Кърт Вонегът
Цветница (6)

5
Интервю със себе си

Това интервю със себе си от „Парис Ривю“ №69, 1977 година, се публикува с разрешението на издателство „Вайкинг Прес“, което издава избрани интервюта от „Парис Ривю“ и притежава правата върху всички тях.

Произнесените от писателите изречения, освен ако не са предварително написани, рядко казват това, което писателите искат да кажат. В общи линии писателите са слаби оратори, което обяснява защо професията им изисква от тях да прекарват зад бюрата си с години, ако трябва, обмисляйки какво да кажат и как най-добре да го кажат. Интервюиращите опитват да ускорят този процес, като отварят черепите на писателите, образно казано, и ровят в мозъците им за неизползвани идеи, които иначе могат да си останат там. Нито една идея не е била открита с помощта на този брутален метод, но въпреки това трепанации на писатели продължават да се правят всеки ден.

Сега отказвам на всички, които за пореден път искат да отстранят горната част на черепа ми. Единственият начин да измъкнеш нещо от мозъка на един автор е да го оставиш на мира, докато той или тя не е готов да го напише.

Това интервю е изцяло писмено. Нито една дума от него не е произнесена на глас. Встъпителният материал в курсив обаче е писан от „Парис Ривю“, не от мен, а именно:

В увода към първото от събраните интервюта (направено в Уест Барнстейбъл, Масачузетс, когато Вонегът е на 44 години) се казва: „Той е ветеран от войната, отдаден на семейството си човек, с едър кокал, лекота на движенията, спокоен. Разположил се е в едно кресло, облечен в опърпано сако от туид, сиви вълнени панталони и синя риза «Брукс Брадърс», отпуснат, с ръце, пъхнати в джобовете. Обсипва интервюто с експлозивна кашлица и кихавици, осколки от есенна настинка и живот на заклет пушач. Гласът му е звучен баритон, от Средния запад, с иронични интонации. От време на време пуска откритата и будна усмивка на човек, който е видял и е съхранил в себе си почти всичко — депресията, войната, вероятността да умре по мъчителен начин, безумията на корпоративните връзки с обществеността, шест деца, непостоянен доход, много закъсняло признание“.

Последното от интервютата в сборника е направено през лятото на 1976-а, доста години след първото. Описанието му тогава звучи така: „… той се движи с ненатрапчивата дружелюбност на старо семейно куче. Видът му, общо взето, е раздърпан — дългата къдрава коса, мустаците и съчувствената усмивка говорят за човек, който едновременно е развеселен и натъжен от света около себе си. Наел е къщата на Джералд Мърфи за лятото. Работи в малката спалня в дъното на дневната, в която Мърфи — художник, бонвиван и приятел на великите творци — починал през 1964 година. От бюрото си Вонегът може да гледа моравата отпред през един малък прозорец; зад него има голямо бяло легло с балдахин. На бюрото до пишещата машина има брой на «Интервю» на Анди Уорхол, «Тилова зона» от Кланси Сигъл и няколко празни цигарени кутии.

Вонегът пуши цигари «Пал Мал» една след друга от 1936 година и по време на интервюто изпушва повече от половин кутия. Гласът му е нисък и стържещ, а докато говори, постоянните действия по паленето на цигарите и издухването на дима са като препинателни знаци в речта му. Другите разсейвания като дрънченето на телефона и лаят на едно дребно, опърпано куче на име «Тиквичка», не отнемат от добродушното разположение на Вонегът. Наистина, както отбелязва Дан Уейкфийлд^[1] за съученика си от гимназията «Шортридж»: «Той често се смееше и се отнасяше добре с всички».“

* * *

ИНТЕРВЮИРАЩ: Вие сте ветеран от Втората световна война, нали?

ВОНЕГЪТ: Да. Когато умра, искам да ме погребат с военни почести — с тръбач, знаме върху ковчега, почетен взвод, военни гробища.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Защо?

ВОНЕГЪТ: По този начин ще постигна онова, което винаги съм желал повече от всичко — нещо, което щях да получа, ако бях успял да умра във войната.

ИНТЕРВЮИРАЩ: И това е?…

ВОНЕГЪТ: Безусловното одобрение на хората около мен.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Смятате, че не сте го постигнали сега?

ВОНЕГЪТ: Роднините ми твърдят, че се радват, че съм богат, но просто не могат да ме четат.

ИНТЕРВЮИРАЩ: По време на войната сте били батальонен разузнавач в пехотата, нали така?

ВОНЕГЪТ: Да, но основното ми обучение беше на 240-милиметрова гаубица.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Доста голямо оръдие.

ВОНЕГЪТ: Най-голямото подвижно полево оръдие в армията по това време. Оръдието се състоеше от шест части, като всяка част беше теглена от трактор с гъсенични вериги. Където ни кажеха, че трябва да стреляме с него, трябваше първо да го сглобим. На практика трябваше да го изобретим. Спускахме частите една върху друга с помощта на кранове и крикове. Диаметърът на самия снаряд беше около девет и половина инча и тежеше триста фунта. Построявахме малка железопътна линия, по която доставяхме снаряда от земята до цевта, издигаща се на около осем фута. Задната част на цевта беше като вратата на сейфа на някоя банка в Перу, щата Индиана, да речем.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Сигурно е било много вълнуващо да се стреля с такова оръдие.

ВОНЕГЪТ: Не съвсем. Пъхахме снаряда, след което слагахме и торби с много бавни и спокойни експлозиви. Мисля, че бяха мокри кучешки бисквити. Затваряхме вратичката на цевта, след това освобождавахме ударника, който падаше върху капсула детонатор с гърмящ живак, а той бълваше огън върху мокрите кучешки бисквити. Мисля, че основната цел беше да стане пара. След известно време се чуваха звуци като от готвене. Много приличаше на варене на пуйка. Мисля, че можехме абсолютно безопасно от време на време да отваряме вратичката на цевта и да поливаме снаряда със сос. Макар че в крайна сметка гаубицата винаги ставаше неспокойна. Накрая се отпускаше върху откатния си механизъм и изплюваше снаряда. Снарядът излизаше, носейки се като цепелина на „Гудиър“. Ако имахме стълба, можехме да изпишем „Кур за Хитлер“ на снаряда, докато напускаше цевта. Можеха да пратят след него хеликоптери, които да го свалят.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Абсолютното оръдие на терора.

ВОНЕГЪТ: От Френско-пруската война.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Само че накрая са ви изпратили в чужбина не с този инструмент, а със 106-а пехотна дивизия?

ВОНЕГЪТ: „Дивизията на сухата храна“. Много често ни даваха суха храна. Сандвичи със салам. Един портокал.

ИНТЕРВЮИРАЩ: В бой ли?

ВОНЕГЪТ: Още докато бяхме в Щатите.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Когато са ви обучавали за пехотата?

ВОНЕГЪТ: Никога не са ме обучавали за пехотата. Вижте, батальонните разузнавачи бяха елитни части. Бяха само шестима във всеки батальон и никой не беше съвсем сигурен какво точно трябваше да правят. Затова всяка сутрин се отправяхме с маршова стъпка към стаята за отдих да играем тенис на маса и да попълваме молбите си за кандидатофицерската школа.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Само че по време на основното си обучение сигурно сте се запознали и с други оръжия, освен гаубицата?

ВОНЕГЪТ: Когато изучавате 240-милиметровата гаубица, нямате време за други оръжия. Не ви остава време дори за някой филм за венерически болести.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Какво стана, когато стигнахте фронта?

ВОНЕГЪТ: Започнах да подражавам на разните военни филми, които бях гледал.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Убихте ли някого във войната?

ВОНЕГЪТ: Мина ми през ума. Веднъж си сложих щика, в очакване на атака.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Атакувахте ли?

ВОНЕГЪТ: Не. Ако всички други бяха атакували, и аз щях да атакувам. Само че решихме да не атакуваме. Не виждахме никого.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Това е било по време на Арденската офанзива, нали? Най-голямото поражение на американски войски в историята.

ВОНЕГЪТ: Вероятно. Последната ми мисия като разузнавач беше да открия нашата артилерия. Обикновено разузнавачите излизат да търсят разни неща на врага. Работата беше толкова зле, че накрая търсехме собствените си неща. Ако бях открил нашия батальонен командир, всички щяха да го сметнат за много готино.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Имате ли нещо против да разкажете за залавянето си от германците?

ВОНЕГЪТ: С удоволствие. Бяхме в едно дере, дълбоко като окоп от Първата световна война. Навсякъде имаше сняг. Някой каза, че май сме в Люксембург. Беше ни свършила храната.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Кои са „ние“?

ВОНЕГЪТ: Разузнавателният отряд на нашия батальон. Всичките шестима. И още около петдесет души, които не бяхме виждали до този момент. Германците ни виждаха, защото ни говореха през един високоговорител. Казваха, че положението ни е безнадеждно и така нататък. Тогава си сложихме щиковете. Няколко минути беше много хубаво.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Как така?

ВОНЕГЪТ: Бяхме като таралеж със стоманени шипове. Горко на онзи, който щеше да дойде да ни нападне.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Но все пак дойдоха?

ВОНЕГЪТ: Не. Вместо това изпратиха 88-милиметрови снаряди. Снарядите се пръскаха в короните на дърветата над нас. Това бяха много силни взривове над главите ни. Засипаха ни стоманени осколки. Някои хора бяха улучени. След това германците пак ни казаха да излезем. Не викнахме: „Идиоти“ или нещо от този сорт. Казахме: „Добре“, „Спокойно“ и така нататък. Когато германците накрая се показаха, видяхме, че са облечени в бели камуфлажни костюми. Ние нямахме нищо такова. Бяхме си със зелените униформи. Независимо от сезона, ние си бяхме със зелени униформи.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Какво казаха германците?

ВОНЕГЪТ: Казаха, че за нас войната е свършила, че сме извадили късмет, че сега можем да сме сигурни, че ще останем живи, в което нямаше как да бъдат сигурни за себе си. Всъщност вероятно бяха убити или пленени от Трета армия на Патън още през следващите няколко дни. Колело в колело^[2].

ИНТЕРВЮИРАЩ: Вие говорехте ли немски?

ВОНЕГЪТ: Често бях слушал родителите си да го говорят. Не ме бяха научили да го правя, тъй като в Америка имаше голяма неприязън към всичко германско по време на Първата световна война. Опитах да разменя няколко думи, които знаех, с хората, които ни заловиха, те ме попитаха дали съм от германски произход и аз казах: „Да“. Искаха да разберат защо воювам с братята си.

ИНТЕРВЮИРАЩ: И вие отговорихте?…

ВОНЕГЪТ: Въпросът наистина ми се стори невеж и смешен. Моите родители толкова пълно ме бяха отделили от германското ми минало, че хората, които ме бяха пленили, можеха да са боливийци или тибетци, що се отнася до мен.

ИНТЕРВЮИРАЩ: След като са ви заловили, са ви откарали в Дрезден, така ли?

ВОНЕГЪТ: В същите товарни вагони, които бяха докарали войските, които ни заловиха… вероятно същите вагони бяха откарвали евреите, циганите, Свидетелите на Йехова и прочее в лагерите на смъртта. Вагоните са си вагони. Няколко пъти ни атакуваха британски бомбардировачи „Москито“ нощно време. Може би са си мислели, че сме някакви стратегически материали. Уцелиха вагона, в който бяха повечето офицери от нашия батальон. Всеки път, когато казвам, че мразя офицерите, което все още ми се случва доста често, си напомням, че на практика никой от офицерите, при които съм служил, не е оцелял. Беше нещо като Коледа.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Накрая сте пристигнали в Дрезден.

ВОНЕГЪТ: Първо в един голям затворнически лагер южно от Дрезден. Войниците бяха отделени от сержантите и офицерите. Според параграфите на Женевската конвенция, която е един типичен документ от епохата на крал Едуард, редниците трябваше да си изкарват прехраната. Всички останали трябваше да гният в затвора. Като редник аз бях откаран в Дрезден.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Какви бяха първите ви впечатления от Дрезден преди бомбардировките?

ВОНЕГЪТ: Първият напудрен град, който съм виждал. Град, пълен със статуи и зоопаркове, като Париж. Живеехме в една кланица, в един хубав нов бетонен свинарник. Сложиха койки и сламени дюшеци в свинарника, а ние ходехме на работа всяка сутрин като наемни работници в една фабрика за малцов сироп. Сиропът беше за бременни жени. Проклетите сирени започваха да вият и чувахме как бомбардират някой друг град — бум, бум, бум, бум. Изобщо не очаквахме да ни се случи. В града имаше много малко бомбоубежища и никаква военна индустрия, само цигарени фабрики, болници и фабрики за кларинети. След това започна да вие една сирена — беше на 13 февруари 1945 година — и ние слязохме два етажа под нивото на улицата в един голям хладилник за месо. Там беше студено и навсякъде висяха животински трупове. Когато се качихме, града го нямаше.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Не се ли задушихте в хладилника за месо?

ВОНЕГЪТ: Не. Той беше доста голям, а ние не бяхме много. Нападението също не звучеше като кой знае какво. Бум. Първо минаха един път с фугасни бомби, колкото да ни поразмърдат, след което хвърлиха запалителните. Когато започна войната, запалителните бомби бяха доста големи, горе-долу колкото кутии за обувки. Докато дойде ред на Дрезден, те бяха станали малки, дребни нещица. Опожариха целия проклет град.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Какво стана, когато се качихте горе?

ВОНЕГЪТ: Пазачите ни бяха от сержантския състав — един сержант, един старшина и четирима редници — и нямаха началници. Нямаха и град, тъй като бяха дрезденци, ранени на фронта и върнати у дома на по-лека служба. Два часа ни държаха в стойка мирно. Не знаеха какво друго да правят. Обсъждаха го и разговаряха помежду си. Накрая прекосихме развалините и ни настаниха заедно с някакви хора от Южна Африка в едно предградие. Всеки ден ходехме пеша до града и ровехме в мазета и бомбоубежища, за да вадим труповете, като санитарна мярка. Когато влизахме вътре, едно типично бомбоубежище, което често беше най-обикновено мазе, приличаше на трамвай, пълен с хора, получили едновременно инфаркт. Хората просто си седяха на столовете, всичките мъртви. Огнената буря е изумително нещо. Тя не съществува в природата. Подхранва се от смерчове, които възникват в сърцевината й, и не остава нищичко за дишане. Вадехме мъртвите навън. Товареха ги на камиони и ги откарваха в парковете, в големи открити пространства в града, които не бяха затрупани от отломки. Германците бяха запалили погребални клади и изгаряха труповете, за да избегнат смрадта и разпространяването на болести. Сто и трийсет хиляди трупа бяха скрити под земята. Това си беше страшно сложно търсене на великденски яйца. Работехме, заобиколени от кордони германски войници. Цивилните хора не можеха да видят какво правим. След няколко дни градът започна да мирише и измислиха нов метод. Нуждата е майка на изобретателността. Нахлувахме в бомбоубежището, събирахме ценностите от скутовете на хората, без да правим опит да ги разпознаваме, и предавахме ценностите на пазачите. След това идваха войници с огнехвъргачка, заставаха на прага и кремираха хората вътре. Вадиш златото и бижутата, след което изгаряш всички вътре.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Какво впечатление за човек, който има намерение да става писател!

ВОНЕГЪТ: Страхотна гледка беше, нещо потресаващо. Беше и момент на откровение, тъй като американските цивилни и сухопътните военни не знаеха, че американски бомбардировачи са участвали в бомбения килим. Това се пазеше в тайна почти до самия край на войната. Една от причините да опожарят Дрезден до основи е, че вече бяха опожарили всичко друго. Нали се сещате: „Какво ще правим довечера?“. Всички са готови, Германия още е във война и машината за опожаряване на градове влиза в употреба. Опожаряването на градове си беше тайна — врящи нощни гърнета и пламтящи детски колички. Това с Норденовия бомбов прицел беше голяма измишльотина. Виждали сте документалните кадри с член от екипажа на бомбардировача, от двете му страни военни полицаи с извадени колтове 45-и калибър. Разни такива глупости, докато те, дявол го взел, просто си летяха над градовете, стотици самолети, и пускаха навсякъде. Когато постъпвах в Чикагския университет след войната, човекът, който ме интервюираше за прием, беше бомбардирал Дрезден. Той стигна до този момент от живота ми и каза: „Беше ни много неприятно да го правим“. Този коментар е заседнал в ума ми.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Друга възможна реакция би била: „Така ни заповядаха“.

ВОНЕГЪТ: Неговата беше по-човечна. Според мен той е смятал, че бомбардировката е била необходима, и може и така да е било. Всички разбраха колко бързо се възстановява един град. Инженерите казваха, че ще са необходими петстотин години да се възстанови Германия. Всъщност това стана за около осемнайсет седмици.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Имахте ли намерение да опишете тези свои преживявания, след като всичко свърши?

ВОНЕГЪТ: Когато градът беше разрушен, нямах представа за мащаба на цялата работа… Независимо дали така е изглеждал Бремен или Хамбург, Ковънтри… Не бях виждал Ковънтри, така че нямах с какво да го сравня, освен с онова, което бях виждал на кино. Когато се прибрах у дома (аз съм писател още от времето в корнелския вестник „Сън“, макар че тогава обхватът на писанията ми беше друг), се замислих дали да не напиша военната си история. Всичките ми приятели се бяха прибрали и те също бяха преживели чудесни приключения. Отидох до редакцията на вестник „Индианаполис Нюз“ да потърся какво имат за Дрезден. Имаше един материал, дълъг около половин инч, в който се казваше, че самолетите ни са преминали над Дрезден и два от тях са били свалени. Тогава си помислих, че това май наистина е най-незначителната подробност от Втората световна война. Другите имаха много повече неща, за които да пишат. Помня как завиждах на Анди Руни, когото издаваха по онова време; не го познавах, но мисля, че той беше първият, който публикува историята си от войната, казваше се „Опашният стрелец“. По дяволите, аз не съм имал такива изискани приключения. От време на време обаче срещах по някой европеец, с когото разговаряхме за войната, аз казвах, че съм бил в Дрезден, той се учудваше, че съм бил там, и винаги искаше да научи повече подробности. След това излезе една книга на Дейвид Ървинг за Дрезден, в която се казваше, че това било най-голямото клане в европейската история. Боже мой, казах си аз, все пак и аз съм видял нещо! Щях да пробвам да напиша моята история от войната, независимо дали беше интересна, или не, и да се опитам да направя нещо от нея. Описвам накратко този процес в началото на „Кланица 5“; представях си я с участието на Джон Уейн и Франк Синатра. Най-накрая едно момиче на име Мери О’Хеър, съпруга на мой приятел, който беше там заедно с мене, каза: „Тогава бяхте само деца. Не е честно да се преструвате, че сте били мъже като Уейн и Синатра, и не е честно спрямо бъдещите поколения, защото правите войната да изглежда добре“. Това мнение беше много важно за мен.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Това малко е изместило фокуса…

ВОНЕГЪТ: Тя ме освободи да пиша за това какви деца бяхме всъщност — на 17, 18, 19, 20, 21. Физиономиите ни бяха детски и докато бях пленник, не ми се налагаше да се бръсна много често. Не помня да е било проблем.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Още един въпрос — замисляте ли се все още за бомбардировката на Дрезден?

ВОНЕГЪТ: Написах книга на тази тема, казва се „Кланица 5“. Тиражът още не е изчерпан и от време на време трябва да работя по въпроса като бизнесмен. Марсел Офюлс ме покани да участвам в неговия филм „Спомен за справедливост“. Искаше да разкажа за Дрезден като зверство. Казах му по-добре да разговаря с Бърнард В. О’Хеър, съпругът на Мери, което той и направи. О’Хеър също беше батальонен разузнавач, а после и пленник. Сега е адвокат в Пенсилвания.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Защо не искахте да свидетелствате?

ВОНЕГЪТ: Нося немско име. Не исках да споря с хора, които смятат, че Дрезден е трябвало да бъде сринат със земята. В книгата си казвам само, че Дрезден, волю-неволю, беше сринат със земята.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Това ли е най-голямото клане в европейската история?

ВОНЕГЪТ: Това беше най-бързото избиване на голям брой хора — сто трийсет и пет хиляди души за няколко часа. Имаше и по-бавни методи за убиване, разбира се.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Лагерите на смъртта.

ВОНЕГЪТ: Да, там в крайна сметка бяха избити милиони. Много хора мислят, че дрезденското клане е правилно и твърде минимално отмъщение за стореното в лагерите. Може и така да е. Както казах, никога не споря по този въпрос. Мимоходом отбелязвам, че смъртната присъда се отнасяше за абсолютно всички, които се намираха в незащитения град — бебета, старци, животните в зоопарка и хиляди, хиляди бесни нацисти, разбира се, както и за най-добрия ми приятел Бърнард В. О’Хеър и за мене, заедно с другите. Напълно основателно О’Хеър и аз би трябвало да сме сред жертвите. Колкото повече трупове, толкова по-правилно е отмъщението.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Издателство „Франклин Лайбръри“ подготвя луксозно издание на „Кланица 5“, ако не се лъжа.

ВОНЕГЪТ: Да. Поискаха да напиша нов увод за него.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Имахте ли някакви нови мисли?

ВОНЕГЪТ: Казах, че само един човек на цялата планета е имал полза от нападението, което сигурно е струвало десетки милиони долари. Нападението не съкрати войната даже с половин секунда, не отслаби нито германското нападение, нито германската отбрана, не освободи нито един човек от лагерите на смъртта. Само един имаше полза — не двама, петима или десетима. Само един.

ИНТЕРВЮИРАЩ: И кой беше това?

ВОНЕГЪТ: Аз. Получих по три долара за всеки убит. Представете си само.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Какви чувства изпитвате към вашите съвременници?

ВОНЕГЪТ: Към моите братя и сестри по перо ли? Със сигурност приятелски. Трудно се разбирам с някои от тях, тъй като явно работим в много различни сфери. Известно време това беше загадка за мен, но тогава Сол Стайнбърг…

ИНТЕРВЮИРАЩ: Художникът ли?

ВОНЕГЪТ: Точно така. Той каза, че в почти всяко изкуство има хора, които реагират бурно на историята на изкуството, на триумфите, провалите и експериментите от миналото, както и такива, които не го правят. Аз попадах във втората група, а и нямах избор. Не можех да си играя игри с литературните си предшественици, тъй като никога не ги бях изучавал системно. Бях учил за химик в Университета „Корнел“, а след това за антрополог в Чикагския университет. Иисусе, бях станал на трийсет и пет, преди да пощурея по Блейк, на четирийсет, преди да прочета „Мадам Бовари“, на четирийсет и пет, преди изобщо да чуя за Селин. Луд късмет беше, че прочетох „Погледни към дома, ангеле“ точно когато трябваше.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Кога?

ВОНЕГЪТ: Когато бях на осемнайсет години.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Значи винаги сте били читател?

ВОНЕГЪТ: Да. Израснах в къща, претъпкана с книги. Но никога не ми се е налагало да чета книга за някой курс, никога не ми се е налагало да пиша реферат за нея, никога не ми се е налагало да доказвам на някой семинар, че съм я разбрал. Ужасно нескопосан съм в обсъждането на книги. Опитът ми е нулев.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Кой от вашето семейство ви е оказал най-голямо влияние като писател?

ВОНЕГЪТ: Сигурно майка ми. Едит Либер Вонегът. След като семейството ни изгуби почти всичките си пари през Голямата депресия, майка ми смяташе, че ще успее отново да натрупа състояние, пишейки за лъскавите списания. Записа се на вечерни курсове по писане на разкази. Изучаваше списанията по същия начин, по който комарджиите изучават списъците със залозите.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Навремето е била богата, така ли?

ВОНЕГЪТ: Баща ми, архитект със скромни финансови възможности, се оженил за едно от най-богатите момичета в града. Състоянието било натрупано от пивоварния бизнес с бира „Либер Лагер“, а след това „Голд Медал“. „Либер Лагер“ станала „Голд Медал“, след като спечелила награда на някакво парижко изложение.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Трябва да е била много добра бира.

ВОНЕГЪТ: Много преди да се появя на бял свят. Никога не съм я опитвал. Знам, че е имала тайна съставка. Дядо ми и неговият главен пивовар не позволявали на никого да гледа, когато я добавяли.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Знаете ли каква е била?

ВОНЕГЪТ: Кафе.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Значи, майка ви е изучавала писане на разкази?

ВОНЕГЪТ: А баща ми рисувал картини в ателието, което бил устроил на последния етаж на къщата. По време на Голямата депресия нямало много работа за архитекти — за никого нямало много работа. Колкото и да е странно обаче, майка ми била права — дори посредствените автори в списанията изкарвали купища пари.

ИНТЕРВЮИРАЩ: В такъв случай майка ви е избрала много практичен подход към писането.

ВОНЕГЪТ: Да не кажем безпардонен. Тя беше много интелигентна и културна жена, между другото. Учила е в същата гимназия, в която и аз, и е била една от малцината, които са имали само отличен плюс, докато е била там. После отишла в пансион на Изток, а след това обиколила цяла Европа. Говореше свободно немски и френски. Още пазя някъде бележника й от училище. „Отличен плюс, отличен плюс, отличен плюс…“ Оказа се, че е добра писателка, но й липсваше вулгарността, която лъскавите списания искаха от нея. За щастие, аз бях пълен с вулгарност, така че, когато пораснах, успях да сбъдна мечтата й. Да пиша за „Колиърс“, „Сатърди Ивнинг Поуст“, „Космополитън“ и „Лейдис Хоум Джърнъл“ беше фасулска работа за мене. Искаше ми се само да беше жива да го види. Искаше ми се само да беше жива да види всичките си внуци. Имаше десетима. Не дочака да види дори първия. Сбъднах още една от мечтите й — дълги години живях в Кейп Код. Винаги е искала да живее в Кейп Код. Сигурно е нещо обичайно синовете да опитват да сбъдват невъзможните мечти на майките си. След като сестра ми почина, осинових нейните синове и направо ме хваща страх да ги гледам как опитват да сбъднат невъзможните й мечти.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Какви бяха мечтите на сестра ви?

ВОНЕГЪТ: Искаше да живее като член на „Швейцарското семейство Робинсън“^[3], с невъзможно дружелюбни животни в невъзможно приятна изолация. Най-големият й син, Джим, през последните осем години беше козар на един планински връх в Ямайка. Без телефон. Без електричество.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Гимназията в Индианаполис, която вие и майка ви сте посещавали…

ВОНЕГЪТ: И баща ми също. „Шортридж“.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Струва ми се, че издаваха всекидневник.

ВОНЕГЪТ: Да. „Шортридж Дейли Еко“. В училището имаше печатница. Ученици списваха вестника. Ученици го набираха. След часовете.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Току-що се засмяхте на нещо.

ВОНЕГЪТ: Сетих се една глупост за гимназията. Не е свързана с писането.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Ще ни я кажете ли все пак?

ВОНЕГЪТ: А… просто си спомних нещо, което се случи в час по обществознание, учехме как работи нашето правителство. Учителят накара всички ни да станем по ред и да разкажем какво правим след часовете. Аз седях в дъното на стаята, седях до едно момче на име Дж. Т. Олбъргър. След това той стана застрахователен агент в Лос Анджелис. Умря неотдавна. Както и да е, той непрекъснато ме буташе, караше ме, предизвикваше ме да кажа истината за моите занимания след училище. Предложи ми пет долара да кажа истината. Искаше да стана и да кажа: „Аз се занимавам с авиомоделизъм и си правя чекии“.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Разбирам.

ВОНЕГЪТ: Освен това работех в „Шортридж Дейли Еко“.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Интересно ли ви беше?

ВОНЕГЪТ: Интересно и лесно. Винаги ми е било лесно да пиша. А и се научих да пиша за връстниците си, не за учителите. Повечето начинаещи писатели не пишат за връстниците си, за да не си го отнесат от тях.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Значи, всеки следобед сте отивали в редакцията на „Еко“…

ВОНЕГЪТ: Да. А един път, докато си пишех, така се случи, че небрежно си подуших мишниците. Няколко души ме видяха, решиха, че е много смешно, и от този момент нататък ми лепнаха прякора „Снарф“. В годишника на моя випуск, випуск 1940, аз фигурирам като „Кърт Снарфийлд Вонегът-младши“. Строго погледнато, аз не бях снарф. Снарф е човек, който обикаля и души седалките на велосипедите на момичетата. Не съм го правил. „Твар“ също има много специфично значение, което малцина знаят. Поради небрежна употреба, днес „твар“ е доста безформена обида.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Какво е „твар“ в строгия смисъл на думата, в първоначалния смисъл?

ВОНЕГЪТ: Това е някой, който си пъха изкуствена челюст между бузите на неговия задник.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Разбирам.

ВОНЕГЪТ: Моля за извинение — някой или някоя. Непрекъснато обиждам феминистите по този начин.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Не ми е съвсем ясно защо някой би правил такова нещо с изкуствена челюст.

ВОНЕГЪТ: За да отхапва копчетата от задните седалки на такситата. Това е единствената причина тварите да го правят. Само това ги възбужда.

ИНТЕРВЮИРАЩ: След „Шортридж“ сте постъпили в Университета „Корнел“, нали така?

ВОНЕГЪТ: Сигурно.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Сигурно ли?

ВОНЕГЪТ: Имах един приятел, който много пиеше. Ако някой го питаше дали снощи е бил пиян, той неизменно отговаряше небрежно: „А, сигурно“. Много ми харесваше този отговор. Той превръща живота в някакъв сън. „Корнел“ беше пиянски сън отчасти поради самото пиене и отчасти защото взимах предимно курсове, за които нямах никакъв талант. Баща ми и брат ми бяха решили, че трябва да уча химия, тъй като брат ми се справял много добре с химикалите в Масачузетския технологичен институт. Той е с осем години по-голям от мене. И е по-забавен. Най-прочутото му откритие е, че сребърният йодид понякога причинява валежи от дъжд или сняг.

ИНТЕРВЮИРАЩ: И сестра ви ли беше забавна?

ВОНЕГЪТ: О, да. Макар че понякога в чувството й за хумор се прокрадваше жестока нотка, която някак не съответстваше на характера й. Адски смешно й се струваше, някой ако падне. Веднъж видя една жена да излиза от трамвая в хоризонтално положение и се смя седмици наред след случката.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Хоризонтално положение?

ВОНЕГЪТ: Да. Явно тази жена си беше заклещила тока някъде. Така или иначе, вратата на трамвая се отвори, а сестра ми гледаше от тротоара и видя как жената излезе в хоризонтално положение — права като дъска, с лицето надолу, на около два фута от земята.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Клоунада?

ВОНЕГЪТ: Разбира се. Много обичахме Лаурел и Харди. Знаете ли кое е едно от най-смешните неща в един филм?

ИНТЕРВЮИРАЩ: Не.

ВОНЕГЪТ: Някой да стъпи в локва, която на пръв поглед изглежда малка и плитка, но се оказва, че е дълбока шест фута. Спомням си един филм, в който Кари Грант прескачаше от ливада на ливада през нощта. Стигна до един нисък плет, който той елегантно прескочи, само че от другата страна имаше яма, дълбока двайсет фута. Но това, което най-много обичахме със сестра ми, беше някой във филма да вдигне скандал на всички, след което тържествено да излезе през вратата, водеща към килера. Разбира се, връщаше се обратно в стаята, омотан в закачалки и шалове.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Дипломирахте ли се като химик в „Корнел“?

ВОНЕГЪТ: Скъсаха ме по всичко в средата на третата ми година. С удоволствие се записах в армията и отидох на война. След войната постъпих в Чикагския университет, в който ми беше много приятно да уча антропология, наука, която в по-голямата си част е поезия и няма никаква математика. По това време вече бях женен и не след дълго имах едно дете, което беше Марк. Естествено, по-късно той щеше да полудее и да напише една много хубава книга за това, „Експрес за рая“. Току-що му се беше родило дете, първото ми внуче, момче на име Закари. Марк завършва втората си година в медицинското училище на „Харвард“ и ще е може би единственият във випуска си без дългове, когато се дипломира — заради книгата. Доста приличен начин да се възстановиш от нервно разстройство, бих казал.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Изучаването на антропология впоследствие повлия ли на вашите произведения?

ВОНЕГЪТ: Потвърди атеизма ми, който, така или иначе, е религията на прадедите ми. Религиите бяха представени и изучавани като Руб-Голдбъргови машини, за каквито винаги съм ги смятал. Не ни беше позволено да смятаме дадена култура за по-висша от която и да е друга. Вдигаха ни скандал, ако прекалено много говорехме за раси. Всичко беше прекалено идеалистично.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Почти като религия?

ВОНЕГЪТ: Точно така. И единствената за мен. Поне до този момент.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Какво представляваше дисертацията ви?

ВОНЕГЪТ: „Котешка люлка“.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Но вие не я ли написахте години, след като сте напуснали Чикаго?

ВОНЕГЪТ: Напуснах Чикаго, без да напиша дисертация… и без диплома. Всичките ми идеи за дисертации бяха отхвърлени и аз бях останал без пукната пара, така че се хванах на работа като пиар в „Дженеръл Електрик“ в Скенектади. Двайсет години по-късно получих писмо от някакъв нов декан в Чикаго, който преглеждал студентското ми досие. Според правилата на университета, каза ми той, публикувано произведение с високо качество можело да замени дисертацията, така че ми се полагала магистърска степен. Показал бил „Котешка люлка“ на катедрата по антропология и там се съгласили, че това било горе-долу сносна антропология, затова ми изпратили дипломата по пощата. Аз съм випуск 1972-ра или някъде там.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Поздравления.

ВОНЕГЪТ: О, нищо особено. Фасулска работа.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Някои от персонажите в „Котешка люлка“ се основават на хора, които сте познавали в „Дженеръл Електрик“, нали така?

ВОНЕГЪТ: Д-р Феликс Хоуникър, разсеяният учен, е карикатура на д-р Ървинг Лангмюър, звездата на изследователската лаборатория на „Дженеръл Електрик“. Познавах го, макар и бегло. Брат ми работеше с него. Лангмюър беше очарователно разсеян. Веднъж се чудеше на глас дали, когато костенурките си прибират главите в черупките, гърбовете им се извиват или се свиват. Включих това в книгата. Друг път оставил бакшиш на масата, след като жена му сервирала закуската у дома. Включих и това. Най-същественият му принос обаче беше идеята му за така наречения от мен „лед 9“ — вид замръзнала вода, устойчива при стайна температура. Това не ми го е разказвал лично на мен. Носеше се като легенда в лабораторията, горе-долу по времето, когато Х. Дж. Уелс посетил Скенектъди. Това е било много преди мен. Бил съм малък, когато се е случило… слушал съм радио, правел съм модели на самолети.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Да?

ВОНЕГЪТ: Както и да е… Уелс пристигнал в Скенектъди и наредили на Лангмюър да го разведе наоколо. Лангмюър решил, че на Уелс ще му е интересно да чуе една идея за научнофантастичен разказ — за вид лед, който е устойчив на стайна температура. На Уелс не му било интересно или поне никога не използвал идеята. След това Уелс умрял, а после и Лангмюър най-накрая умрял. Казах си: „Който каквото си намери, за него си е — идеята е моя“. По една случайност се оказа, че Лангмюър е първият физик в частния бизнес, носител на Нобелова награда.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Какво мислите за Нобеловата награда за литература на Белоу?

ВОНЕГЪТ: Това беше възможно най-подходящият начин да се отличи цялата ни литература.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Лесно ли ви е да разговаряте с него?

ВОНЕГЪТ: Да. Имал съм около три случая. Веднъж той ми гостува в Университета на Айова, в който аз преподавах, а той беше гост лектор. Много добре мина. Във всеки случай имахме нещо общо помежду си…

ИНТЕРВЮИРАЩ: А именно?…

ВОНЕГЪТ: И двамата бяхме продукт на катедрата по антропология на Чикагския университет. Доколкото знам, той никога не е ходил на антропологически експедиции, а и аз не съм. Вместо това си измисляхме прединдустриални общества — аз в „Котешка люлка“, а той в „Хендерсън, Дъждовният крал“.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Значи, той е колега учен?

ВОНЕГЪТ: Аз изобщо не съм учен. Въпреки това обаче сега се радвам, че баща ми и брат ми ме караха да стана учен. Разбирам как функционират научната мисъл и игривост, макар че не съм способен да участвам в тях. Обичам да съм сред учени, вълнувам се и ми е интересно, когато ми разказват с какво се занимават. Прекарал съм много повече време с учени, отколкото с литератори, най-вече с приятелите на брат ми. Приятно ми е и с водопроводчици, дърводелци и автомонтьори. Не познавах никакви литератори допреди десет години, всичко започна с двете години преподаване в Айова. Там, в Айова, изведнъж се оказах приятел на Нелсън Олгрен, Хосе Доносо, Ванс Буржели, Доналд Джъстис, Джордж Старбък, Марвин Бел и прочее. Бях изумен. Сега, съдейки по рецензиите за последната ми книга, „Фарс или никога вече самота“, хората искат да ме изкарат от литературните среди — да ме върнат там, откъдето съм дошъл.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Имало е и лоши рецензии, така ли?

ВОНЕГЪТ: Само в „Ню Йорк Таймс“, „Тайм“, „Нюзуик“, „Ню Йорк Ривю ъф Букс“, „Вилидж Войс“ и „Ролинг Стоун“. В Медисин Хет много ме харесаха.

ИНТЕРВЮИРАЩ: На какво отдавате тази ненавист?

ВОНЕГЪТ: Може би „Фарс или никога вече самота“ е много лоша книга. Напълно съм готов да го повярвам. Всички пишат лоши книги, защо да не го правя и аз? Необичайното в рецензиите беше, че искаха хората сега да признаят, че никога не съм ставал за нищо. Рецензентът в „Сънди Таймс“ направо поиска критиците, които са ме хвалели преди, сега публично да си признаят колко са били сбъркали. Моят издател, Сам Лорънс, опита да ме утеши, като ми каза, че неизменно нападали авторите, когато ставали приказно богати.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Имахте ли нужда да бъдете утешаван?

ВОНЕГЪТ: Никога през живота си не съм се чувствал по-зле. Чувствах се, все едно пак спя прав в товарен вагон в Германия.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Толкова зле?

ВОНЕГЪТ: Не. Но доста зле. Изведнъж критиците искаха да ме размажат като буболечка. А и не беше заради това, че изведнъж се оказах с пари. Скритият упрек беше, че съм бил недодялан, че съм пишел, без да съм бил проучил систематично голямата литература, че не съм бил джентълмен, след като с такава охота съм бил драскач във вулгарни списания… че не съм бил платил академичния си дълг.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Не сте ли страдали?

ВОНЕГЪТ: Да, страдал съм… но като недостатъчно образован човек във вулгарна компания и вулгарен занаят. Достатъчно непочтено беше, че съм извращавал изкуството за пари. След това съм надминал и това престъпление, ставайки, както вече казах, приказно богат. Е, това вече е много лошо за мен и за всички останали. Всичките ми произведения са в продажба, така че не можем да се отървем нито от мен, нито от книгите ми.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Смятате ли да отвърнете на удара?

ВОНЕГЪТ: В известен смисъл, да. В момента съм член на щатския съвет по изкуствата на щата Ню Йорк и всеки път, когато някой от членовете на съвета спомене за уведомяването на катедрите по английска филология в колежите за някоя литературна възможност, аз казвам: „Изпратете ги на катедрите по химия, изпратете ги на катедрите по зоология, изпратете ги на катедрите по антропология, на катедрите по астрономия, на катедрите по физика, на всички медицински и юридически колежи. Писателите най-вероятно са там“.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Вярвате ли в това?

ВОНЕГЪТ: Мисля, че е изключително свеж полъх, ако създателят на литература няма в главата си само историята на литературата до момента. Литературата не бива да се завира в собствения си задник, образно казано.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Да поговорим за жените в книгите ви.

ВОНЕГЪТ: Не са много. Няма истински жени, няма любов.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Струва ли си да поразсъждаваме над това?

ВОНЕГЪТ: Проблемът е механичен. Голяма част от случващото се в разказа е механично, свързано е с техническите проблеми по правенето на разказа. Разказите за каубои и полицаи например завършват със стрелби, защото стрелбите са най-сигурният начин за приключването на такива разкази. Няма по-подходящо нещо от смъртта да се каже онова, което винаги звучи толкова изкуствено: „Край“. Опитвам се да държа голямата любов настрана от моите разкази, защото щом тази тема се появи, става почти невъзможно да се говори за друго. Читателите не искат да чуят за друго. Те пощуряват по любовта. Ако любовникът в една история спечели истинската си любов, това е краят на историята, дори да започва трета световна война и небето да е почерняло от летящи чинии.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Значи, държите любовта настрана.

ВОНЕГЪТ: Има други неща, за които искам да говоря. Ралф Елисън прави същото в „Невидимия“. Ако героят в тази великолепна книга беше намерил някого, достоен да бъде обичан, някого, който е луд по него, това щеше да бъде краят на историята. Селин направи същото в „Пътешествие до края на нощта“ — той изключи възможността за истинска и окончателна любов, за да може историята да продължава още и още, и още.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Не са много писателите, които говорят за механизма на разказа.

ВОНЕГЪТ: Аз съм толкова недодялан технократ, че съм убеден, че можем да ги бърникаме като „Форд“ модел „Т“.

ИНТЕРВЮИРАЩ: С каква цел?

ВОНЕГЪТ: Да доставяме удоволствие на читателя.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Дали някога ще напишете любовна история, как мислите?

ВОНЕГЪТ: Може би. Водя живот, изпълнен с обич. Наистина е така. Дори когато водя този изпълнен с обич живот обаче и всичко върви толкова добре, понякога се улавям, че мисля: „Боже мой, не можем ли поне за малко да говорим за нещо друго?“. Знаете ли кое е най-смешното?

ИНТЕРВЮИРАЩ: Не.

ВОНЕГЪТ: Изхвърлят книгите ми от училищните библиотеки в цялата страна, защото явно ги смятат за неприлични. Виждал съм писма до вестници в малки градчета, които слагат „Кланица 5“ в една и съща категория с „Дълбокото гърло“ и списание „Хъслър“. Как може човек да мастурбира на „Кланица 5“?

ИНТЕРВЮИРАЩ: Има ги всякакви.

ВОНЕГЪТ: Е, такива няма. Цензорите ненавиждат моята религия. Смятат ме за непочтителен към тяхната представа за всемогъщия Бог. Според тях е работа на правителството да пази репутацията на Бог. Мога само да кажа: „Пожелавам им успех, пожелавам успех на правителството и пожелавам успех на Бог“. Нали знаете какво е казал Х. Л. Менкън за религиозните хора? Казал, че изобщо не го били разбрали. Не бил казвал, че ги мразел. Просто ги намирал за смешни.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Когато ви попитах преди малко кой от семейството ви е оказал най-голямо влияние като писател, вие казахте, че това е била вашата майка. Очаквах да кажете, че е била сестра ви, защото във „Фарс или никога вече самота“ разказвате толкова много за нея.

ВОНЕГЪТ: Във „Фарс“ казах, че тя е човекът, за когото пиша… че всеки успял творец твори за конкретна публика в ума си, състояща се от един човек. Това е тайната на творческото единство. Всеки може да го постигне, ако направи нещо, представяйки си само един човек. Не бях осъзнал, че тя е човекът, за когото пиша, докато не почина.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Тя обичаше ли литературата?

ВОНЕГЪТ: Тя пишеше прекрасно. Не четеше много… но пък и Хенри Дейвид Торо не е четял много през последните си години. Баща ми беше същият — не четеше много, но можеше да пише фантастично. Такива писма пишеха баща ми и сестра ми! Когато сравнявам моята проза с тяхната, ме хваща срам.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Сестра ви опитвала ли е да продава произведенията си?

ВОНЕГЪТ: Не. Тя можеше да е и забележителен скулптор. Веднъж й се разкрещях, че не прави нищо с талантите, които има. Тя ми отговори, че да имаш талант, не те задължава непременно да правиш нещо с него. Това твърдение ме сепна. Смятах, че хората би трябвало да грабват талантите си и да бягат колкото могат по-дълго и по-надалеч.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Какво мислите сега?

ВОНЕГЪТ: Ами това, което каза сестра ми, днес изглежда като много феминистка мъдрост. Имам две дъщери, които са талантливи като нея, но проклети да са, ако изоставят достойнството си и чувството си за хумор, грабвайки талантите си и отчаяно хуквайки да бягат колкото могат по-дълго и по-надалеч. Видяха ме как бягам колкото мога по-дълго и по-надалеч… и сигурно им се е сторило доста шантаво изпълнение. А това пък е най-лошата възможна метафора, защото всъщност виждаха човек, който десетилетия седи на едно място.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Пред пишещата машина.

ВОНЕГЪТ: Да, пушейки до припадък.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Спирали ли сте някога да пушите?

ВОНЕГЪТ: Два пъти. Веднъж го направих напълно и се превърнах в Дядо Коледа. Станах шишкав. Бях стигнал почти 130 килограма. Спрях за близо година, след което Хавайският университет ме покани на остров Оаху да чета лекция. Една вечер пиех от кокосов орех на покрива на „Или Кай“^[4] и за постигането на пълно щастие трябваше само да изпуша една цигара. Което и направих.

ИНТЕРВЮИРАЩ: А втория път?

ВОНЕГЪТ: Съвсем неотдавна — миналата година. Платих 150 долара на „Смоук Ендърс“ да ми помогнат да откажа цигарите в рамките на шест седмици. Всичко беше точно както го обещаваха — лесно и поучително. Спечелих си удостоверението за завършен курс и значката за спомен. Единственият проблем беше, че освен това полудях. Бях безпределно щастлив и горд, но околните ме намираха непоносимо упорит, рязък и необуздан. Още нещо — спрях да пиша. Дори писма не пишех вече. Явно бях направил лоша сделка. Затова пак започнах да пуша. Както казваха от Националната асоциация на производителите…

ИНТЕРВЮИРАЩ: Не съм убеден, че знам какво са казвали.

ВОНЕГЪТ: „Няма безплатен обяд.“

ИНТЕРВЮИРАЩ: Наистина ли смятате, че може да се преподава творческо писане?

ВОНЕГЪТ: Горе-долу по същия начин, по който се преподава голф. Професионалният играч може да посочи очевидните недостатъци в замаха ви. Мисля, че успешно правех това в Университета на Айова в продължение на две години… В „Харвард“ преподавах творческо писане зле, защото бракът ми се разпадаше и защото пътувах всяка седмица от Ню Йорк до Кеймбридж. Още по-зле преподавах в „Сити Колидж“ преди две години. С твърде много други проекти се занимавах по същото време. Вече нямам воля да преподавам. Само знам теорията.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Можете ли да опишете теорията с няколко думи?

ВОНЕГЪТ: Тя беше формулирана от Пол Енгъл — основателят на „Писателската работилница“ в Университета на Айова. Той ми каза, че ако „Работилницата“ някога има собствена сграда, над входа й ще бъдат изписани следните думи: „Не го приемайте толкова сериозно“.

ИНТЕРВЮИРАЩ: И каква ще е ползата от това?

ВОНЕГЪТ: Ще напомня на студентите, че те се учат да правят номера.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Да правят номера ли?

ВОНЕГЪТ: Ако карате хората да се смеят или да плачат от едни малки черни знаци на листове бяла хартия, нима това не е номер? Всички велики сюжети са страхотни номера, на които хората всеки път се хващат.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Можете ли да дадете пример?

ВОНЕГЪТ: Готическият роман. Всяка година излизат с дузини и всичките се продават. Моят приятел Бордън Дийл неотдавна написа един готически роман ей така, на шега, и когато го попитах какъв е сюжетът, той ми отговори: „Млада жена постъпва на работа в стара къща и си изкарва акъла“.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Някакви други примери?

ВОНЕГЪТ: Другите не са толкова забавни за разказване — някой попада в беда и после се измъква; някой губи нещо и го намира; постъпват зле с някого и той си отмъщава; Пепеляшка; някой си проваля живота и пропада надолу, надолу, все по-надолу; хора се влюбват, а разни други хора им се пречкат; добродетелен човек неправилно е обвинен в грях; грешник бива смятан за добродетелен; някой храбро се изправя пред изпитание и го преодолява или пък не успява; някой лъже, някой краде, някой убива, някой прелюбодейства.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Да ме прощавате, но това са много старомодни сюжети.

ВОНЕГЪТ: Гарантирам ви, че нито една съвременна разказваческа схема, дори такава без сюжет, няма да достави истинско удоволствие на читателя, ако някой от тези старомодни сюжети не е вмъкнат някъде. Възхвалявам сюжетите не защото точно възпроизвеждат живота, а защото са начин читателите да продължават да четат. Когато преподавах творческо писане, казвах на студентите да карат героите си веднага да искат нещо, дори да е просто чаша вода. Парализираните от безсмислеността на съвременния живот герои също трябва да пият вода от време на време. Един от студентите ми написа разказ за една монахиня, между чиито долни леви кътници заседнало парче зъбен конец, който тя цял ден не могла да извади. Разказът разглеждаше много по-важни теми от зъбния конец, но онова, което караше хората да продължават да четат, беше мъчителният въпрос кога най-сетне ще бъде изваден зъбният конец. Няма човек, който да не прочете разказа, без да си бръкне с пръст в устата. Ето ви сега един прекрасен номер. Когато изключите сюжета, когато изключите някой да иска нещо, вие изключвате читателя, което е доста подло. Може да изключите читателя и като не му кажете веднага къде се развива действието, кои са героите…

ИНТЕРВЮИРАЩ: И какво искат.

ВОНЕГЪТ: Да. Може и да го приспите, ако героите ви не се противопоставят един другиму. Студентите обичат да казват, че не създават противостояния, защото в съвременния живот хората избягват конфронтациите. „Съвременният живот е толкова самотен“, твърдят те. Това е мързел. Работата на писателя е да създава противостояния, така че героите да могат да изричат неочаквани и разбулващи неща и да ни образоват и забавляват. Ако един автор не може или не иска да го прави, той трябва да се оттегли от занаята.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Занаят ли?

ВОНЕГЪТ: Занаят. Дърводелците строят къщи. Разказвачите използват свободното време на читателя по такъв начин, че читателят да не остава с чувството, че са му изгубили времето. Автомонтьорите поправят коли.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Но трябва и талант, нали?

ВОНЕГЪТ: Във всички тези сфери. Известно време бях дилър на „Сааб“ в Кейп Код, постъпих в училището им за автомонтьори и те ме изхвърлиха от тяхното училище. Нямах талант.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Колко често се среща разказваческият талант?

ВОНЕГЪТ: В един курс по творческо писане от двайсет души, където и да е в тази страна, шестима студенти ще са изумително талантливи. Двама от тях не след дълго може и да публикуват нещо.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Какво отличава тези двама от останалите?

ВОНЕГЪТ: Ще имат в главите си още нещо, освен литература. Сигурно ще са и енергични хора. Имам предвид, че няма пасивно да чакат някой да ги открие. Ще настояват да бъдат четени.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Били сте пиар, занимавали сте се и с реклама…

ВОНЕГЪТ: Така ми се струва, да.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Мъчително ли беше? Искам да кажа, струваше ли ви се, че талантът ви се погубва, осакатява се?

ВОНЕГЪТ: Не. Това са небивалици — че такъв вид работа наранявала душата на писателя. В Айова Дик Йейтс и аз всяка година изнасяхме лекция за писателя и системата на свободния пазар. Студентите я мразеха. Разказвахме за всевъзможни халтури, с които писателите биха могли да се заемат, ако умираха от глад или пък искаха да съберат достатъчно средства, за да финансират написването на книга. Тъй като издателите вече не инвестират в дебютни романи и тъй като списанията умряха, и тъй като телевизиите вече не купуват от млади независими автори, и тъй като фондациите дават пари само на дърти мухльовци като мене, младите писатели ще трябва да си изкарват прехраната като безсрамни драскачи. В противен случай скоро ще се окажем без съвременна литература. Има само едно наистина отвратително нещо, което халтурата прави с писателите, и то е, че им губи ценното време.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Не е шега работа.

ВОНЕГЪТ: Трагедия е. Непрекъснато се опитвам да измисля начини, дори да са ужасни, младите писатели някак си да оцеляват.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Трябва ли да се субсидират младите писатели?

ВОНЕГЪТ: Нещо трябва да се направи, след като свободният пазар вече направи почти невъзможно да се издържат чрез свободен пазар. В началото бях невероятен бизнесмен — по простата причина че имаше много бизнес. Докато работех за „Дженеръл Електрик“, написах един разказ, „Доклад върху ефекта на Барнхаус“, първият разказ, който някога съм писал. Изпратих го на „Колиърс“. Нокс Бъргър беше техният редактор на художествена литература. Нокс ми обясни какво не е наред и как да го поправя. Направих каквото ми каза и той купи разказа за седемстотин и петдесет долара, заплатата ми за шест седмици в „Дженеръл Електрик“. Написах още един, той ми плати деветстотин и петдесет долара и предположи, че може би е време да напусна „Дженеръл Електрик“. Така и постъпих. Преместих се в Провинстаун. Накрая цената ми за разказ стигна две хиляди и деветстотин долара за парче. Представете си само. А Нокс ми намери двама агенти, които бяха опитни като него в белетристиката — Кенет Литауър, неговият предшественик в „Колиърс“, и Макс Уилкинсън, който е бил литературен редактор в „Метро Голдуин Майер“. И нека официално да заявя, че Нокс Бъргър, който е приблизително на моята възраст, е открил и е насърчил повече добри млади автори от всеки друг редактор по онова време. Мисля, че това не го пише никъде. Този факт е известен само на писателите и лесно може да изчезне, ако не бъде записан някъде.

ИНТЕРВЮИРАЩ: С какво се занимава сега Нокс Бъргър?

ВОНЕГЪТ: Литературен агент е. Всъщност той представлява сина ми Марк.

ИНТЕРВЮИРАЩ: А Литауър и Уилкинсън?

ВОНЕГЪТ: Литауър почина преди десетина години. Между другото, на двайсет и три години той беше полковник в ескадрилата „Лафайет“ и беше първият пилот, бомбардирал окоп. Той ми беше ментор. Макс Уилкинсън се пенсионира във Флорида. Винаги се е срамувал, че е агент. Ако някой непознат го питаше с какво се занимава, той неизменно отговаряше, че отглежда памук.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Имате ли друг ментор сега?

ВОНЕГЪТ: Не. Предполагам, че съм прекалено стар, за да си намеря някого. Каквото и да напиша сега, се отпечатва без коментари от моя издател, който е по-млад от мене, от редакторите, от когото и да било. Вече я няма сестра ми, за която да пиша. Изведнъж в живота ми се появиха много незаети постове.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Имате ли усещането, че сте много високо, без предпазна мрежа под вас?

ВОНЕГЪТ: И без прът, с който да пазя равновесие. От това понякога изтръпвам.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Искате ли да добавите още нещо?

ВОНЕГЪТ: Нали знаете паниклостовете, които слагат на вратите в училищата и театрите? Ако се блъснете във вратата, тя ще се отвори.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Да.

ВОНЕГЪТ: Повечето от тях са марка „Вондуприн“. „Вон“ означава Вонегът. Един мой роднина попаднал в пожара в Ирокезкия театър в Чикаго преди много време и изобретил паниклоста заедно с още двама души. „Прин“ било Принц. Забравих кой беше „Ду“.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Добре.

ВОНЕГЪТ: Искам да кажа още, че хумористите много често са най-малките деца в семействата си. Когато бях най-малкото дете на масата ни за вечеря, единственият начин да привлека нечие внимание беше да съм смешен. Трябваше да се специализирам. Много внимателно слушах комиците по радиото, за да се науча как да се шегувам. А сега, след като пораснах, книгите ми са такива — мозайки от шеги.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Имате ли любими шеги?

ВОНЕГЪТ: Сестра ми и аз често спорехме коя е най-смешната шега на света… освен човек, който нахълтва в килера, разбира се. Оказа се, че когато двамата работим заедно, бяхме забавни почти колкото Лаурел и Харди. В общи линии за това става дума във „Фарс или никога вече самота“.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Решихте ли накрая коя е най-голямата шега на света?

ВОНЕГЪТ: Накрая се спряхме на една. Малко е трудно да се разкаже просто така.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Опитайте.

ВОНЕГЪТ: Ами… няма да се разсмеете. Никой не се смее. А тя е една стара шега на „Двете черни гарги“. „Двете черни гарги“ бяха двама бели мъже с боядисани в черно лица, на име Моран и Мак. Записваха номерата им на плоча, уж бяха двама чернокожи, които мързеливо разговаряха помежду си. Както и да е, единият казва: „Снощи сънувах, че ям бархетни палачинки“. Другият казва: „Наистина ли?“. А първият отговаря: „И когато се събудих, одеялото го нямаше“.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Аха.

ВОНЕГЪТ: Казах ви, че няма да се смеете.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Вие явно предпочитате Лаурел и Харди вместо Чаплин. Така ли е?

ВОНЕГЪТ: Много обичам Чаплин, но между него и публиката има твърде голямо разстояние. Той е прекалено очевидно гениален. По някакъв негов си начин той е велик като Пикасо, а това ме плаши.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Ще напишете ли някога пак разказ?

ВОНЕГЪТ: Може би. Този, който си мислех, че ще е последен, написах преди около осем години. Харлан Елисън ме помоли да напиша нещо за един сборник, който той подготвяше. Разказът се казваше „Голямото космическо ебане“. Мисля, че съм първият писател, използвал думата „ебане“ в заглавие. Разказваше се за изстрелването на космически кораб към Андромеда, носещ бойна глава, пълна със сперма. Което ми напомня за моя добър приятел от Индианаполис, горе-долу единственият ми останал приятел от Индианаполис — Уилям Фейли. Когато влязохме във Втората световна война и всеки трябваше да дава кръв, той се чудеше дали вместо това не може да даде половин литър сперма.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Ако родителите ви не бяха изгубили всичките си пари, с какво щяхте да се занимавате сега?

ВОНЕГЪТ: Щях да съм архитект в Индианаполис — като баща ми и дядо ми. И щях да съм много щастлив. Все още ми се иска да беше станало. Още нещо впрочем — един от най-добрите млади архитекти живее в къщата, която баща ми построил за семейството в годината, в която съм се родил — 1922. Моите инициали, инициалите на сестра ми и инициалите на брат ми са изписани във витражите на трите малки прозорчета до входната врата.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Значи, копнеете за доброто старо време.

ВОНЕГЪТ: Да. Всеки път, когато съм в Индианаполис, в главата ми постоянно се върти един и същи въпрос: „Къде ми е леглото, къде ми е леглото?“. А ако призраците на баща ми и дядо ми витаят в този град, те сигурно се чудят къде са всичките им сгради. Центърът на града, където се намираха повечето им сгради, е превърнат на паркинги. Сигурно се чудят и къде са се дянали повечето им роднини. Двамата са израснали в големи семейства, които вече не съществуват. Самият аз усетих съвсем малко от това — от голямото семейство. А когато постъпих в Чикагския университет и чух шефа на катедрата по антропология, Робърт Редфийлд, да чете лекция за фолклорното общество, което по същество представляваше едно стабилно, изолирано голямо семейство, нямаше нужда да ми обяснява колко е хубаво това.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Нещо друго?

ВОНЕГЪТ: Да. „Фарс или никога вече самота“ е първият американски роман, в който се използват мерни единици от метричната система. Никой не обърна внимание, така че сега аз трябва да го раздухвам.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Нещо друго?

ВОНЕГЪТ: Ами… току-що открих молитва за писатели. Чувал съм за молитви за моряци, за крале, за войници и така нататък, но никога не бях чувал за молитва за писатели. Мога ли да я кажа сега?

ИНТЕРВЮИРАЩ: Разбира се.

ВОНЕГЪТ: Написана е от Самюъл Джонсън на 3 април 1753 година — денят, в който той подписал договор, задължаващ го да състави първия пълен речник на английския език. Той се молел за себе си. Може би трети април трябва да се отбелязва като „Ден на писателя“. Както и да е, молитвата е следната: „Боже, който досега си ме подкрепял, помогни ми да се справя с този труд и с всичките ми сегашни изпитания; така щото, когато в последния ден представя поверения ми талант, да мога да получа прошка, в името на Иисуса Христа. Амин“.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Това прилича на желание да отнесе таланта си колкото се може по-далече и по-бързо.

ВОНЕГЪТ: Да. Той е бил прочут драскач.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Вие смятате ли се за драскач?

ВОНЕГЪТ: В известен смисъл.

ИНТЕРВЮИРАЩ: В какъв смисъл?

ВОНЕГЪТ: Рожба на Голямата депресия.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Разбирам. Един последен въпрос. Ако бяхте комисар за издателската дейност в Съединените щати, какво щяхте да направите за подобряване на днешното окаяно положение?

ВОНЕГЪТ: Не ни липсват чудесни писатели. Липсва ни сигурна маса читатели.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Следователно?…

ВОНЕГЪТ: Предлагам всеки безработен да представя кратък преразказ на книга, преди да получи социалните си помощи.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Благодаря ви.

ВОНЕГЪТ: Благодаря ви.