Кърт Вонегът
Цветница (12)

11
Религия

Към края на брака ни Джейн и аз се карахме най-вече за религията, в общия й смисъл. Тя започна да се посвещава все повече на връзките със свръхестественото, защото изпитваше нужда от повече сила и разбиране… и щастие, и здраве. Това ми причиняваше болка. Тя не би могла да разбере и не можеше да разбере защо това ми причинява болка и защо въобще ми влиза в работата.

За да покажа на нея, а също и на някои други хора защо това ми причиняваше болка, избрах за епиграф на тази книга цитат от една тънка книжка, „Обучение по етика“, издадена през 1900 година и написана от свободомислещия ми прадядо Клемънс Вонегът, който тогава е бил на седемдесет и шест години: „Онзи, който изповядва либерални възгледи и избира за спътник в живота човек, завладян от суеверия, той рискува свободата и щастието си“.

* * *

Не знаех, че прадядо ми е казал такова нещо, нито пък че е написал книга, допреди около десет дни. Тогава брат ми Бърнард ми изпрати книгата, след като я намерил при една командировка в Индианаполис. Бърнард ми изпрати и екземпляр от коментарите на Клемънс Вонегът за живота и смъртта, които били прочетени на погребението му. Клемънс Вонегът планирал собственото си погребение през 1874 година, а починал през 1906. Думите му към опечалените били следните:

„Приятели или противници: Обръщам се към всички вас, които сте се събрали, за да предадете тялото ми на земята:

Обръщам се към вас, роднини мои:

Не скърбете! Аз достигнах до края на жизнения си път, както и вие някой ден ще достигнете до своя. В покой съм и нищо няма да смущава дълбокия ми сън.

Няма да ме смущават тревоги, мъка, страхове, желания, страсти, болка, упреци от другите. Аз съм безкрайно добре.

Напуснах живота с чувство на обич и привързаност към цялото човечество и ви призовавам да не забравяте истината, че хората на тази земя могат да са радостни, ако само можеха да живеят рационално и ако можеха взаимно да допринасят за благосъстоянието на всеки.

Този свят не е долина на скръбта, ако сте проницателни да осъзнаете наистина прекрасното и да се възползвате от него за всеобщото щастие и добруване. Затова нека да обясняваме колкото се може по-често и особено, когато някой напуска този живот, че градим вярата си на твърда основа, на Истината за пускане в действие на нашите идеи, които не зависят от разни басни и от други идеи, отдавна разобличени от Науката като неверни.

Искаме също така Знание, Доброта, Съчувствие, Милост, Мъдрост, Справедливост и Правдивост. Освен това се стремим към всички онези атрибути — и благоговеем пред тях, — от които човешката фантазия е създала Бог. Стремим се и към добродетелите на Въздържанието, Трудолюбието, Приятелството и Мира. Вярваме в чистите идеи, основаващи се на Истината и Справедливостта.

Следователно обаче ние не вярваме, не можем да повярваме, че в продължение на милиони и милиони години е имало едно Мислещо Същество, което най-накрая от нищото — само чрез Словото — е създало този свят или по-скоро тази земя с нейната Твърд, със Слънцето, Луната и Звездите.

Не можем да повярваме, че това Същество е създало човека от пръст и му е вдъхнало Безсмъртна Душа, след което е позволило на човешкото същество да се размножава с милиони, а тях е потопило в неописуема мизерия, нещастие и болка до края на вечността. Нито пък можем да повярваме, че потомците на едно или две човешки същества неизбежно ще станат грешници; не можем да повярваме, че наказателната екзекуция на един Невинен може да изкупи греховете ни.“

* * *

Такава е религията на прадедите ми. Остава загадка как се е предала на мен. Когато ги опознах, и двамата ми родители бяха толкова замаяни от мирова скръб, че не можеха да предадат нищо — нито немския език, нито любовта си към немската музика, нито семейната история, нищо. Всичко беше свършено. Те бяха капут.

Така че явно накрая съм ги разпитвал в какво вярва нашето семейство. Сигурно съм забелязал, че Голдстийнови, Уелсови и останалите гордо вярвали в едно или в друго, затова и аз съм искал нещо, в което гордо да вярвам.

Колко съм се гордял с нашата религия, колко твърдоглаво съм се гордял дори, се вижда в моите произведения, струва ми се. Нима не споменах, че провалът на първия ми брак се дължи донякъде на факта, че жена ми отказа да сподели моята религия?

И нима не говорих като свободомислещ човек пред випускниците на колежите „Хобарт енд Уилям Смит“ в Женева, Ню Йорк, на 26 май 1974 година:

„Кин Хобард беше вестникарски хуморист в Индианаполис. Той пишеше под псевдонима Ейб Мартин. Баща ми, който беше архитект в Индианаполис, го познаваше бегло. Кин Хобард смяташе за неправилни речите по повод дипломирането. Според него истински важната информация би трябвало да се разпределя равномерно в рамките на четири години, вместо да се пази за една голяма реч в самия край.

Това е елегантна шега, макар че май в момента на никого не му тече кръв от носа от смях. В това няма нищо лошо. Искам да сме сериозни. Искам сериозно да помислим върху речите по повод дипломирането, да разберем какво всъщност не се казва на студентите преди самия край. В литературния занаят наричаме запазването на нещо прекрасно чак до края «неочакван обрат». О’Хенри сигурно е измислил повече неочаквани обрати от всеки друг писател в историята. Така че какъв е неочакваният обрат в колежанското образование? Какво е онова нещо, заради което колежите наемат хора отвън да го съобщят в деня на дипломирането?

От външния човек се очаква да отговори на следните въпроси: какъв е смисълът на живота и какво трябва да правят сега с него току-що завършилите студенти?

Тази информация трябва да се пази до самия край по една много важна причина — никой отговорен, обичащ истината учител не може да даде отговор на тези въпроси в час, нито пък в личното пространство на своя кабинет или на дома си. Нито един човек, който уважава доказателствата, не е намерил и най-малката представа какъв е смисълът на живота и какво трябва да правят хората с него.

О, пълно е с прекрасни предположения. Само че честните и образовани хора трябва да ги възприемат именно като предположения. Какво струват предположенията? От научна и правна гледна точка те не струват и пукната пара. Както се казва, твоето предположение е не по-лошо от моето.

Любимите си предположения, също като толкова други любими неща, сме научили в детството си от хора, които са ни обичали и са ни желаели доброто. Не сме склонни да се отнасяме критично към тези предположения. Върховна грубост е да критикуваме нещо, което ни е дадено в името на любовта. Затова съвременното светско образование често е болезнено. По своята същност то ни приканва да поставяме под съмнение мъдростта на онези, които обичаме.

Много лошо.

Казах, че едно предположение е не по-лошо от друго, но това е така само в общи линии. Някои предположения са по-жестоки от други — иначе казано, по-сурови са спрямо човешките същества и други животни. Пример е вярването, че Бог иска еретиците да се изгарят до смърт. Някои предположения са по-самоубийствени от други. Пример е вярването, че човек, който истински обича Бог, не го лови отровата на гърмящата змия и мокасиновата змия. Някои предположения са по-алчни и по-егоцентрични от други. Пример е вярването в божественото право на крале и президенти.

Всички тези предположения са злепоставени. Разумно е да допуснем обаче, че други лоши предположения тровят живота ни днес. Едно добро обучение по скептицизъм ще ни помогне да разкрием тези лоши предположения и да ги унищожим с присмех и презрение. Повечето от тях са направени от честни и почтени хора, които не са могли да знаят онова, което знаем ние, или онова, което можем да научим, ако искаме. Имаме страхотно добра информация за нашите тела, за нашата планета и за вселената… за нашето минало. Не ни се налага да предполагаме толкова много, колкото хората едно време.

Бъртранд Ръсел заяви, че ако срещне Бог, ще Му каже: «Сър, не ни дадохте достатъчно информация». Аз бих добавил: «При все това, сър, не съм убеден, че постигнахме възможно най-доброто с наличната информация. Така или иначе, в края имахме купища информация».

Най-ужасяващият ни провал е в използването на нашите познания за нуждите на човешките същества от телесна и духовна храна. Допускам, че някои от предположенията, направени от прадедите ни, донякъде са отговорни за изгладнелите тела и души, които срещаме навсякъде.

Позор за нас. Не толкова голям позор за прадедите ни.

Самият аз съм предтеча, тъй като имам поколение, писал съм книги и съм на петдесет и една години. Идвам от по-прости времена. Когато бях момче, за един говорител на церемония по дипломирането беше достатъчно да каже: «Върви да убиеш Хитлер, момчето ми. После се ожени и си народете много деца».

Някои от вас още могат да тръгнат да търсят Хитлер, в Парагвай например. Може и да е там. Сега трябва да е на осемдесет и пет години. Сигурно си е обръснал мустаците.

Някои от вас могат да тръгнат да избиват комунисти, но това вече не е на мода. А и без друго няма да избиете истински комунисти. Тази страна е изпълнила повече от изискванията на «Комунистическия манифест», отколкото която и да е откровено комунистическа нация. Може пък ние да сме комунистите.

Нашите политици обичат да казват, че ние имаме религия, а комунистическите държави нямат. Мисля, че е точно обратното. Тези държави имат религия, която се нарича комунизъм, а в Свободния свят самостоятелните религии са голяма рядкост.

Каня се да направя собственото си предположение на предтеча за смисъла на живота и какво да правят младите хора с него. Пак ще предупредя, че говоря не по-малко глупости от всеки друг, а всеки, който твърди, че знае със сигурност смисъла на живота, със същия успех би могъл да изнася лекции за Дядо Коледа и за Великденския заек, а също и за феите на зъбките.

Между другото, аз съм най-големият специалист в света по феите на зъбките. Така прекарах по-голямата част от живота си — в изучаване на феи на зъбките. Това трябва да бъде изписано на гроба ми. Аз бях човекът, установил, че феите на зъбките са канибали. Повечето феи на зъбките се хранят с майски бръмбари, разбира се. В пренаселена среда и в атмосфера, богата на въглероден моноксид обаче, феите на зъбките започват и да се изяждат помежду си.

И кой може да ги вини?

Добре.

Какво трябва да правят днес младите хора с живота си? Много неща, очевидно. Но най-безстрашното е да създадат стабилни общности, в които може да се лекува ужасната болест самота. Младите хора трябва да откриват и развиват теории за живота, в които могат да вярват нормалните хора почти навсякъде.

Предполагам, че ни трябва нова религия. Ако предположението, че ни трябва нова религия, е светотатство, тогава император Константин е виновен в богохулство, а император Нерон е един възхитително набожен човек. Искам да отбележа също така, че е невъзможно една стара религия да се премахне напълно. Религията на Нерон съществува до днес, всъщност определяйки датите и дори настроенията на много от нашите така наречени християнски празници.

Великден е времето за възраждане на живота и очевидно винаги е било така, дори когато хората са яли мастодонтско месо. Няма по-човешко от това да копнееш за възраждане, когато настъпи пролетта. А от уважение към прадедите си, ние сме най-консервативни именно в областта на духовното възраждане. Не трябва да сме толкова консервативни.

Какво ме кара да си мисля, че ни е необходима нова религия? Лесно е. Една ефикасна религия позволява на хората във всеки момент да си представят какво се случва и как трябва да се държат. Така беше и с християнството. Днес страната ни е пълна с човешки същества, които на висок глас заявяват, че животът им е хаос, и явно няма никакво значение кой какво прави оттук насетне. Това е по-лошо и от морска болест.

Не можем ли изобщо без религия? Много хора са опитвали — не в комунистическите държави, както вече казах, а тук. Много хора са принудени да живеят без религия, защото едновремешните религии, които познават, са твърде суеверни, пълни с прекалено много магия, твърде невежи в биологията и физиката, за да бъдат в хармония с настоящето.

Казват им да имат вяра. Вяра в какво? Вяра във вярата, доколкото мога да преценя. Това е също толкова подробно, колкото много съвременни проповедници си дават труда да бъдат, освен случаите, в които впечатляват публика от пещерни хора. Как е възможно един проповедник да ни говори за мъже и жени, чуващи гласове, без да засегне въпроса за шизофренията — заболяване, за което знаем, че е много разпространено винаги и навсякъде.

Знаем твърде много за едновремешната религия и по някакъв начин това познание ни убива.

Книгата «Битие» обикновено се възприема като разказ за случилото се преди много време. Началото й поне може да се разглежда като пророчество за случващото се в момента. Възможно е тази планета да е Едем. Ако е така, тогава ние още сме в Едемската градина. Възможно е ние, отровени от цялото си знание, все още да пълзим към портите.

Можем ли да избълваме цялото си знание? Мисля, че не е възможно. Често ми се е искало да го направя. Ние сме задръстени с нашето знание, което е попило във всичките ни тъкани. По-добре да потърсим хубавото в лошата ситуация, което е чудесно човешко умение. По-добре да използваме онова, което ни е отровило, а именно — знанието.

За какво можем да го използваме?

Защо да не го използваме да измислим реалистични методи, които да ни предпазят да не изпълзим през портите на Едемската градина? Ние сме такива чудесни майстори, може би можем да заключим тези порти, докато още сме от вътрешната страна.

В рая е пролет. Надеждата витае във въздуха!

Ако сега говоря за семейство Лауд, всички ли ще знаят за кого става дума? Нямам предвид шумните съседи на всеки от вас. Имам предвид едно семейство от преуспели човешки същества в Калифорния, чието фамилно име е Лауд^[1]. Миналата година те на драго сърце участвали в един документален филм по телевизията. Уж невидими оператори и тонтехници записвали през цялото време дори и най-неприятните и неудобни моменти в живота им.

Повечето зрители, както и семейство Лауд, твърдели, че били озадачени от домораслите трагедии и несметните комедии, обезсмъртени по този начин. Предполагам, че семейство Лауд са истински земляни, които имат всичко, с изключение на религия, в която да вярват. Нямало е нищо, което да им казва какво да искат, какво да не поглеждат, какво да правят по-нататък. Сократ ни е казал, че неизследваният живот не заслужава да бъде живян. Семейство Лауд показаха, че морално неподреденият живот също е бракма.

Християнството не би могло да нахрани Лаудови. Нито пък будизмът, стремежът към печалба, участието в изкуствата или произволен друг пенкилер от американския духовен миш-маш. Така че Лаудови умираха пред очите ни.

Ако анализът ми е верен, значи имаме формула за още успешни телевизионни предавания. Всяко предаване може да показва по някое иначе пълноценно семейство, лишено от един животоподдържащ елемент. Можем да започнем със семейство Уотсън, които си имат всичко, без вода. Само че нито едно семейство не би могло да оцелее цял един телевизионен сезон без вода, затова по-добре да сложим Уотсънови на диета, напълно лишена от витамин В комплекс.

Не бихме могли да кажем на публиката, на критиците или на семейство Уотсън какво в действителност не е наред със семейство Уотсън. Бихме се престрували на изненадани като всички защо не се радват на квадрифоничната си уредба, на уроците си по степ, на своя «Понтиак Вентура» и на всичко останало. Бихме участвали в симпозиуми с духовници, социолози и прочее, без да стигаме до окончателни изводи… докато семейство Уотсън бавно умират от бери-бери.

Микроскопично количество витамини би могло да спаси Уотсънови. Само че дори един тон Били-Греъмовци не би могъл да спаси семейство Лауд. Те знаят прекалено много.

Предполагам, че сега е подходящият момент да споменем молитвените закуски в Белия дом. Мисля, че всички вече знаем, че подобна религия е също толкова хранителна за човешкия дух, колкото цианкалият. Проведохме експерименти с нея. Всички морски свинчета умряха. До гуша сме затънали в мъртви морски свинчета.

Смъртоносната съставка в тези закуски не е молитвата. Нито пък яйцата, портокаловият сок или царевичната каша. Тя е един болестотворен нов щам лицемерие, който е заразил всички.

Също като тифозната Мери!

Ако съм обидил някого тук с приказките си за необходимостта от нова религия, моля за извинение. Готов съм да се откажа от думата «религия» и да я заменя със следните три думи: искрен морален кодекс. Със сигурност имаме нужда от такова нещо и то трябва да е достатъчно просто и достатъчно разумно, за да може всеки да го разбере. Проблемът с голяма част от наследените морални кодекси е, че са обект на твърде много тълкувания. Търсим специалисти, историци, археолози, лингвисти и прочее да ни кажат откъде се е взела една или друга идея, да обяснят какво всъщност означава едно или друго твърдение. Това е добра новина за лицемерите, които обичат да се чувстват набожни, независимо какво правят.

Ако сега трябваше да отгледаме щамове лицемерие в лабораторни условия, в каква среда щяхме да ги отглеждаме? Мисля, че щяха да растат като вълшебните бобени зърна на Джак в торова смес от древни морални кодекси.

Възможно е моралната простота да не е възможна в наши дни. Възможно е простотата и яснотата да могат да бъдат донесени само от някой месия, който може никога да не се появи. Ако искате, можем да си говорим за поличби. Обичам добрата поличба не по-малко от всеки друг. Какво може да е значението на кометата Кохоутек, която трябваше да ни накара да вдигнем поглед, да ни впечатли с нищожеството на проблемите ни, да очисти душите ни с космическо страхопочитание? Кохоутек се провали и какво може да означава това?

Според мен това означава, че не можем да очакваме бляскави чудеса от небето, че проблемите на обикновените човешки същества трябва да се решават от обикновени човешки същества. Посланието на Кохоутек е: «Не идва помощ. Повтарям: не идва помощ».

Ами пришълците от други планети, които би трябвало да са много умни? Много хора вярват, че те вече са идвали и са ни научили как да строим пирамиди. Нещо, с което дори и египтяните биха се съгласили, струва ми се, е, че нямаме нужда от още пирамиди.

Като обикновен човек, ужасен от скоростта, с която съсипваме почвата си, питейната си вода и атмосферата си, ще предложа едно схващане за добро и зло, което може да влезе в един съвременен и простичък морален кодекс. Злото ни отвращава. Доброто ни изпълва с радост и очите ни заблестяват. Това е неизменно. Възможно ли е да не отидем по-нататък обаче и да кажем, че всичко, което наранява тази планета, е зло, а всичко, което я запазва или лекува, е добро?

Нека веднага да кажа, че идеята е сантиментална, каквото и да означава това. Мисля, че сантименталността е свързана по някакъв начин със загрижеността за внуците, а те да вървят по дяволите. Само че най-лошото в моя морален кодекс е, че той отначало подканя хората да се забавляват, бидейки очарователно лоши, което мнозина намираме за секси, а след това накрая ставаме добродетелни до припадък. Това започва да прилича на биографията на св. Августин и на още няколко прочути светци.

В по-голям мащаб, цели нации обичат да взривяват други нации, след което да се появяват като ангели и да раздават стъклени очи, изкуствени крайници, шоколади и тям подобни, за да възстановят всичко, за да тръгне отново всичко.

От самото начало трябва да разберем научния факт, че всяка рана, която нанасяме на жизнените системи на тази планета, най-вероятно е съвсем необратима. Затова всеки, който наранява планетата, а след това се преструва, че я лекува, е просто поредният лицемер. Той си остава съвсем необратимо едно зло и следователно отвратително човешко същество.

Известно време посещавах една унитарианска църква и сигурно си личи. На един Великден проповедникът каза, че ако се заслушаме внимателно в камбаната на неговата църква, ще чуем как песента й непрекъснато повтаря: «Няма ад, няма ад, няма ад». Независимо какво сме правили в живота, каза той, няма да горим цяла вечност в ада. Няма дори да се пържим десетина-петнайсет минути. Това беше само негово предположение, разбира се.

Джими Бреслин, от друга страна, веднъж ми каза, че май се канел да се връща към католицизма, защото смятал, че в администрацията на Никсън имало прекалено много хора, които заслужавали да горят в ада. Може и така да е.

Във всеки случай не мисля, че някой се е страхувал от ада повече, отколкото повечето от нас се страхуват от презрението на другите хора. Според нашия нов и искрен морален кодекс ще можем да плашим бъдещите злосторници само с това — презрението на другите хора.

За да има ефект от това презрение обаче, ни трябват сплотени общности, които в наши дни са по-редки и от белоглавия орел. Странно е, че такива общности са толкова редки, тъй като човешките същества генетично са стадни създания. Имат почти толкова нужда от многобройни приятели и роднини, мислещи като тях, колкото от витамин В комплекс и искрен морален кодекс.

Познавам бегло Сарджънт Шрайвър. Когато се кандидатира за вицепрезидент, той ме попита дали имам някакви идеи. Може би си спомняте, че парите бяха в изобилие, но що се отнася до идеите, и двете партии бяха в крайна нищета. Затова му казах, но се боя, че не ме слушаше, че убиец номер едно в Америка не са сърдечносъдовите заболявания, а самотата. Казах му, че той и Макгъвърн могат да отнесат републиканците, ако обещаят да излекуват това заболяване. Дори му подарих един лозунг, който да сложи на значките, стикерите, знаменцата и плакатите: «Никога вече самотни!».

Останалото е история.

Преди няколко години бях в Биафра, в горчивия край на нигерийската гражданска война. Помните, че жителите на Биафра нямаха какво да ядат. Бяха под блокада, така че никаква храна не можеше да стигне до тях. Почти нямаха с какво да се бият, освен няколко карабини «Маузер», които бяха доста по-стари от мене. И въпреки това продължаваха да се бият. Нямаха програма за набиране на нови членове. Нямаха правителствен план за подпомагане на бежанците, а и нямаше нужда от такъв. Правителството не правеше нищо и за старите и болните. За краткото време, през което съществуваше, Биафра можеше да е обект на възхищение и за анархистите, и за консерваторите.

Хората можеха да се грижат един за друг без никаква помощ от централното правителство, защото всеки жител на Биафра беше член на едно голямо семейство. Той имаше стотици роднини, които познаваше по име и по репутация. Някои имаха хиляди роднини, че и повече.

Тези семейства се грижеха за своите ранени, за своите луди, за своите бегълци. Споделяха по равно всичко, което имаха. Нямаше нужда правителството да изпраща полицай, за да е сигурно, че храната ще бъде справедливо разпределена. Когато на правителството му трябваха нови войници, то казваше на всяко семейство колко наборници трябва да изпрати. Тогава семейството решаваше кой да отиде.

Тази прекрасна схема не беше измислена от жителите на Биафра. Те просто продължаваха да живеят, както повечето човешки същества са живеели до неотдавна.

Виждал съм миналото и то работи.

Трябва да се върнем към големите семейства, колкото се може по-бързо, и вече да не сме самотни, вече да не сме самотни.

Някои от вас ще станат лидери, макар че днес това се смята за мизерно поприще. Вече никой не иска да е папа. Ако ви се налага да ръководите, може да си представяте, че вашата мисия е да ни помогнете да открием прекрасно бъдеще. Имайте предвид, че е възможно да служите на народа си по-добре, ако с интелигентност и въображение го върнете към някои от по-човечните и по-добронамерени институции от миналото.

Със сигурност ще се изправяте пред повече социално недоволство в бъдеще и ще продължават исканията за икономическа справедливост. Наистина ще сте много проницателни лидери, ако осъзнаете, че хората всъщност не протестират за пари, а за спасение от самотата.

Нека ви отнема още съвсем малко време с темата за големите семейства. Нека поговорим за развода и за факта, че един от всеки трима тук е разведен или ще се разведе. Когато го правим, най-вероятно ще се тръшкаме, ще ридаем и неясно ще хленчим за пари и секс, за предателство, за надживяване един другиго, за това колко са близки любовта и омразата и така нататък. Никой никога дори не се е доближавал до истината, която е следната — обикновеното семейство изобщо не осигурява достатъчно другарство.

Смятам да напиша пиеса за разпадането на брака и в края на пиесата един от героите ще каже онова, което хората в живота си казват в края на един брак — съжалявам. Вие, бидейки хора, имате нужда от стотици предани другари, мислещи като вас. Аз съм само един човек. Опитвал съм, но никога не мога да бъда сто души за вас. И вие сте опитвали, но никога не можете да бъдете сто души за мен. Много лошо. Довиждане.

Да поговорим за несъвместимостта между родители и деца, която често настъпва само поради лош генетичен късмет. В едно малко семейство деца и родители могат да се окажат вкопчени в адска схватка в продължение на двайсет и една години, че и повече. В едно голямо семейство детето разполага с много други домове, в които да потърси любов и разбиране. То не е принудено да стои у дома и да тормози родителите си, нито пък е принудено да копнее за любов.

В едно голямо семейство всеки може да изчезне от собствената си къща в продължение на месеци и пак да бъде сред роднини. Никой не трябва да се впуска в безнадеждно търсене на дружелюбни непознати, което повечето американци са принудени да правят.

Сещам се за салони за масаж… автобусни спирки и барове.

Вие, завършващите, сега напускате едно изкуствено голямо семейство. Дори да сте ненавиждали живота си тук, ще откриете, че малкото семейство не е в състояние да го замести. А онези от нас, дошли да ви поздравят за завършването — ние сме избягали тук от самотата, за да станем поне за малко част от изкуствено голямо семейство.

А когато си тръгнем, всички ние до края на живота си ще търсим големи, стабилни общности от хора, мислещи като нас, иначе казано — роднини. Те вече не съществуват. Тяхната липса е не само главната, но може би единствената причина за неясното ни недоволство насред цялото ни благоденствие.

Мислехме си, че ще се справим без племена и кланове. Е, не можем.

Имаше време, когато много обичах да измислям нови религии и обществени порядки. Сега проумях, че подобни схеми няма да действат без подкрепата на огромни и страховити полицейски сили и затворнически системи, освен ако не бъдат оставени сами да се измислят. В края на краищата император Константин не е измислял нищо. Разполагал е с много религии, от които да избира. Избрал е християнството, защото му се е струвало най-свежо.

Хитлер, Ленин и някои други също са се опитвали да освежат народите си с вече съществуващи идеи. Както знаем, изборът им е бил отвратителен. Много е важно какво избираме. А сега историята и влошаващата се физическа и нравствена среда ни казват нещо, което не искаме да чуем, което искаме по-скоро децата и внуците ни да чуят — наш ред е да избираме.

Поне не ни се налага да избираме между различни магически теории, начини да манипулираме Бог, дявола и какво ли още не, какъвто е бил случаят с прадедите ни. Вече не вярваме, че Бог причинява земетресения, чуми и унищожава реколтата, когато ни се ядоса. Вече не си въобразяваме, че можем да Го умилостивим чрез жертвоприношения, празници и дарове. Толкова се радвам, че вече не трябва да Му измисляме подаръци. Какво да подариш на някого, който си има всичко?

Идеалният подарък за някого, който си има всичко, разбира се, е нищо. Смятам, че всичките ни дарове трябва да отидат за същества на повърхността на тази планета. Ако Бог се ядоса от това, можем да се обадим на Масачузетския технологичен институт. Много е вероятно те да могат да Го успокоят.

Новият морален кодекс, който избираме, може вече да има мъченици. Не е лесно да се забележат такива неща. Всички трупове си приличат… докато историците не ги подредят, разполагайки с информация за миналото.

Ще видим, каквото ще видим.

През две трети от живота си бях песимист. С изненада установих, че сега съм оптимист. Сега ми се струва, че съм подценявал разума и изобретателността на човека. Наистина си мислех, че сме толкова глупави, че ще продължим да разкъсваме планетата на парчета, да си ги продаваме един другиму, да ги горим. Никога не съм очаквал термоядрена война. Струваше ми се сигурно, че просто ще погълнем планетата от скука и глупост не след векове, а след десетина-двайсет години.

Килгор Траут веднъж написа научнофантастичен разказ, озаглавен «Планетогълтачи». В него се разказваше за нас и ние бяхме кошмарът на Вселената. Бяхме нещо като междупланетни термити. Пристигахме на някоя планета, изгълтвахме я и умирахме. Преди да умрем обаче, винаги изпращахме космическите си кораби да основат малки колонии някъде другаде. Бяхме заболяване, тъй като не е необходимо да се населяват планети с такава ужасна разрушителна сила. Лесно е да се грижиш за една планета.

Правнуците ни със сигурност ще ни възприемат като планетогълтачи. По-бедните от Америка държави сега смятат Америка за планетогълтач. Това обаче ще се промени. В нас се надига желание да кажем «Не, благодаря» на фабриките си. Някога бяхме вманиачени на тема вещи, въобразявайки си, че те някак ще успокоят или някак ще ни компенсират за самотата ни.

Експериментът е бил провеждан в тази най-богата нация през цялата история. Вещите помагат, но не толкова, колкото твърдят рекламодателите, а сега вече знаем как производството на някои от тези продукти трайно уврежда планетата.

Така че има желание да се справяме без тях.

Има желание да направим необходимото животът на планетата да продължи още много, много дълго. Навремето не мислех така. И това желание трябва да е религиозен ентусиазъм, тъй като възхвалява живота, тъй като изисква смислени жертви.

Вече знаем, че това е лоша новина за бизнеса. Би трябвало да е вълнуваща новина за хората, които обичат да учат и да водят. И слава богу, че разполагаме с достоверна информация, вместо суеверия! Слава богу, че започваме да мечтаем за човешки общности, създадени да бъдат в хармония с истинските желания на човешките същества и тяхната същност.

Току-що чухте един атеист да казва «слава богу» не един, а цели два пъти. Чуйте и това:

Бог да благослови випуск 1974-а.“

* * *

Шест години по-късно все още бях, поне външно, непоклатим свободомислещ, тъй като казах следното в Първа енорийска унитарианска църква в Кеймбридж, Масачузетс, на 27 януари 1980 година, приблизително двестагодишнината от рождението на Уилям Елъри Чанинг:

 

 

„Това ще е много кратко. Почти няма да има зрителен контакт.

Това е само един сън. Знам, че е само сън. Сънувал съм го и преди. Това е сън за космическо смущение. Стоя пред голяма и добре облечена публика. Обещал съм да говоря за най-дълбоката и поетична тревога на човечеството — благородството на човешката природа.

Само един маниак би обещал толкова величествено нещо, но аз съм го направил — в този сън.

Сега е време да говоря. Нямам какво да кажа. Нищичко.

Дубидубидубидо.

Всеки момент ще се събудя и ще разкажа съня на жена си. «Къде се случваше това, слънчице?», ще ме попита тя. «В църквата на янките на Харвард Скуеър», ще отговоря аз и двамата ще се смеем ли, смеем.

Всеки път, когато сънувам този сън обаче, аз съм облечен само в маслиненозелени дрипи, бельо от военния резерв. Днес тази подробност липсва, така че това може и да не е сън. Кой може да каже със сигурност?

В този сън, ако това е сън, е двестагодишнината от рождението на Уилям Елъри Чанинг, главният основател на унитарианството в Съединените щати. Иска ми се да се бях родил в общество като неговото — малко, дружелюбно, процъфтяващо и самодостатъчно. По онова време хората са имали общи прадеди. Много са си приличали, обличали са се еднакво и са се радвали на едни и същи забавления и храна. В общи линии са били съгласни какво е добро и какво е зло — как изглежда Бог, кой е Иисус.

Чанинг израснал в така нареченото от покойния антрополог Робърт Редфийлд фолклорно общество — сравнително изолирана общност от приятели и роднини със сходни интереси, значително по големина стабилно голямо семейство. Редфийлд твърди, че всички сме потомци на хора, живели в такива общества, и че най-вероятно от време на време ще ни се иска и ние да живеем в такива. Фолклорното общество, в неговата, а също и в нашата представа е идеалната организация, в която хората могат наистина да се грижат един за друг, да делят по равно и да разпределят уважението между всички.

Възможно е. Това също може да е сън, но предпочитам да не мисля така.

Фолклорното общество на Чанинг, с център «Харвард», вероятно е било най-интелигентното и съзидателно фолклорно общество, познато в Западното полукълбо. Казвам «вероятно», защото знаем твърде малко за инките, ацтеките и маите… и за някои други племена. Изкушавам се да добавя тук Индианаполис от времето, когато дядо ми е бил млад.

Само че фолклорното общество на Чанинг вече го няма. То е залято от приливните вълни на чужди хора практически отвсякъде — хора като мен. Фолклорното общество на Чанинг е американската Атлантида, ако щете.

Една от най-трайните американски легенди е свързана с последните дни от потъването на тази Атлантида. Това е историята за арестуването, съдебния процес и екзекутирането на Сако и Ванцети — за това как коренните жители на Атлантида са воювали с приливните вълни.

Тази война с вълните започва твърде късно. Едва завчера, на практика. Сако и Ванцети са екзекутирани в Чарлстаунския затвор през 1927 година. Тази част от Нова Англия е престанала да бъде истинско фолклорно общество, започнала е да приема голям брой чужди хора с непознати идеи и обичаи, сто години преди това — когато Уилям Елъри Чанинг е бил почти на петдесет.

Чанинг не е живял достатъчно дълго, за да види как се разбиват наистина огромните вълни от имигранти. Според мен обаче той е видял, че ограничените, етноцентрични проповеди, подходящи за фолклорното общество, не бива повече да се проповядват тук. Дълбоко вкоренените в местната история, социология и политика проповеди в общия случай са безобидни и може би дори крият някакво очарование в една относително затворена и изолирана общност. Защо проповедникът в тази общност да не повдигне духа на енориашите си, казвайки, че те са по-добри слуги на Бог от чуждите хора? Този вид проповеди са много стари, наистина много стари. Стари са като планините. Четете Стария завет. Сигурно можете да го заемете от съседната църква.

Когато Чанинг започнал да проповядва нов вид проповед в този град, проповед, която днес наричаме унитарианска, той призовавал енориашите си да вярват в човешкото достойнство на хора, съвсем различни от техните приятели и роднини. Дошло било времето да се признае достойнството на чуждите хора, дори на чернокожите.

Възможно ли е чуждите хора, дори чернокожите, да имат човешко достойнство без съгласието на Чанинговото паство? Не. Човешкото достойнство трябва да се дава от хора на хора. Ако стоите пред мен и аз не вярвам във вашето достойнство, значи нямате такова. Ако аз стоя пред вас и вие не вярвате в моето достойнство, значи, нямам такова. Ако на енориашите на Чанинг им се струва, че необразованите чернокожи роби в Американския юг имат пренебрежимо малко достойнство, то тогава тези роби всъщност са пренебрежимо малко достойни за уважение — може би колкото шимпанзетата.

Лесно е да се открие достойнството в роднини и приятели. Неизбежно е да го открием в роднини и приятели. Какво е човешкото достойнство тогава? То е доброто мнение, почтително и безкритично, което имаме за най-близките си хора. Установено е, че можем да имаме същото добро мнение и за чужди хора, ако ни кажат онези, които ни учат или по някакъв начин ни водят.

Има ли нещо по-съществено в плуралистично общество като нашето от това всеки гражданин да вижда достойнството на всяко друго човешко същество навсякъде?

Да си представим за момент общество, точно противоположно на онова, което би трябвало да е нашето — такава беше хитлеристка Германия. Хитлер отгледа поколение от войници и полицаи, слепи за човешкото достойнство, които никога не го виждаха. Така че винаги, когато изпращаше войниците и полицаите си, нямаше достойнство. Ако беше завладял света, никъде нямаше да има достойнство. Какво е наказанието в такова общество, ако вярваш в нечие достойнство? Смърт. Която също би била недостойна, след като няма кой да види достойнство в нея.

Грънчарева нива^[2].

Не дава ли Бог достойнство на всекиго? Не и според мен. Даването на достойнство — поне на онова достойнство, от което има някаква полза на земята — е нещо, което само хората правят.

Или не правят.

Какво ще стане, ако дадете достойнство на един скитник — пиян скитник с осрани панталони и провиснали от носа сополи? Поне няма да обеднеете във финансово отношение. Нито пък той може да похарчи това, което сте му дали, за евтино вино.

Макар че има и една пречка — ако дадете на такъв непознат безкритичното уважение, което давате на приятели и роднини, тогава ще поискате да го разберете и да му помогнете. Това не може да се избегне.

Предупреждавам ви — ако си позволите да съзрете достойнство в някого, вие се обричате да искате да разберете и да помогнете на този човек.

Всъщност в каквото и да съзрете достойнство — не е необходимо да е човек, — пак ще искате да го разберете и да му помогнете. Много хора днес виждат достойнството на нисшите животни, на растителния свят, на водопадите и пустините… дори на цялата планета и нейната атмосфера. И сега са безпомощни да не искат да разберат и помогнат на тези неща.

Бедничките!

Аз съм потомък на сравнително неотдавнашни имигранти. Първият ми американски предтеча, един търговец атеист от Мюнстер, пристигнал тук около пет години след смъртта на Уилям Елъри Чанинг. Чанинг починал през 1842 година, неохотен аболиционист, който не доживял да види убийствата в Гражданската война. Аз съм пръска пяна от една от вълните, залели американската Атлантида.

Религията на прадедите ми, връщайки се поне четири поколения назад, е най-разяждащият вид агностицизъм, ако не и по-лошо. Когато бях малък, всичките ми роднини, мъже и жени, се съгласиха с Х. Л. Менкън, когато каза, че намирал религиозните хора за смешни. Според Менкън, той бил разбран погрешно, че мразел религиозните хора. Не ги мразел, каза той. Просто ги намирал за смешни.

Какво им е толкова смешното на религиозните хора в наши дни? Те вярват в толкова много неща, които науката е доказала, че са или непознаваеми, или абсолютно погрешни.

Как е възможно религиозните хора да вярват на толкова недоказани, абсолютно измислени дрънканици? Вероятно една от причините е, че тези дрънканици обикновено са много красиви и следователно отекват възторжено в по-примитивните дялове на мозъците ни, в които знанието не се брои за нищо.

По-важното обаче е, че приемането на една вяра, каквато и да е вяра, осигурява на приемащия я членство в своеобразно изкуствено голямо семейство, което наричаме паство. Това е начин за борба със самотата. Всеки път, когато виждам някого да бяга от разума към религията, си мисля: «Ето един човек, който просто не може повече да понася проклетата самота».

Неотдавна прочетох едно есе на Харви Кокс, в което той цитираше един от първите християнски отци, който бил казал: «Един християнин не е християнин».

Мистър Кокс твърдеше, че една от най-характерните и привлекателни черти на християнството за него бил стремежът към формиране на паства.

По същия начин можем да кажем, че един човек не е човек.

Мнозина са намерили решение на проблема със самотата, записвайки се при парашутистите. Членството в това конкретно семейство се получава и поддържа посредством скачане от самолети, крещейки: «Джеронимо!». Дори и командващият генерал не знае защо всички трябва да викат «Джеронимо!». Няма значение.

В едно самотно общество не е най-важното да има значение. Най-важното е да се отървеш от самотата. Напълно им съчувствам.

Още не съм споменал любовта. Пазех я за края.

Любовта е измислена от един готвач в ресторанта «Браун Дарби» в Холивуд, Калифорния, през 1939 година. Тя се състои от презрели гигантски праскови с мед от долината Сан Фернандо, поръсени с шоколадови пръчици. По традиция се сервира в затоплени пурпурни купи.

Както знаят всички женени тук, любовта е калпав заместител на уважението.

Споменах за старата традиция на религиозен скептицизъм в моето семейство. Едната от двете ми дъщери неотдавна загърби всичко това. Тя живееше сама, далеч от дома, и се оказа, че е наизустила едно спорно християнско верую — тринитарианството. Сега човешкото й достойнство редовно бива потвърждавано от приятелски кимвания в паството. Радвам се, че вече не е самотна. За мен това е повече от добре.

Тя вярва, че Иисус е Син на Бога или може би самият Бог… или както е там. Имам повече проблеми с Троицата, отколкото с алгебрата в колежа. Препращам всички, които се интересуват от нея, към така наречения Никейски събор, който се е провел в 325 година от раждането на Христа. Тъкмо там Троицата била установена в сегашното си положение. За съжаление, протоколите са изгубени. Известно е, че император Константин е бил там и сигурно много е говорил. Той ни е дал първата християнска армия. Може да ни е дал и Светия Дух.

Няма значение. Изобщо не споря за религия с християнската си дъщеря. Защо да го правя? Започнах обаче да пиша за нея една религиозна пиеса, в която Бог не присъства, но въпреки това някак успява да е духовна. Все пак в нея става дума за Иисус Христос.

Ще ви разкажа само последната сцена:

Римските войници, използвайки древни полицейски методи, са направили всичко възможно да докажат на Иисус, че той няма никакво достойнство, поне доколкото те могат да видят. Съблекли са го и са го били с камшици. Сложили са му корона от тръни. Накарали са го да влачи тежкия си кръст по улиците. Заковали са ръцете и краката му към кръста. Изправили са кръста, така че той да виси от него.

Група обикновени хора, които от съжаление искат да го свалят от кръста, да го сложат да легне някъде, да превържат раните му, да му дадат храна и вода и прочее, се приближават към кръста. Римските войници ги спират и им казват, че могат да се приближат до подножието на кръста, ако искат, но не бива по никакъв начин да докосват Иисус, да не говорим за някаква помощ.

Такъв е законът.

Затова обикновените хора — мъже, жени и деца — се събират под Иисус. Те му говорят, пеят му, надявайки се нещичко от това малко да помогне. Казват му колко им е жал за него. Опитват се да изпитат част от болките му — сякаш няма да му се наложи да изтърпи онова, което те изпитат.

След известно време падат на колене. Изтощени са.

В този момент на сцената се появява богат римски турист, преуспял спекулант с просо от Месопотамия. Направил съм го богат, защото всички страшно мразят богатите. Той е преситен от разпятия, защото е виждал твърде много непознати хора, разпънати из Римската империя. По онова време кръстовете са били като днешните улични лампи.

На туриста му се струва, че коленичилите хора, пеейки и стенейки, боготворят този човек на кръста. Той весело им подхвърля: «Леле! Като ви гледа човек как го боготворите, ще си помисли, че това е Синът на вашия Бог».

Говорител на коленичилите, може би Мария Магдалена, му отвръща: «О, не, господине. Ако той беше Синът на нашия Бог, нямаше да има нужда от нас. Ние сме тук, защото той е обикновено човешко същество, като всички нас, затова, както е редно, се опитваме да помогнем, с каквото можем».

В този случай това не е сън. Благодаря ви за вниманието.“