берлин, където тя никога не ставаше такава, защото всяко лято Мама докарваше бояджии да я покрият с нов пласт отгоре. Точно този следобед лежеше, гледаше пукнатините, плъзнали навред като паяжина, и след като присви очи, се почуди какво ли има зад тях. Представи си, че има малки буболечки, които живеят в пукнатините между боята и самия таван и именно те разширяват пространството си, като увеличават пукнатините, разтварят ги и се опитват да си направят място и пролука, през която да се измъкнат, а после да потърсят прозорец, през който да избягат. Никой, помисли си Бруно, нито дори най-малките буболечки, не иска да живее в Аут-швиц.

— Тук всичко е ужасно — каза той на глас, въпреки че в стаята нямаше никой, за да го чуе, но неизвестно защо това го караше да се чувства малко по-добре — самото произнасяне на думите. — Мразя тази къща, мразя тази стая, дори боята й мразя. Мразя всичко тук. Всичко, без изключение.

Щом спря да говори, Мария влезе в стаята с куп изпрани, изсушени и изгладени дрехи на ръце. Поколеба се за миг, като го видя проснат на леглото, но после сведе лекичко глава и се упъти към гардероба на пръсти.

— Здравей — каза й Бруно, въпреки че да разговаряш с прислужничката не е същото като да си бъбриш с приятели, но друг човек за разговори нямаше, а пък това, така или иначе, беше по-смислено, отколкото да си говори сам. Гретел никаква я нямаше и той беше започнал да се тревожи, че скоро ще полудее от скука.

— Господин Бруно — каза Мария тихо, докато разделяше панталоните от жилетките и долното бельо и после ги нареждаше в отделни чекмеджета и на отделни рафтове.

— Мисля си, че и ти също си толкова недоволна от това ново положение, колкото съм и аз — каза й Бруно, след което тя се обърна и го изгледа с изражение, което говореше, че не разбира за какво намеква. — Това — обясни й той, като седна на леглото и обходи с поглед стаята. — Всичко тук. Нали е ужасно? Не ти ли е противно?

Мария отвори уста да каже нещо, но бързо я затвори. Като че ли внимателно премисляше отговора си, сякаш искаше да подбере правилните думи и тъкмо когато се канеше да ги изрече, май не се реши и махна с ръка. Бруно я познаваше откакто се помни — беше дошла да работи за тях, когато той беше едва на три години — и двамата винаги са се разбирали, но преди тя като че ли не проявяваше признаци на живот. Просто си гледаше работата, лъскаше мебелите, переше дрехите, помагаше при пазаруването и готвенето, понякога го водеше на училище и после го прибираше, но това се случваше по-често, когато беше на осем години; като стана на девет, реши, че е достатъчно голям да ходи сам и после сам да се връща от училище.

— Искаш да кажеш, че тук не ти харесва, така ли? — попита тя най-накрая.

— Харесва ли? — отвърна Бруно и се изсмя тихо. — Да ми харесва? — повтори и този път се изсмя по-силно. — Разбира се, че не ми харесва! Тук е ужасно. Няма какво да се прави, няма с кого да си говориш, нито с кого да играеш. Не ми казвай, че ти е много хубаво, откакто сме се преместили.

— В Берлин най-много обичах градината — каза Мария, отговаряйки на съвършено различен въпрос. — Понякога, като се случеше топъл следобед, с удоволствие сядах отвън на слънце да обядвам под бръшляна до езерото. Там цветята бяха най-красиви. И уханието им. И пчелите, които кръжаха наоколо и нищо не ти правят, стига да не ги закачаш.

— Значи тук не ти харесва — рече Бруно. — И ти като мен смяташ, че тук не се търпи.

Мария се намръщи:

— Това не е важно — каза тя.

— Кое?

— Какво мисля аз.

— Разбира се, че е важно — извика Бруно раздразнено, смятайки, че тя умишлено упорства. — Ти си част от семейството, нали така?

— Не знам дали баща ти ще се съгласи с това — каза Мария и пусна едва забележима усмивка, тъй като се трогна от думите му.

— И ти си доведена тук против волята ти, също като мене. Ако питаш мен, клатушкаме се в една и съща лодка. На всичкото отгоре — тя тече.

На Бруно му се стори за миг, че Мария се кани да му каже какво мисли. Тя сложи останалите дрехи на леглото, стисна ръце в юмруци, сякаш беше страшно ядосана на нещо. Понечи да каже нещо, но ето че застина неподвижно, сякаш се боеше от нещата, които може да наприказва, ако си отвори устата.

— Моля те, Мария, кажи ми — продължи Бруно. — Защото, ако всички сме на едно мнение, тогава, може би, ще успеем да убедим Татко да ни върне у дома.

Тя извърна очи от него, остана безмълвна още известно време, след което поклати тъжно глава и пак го погледна в очите:

— Баща ти знае най-добре как трябва да постъпи — каза му тя. — Трябва да му вярваш.

— Не съм сигурен дали трябва — каза й Бруно. — Според мен той е направил голяма грешка.

— Тогава трябва да преглътнем тази грешка.

— Когато аз сгреша, получавам наказание — продължи да упорства Бруно, ядосан от факта, че правилата, които се прилагат спрямо децата, никога не важат за възрастните (въпреки че се въвеждат именно от тях). — Глупав Татко — измънка под носа си.

Очите на Мария се отвориха широко, тя се приближи към него и ужасена покри устата си с ръка. Огледа се, за да се увери, че никой не подслушва и не е чул думите на Бруно.

— Не бива да говориш така — скастри го. — Никога не трябва да наричаш така баща си.

— И защо не? — попита Бруно. Истината е, че се почувства леко засрамен от себе си, заради тези думи, но последното нещо, което щеше да търпи, беше едно конско от нея, още повече че и без това никой не се интересуваше от мнението му.

— Защото баща ти е добър човек — каза Мария. — Много добър човек. Той се грижи за всички нас.

— Като ни довежда в тук, в тази затънтена дупка, това ли искаш да кажеш?

— Баща ти е направил много неща — продължи тя. — Много неща, с които би трябвало да се гордееш. Ако не беше той, къде ли щях да бъда аз сега?

— Предполагам в Берлин — отговори й Бруно. — Да работиш в една хубава къща и да си ядеш обяда под бръшляна, без да закачаш пчелите.

— Ти едва ли си спомняш, когато дойдох да работя за вас — започна тя тихо и приседна за малко в крайчеца на леглото — нещо, което друг път не си беше позволявала. — И как да си спомняш? Беше само на три. Баща ти ме взе и ми помогна, когато бях наникъде. Даде ми работа и дом. И храна. Нямаш представа какво е това да нямаш какво да ядеш. Ти никога не си гладувал, нали?

Бруно се намръщи. Искаше да подхвърли, че дори в момента му се хапва нещо, но вместо това погледна Мария и за пръв път си даде сметка, че никога не беше мислил за нея като за човек със собствен живот и собствена история. В края на краищата, тя никога не беше правила нищо друго (доколкото знаеше), освен да прислужва в семейството. Дори не беше сигурен дали я е виждал облечена в друго, освен в прислужническата й униформа. Но като се замисли, както направи сега, трябваше да признае, че в живота й сигурно има и много други неща, освен това да слугува в семейството му. Сигурно си има собствени мисли в главата, също като него. Сигурно има неща, които й липсват, приятели, които иска да види отново, също като него. И вероятно, откакто са дошли тук, плаче всяка вечер преди заспиване, също както правят по-малките от него и по-страхливи момчета. Освен това тя е много хубава, забеляза той, и някаква странна тръпка го погъделичка отвътре.

— Моята майка познаваше баща ти още от дете, когато е бил на твоята възраст — обади се Мария след малко. — Тя работеше за баба ти. Отговаряше за гардероба й, когато твоята баба, още съвсем млада, пътуваше по турнета из цяла Германия. Тя подготвяше тоалетите за концертите й — переше ги, гладеше ги и ги изкърпваше. Всичките й рокли бяха великолепни. А кройките, о, Бруно! А десените — истински произведения на изкуството. Такива шивачки вече няма. — Поклати глава и се усмихна при този спомен, докато Бруно слушаше търпеливо. — Тя отговаряше за това сценичните й тоалети да са винаги в изряден вид, когато баба ти влизаше в гримьорната преди представление. И след като баба ти се оттегли от сцената, двете с моята майка, разбира се, останаха приятелки и тя получи малка пенсия, но тогава времената бяха трудни и затова твоят баща ми предложи работа — първата в моя живот. След няколко месеца майка ми се разболя, трябваше й болнична помощ и тогава баща ти я уреди, въпреки че не беше длъжен да го прави. И плати от собствения си джоб, само защото тя беше приятелка на майка му. Той ме взе на работа у вас по същата причина. А когато майка ми умря, той плати всички разноски по погребението. Затова да не си посмял да наричаш баща си глупак, Бруно. Не и пред мен. Не разрешавам.

Бруно прехапа устна. Беше се надявал, че Мария ще застане на негова страна в кампанията срещу Аут-швиц, но сега видя на кого всъщност е вярна. Трябваше обаче да признае, че се почувства доста горд от баща си, когато чу тази история.

— Е — каза той, като не можа да измисли нищо по-умно, — много хубаво от негова страна.

— Да — каза Мария, изправи се и отиде до прозореца — онзи, през който погледът на Бруно стигаше чак до бараките и хората в далечината. — Направи ми голямо добро навремето — заключи тя с тих глас, загледана през прозореца в хората и във войниците, заети ей там с техните си дейности. — В душата му има много добрина, наистина, затова не мога да се начудя… — И зареяла поглед напред, тя се отнесе нанякъде и гласът й ненадейно секна, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Да се начудиш на какво? — попита Бруно.

— Да се начудя какво го е… как е могъл…

— Как е могъл какво? — настоя Бруно.

Затръшването на врата откъм долния етаж проехтя в цялата къща така гръмко — като оръдеен изстрел — че Бруно скочи на крака, а Мария нададе тънък писък. Бруно разпозна шума от стъпки, които тежко изкачваха стълбите към тях — все по-забързано и по-забързано, при което той се примъкна отново в леглото и се притисна към стената, сякаш го хвана страх от това, което може да последва. Затаи дъх, очакваше да стане нещо неприятно, но се оказа, че това е Гретел, Безнадеждния случай. Тя надникна в стаята и като че се изненада при вида на брат си и семейната прислужница, увлечени в разговор.

— Какво става? — попита Гретел.

— Нищо — отвърна й Бруно, сякаш се оправдаваше. — Ти какво искаш да става? Махай се.

— Ти се махай — отвърна му тя, въпреки че това си беше неговата стая, след което се обърна към Мария и присви очи подозрително. — Мария, напълни ми ваната с вода, ако обичаш — каза й тя.

— Защо не си я напълниш сама? — озъби й се Бруно.

— Защото тя е прислужничка — каза му Гретел и го изгледа свирепо. — Това й е работата.

— Не й е това работата! — извика Бруно, стана на крака и тръгна към нея. — Тя не е тук да ти слугува през цялото време, разбра ли? И да върши неща, които бихме могли и сами да си свършим.

Гретел го изгледа, като че ли е полудял, после извърна очи към Мария, която просто поклати глава.

— Разбира се, госпожице Гретел — каза й тя. — Пристигам, щом приключа с дрехите на Бруно.

— Не се бави! — изкомандва я Гретел грубо, защото за разлика от Бруно, тя никога не се замисляше върху простичкия факт, че подобно на нея и Мария е чувствителен човек. После се отправи към стаята си и тръшна вратата зад гърба си. Очите на Мария не я проследиха, но страните й пламнаха.

— Продължавам да смятам, че е направил голяма грешка — каза Бруно тихичко след няколко минути, след като почувства, че би трябвало да се извини за поведението на сестра си, но не знаеше дали е редно да го прави или не. Подобни случки винаги го караха да изпитва неловкост, защото, дълбоко в сърцето си знаеше, че няма нужда да бъдеш груб с някого, дори той или тя да са твои прислужници. В края на краищата има и нещо, което се нарича добри обноски.

— Дори и така да е, не бива да го казваш на глас — посъветва го Мария, приближи се до него и го погледна така, сякаш искаше да го вразуми. — Обещай ми, че няма.

— Но защо? — попита Бруно и се смръщи. — Казвам това, което мисля. Или вече и това ми е забранено?

— Да — отвърна му тя. — Забранено ти е.

— Забранено ми е да казвам каквото мисля, така ли? — повтори той, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Точно така — сопна му се тя, а гласът й стана дрезгав, докато му се молеше. — Просто си мълчи, Бруно. Не знаеш ли, че можеш да ни навлечеш неприятности? На всички нас.

Бруно я изгледа. Имаше нещо в погледа й, нещо като неистова тревога, каквато не беше виждал преди у нея и това го обърка.

— Ами — измънка той и се упъти към вратата, защото изведнъж страшно му се прииска да се махне. — Какво толкова казах? Че не ми харесва тук, това е всичко. Исках да си поговорим, докато подреждаш дрехите. Не съм тръгнал да планирам бягство или нещо от тоя род. Въпреки че ако го направя, едва ли някой ще ме упрекне.

— И да подлудиш майка си и баща си до смърт, това ли искаш? — попита Мария. — Бруно, ако имаш малко ум в главата, ще си мълчиш, ще се съсредоточиш върху уроците и ще правиш каквото каже баща ти. Трябва да се опазим, докато всичко това отмине. Аз поне това възнамерявам да направя. Какво повече можем да сторим в края на краищата? Нищо не зависи от нас, нищо не можем да променим.

Изведнъж, и като че ли съвсем безпричинно, Бруно почувства непреодолимо желание да се разплаче. Това го изненада и набързо премигна няколко пъти, за да не може Мария да види сълзите му. Въпреки че когато отново улови погледа й, помисли си, че вероятно нещо странно витае във въздуха, тъй като и нейните очи като че се бяха налели със сълзи. В крайна сметка се почувства някак неловко, затова й обърна гръб и тръгна да излиза.

— Къде отиваш? — попита го Мария.

— Навън — сърдито й отвърна Бруно. — Въпреки че това не ти влиза в работата.

Закрачи бавно, но щом излезе от стаята, се затича към стълбите и хукна бързешком надолу, защото изведнъж усети, че ако не излезе от къщата веднага, ще припадне. След няколко секунди вече беше навън и взе да бяга напред-назад по алеята, защото му се играеше, искаше да се измори, да капне от умора. В далечината зърна портичката, която извеждаше към пътя, после към гарата и към къщи, но мисълта да отиде дотам, мисълта да избяга и да остане съвсем сам, без никого до себе си, му се стори дори по-неприятна от мисълта да остане.