Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Palm Sunday, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Кърт Вонегът

Заглавие: Цветница

Преводач: Герасим Й. Славов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 31 март 2014

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Колибри

ISBN: 978-619-150-310-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1093

История

  1. — Добавяне

7
Приятели за игра

Преди около осем години изнесох реч във Вирджинския университет, която милостиво е изгубена, така че сега не се налага да я включвам някъде тук. Помня, че казах, че Томас Джеферсън, с имението си, наречено „Монтичело“, с изкуственото езерце за пъстърва в градината отпред, с кухненските асансьори за качване на вино и сайдер от избата, с тайните стълбища и така нататък, е бил Хю Хефнър на своето време. На Джеферсън не му прислужвали млади момичета с топки памук, закачени на дупетата. Вместо тях той имал истински роби.

Един преподавател по история след това ми обясни, че Джеферсън не бързал да освободи робите си, защото всъщност той не ги притежавал. Той ги бил ипотекирал. Също като ипотекираната къща, в която пиша в момента, те принадлежали на банката.

Бележка на автора: днес няма жив потомък на Томас Джеферсън, който да е изцяло бял.

* * *

Най-хубавата част от това посещение обаче беше да разбера какво е станало с един мой детски приятел за игра. Той беше с две години по-малък от мене и живееше в съседната до нас къща в Индианаполис. Играехме си заедно през трийсетте години. Бащите ни бяха построили грамадни къщи по време на бума през двайсетте. През трийсетте обаче и двамата се разориха. Неговият баща имаше магазин за мебели, който банкрутира, а моят не можеше да си намери работа като архитект и на двамата с майка ми беше започнала да им се носи славата на мошеници, които правят големи сметки и никога не плащат. Докато бях в Шарлътсвил, този приятел ми изпрати бележка и се оказа, господ ми е свидетел, че е станал шеф на катедрата по астрономия в университета. Казваше се Сам Голдстийн.

Така че Сам и аз хубаво си поприказвахме за неговата работа, която беше свързана предимно с радиотелескопи, и за моята работа. Говорихме за децата си. Всичко беше наред.

Опреснихме спомените си за съседските кучета, които познавахме — кучета, които познаваха и нас. Спомнихме си за двата булдога Бутс и Бийнс, собственост на семейство Уелс. Бутс и Бийнс ловяха котки и малки кученца и ги разкъсваха на две. Лично бях свидетел как го направиха с една наша котка.

Сам и аз се смяхме, когато разказах как баща ми изпрати бележка на мистър Уелс, че ще застреля Бутс и Бийнс, ако пак влязат в нашия двор. Мистър Уелс изпрати отговор, че ще застреля баща ми, ако баща ми застреля Бутс и Бийнс.

Психоаналитиците пропускат важни сведения за детството на пациентите си, ако не питат за кучетата, които пациентите са познавали. Както съм казвал другаде, кучетата все още ми се струват не по-малко интересни и достойни за уважение от хората. Винаги.

* * *

Отравянето на куче е най-долното престъпление, за което мога да се сетя. Бутс и Бийнс накрая бяха отровени, но не можех да се радвам, а нашето семейство със сигурност нямаше нищо общо с това. Ако бяхме отровили някого, това щеше да е мистър Уелс.

* * *

Когато се събрахме със Сам Голдстийн в Шарлътсвил, кучетата от детството ни бяха мъртви, така че щеше да е безумие да разсъждаваме какво правят сега. Можехме обаче да разсъждаваме за децата, които познавахме, защото човешките същества живеят много по-дълго. Говорихме си неща от рода на: „Какво ли е станало с Нанси Бригс?“ или „Какво прави сега Дик Мартин?“, и така нататък в същия дух. От време на време някой от нас подхвърляше по някоя и друга овехтяла новина. Нанси Бригс се омъжила за някакъв моряк и се преместила в Тексас през Втората световна война. Какво ще кажете за тази новина?

* * *

Толкова често съм играл тази игра в нашето паянтово общество: „Какво стана с еди-кой си?“. Играта става наистина тъжна само ако някой действително знае с подробности какво е станало с няколко еди-кой си. Няколко обикновени житейски истории, разказани бързо една след друга, вероятно правят живота да изглежда много по-безсмислен, отколкото е.

Странно, че хората, за които най-много ми се иска да науча нещо, са колегите ми от новинарското бюро на „Дженеръл Електрик Къмпани“ в Скенектади, Ню Йорк, от 1948 до 1951 година, от двайсет и шестата до двайсет и деветата ми година. Всичките ми колеги бяха мъже, но когато си мисля за старата ми банда, включвам и жените.

Както се пее в песента на „Гей Найнгийс“ „Старата ми банда“:

Сбогом завинаги, момчета, приятели,

сбогом завинаги, любими приятелки…

Постоянната ми загриженост за тези хора от „Дженеръл Електрик“ е толкова ирационална и дълбока, че подозирам, че тя има някакви генетични корени. Може да съм роден с някакъв часовник вътре в мене, който ме кара толкова да обичам колегите си по онова време. Тъкмо правехме първите си стъпки като големи хора и по друго време сигурно щяхме да сме прави да си мислим, че е по-добре много да се харесваме и да си вярваме, тъй като ще сме заедно до живот.

Разбира се, Дарвиновото желание на „Дженеръл Електрик“, от системата на свободните предприемачи, беше да се конкурираме помежду си.

Чувал съм и други хора да казват, че са ирационално привързани към онези, с които са били заедно, когато са започвали. Това е често срещано явление.

* * *

Един от най-близките ми приятели от „Дженеръл Електрик“ е Оли М. Лайън, който за известно време беше президент на рекламната агенция „Йънг енд Рубикам“, след което се върна в родния си щат Кентъки да продава модерни силози на фермерите. Силозите се затваряха толкова херметично, че силажът не се разваляше от ферментация, гризачи и гниене.

Обичах жената на Оли, Лавина, почти колкото него, а тя бързо умря от рак на панкреаса в Кентъки. Едно от последните й желания беше да говоря на погребението й. „Искам той да се сбогува с мен“, каза тя. Така и направих.

Казах следното:

Лавина ме помоли да бъда тук.

Това е най-трудното нещо, за което Лавина някога ме е молила, но пък тя никого не молеше да прави трудни неща. Единствените й указания бяха да се сбогувам с нея като стар приятел… като всички стари приятели.

Ще го кажа сега. Ако трябва да го кажа накрая, да стигна до него, за да го кажа, мисля, че ще се пръсна. Ще лая като куче. Затова го казвам сега:

— Сбогом, скъпа Лавина.

Ето, направих го. Вече го направихме.

Често се случва на погребения живите да съжаляват за много неща, които са казали или направили на починалия — да си мислят „искаше ми се да бях казал това, вместо онова, искаше ми се да бях направил едно, вместо друго“. Това погребение не е такова. Това не е църква, пълна със съжаления.

Защо не ли? Винаги сме се отнасяли към Лавина с любов и уважение. Защо сме го правили? Неповторимият гений на Лавина беше да се държи по такъв начин, че единственият възможен отговор от наша страна да е любов и уважение. Мисля, че това е най-богатото й завещание към нас — уроците й как да се отнасяме с другите така, че единствените възможни отговори пак да са любов и уважение.

Сред нас има поне още един човек, който няма нужда да научи онова, което знаеше Лавина. Това е духовната половинка на Лавина, макар че той беше толкова влюбен в нея, че може изобщо да не го е знаел. Това е Оли Морис Лайън.

Оли и Лавина са провинциалисти, между другото.

Видях как постигат успех и щастие в грозния индустриален град Скенектъди в Ню Йорк, когато се запознах с тях. Тогава не бяха много по-големи от Мери и Филип сега. Помислете си за това. Да, когато живееха в Ню Йорк Сити, те се забавляваха не по-малко от произволно дете от епохата на джаза. Браво на тях! Само че винаги си оставаха фермерът и неговата жена.

Сега жената на фермера е мъртва. Радвам се, че се върнаха тук, преди тя да почине.

Жената почина първа.

Случва се непрекъснато, но винаги изглежда като ужасно нарушаване на естествения ред, когато жената умира първа. Има ли някой тук, дори и дете, който да не е бил убеден, че Лавина ще ни надживее? Тя беше толкова здрава, толкова способна, толкова красива, толкова силна. Тя трябваше да присъства на нашите погребения, а не обратното.

Е, може и да дойде. Ще го направи, ако може. Ще говори с Бог по този въпрос, сигурен съм. Ако някой може малко да промени небесните правила, това е Лавина.

Твърдя, че беше силна. Всички казваме, че беше силна. Да, през тази двестагодишна пролет можем да кажем, че тя беше като някоя легендарна първа заселничка с привидните си сили. Сега знаем, че само се е преструвала на силна — това е най-доброто, което всеки от нас може да направи. Разбира се, ако цял живот можете да се преструвате на силни, както правеше Лавина, тогава ще носите много утеха на хората около вас. Може да им позволите от време на време да се държат детински.

Браво, скъпа Лавина. И не забравяй, Лавина, моментите, в които те оставяхме да бъдеш малко момиченце.

Когато е била малка в Палмира, Илинойс, най-малкото дете в голямо семейство, тя е трябвало да оставя бележка в кухнята, в която пишело къде отивала след училище. Един ден намерили бележка, на която пишело:

Отидох, където си искам.

Обичахме те.

Обичаме те.

Винаги ще те обичаме.

Ще се видим пак.

* * *

Признавам си, че най-много ме трогват онези американски стихотворения, възхищаващи се просто и ясно на странните форми, които гигантското безразличие на Америка придава на живота. Затова антологията „Спуун Ривър“ от Едгар Лий Мастърс ми се струва велика книга.

Това е варварско мнение. Затова нямам какво да губя, като изтърся още, че можем да се възхищаваме на натрапчивата наивност на много стихотворения, които са станали на кънтри песни.

Моля ви да обърнете внимание на текста на „Випуск 57-а“, голям кънтри хит отпреди няколко години:

Томи продава стари коли,

Нанси прави косите красиви,

Харви има бакалия,

а на Маргарет всички дни са щастливи.

Джери кара камион в „Сиърс“,

Шарлът прави кариера.

Пол пък продава застраховки

и сделките с имоти не са му бариера.

 

Випуск 57-а имаше мечти,

мислехме да променим света

с великите наши дела.

Или май сме мислели,

че ще се промени, както искаме сега.

Випуск 57-а имаше мечти.

 

Бети управлява къмпинг,

Джан продава модно облекло,

Ранди е във лудница,

а Мери е на болнично легло.

Чарли взе да работи във „Форд“,

Джо пък взе жената на Джеси,

Шарлът си взе милионер,

а Джеси взе, че се обеси.

 

Випуск 57-а имаше мечти,

но животът ден след ден

не е каквото ни се струва.

Нещата стават все по-сложни,

щом осемнайстата година отпътува.

Випуск 57-а имаше мечти.

 

Хелън стана стюардеса,

Франк работи във завод

Джанет е учителка в училище

и ще е такава цял живот.

Боб работи в общината,

Джак пък стана лаборант,

Пеги свири в презвитерианската църква

и същински е талант.

 

Випуск 57-а имаше мечти,

мислехме да променим света

с великите наши дела.

Или май сме мислели,

че ще се промени, както искаме сега.

Випуск 57-а имаше мечти.

 

Джон животновъд е виден,

Рей на всички задлъжня,

какво ли стана с Мейвис,

така и никой не узна.

За Сони Линда се омъжи,

Бренда стана моя

и нашият випуск

е вече история.

 

Випуск 57-а имаше мечти,

но животът ден след ден

не е каквото ни се струва.

Нещата стават все по-сложни,

щом осемнайстата година отпътува.

Випуск 57-а имаше мечти.

Copyright 1972 by House of Cash

 

 

Автори са Дон и Харолд Рийд, единствените истински братя в кънтри квартета на име „Статлър Брадърс“. Никой от квартета не се казва Статлър. Кръстили са се така на марка домакинска хартия.

* * *

Съпругата ми Джил и аз толкова се възхищавахме на „Статлър Брадърс“, че отидохме чак до международния конгресен център „Ниагара Фолс“ през април 1980-а, за да ги слушаме и да им стиснем ръцете. Също така се снимахме с тях.

А освен това те обявиха от сцената, че за тях е чест тази вечер в публиката да са „прочутият писател Кърт Вонегът и неговата съпруга Джил Кременц, известният фотограф“. Получихме страхотни овации, макар че не се изправихме да ни видят, а и съм сигурен, че никой не ни беше чувал до този момент.

След това при нас дойде една жена, която каза, че сигурно ние сме известните хора, споменати от братята, тъй като не приличаме на никого другиго от публиката. Каза, че оттук нататък щяла да прочете всичко, написано от нас.

Джил и аз отседнахме в същия „Холидей Ин“, в който бяха и „Статлър Брадърс“, само че те спаха цял следобед. Автобусът им беше паркиран отвън и го виждахме от нашата стая. Веднага след изпълнението си, някъде около полунощ, те се качиха в автобуса и двигателят му заработи с онзи плътен, гъргорещ, мек и наситен рев на автобусните двигатели. Автобусът потегли без никакви светлини вътре. Никой не помаха от прозореца. Отправи се към Кълъмбъс, Охайо, за поредното представление следващата вечер. Забравил съм къде отиваше след това — мисля, че беше Сагино, Мичиган.

* * *

Всъщност бих искал „Випуск 57-а“ за известно време да ни стане национален химн. Всеки знае, че „Звездното знаме“ е пълен провал като музика и поезия, а е и толкова представителна за американския дух, колкото Тадж Махал.

Представям си как американците пеят на стадиона на някоя олимпиада, когато някой от нашите спортисти печели медал — да речем, на десетобоя. Представям си как по страните на певците се стичат сълзи, когато стигат до тази строфа:

Какво ли стана с Мейвис

така и никой не узна.

* * *

„Випуск 57-а“ може да е химн поне на моето поколение. Според мнозина вече си имаме химн, песента на моя приятел Алън Гинзбърг „Вой“, която започва така:

Видях най-добрите мозъци на мойто поколение, съсипани

от лудост, гладни истерични голи,

как се влачат на разсъмване по негърските улици

и търсят инжекция от гняв,

ангелоглави хипстъри, изгарящи за древното

небесно свързване със звездното динамо

в машинарията на нощта.[1]

И така нататък.

Много харесвам „Вой“. Кой ли не го харесва? Просто не се отнася особено за мен или за онова, което се е случило с моите приятели. Най-малкото, според мен най-добрите мозъци на моето поколение вероятно бяха музиканти, физици, математици, биолози, археолози, гениални шахматисти и така нататък, а най-близките приятели на Гинзбърг, ако не греша, са били студенти в катедрата по английска филология на Колумбийския университет.

Не се обиждайте, но никога не би ми хрумнало да търся най-добрите мозъци на което и да е поколение в някоя катедра по английска филология. Определено бих започнал с катедрата по физика или по музика, след което по биохимия.

Всеки знае, че най-тъпите хора в един американски университет са в катедрата по образование, а след това в английската филология.

* * *

Също така — и отново не искам да обиждам никого — най-смислените и често пъти опустошителни приключения, преживени от мен и от други като мен, са свързани с отглеждането на деца. „Вой“ не се занимава с такива приключения.

По някакъв начин истински великите стихотворения не го правят.

* * *

Алън Гинзбърг и аз бяхме приети в Националния институт за изкуства и литература в една и съща година — 1973. Някой от „Нюзуик“ ми се обади да ме пита как ще коментирам факта, че двама писатели, видни противници на общоприетия ред, са приети в толкова консервативна организация.

Казах следното и наистина го мислех, а коментарът ми не беше публикуван: „Боже мой, ако мистър Гинзбърг и аз още не сме част от общоприетия ред, не виждам кой би бил“.

* * *

Да се върнем на темата за детските приятели за игра — в дома на Вонегът, с неговите мошеници и техните разплащателни сметки, и в съседния дом на Голдстийн, с неговия банкрут, имаше много книги. По една случайност децата на Голдстийн и аз, както и децата на Марк с три къщи по-нататък, чийто баща скоро щеше да умре много внезапно, можехме да четем също толкова лесно, колкото да ядем шоколадов сладолед. Така, на съвсем крехка възраст и в пълна тишина, без да пречим на никого, защото бяхме много добри деца, бяхме утешавани и отглеждани от човешки умове, много по-спокойни, търпеливи, забавни и безстрашни, отколкото родителите ни можеха да си позволят да бъдат.

* * *

Години по-късно, на 1 октомври 1976 година, отправих следната завоалирана похвала на изкуството да се чете по време на откриването на новата библиотека на Кънектикътския колеж в Ню Линдън:

„Тази реч се казва «Фабриката за фиде».

Също като живота, тази реч ще е свършила, преди да сте се усетили. Животът е толкова кратък!

Роден съм едва вчера сутринта, малко след изгрев-слънце, и при все това днес следобед аз съм на петдесет и четири години. Аз съм само едно бебе, но ето че съм тук и откривам библиотека. Нещо не е наред.

Имам един приятел художник на име Сид Соломон. Той също е роден вчера. И следващото нещо, което разбира, е, че му е време да направи ретроспективна изложба на своите картини от последните трийсет и пет години. Сид попитал една жена, която твърдяла, че му е съпруга, какво става, за бога. Тя отговорила: «Сид, ти си вече на петдесет и осем години».

Представете си как се е почувствал.

Друго нещо, което Сид установил, било, че той е ветеран от нещо, наречено Втора световна война. Някой каза, че и аз съм бил в тази война. Възможно е. Не споря с хората, които ми казват такива неща.

Реших да прочета малко за тази война. Отидох в една библиотека, която много приличаше на тази. Това беше една сграда, пълна с книги. Научих, че Втората световна война била толкова ужасна, че самият Адолф Хитлер бил принуден да се самоубие. Помислете си само — тъкмо се родил и изведнъж дошло време да се застреля.

За вас това е история. Можете сами да я прочетете.

Моят приятел Сид Соломон определено имаше повече късмет от Хитлер. Сид трябваше само да подготви ретроспективна изложба. А аз опитах да му помогна, като написах есе за първата страница на каталога му.

Това наистина е едно от хубавите неща на тази планета — начинът, по който хората понякога се опитват да помагат на други хора.

По думите на Барбра Стрейзънд, които вероятно трябва да се изпишат на фасадата на тази сграда заедно с изображение на атомна подводница: «Хората, които се нуждаят от хора, са най-щастливите хора на света».

За да напиша есето за картините на Сид, трябваше да го попитам какво смята, че прави с боите. Той беше абстрактен експресионист, нали разбирате. Картините му ми приличаха на ярко време — неонови гръмотевични бури и тям подобни.

Очакваше ме такъв шок! Сид не можа да ми обясни какво смята, че прави!

Това не промени мнението ми за Сид и за неговата работа. Сид и картините му са все така благородни и прекрасни. Онова, в което изгубих вяра, беше английският език — между другото, най-богатият език на света. Имаме повече думи от който и да е друг.

Когато се сблъска с абстрактния експресионизъм обаче, великият ни език предаде Сид и мен… и всеки друг изкуствовед, когото съм чел.

Езикът беше безмълвен!

До този миг на истината бях съгласен с носителя на Нобелова награда, покойният химик Ървинг Лангмюър, когото веднъж чух да казва: «Всеки, който не може да обясни работата си на четиринайсетгодишно дете, е шарлатанин».

Вече не го вярвах.

Така че накрая написах за каталога на Сид обичайните глупости за модерното изкуство.

Може и да го имате във вашата библиотека. Четете го със здраве.

Оттогава обаче тази загадка ме занимава и днес имам добри новини за вас. Отново мога да се съглася с д-р Лангмюър за шарлатаните. Ето какво прави Сид Соломон, казано на прост английски език:

Той медитира. Той свързва ръката си и четката с по-дълбоките, тихи и потайни части на съзнанието си… и рисува онова, което вижда и чувства там.

На това се дължи приятният шок от разпознаването, който изпитваме, когато гледаме неговите произведения.

Колко хубаво!

«Ура за Сид Соломон!», ще кажа аз. Той със сигурност е по-енергичен и по-полезен от всички лъжливи свети люде, които медитират дълбоко, след което самодоволно заявяват, че е невъзможно да изразят онова, което са видели и почувствали.

По дяволите, нечленоразделните медитатори! Три пъти ура за творците, които имат смелостта да показват и разказват.

Тъй като сме се събрали да открием библиотека, нека да аплодираме най-вече онези творци, които наричаме писатели. Боже мой, не са ли чудесни писателите? Те не пазят медитациите си за себе си. Много често си докарват мигренозни главоболия и язви, съсипват животите и браковете си, докато правят всичко възможно да покажат и разкажат.

Веднъж научих как да бъда другия вид медитатор, онзи, който не показва и не разказва. Платих осемдесет долара на Махариши Махеш Йога да ми покаже как се прави.

Махариши Махеш Йога ми даде една мантра, безсмислена дума, която трябваше непрекъснато да си повтарям, докато потъвам все по-дълбоко в съзнанието си. Обещах да не казвам на никого каква е моята мантра. Тя беше следната: Айе-ийм.

Сега ще ви демонстрирам. (Влиза в транс) Айе-ийм, айе-ийм, айе-ийм…

(Излиза от транса) Къде съм? Още ли съм на петдесет и четири? Или вече съм на осемдесет и шест? Не бих се изненадал.

Добре, това беше обществено безполезният вид медитация. Чувствам се леко освежен, но не виждам как това помага на някого в Ню Линдън или другаде.

Сега за обществено полезния вид медитация, с който е пълна тази благородна сграда: когато писателите медитират, те не си избират скучни, безсмислени мантри, които непрекъснато да си повтарят. Те избират парещи и остри мантри, изпълнени с цвърченето и дрънченето на живота. Те изваждат всичко на показ от най-съкровените кътчета на душата си с мантрите, които избират.

Ще ви дам няколко примера:

«Война и мир»

«Произход на видовете»

«Илиада»

«Упадък и падение на римската империя»

«Критика на чистия разум»

«Мадам Бовари»

«Животът по Мисисипи»

«Ромео и Жулиета»

«Червеният медал за смелост».

Искаше ми се сега да имам вашия каталог. Можех да продължа с литературните мантри, които са променили света към по-добро.

За «Червения медал за смелост», между другото — смята се, че този разказ на Стивън Крейн е особено полезно четиво за американците, особено по време на двестагодишнината. Аз обаче знам един друг разказ на Крейн, който според мен е още по-поучителен за съвременните американци. Може и вие да го знаете. Казва се «Синият хотел».

В «Синият хотел» се разказва за един чужденец, който пристига тук и извършва убийство. Той си въобразява, че се защитава. Уплашил се е до смърт, мислейки си, че американците са много по-опасни, отколкото са всъщност.

Затова убива.

Това е всичко.

Десет процента от вас сигурно се питат защо съм озаглавил речта си «Фабриката за фиде». Сто процента от мен с удоволствие ще обяснят:

Много е просто. Това заглавие е потвърждение на факта, че повечето хора не могат да четат или във всеки случай не обичат да четат.

Четенето е толкова трудно нещо, че повечето ни време в училище минава само в учене как се прави това. Ако бяхме прекарали толкова време в каране на кънки на лед, колкото в четене, сега щяхме да сме звезди в холивудското шоу за фигурно пързаляне, а не книжни плъхове.

Както знаете, не е достатъчно читателят да възприеме малките символи на страницата с очите си, а в случай че е сляп — с пръстите си. След като тези символи вече са в главите ни и сме ги подредили в правилния ред, трябва да ги облечем в тъга, радост или апатия, в любов или омраза, в гняв или умиротвореност, или както е искал авторът да бъдат облечени. За да сме добри читатели, трябва дори да разпознаваме иронията — това е, когато авторът казва едно, а всъщност има предвид друго, противоречейки си за нещо, което смята за измамно.

Трябва да разпознаваме даже и шегите! Тежко и горко ни, ако пропуснем някоя шега.

Затова повечето хора се отказват от четенето.

Така че, независимо от цялото ликуване, което тази нова библиотека ще предизвика в общността, тази сграда можеше да е и фабрика за фиде. Нищо лошо няма във фидето. Нищо лошо няма в библиотеките. Това са съвсем неутрални добри неща.

Сигурно основната тема на тази прекрасно структурирана реч ще влезе в жаргона на Кънектикътския колеж.

Някой студент може да каже на друг: «Искаш ли да пием по една бира?».

А другият може да отговори: «Не. Казаха ми, че ще ме скъсат. Като имам предвид сърцераздирателните жертви, които родителите ми са направили, за да ме пратят тук, по-добре да прекарам известно време във фабриката за фиде».

Ако студент зададе особено тъп въпрос на някой преподавател, преподавателят може да му каже: «Иди във фабриката за фиде и разбери».

И така нататък.

Разбира се, този достоен книгомобил от камък и стомана не е скучна фабрика за фиде за нас, за тази банда читатели — за нас, малцината щастливци. Тъй като ние много обичаме книгите, това трябва да е един от най-пълните, най-веселите дни в живота ни.

Глупаво ли е да се вълнуваме толкова от книги в епохата на киното и телевизията? Ни най-малко, защото способността ни да четем, съчетана с библиотеки като тази, ни прави най-освободените мъже и жени — и деца.

(Между другото, тази дума изглежда много странно, когато е изписана: «най-освободени». Радвам се, че не съм чужденец.)

Както и да е, тъй като сме читатели, не трябва да чакаме някой специалист по комуникациите да реши какво трябва да мислим по-нататък… и как точно да го правим. Можем да пълним главите си с всичко от антилопи до ягоди, по всяко време на денонощието.

Може би още по-вълшебното е, че ние, читателите, можем толкова евтино да общуваме помежду си във времето и пространството. Мастилото и хартията са почти толкова евтини, колкото пясъка и водата. Не трябва да се събира някой управителен съвет, за да реши дали можем да си позволим да запишем едно или друго. Самият аз веднъж описах края на света на две страници — за по-малко от едно пени, включително износването и късането на лентата на пишещата ми машина и дъното на панталоните ми.

Замислете се над това.

Сравнете го с бюджетите на Сесил Б. Демил.

Киното е просто поредната протеза за човешки същества, на които им липсва нещо. Ние живеем не само в епохата на киното, но и в епохата на изкуствените челюсти, на стъклените очи, на перуките, на силиконовите гърди и прочее, и прочее.

Киното е идеалното лекарство за хора, които не искат или не могат да четат и нямат въображение. Тъй като нямат въображение, на тези хора могат да им се показват актьори и пейзажи, съпроводени с подходящата музика и всичко останало.

Но пак ще повторя, че киното е ужасно скъп начин да се каже нещо на някого, като тук включвам и телевизията. Нещо повече — здрави хора, изложени на прекалено много актьори и прекалено много пейзажи, един ден могат да се събудят и да установят, че въображението им е мъртво.

Единственото ми известно средство против това е библиотеката… и способността да се чете.

Четенето тренира въображението — изкушава го да става все по-силно.

Толкова за това.

Сигурно би било уместно по такъв повод да се каже нещо свято. За съжаление, ораторът, когото сте наели, е унитарианец. Не знам почти нищо за светите работи.

Езикът е свят за мен, което пак показва колко малко знам за светостта.

Литературата е свята за мен, което пак показва колко малко знам за светостта.

Свободата ни да говорим или да пишем каквото си искаме в тази страна е свята за мен. Това е рядка привилегия не само на тази планета, но подозирам, че и в цялата Вселена. И това не е нещо, което някой ни е дал. Това е нещо, което даваме сами на себе си.

Медитацията е свята за мен, тъй като вярвам, че всички тайни на битието и небитието са някъде в главите ни… или в главите на другите.

Вярвам, че четенето и писането са най-полезните форми на медитация, открити някога.

Като четем произведенията на най-интересните умове в историята, ние медитираме с нашия ум и с техния.

За мен това е чудо.

Девизът на тази достойна библиотека е вечният девиз на всички медитатори: «Пазете тишина».

Така завършва моята реч.

Благодаря ви за вниманието.“

Бележки

[1] Гинзбърг, Алън. Вой. Прев. Владимир Левчев. С., ИК „Колибри“, 2009. — Б.пр.