Кърт Вонегът
Цветница (13)

12
Мръсни думи

Рая Фейган Кокс беше безстрашна и хубава женичка от Кълъмбия Сити, Индиана, намиращ се в североизточния ъгъл на щата, горе-долу на половината път между Форт Уейн и Уинона Лейк. Тя беше родена в така нареченото „добро семейство“, но баща й беше алкохолик. Не можеше да се задържи на никаква работа.

Затова, макар още почти дете, Рая се зае да избави себе си и брат си, а в крайна сметка и потомците си, от нищетата и убогия живот. Сама се изпрати в Уисконсинския университет и взе магистърска степен по класическа филология. Дисертацията й беше гимназиален учебник върху латинските и гръцките корени на често срещани думи в английския език. Той беше възприет от много училища в цялата страна, от което Рая спечели достатъчно пари, за да издържа брат си да следва медицина. Той отвори кабинет в Холивуд и стана любимият гинеколог на много прочути кинозвезди.

Тя се омъжи за един адвокат в Индианаполис, който не печелеше много пари. Хващаше се на работа като учител по латински, гръцки и английски и стана индианаполският представител на гостуващи лектори и музиканти. От време на време продаваше наивни, духовити разказчета на разни списания. Това й позволи да издържа сина си и дъщеря си в най-добрите частни училища, дори по време на Голямата депресия. Дъщеря й стана член на „Фи Бета Капа“ в „Суортмор“.

Тя почина преди три години и беше погребана в гробището „Краун Хил“ в Индианаполис, някъде между банковия обирджия Джон Дилинджър и поета от Индиана Джеймс Уиткъм Райли. Много я харесвах. Тя ми беше добър приятел. Тя беше първата ми тъща.

Споменавам я в тази глава за мръсните думи, защото тя си въобразяваше, че използвам определени неприлични изрази в книгите си, за да предизвикам сензация, за да направя книгите по-продаваеми. Каза ми като на приятел, че думите постигали обратния ефект, поне в кръга на нейните приятели. Приятелите й вече не понасяли да ме четат.

„Индианаполис Магазин“ каза почти същото в една статия за мен, която цитирах в една от предишните глави. Тя възхваляваше темите на по-ранните ми книги „Механично пиано“, „Сирените от Титан“, „Майка Нощ“: „… гняв срещу войната и убийствата, срещу празнотата, която технологията оставя в съвременния живот“. Само че после продължаваше: „Оттам нататък, макар темите да оставаха същите, стилът му започна да се променя. Започнаха да се промъкват неприлични изрази, а мръсните думи в «Закуска за шампиони» изобилстваха във вакханалия от непристойни рисунки и долни изрази, напомнящи на малко момче, което се плези на учителя си“.

Това плезещо се малко момче по онова време беше на петдесет години. От много десетилетия не бях искал да скандализирам нито някой учител, нито когото и да било. Исках американците в книгите ми да говорят така, както наистина говорят американците. Исках да се шегувам с телата ни. Защо не? Защо не, питам отново, особено след като Рая Фейган Кокс, Бог да я прости, ме уверяваше, че тя самата не потръпва от мръсни думи.

Ако бях отишъл при приятелите на Рая, те също щяха да ми кажат, че са чували многократно всички мръсни думи, използвани от мен, и тези думи не могат да ги изненадат. Въпреки това щяха да настояват тези думи да не се публикуват. Употребата на такива думи била лошо възпитание. Лошото възпитание следвало да се наказва.

Още докато бях в началното училище обаче подозирах, че предупрежденията за думите, които възпитаните хора никога не употребявали, всъщност бяха уроци как да си държим езика зад зъбите не само по отношение на телата си, но и за още много, много други неща… може би прекалено много.

Това подозрение се потвърди някъде в четвърти клас. Баща ми ме удари заради лошото ми поведение пред гостите. Това беше единственият случай, в който някой от родителите ми ме е удрял. Не бях казал пред гостите „лайно“, „пикня“, „пръдня“, „ебане“ или нещо от този род. Бях им задал въпрос от областта на икономиката. Баща ми обаче толкова се засегна от въпроса, все едно ги бях нарекъл „тъпи лайнари“. Те си бяха тъпи лайнари, между другото.

Голямата депресия продължаваше. Трябва да е било 1932 година. Няколко години преди това ме бяха извадили от частното училище, така че съучениците ми вече не бяха децата на богатите и силните. Това бяха децата на монтьори, чиновници, пощальони и прочее. Струваше ми се чудесно, че майките им можеха да готвят. Уменията на моята майка не се простираха до там. Освен това бащите им бръмчаха с мотори и прочее. Социалният натиск, който е най-могъщата сила във вселената, всъщност ме накара да презирам класата на родителите си.

Само че бях достатъчно любезен, когато тези двама тъпи богати лайнари една вечер дойдоха у дома. Те бяха мъж и жена. Добре помня имената им, но ще ги нарека „Бъд и Мери Суон“. Беше по времето, когато ценните книжа се бяха обезценили, когато много банки бяха затворили завинаги. Фабрики и магазини бяха опустели. Въпреки това семейство Суон пристигнаха с нов мармън, а мисис Суон имаше ново кожено палто и нов пръстен със звезден сапфир.

Всички трябваше да погледнем през входната врата колата, а след това палтото и пръстена. Така че майка и татко, с доброто си възпитание, казаха, че се радват, че със семейство Суон всичко върви толкова добре. Цялата работа ми се струваше подозрителна. Всички други бяха разорени. Откъде Суонови имаха толкова пари? Като че ли само на тези двамата беше разрешено да не се подчиняват на закона за гравитацията.

Майка и татко ми казаха да погледна още веднъж сапфира, за да видя красивата звезда в него. Така и направих. Само че след това, за да разбера по-добре какво става, попитах мистър Суон колко му е струвал този пръстен. В този момент баща ми ме удари. Удари ме изотдолу по дънцето на панталоните ми. Ударът ме запрати по посока на стълбището и аз продължих нагоре към стаята си. Бях бесен.

Така. Както щяха да разберат родителите ми впоследствие, за свое неудоволствие, Суонови бяха оръдие на мошеници. Те били наети от бандити да се перчат пред свои приятели, които можели още да имат скътани някакви пари. Родителите ми щели да поискат да разберат откъде идва лесната печалба на семейство Суон. И на моите родители им трябвала лесна печалба. Ако не я намерели, щели да изпаднат завинаги от класата на богатите. Както казах, самият аз се бях смъкнал в по-ниските прослойки.

Суонови казаха, че били инвестирали малкото, останало им след краха на пазара на ценни книжа, в една прекрасна компания, която искали да запазят в тайна. Тя тихомълком създавала въглищен монопол, който щял да стане богат и могъщ като „Стандард Ойл“.

Изкупувала мини, речни баржи и контролни пакети в железопътни линии, превозващи въглища, като ги придобивала срещу малка част от реалната им стойност, понеже плащала в брой. Почти никой друг нямал пари в брой. Средствата се набирали от хора като Суонови и моите родители, които можели да пазят тайна и които можели да изчегъртат още нещо от дъното на килера, ако се налагало.

Стойността на компанията щяла да нарасне поне сто пъти в момента, в който благоденствието отново се възцари в света. Междувременно компанията вече плащала дивидент, тъй като била много ефективна. Тъкмо с дивидентите били купени мармънът, палтото и пръстенът със звездния сапфир.

Разбира се, родителите ми инвестираха. Предполагам, че бяха намерили купувачи за някои от маслените си платна и източни килими, или пък за някои от хубавите пушки на татко. По време на бума татко колекционираше пушки.

Родителите ми са били толкова добре възпитани като деца, че на практика им е било невъзможно да заподозрат старите си приятели във връзки с мошеници. Те не разполагаха с прости и практични думи за органите и функциите на отделителната и репродуктивната системи, нито пък с подобни думи за подлост и лицемерие. Доброто възпитание ги беше направило беззащитни срещу хищниците от собствената им класа.

Това е пак нашият стар приятел, социалният натиск, разбира се.

Естествено, нямаше никакъв въглищен монопол. У когото и да са попаднали парите на родителите ми, най-вероятно ги е похарчил за състезателни коне и млади танцьорки, с изключение може би на една четвърт от сумата, изплатена на семейство Суон като дивидент.

* * *

Неотдавна разговарях по телефона с една моя братовчедка в Индианаполис, омъжена млада жена, на която казах, че мисълта да се върна там ме изпълва с ужас, защото не мога да си представя как по-възрастните ми роднини могат да ме обичат, като в същото време толкова мразят книгите ми. Тя отвърна, че трябва да си давам сметка, че всички те са викторианци и са твърде стари да се променят. Не можели да устоят, когато трябвало да се презират мръсни книги.

Тогава се замислих за Виктория, кралица на Обединеното кралство Великобритания и Ирландия, императрица на Индия, живяла от 1819 година, много преди първият ми предтеча да стъпи в тази страна, до 1901 година, когато баща ми е бил ученик в гимназията „Шортридж“. И се запитах защо ли всяко споменаване на телесна функция толкова е измъчвало тази кралица.

Не мога да повярвам, че самата Виктория би се втрещила истински дори за миг, ако й бях показал рисунката на моя задник, която направих за книгата си „Закуска за шампиони“. Задникът ми изглежда така:

Освен това задникът ми фигурира и в моя подпис, който изглежда така:

Как би се почувствала наистина кралица Виктория в присъствието на обявеното от самата нея за неприлично? Че силата й да се налага е подложена на съвсем мъничка атака, много далече от центъра й, подложена е на атака там, където все още е без значение… подложена е на атака по периферията. Тя създала тиранични правила за тази периферия, които да я предупреждават за приближаването на всеки грубиян, дръзнал да й обърне внимание върху страданията на ирландците или жестокото отношение във фабриките, или привилегиите на аристокрацията, или надвисналата световна война и прочее, и прочее? Ако не била в състояние да приеме, че човешките същества понякога пърдят, как би могла да чуе всичко това, без да припадне?

* * *

Какъв коварен план е съставила кралица Виктория, за да разколебае хората да обсъждат правото си на контрол върху собствения си живот? Убедила ги е, че ще заслужат самоуправление само след като спрат да мислят за всичко онова, за което хората не могат да спрат да мислят.

Благовъзпитаните майки през онази епоха не можели да не възпитават децата и прислугата си по същия начин — а и съпрузите си, ако им се удавало, и прочее, и прочее.

* * *

Кой е най-мръсният разказ, който съм писал? Със сигурност „Голямото космическо ебане“, първият разказ в историята на литературата с думата „ебане“ в заглавието. Сигурно беше последният разказ, който някога ще напиша. Написах го за моя приятел Харлан Елисън, който го публикува в антологията си „Отново опасни видения“. Той го защити с авторско право през 1972 година и се появява тук с любезното му разрешение. Ето какво гласи той:

Голямото космическо ебане

През 1987 година в Съединените американски щати стана възможно един младеж да осъди родителите си заради начина, по който е бил отгледан. Би могъл да ги призове в съда, да ги накара да платят и дори да отидат в затвора за допуснати сериозни грешки, когато той е бил само едно безпомощно малко дете. Това не беше само начин за осигуряване на правосъдие, но и за намаляване на възпроизводството, тъй като вече нямаше много за ядене. Абортите бяха безплатни. Всъщност всяка жена, която доброволно се съгласеше да направи аборт, получаваше подарък кантарче за баня или настолна лампа.

През 1989 година Америка организира Голямото космическо ебане, което беше сериозно усилие да се осигури съществуването на човешкия живот някъде във Вселената, тъй като на Земята определено нямаше да продължи още дълго. Всичко беше станало на лайна, бирени кутийки, стари коли и бутилки от белина. Интересно нещо се случи на Хавайските острови, където от години изхвърляха боклук в кратерите на изгаснали вулкани — няколко вулкана изведнъж избълваха всичко обратно. И така нататък.

Това беше време на голяма свобода по отношение на езика, така че дори президентът казваше „лайно“, „еба“ и други подобни, без някой да се чувства заплашен или засегнат. Всичко си беше съвсем наред. Той нарече Космическото ебане „Космическо ебане“, а след него същото направиха и всички останали. То представляваше една космическа ракета с осемстотин фунта замразена сперма в носовия отсек. Щеше да бъде изстреляна към галактиката Андромеда, на два милиона светлинни години разстояние. Корабът беше кръстен „Артър Ч. Кларк“, в чест на един прочут изследовател на Космоса.

Трябваше да бъде изстрелян в полунощ на Четвърти юли. В десет часа нея вечер Дуейн Хублър и жена му Грейс гледаха изстрелването по телевизията в дневната на скромния си дом в Елк Харбър, Охайо, на брега на бившето езеро Ери. Езерото Ери в момента представляваше почти твърда отпадна маса. В нея живееха човекоядни миноги по трийсет и осем фута. Дуейн работеше като надзирател в Изправителната институция за възрастни на Охайо, която се намираше на две мили. Хобито му беше да прави къщички за птици от бутилки от белина. Продължаваше да ги прави и да ги закача из двора си, въпреки че вече нямаше птици.

Дуейн и Грейс се дивяха на филма, показващ как е била изсушена спермата за полета. Малка чашка от веществото, любезно предоставено от шефа на катедрата по математика на Чикагския университет, било рязко замразено. След това го сложили под стъклен похлупак и изтеглили въздуха отвътре. Въздухът излязъл, оставяйки фин бял прах. Прахът изобщо не изглеждал много и Дуейн Хублър казал същото, но в него имало неколкостотин милиона сперматозоида със забавени функции. Първоначалното дарение, средното дарение, било два кубически сантиметра. Имало достатъчно прах, изчислил на глас Дуейн, да запуши ухото на игла. А осемстотин фунта от това вещество скоро щели да се отправят към Андромеда.

— Да еба Андромеда — каза Дуейн, но не беше вулгарен. Той повтаряше плакатите и стикерите из целия град. Други гласяха: „Андромеда, обичаме те“, „Земята си пада по Андромеда“ и прочее.

На вратата се почука и в същия момент старият приятел на семейството, шерифът, влезе в стаята.

— Как си, дърто копеле? — попита Дуейн.

— Не се оплаквам, лайнар такъв — отвърна шерифът и двамата продължиха да се майтапят още известно време. Грейс се засмя, радвайки се на остроумията им. Едва ли щеше да се смее толкова радостно обаче, ако беше малко по-наблюдателна. Можеше да забележи, че шегаджийското настроение на шерифа е само привидно. Под повърхността нещо го безпокоеше. Също така можеше да забележи, че шерифът носи официални документи.

— Сядай, дърт глупако — каза Дуейн, — и гледай как на Андромеда ще й дойде изневиделица.

— Доколкото разбирам — отговори шерифът, — ще трябва да седя тук повече от два милиона години. Жена ми може да се зачуди какво е станало с мене.

Той беше много по-умен от Дуейн. На „Артър Ч. Кларк“ имаше негова сперма, а от Дуейн — не. Човек трябваше да има коефициент на интелигентност най-малко 115, за да приемат спермата му. Имаше и някои изключения — ако си добър спортист или можеш да свириш на някакъв инструмент, или да рисуваш, но Дуейн не попадаше и в тези категории. Надяваше се строителите на къщички за птици да получат някаква преференция, но се оказа, че не става. От друга страна, директорът на Нюйоркската филхармония получи правото да дари цяла кварта^[1], стига да пожелае. Той беше на шейсет и осем години. Дуейн беше на четирийсет и две.

По телевизията в момента показваха възрастен астронавт. Той казваше, че определено му се искало да отиде там, където отивала спермата му. Вместо това щял да си седи у дома, със спомените си и чаша „Танг“. „Танг“ беше официалната напитка на астронавтите. Тя беше изсушена оранжада.

— Може да нямаш два милиона години — каза Дуейн, — но пет минути поне имаш. Сядай сега.

— Това, за което съм дошъл… — каза шерифът и тревогата му си пролича — обикновено го върша прав.

Дуейн и Грейс бяха истински изненадани. Нямаха ни най-малка представа какво ги очаква. Ето какво се случи: шерифът връчи на двамата по една призовка и каза:

— Със съжаление ви съобщавам, че вашата дъщеря, Уанда Джун, ви обвинява, че сте я съсипали, когато е била малка.

Дуейн и Грейс останаха като ударени от гръм. Знаеха, че Уанда Джун вече е на двайсет и една години и може да ги съди, но определено не бяха очаквали да го направи. Тя беше в Ню Йорк Сити и когато й се обадиха по телефона за рождения й ден, едно от нещата, които Грейс й каза, всъщност беше: „Е, ако искаш, вече можеш да ни съдиш, слънчице“. Грейс беше толкова убедена, че двамата с Дуейн са били добри родители, че даже се разсмя, когато продължи: „Стига да искаш, можеш да пратиш калпавите си родители в затвора“.

Между другото, Уанда Джун беше едно дете. Беше на косъм да се сдобие с братя или сестри, но Грейс ги абортира. Вместо тях Грейс взе три настолни лампи и едно кантарче.

— Какво казва, че сме й направили? — попита шерифа Грейс.

— Във всяка от призовките има отделен списък на обвиненията — отговори той. Не можеше да погледне клетите си приятели в очите, затова се загледа в телевизора. Там някакъв учен обясняваше защо Андромеда е избрана за цел. Между Земята и галактиката Андромеда имало най-малко осемдесет и седем хроносинкластични инфундибули, изкривявания във времето. Ако „Артър Ч. Кларк“ преминел през някоя от тях, корабът и товарът му щели да се умножат един трилион пъти и да се появят на произволно място във времето и пространството.

— Ако някъде във Вселената има плодородие — обеща ученият, — нашето семе ще го намери и ще процъфти.

Едно от най-потискащите неща в космическата програма до този момент, разбира се, беше това, че тя показваше колко безумно далеч е плодородието, ако изобщо го имаше. Тъпи хора като Дуейн и Грейс и дори някои по-интелигентни, като шерифа, бяха убеждавани, че там някъде гостоприемно ги очакват, а Земята е просто едно лайно, използвано като площадка за изстрелване.

Сега Земята наистина беше едно лайно, но дори и на тъпите хора започваше да им просветва, че може да е единствената обитаема планета, която хората някога ще намерят.

Грейс плачеше, че дъщеря й я съди, а списъкът с обвиненията, който четеше, се разпадаше на многобройни образи от сълзите.

— Боже, боже, боже… — нареждаше тя, — говори за неща, които отдавна съм забравила, но тя явно не е забравила нищо. Говори за нещо, което се е случило, когато е била само на четири годинки.

Дуейн четеше обвиненията срещу себе си, затова не попита Грейс какво ужасно нещо е сторила на Уанда Джун, когато е била едва на четири годинки, но ето какво беше то: бедната малка Уанда Джун рисувала красиви картинки с флумастер по целия тапет в току-що ремонтираната дневна, за да зарадва майка си. Вместо това майка й избухнала и я напляскала. От този момент нататък, твърдеше Уанда Джун, тя не била в състояние да погледне никакъв художествен материал, без да се разтрепери като лист и да я облее студена пот. „По този начин бях лишена — твърдеше Уанда Джун по настояване на адвоката си — от блестяща и печеливша кариера в областта на изкуството.“

Междувременно Дуейн научаваше, че бил провалил възможностите на дъщеря си за, по думите на адвоката й, „изгоден брак и произтичащите от него удобства и любов“. Явно бил направил това, бидейки пиян всеки път, когато идвал някой ухажор. Също така често бил гол до кръста, когато отварял входната врата, но носел патрондаша и револвера си. Можела дори да назове конкретен любовник, когото била изгубила заради баща си — Джон Л. Нюкъм, който в крайна сметка се оженил за друга. В момента имал много хубава работа. Бил командир на охранителния отряд на някакъв арсенал в Южна Дакота, в който съхранявали холера и бубонна чума.

Шерифът имал още лоши новини и знаел, че скоро щял да има възможност да им ги каже. Бедните Дуейн и Грейс нямало как да не го попитат: „Защо ни причинява това?“. Отговорът на този въпрос щял да е лошата новина, че Уанда Джун била в затвора, обвинена, че ръководи банда за кражби от магазини. Единственият начин да избегне затвора било да докаже, че всичко, което е и което върши, е по вина на родителите й.

Междувременно сенатор Флем Сноупс от Мисисипи, председател на космическата комисия в Сената, се беше появил на телевизионния екран. Той беше много доволен от Голямото космическо ебане и казваше, че американската космическа програма през цялото време се е стремяла именно към това. Бил горд, продължаваше той, че Съединените щати са намерили за уместно да разположат най-голямата фабрика за сушене на сперма в „малкото му родно градче“, което беше Мейхю.

Между другото, думата „сперма“ има интересна история. Тя е също толкова стара като „ебане“, „лайно“ и прочее, но все още я няма в речниците, дълго след включването на другите думи. Това е така, защото много хора искаха да си остане истински вълшебна дума… единствената останала.

И когато Съединените щати обявиха, че ще направят нещо наистина вълшебно, че ще изстрелят семенна течност към галактиката Андромеда, народът поправи своето правителство. Колективното подсъзнание заяви, че е време последната вълшебна дума да излезе на светло. Хората настояваха, че изстрелването на семенна течност към друга галактика е нищо. Само сперма можеше да свърши работа. Така че правителството започна да използва тази дума и дори направи нещо, нечувано до този момент — стандартизира правописа й.

Човекът, който интервюираше сенатор Сноупс, го помоли да се изправи, за да могат всички да видят покривалото на слабините му, което сенаторът и направи. Тези покривала бяха излезли на мода и много мъже ги носеха под формата на ракети, в чест на Голямото космическо ебане. Обикновено на корпуса на ракетата бяха изписани буквите „САЩ“. На корпуса на сенатор Сноупс обаче беше изрисувано знамето на Конфедерацията.

Оттам разговорът тръгна към хералдиката изобщо и журналистът припомни на сенатора кампанията му за премахване на белоглавия орел като национална птица. Сенаторът обясни, че не искал страната му да бъде представяна от същество, което очевидно не се справяло в наши дни.

Попитан да назове същество, което се справя, сенаторът успя да назове цели две — миногата и червения калифорнийски червей. Нито той, нито някой друг обаче знаеше, че според миногите Големите езера бяха прекалено замърсени и вредни дори за самите тях. Докато всички човешки същества бяха у дома си и гледаха Голямото космическо ебане, миногите изплуваха от слузта и изпълзяха на земята. Някои от тях бяха дълги и дебели почти колкото „Артър Ч. Кларк“.

А Грейс Хоблър откъсна мокрите си очи от четивото си и зададе на шерифа въпроса, от който той толкова се страхуваше:

— Защо ни причинява това?

Шерифът й обясни, след което също се разплака заради злата Съдба.

— Това е най-ужасното задължение, което ми се е налагало да изпълнявам… — каза той на пресекулки, — да съобщавам такива сърцераздирателни новини на толкова близки приятели… в нощта, която би трябвало да е най-щастливата нощ в историята на човечеството.

Той я остави да ридае и влезе право в устата на една минога. Миногата веднага го изяде, но не преди той да успее да изкрещи. Дуейн и Грейс изхвърчаха от къщата да видят за какво са крясъците и миногите изядоха и тях.

По ирония на съдбата, телевизорът им продължаваше да предава обратното броене, въпреки че те вече не можеха нито да го видят, нито да го чуят, а и не ги интересуваше.

— Девет! — каза един глас. След това: — Осем! — А после: — Седем!

И така нататък.

* * *

Тази история е измислена. Ето ви една истинска:

 

 

Когато бях малък, родителите ми имаха една приятелка, която всички много харесваха заради нейната жизненост, добър вкус, безупречни маниери и прочее. Тя се омъжи за един германски бизнесмен.

Когато се върна в Индианаполис след Втората световна война, тя беше по-прекрасна от всякога. Жизнерадостно заяви, че Хитлер бил прав за много неща и хората трябвало да се възхищават на Германия, защото воювала с толкова могъщи противници едновременно.

— За малко да победим — напомни ни тя.

Аз също тъкмо се бях върнал от Германия. Там бях в плен. Затова дръпнах баща си настрана и му казах:

— Татко, не мога да не изпитвам смесени чувства към тази стара семейна приятелка.

Той ми каза да не й обръщам внимание, когато говори на политически теми, че не разбирала нищо от тях, че била само едно мило, глупаво, безобидно момиченце.

Прав беше. Тя не беше в състояние да разсъждава смислено за задници, за Аушвиц или за нещо друго, което би разтревожило едно момиченце.

Това се казва класа.