Кърт Вонегът
Цветница (7)

6
Хората, които човек познава

От „Политикс Тудей“, януари/февруари 1979:

„Кой е истински щастлив в Америка?“, питаха ме по един или друг начин моите деца, когато навлязоха в пубертета, който е детската менопауза. Тогава мълчах, но не трябваше да го правя. Имаше един отговор, който продължава да е верен и днес: „Уилям Ф. Бъкли-младши“. Държа петнайсетата му самостоятелна книга подръка, сборник от около 130 материала, публикувани в различни издания (с едно интересно изключение) от началото на 1975 година. Норман Мейлър беше казал за себе си, че е един от най-добрите „бързи писатели“. Бъкли е поне два пъти по-бърз. Може да напише рубриката си за 20 минути, твърди той, и да произведе 150 такива на година, плюс една книга, много рецензии, речи и статии, а също и телевизионни встъпления. Бързите произведения, събрани в тази книга, са първокласни без изключение — не само по отношение на необузданото щастие (нещо, с което Мейлър със сигурност не се справя), но и като проницателни комедии и възхвала на английския език.

Освен това той е прекрасен мореплавател и скиор, а също и полиглот, музикант, пилот, отдаден на семейството си човек, любезен и забавен с непознатите. Нещо повече, също като завършилия „Йейл“ герой от романа „Спасяването на кралицата“, той е поразително красив. Отчетливо американските му черти са живи, но смекчени от известна стеснителност, сдържаност. (Последните седем думи са собственият коментар на Бъкли за хубавия външен вид на героя му, Брадфорд Оукс.)

Затова всеки път, когато видя мистър Бъкли, си мисля — честна дума, без дори един атом ирония — следното: „Ето един човек, спечелил десетобоя на човешкия живот“.

Учудва ме и колко много прилича той на един далеч по-крив гений, комика Станли Лаурел. Лаурел също успяваше да внуши, въпреки своята красота и сериозност, че става нещо ужасно смешно. Човек не може да добие или да отгледа такъв вид според мене. Надникнете през прозореца на някое родилно отделение и ще видите, че само едно на петдесет бебета го има. За мнозина е трудно, но за Лаурел и Бъкли е фасулска работа да се живее с такова лице.

Бих дал един милион долара да изглеждам по този начин.

Освен това, когато видя Бъкли, се питам: дали е щял да знае, че е възможно да си истински забавен и в същото време консервативен, ако не беше първооткривателската работа на Х. Л. Менкън? Вероятно не. С тази своя физиономия, в съчетание с прекрасния си ум и високото социално положение, можеше да звучи като духовен син на Менкън дори и никога да не е чувал за Мъдреца от Балтимор.

Колко сериозно приема консерватизма? Да, със сигурност достатъчно сериозно, за да му посвети целия си живот, но само дотам ли? Идеалите, които защитава, всъщност конвенционалният републиканизъм, логично са негови още от раждането му. Бил е богат и блестящ, с прекрасни, предприемчиви роднини още преди да му сложат първата пелена и е притежавал рядката дарба да бъде много щастлив, както казвам аз. И нищо не се е променило, освен може би това, че животът му е ставал все по-хубав.

Най-важното е, че никога не е имало нещо, от което да се срамува. В Америка е доста необичайно никога да не си се срамувал. Интелектуалното пътешествие на Бъкли се състои от потвърждения, а не от открития. Ето защо той има по-шеговито отношение към консерватизма от много други хора, достигнали до него по трудния начин, като Александър Солженицин например. Бъкли не е стигнал до консерватизма чрез гняв и болка.

Солженицин никога не би могъл, както впрочем не би могъл и Менкън, да започне книга така, както Бъкли започва тази — с уговорката, че трябва да я нарече противоречива по следната причина: „… защото за почти всяко нещо, казано тук, някъде е записана противоположна, макар и интелектуално различна реакция. Това, разбира се, е жалко, но от друга страна, не съм и очаквал светът да приеме моята гледна точка единодушно и с овации“.

Признавам, че това са едва ли не безгрижни думи на един непобедим участник в дебати, а не на пламенен защитник — участник в дебати, който, понеже е толкова добър в дебатите, се готви за пореден път да изкара противниците си глупаци, знаейки, че в крайна сметка никой няма да се ядоса особено. Той се държи както по време на студентските си години в „Йейл“, когато се задявал с отявлени членове на Демократическата партия, но винаги добронамерено. Той ни казва, че „… една от причините да бях толкова щастлив в «Йейл» беше фактът, че добронамереността е… толкова характерна за «Йейл», колкото смехът за Дъблин, песните за Милано или угризенията за «Ню Йорк Бук Ривю»“.

Аз поне съм благодарен, че Бъкли, сериозно или не, е избрал да бъде последователен в реакциите си на външни стимули като машина за пинбол, машина, създадена да учи на консервативни идеали — 5000 точки за електрическия стол, 10 000 точки за закони срещу профсъюзите, 50 000 точки за повече съчувствие към ЦРУ, цял милион за индивидуално превъзходство и решителни действия, и така нататък. Ако нямахме толкова интелигентен и добронамерен човек (за разлика от генерал Голдуотър например) да защитава социалния дарвинизъм, някои от нас можеха да се отвратят и объркат да слушат, да научат колко е хубаво за нас самите да бъдем по-коравосърдечни.

* * *

Уилям Ф. Бъкли-младши ми е приятел. Нашето приятелство е нюйоркско. Нюйоркско приятелство означава да си приятел с човек, когото си виждал поне веднъж. Ако си срещал някого само веднъж и ако си нюйоркчанин, всеки път, когато името на този човек се спомене в разговор, имаш право да кажеш: „Да… еди-кой си ми е приятел“.

Виждал съм се с мистър Бъкли — или Бил, както го наричат приятелите — може би три пъти, общо за шейсет секунди. Плаша се от неговите културни и спортни постижения, от положението му в обществото, но най-вече от уменията му да води дебати. Представа си нямам как се печели спор, нито пък как да отстоявам своята позиция.

Ако трябва да кажа в какво вярвам, трябва да го направя без противопоставяне, иначе онемявам. Участвал съм в шоуто на Ърв Къпсинет — токшоу, тръгнало от Чикаго — четири пъти. Нито веднъж не обелих нито дума. Неотдавна срещнах мистър Къпсинет и той каза, че много би искал пак да му гостувам. Защо не?

* * *

Веднъж изнасях реч в Библиотеката на Конгреса, беше около 1972 година. Някъде към средата на речта един човек сред публиката стана и каза: „С какво право вие като лидер на американската младеж превръщате тези хора в циници и песимисти?“.

Нямах подходящ отговор, така че слязох от сцената.

И това ми било пример за смелост!

* * *

Убежденията, които трябва да отстоявам, всъщност са толкова меки и сложни, а когато им се направи вивисекция, се превръщат в някаква безформена каша. Аз съм пацифист, аз съм анархист, аз съм гражданин на света и така нататък.

Предметът на тази глава обаче е приятелството и благодарение на едно обикновено чудо в тази епоха на компютри мога да предложа азбучен списък на писатели, които са или, в случай че са починали, са били мои приятели. Нали разбирате, съпругата ми, Джил Кременц, през изминалите години е снимала стотици писатели, вкарвайки имената им и номерата на негативите в компютър, така че да може мигновено да извади снимка на всеки от тях.

Затова аз просто минавам с пръст по нейния списък, спирайки на името на всеки човек, когото съм срещал поне веднъж, и — хоп! — мои приятели са Ричард Адамс, Рената Адлър, Айзък Азимов, Чингис Айтматов, Робърт Андерсън, Мая Анджелоу, Хана Арент, Майкъл Арлън, Чинуа Ачебе, Джон Ашбъри, Марвин Барет, Жак Барзун, Джон Барт, Доналд Бартълми, Ричард Бах, Ръсел Бейкър, Став Бекър, Сол Белоу, Ингрид Бенджис, Робърт Бентън, Чарлс Берлиц, Майкъл Беси, Уилям Блати, Джеймс Болдуин, К. Д. Б. Брайън, Рей Бредбъри, Джими Бреслин, Джон Малкълм Бринин, Харолд Бродки, Ванс Буржели и да, Уилям Ф. Бъкли-младши, Арт Бъкуолд, Том Бъргър, Карл Бърнстийн, Уилям Бъроус, Ан Бърстийн, Хайнрих Бьол, Петер Вайс, Ейми Вандербилт, Пер Вастберг, Гор Видал, Ели Визел, Естер Вилар, Роман Вишняк, Андрей Вознесенски, Марк Вонегът, Уилям Гадис, Мейвис Талант, Джон Кенет Галбрейт, Джон Гарднър, Уилям Гас, Николас Гейдж, Чарлс Гейнс, Барбара Гелб, Брендан Тил, Пенелопи Гилиат, Алън Гинзбърг, Гейл Годуин, Уилям Голдман, Надин Гордимър, Едуард Гори, Гюнтер Грас, Франсин дю Плеси Грей, Адолф Грийн, Гейл Грийн, Джърмейн Гриър, Уинстън Грум, Луис Гулд, Дан Гърбър, Барбаралий Даймънстийн, Питър де Врийс, Гуен Дейвис, Питър Дейвисън, Мидж Дектър, Лестър Дел Рей, Ники Джовани, Ерика Джонг, Джил Джонстън, Джеймс Джоунс, Джоун Дидиън, Бордън Дийл, Моника Дикенс, Джеймс Дики, Бети Додсън, Е. Л. Доктороу, Дж. П. Донлийви, Хосе Доносо, Розалин Дрекслър, Джон Дън, Ричард Еберхарт, Фред Ексли, Маргарета Екстрьом, Ралф Елисън, Станли Елкин, Ричард Елман, Амос Елон, Глория Емерсън, Ханс Магнус Енценсбергер, Джейсън Епстийн, Едуард Епстийн, Уилард Еспи, Нора Ефрон, Сузан Зонтаг, Лион Идъл, Уилям Индж, Кристофър Ишъруд, Ричард Йейтс, Елия Казан, Алфред Казин, Хортънс Калишър, И. Дж. Кан, Винсънт Канби, Гарсън Канин, Джъстин Каплан, Труман Капоти, Малкълм Каули, Сю Кауфман, Полин Кейл, Лин Кейн, Мъри Кемптън, Голуей Кинъл, Джеймс Клавел, Артър Ч. Кларк, Елинор Кларк, Рамзи Кларк, Джуди Клемесруд, Артър Коен, Харви Кокс, Ърскин Колдуел, Ричард Кондън, Франк Конрой, Еван Конъл, Робърт Котловиц, Уилям Коул, Йежи Кошински, Майкъл Крайтън, Пол Краснър, Джо Крафт, Робърт Крейтън, Джудит Крист, Джон Кросби, Станли Куниц, д-р Алекс Къмфърт, Шарлот Къртис, Ханс Кьонинг, Ленард Лайънс, Луис Лапам, Айра Левин, Майер Левин, Джак Легет, Джон Ленард, Зигфрид Ленц, Макс Лернер, Дорис Лесинг, Яков Линд, Лойд Литъл, Робърт Джей Лифтън, Антъни Лукас, Алисън Лури, Анита Лус, Питър Маас, Том Макгуейн, Джон Д. Макдоналд, Дуайт Макдоналд, Рос Макдоналд, Мери Маккарти, Юджийн Маккарти, Арчибалд Маклийш, Маршъл Маклуан, Лари Макмъртри, Терънс Макнали, Джеймс Макферсън, Джон Макфий, Бърнард Маламъд, Маря Манс, Питър Матисен, Роло Мей, Норман Мейлър, Уилям Мередит, Джеймс Мерил, Маргарет Мийд, Кейт Милет, Джеймс Милс, Артър Милър, Джонатан Милър, Мърл Милър, Джесика Митфорд, Армистед Мопин, Алберто Моравия, Елза Моранте, Ханс Моргентау, Райт Морис, Уили Морис, Тони Морисън, Пенелопи Мортимър, Онър Мур, Рей Мънго, Албърт Мъри, Уилям Мъри, Виктор Наваки, В. С. Найпол, Анаис Нин, Уилям А. Нолън, Марша Норман, Джон Ноулс, Едуин Нюман, Лесли Нюман, Една О’Брайън, Еймос Оз, Синтия Озик, Едуард Олби, Нелсън Олгрен, Лайза Олтър, Айрис Оуенс, Джойс Каръл Оутс, Сидни Офит (най-добрият ми приятел!), Гордън Паркс, Грейс Пейли, Джонатан Пенър, Елинор Пери, Франк Пери, С. Дж. Перълман, Джордж Плимптън, Питър Прескот, В. С. Причет, Робърт Пърсиг, Джеймс Райт, Чарлс Райт, Дотсън Рейдър, Кристофър Рен, Джеймс Рестън-младши, Ричард Рийвс, Ишмейл Рийд, Рекс Рийд, Ейдриън Рич, Джил Робинсън, Майк Ройко, Бети Ролинс, Джудит Роснър, Филип Рот, Мюриъл Рюкайзър, Джон Саймън, Джон Сак, Андрю Сарис, Уилям Сароян, Уилям Сафайър, Карл Сейгън, Нора Сейър, Ан Секстън, Ерик Сийгъл, Барбара Сийман, Андре Сименов, Исаак Б. Сингер, Хедрик Смит, У. Д. Снодграс, Ч. П. Сноу, Уоле Соинка, Барбара Пробст Соломан, Харисън Солсбъри, Стивън Спендър, Бенджамин Спок, Глория Стайнъм, Роуз Стайрън, Уилям Стайрън, Джийн Стафорд, Шейн Стивънс, И. Ф. Стоун, Робърт Стоун, Ървинг Стоун, Доротия Страус, Тери Садърн, Джаклин Сюзан, Лайънъл Тайгър, Кенет Тайнън, Гей Талес, Питър Тейлър, Джеймс Тейт, Хана Тилих, Хънтър С. Томпсън, Ласло Тот, Алвин Тофлър, Уилард Траск, Калвин Трилин, Даяна Трилинг, Мишел Турние, Барбара Тъкман, Стъдс Търкъл, Луис Уайз, Е. Б. Уайт, Тиодор Уайт, Лари Уайлд, Уейн Уарга, Юдора Уелти, Гленуей Уескот, Морис Уест, Том Уикър, Ричард Уилбър, Пол Уилкс, Гари Уилс, Джой Уилямс, Тенеси Уилямс, Уилям Уитуърт, Джефри Улф, Том Улф, Джоузеф Уомбо, Алис Уокър, Робърт Пен Уорън, Хърман Уоук, Ориана Фалачи, Джеймс Т. Фарел, Лорънс Ферлингети, Джейн Ан Филипс, Франсес Фицджералд, Джанет Фланър, Томас Флеминг, Джо Флеърти, Уилям Прайс Фокс, Питър Форбат, Джералд Франк, Майкъл Фрейн, Ото Фридрих, Бети Фридан, Брус Джей Фрийдман, Елиът Фримонт-Смит, Макс Фриш, Ерих Фром, Карлос Фуентес, Даниъл Халпърн, Пит Хамил, Елизабет Хард — Уик, Джим Харисън, Къртис Харнак, Майкъл Харпър, Моли Хаскел, Барбара Хауър, Джейн Хауърд, Алекс Хейли, Лилиан Хелман, Джоузеф Хелър, Нат Хентоф, Ръст Хилс, Уорън Хинкъл, Джон Хокс, Сандра Хохман, А. Е. Хочнър, Таунсенд Хупс, Джон Хърси, Джон Чарди, Скайлър Чейпин, Джон Чийвър, Марчет Чут, Дик Шаап, Нтозаке Шанге, Харви Шапиро, Лин Шер, Сузан Фромберг Шефер, Уилфрид Шийд, Нийл Шийхан, Сузан Шийхан, Артър Шлезинджър-младши, Стив Шлезинджър, Адам Шоу, Ъруин Шоу, Бъд Шулбърг, Аликс Кейтс Шулман, Елън Шуом, Джон Ървинг, Клифорд Ървинг и Роман Якобсон.

Искате ли да ви запозная?

* * *

Какви ли истории мога да разказвам в Индианаполис за тези знаменитости! Всъщност нямам такива. Повечето писатели не са остроумни, когато говорят. Особено авторите на романи, както съм казвал и преди, се влачат в обществото като ранени мечки. Поне добрите го правят.

Някои казват, че моят приятел Гор Видал, който веднъж спомена в едно интервю, че аз съм бил най-лошият писател в Съединените щати, е остроумен. Аз пък мисля, че той иска да си припише твърде голяма заслуга за това, че носи костюм с жилетка.

* * *

След срещите ми с всички тези хора, мога да разкажа само един хубав анекдот. Това се случи в Университета на Айова в Айова Сити, където преподавах в знаменитата Писателска работилница през 1965 и 1966 година. Най-известните ми колеги бяха писателите Ванс Буржели, Нелсън Олгрен и Ричард Йейтс, чилиецът Хосе Доносо и поетите Джордж Старбък, Джеймс Тейт, Марвин Бел, Доналд Джъстис, както и поетът основател на Работилницата, разбира се, който беше Пол Енгъл.

Оказа се, че сред онези наши студенти, които не след дълго наистина щяха да постигнат нещо като писатели, бяха Джейн Барнс, Джон Кейси, Брус Доблър, Андре Дюбю, Гейл Годуин, Джон Ървинг и Джонатан Пенър.

Олгрен, Доносо и аз бяхме от новите, така че отидохме заедно на първата есенна среща на катедрата по английски език, чието счетоводство плащаше нашите заплати. Мислехме, че трябваше да присъстваме. Никой не ни беше казал, че лекторите в Писателската работилница традиционно пренебрегвали всички подобни бюрократични, многословни хленчове и бози.

Така че Олгрен, Доносо и аз слизахме заедно по стълбите след срещата. Олгрен беше закъснял и затова беше седнал отделно от Доносо и мен. Двамата с Доносо не се познаваха, така че аз ги запознах на стълбите, обяснявайки на Олгрен, че Доносо е от Чили, но е завършил Принстънския университет.

Олгрен се ръкува с Доносо, но не му каза нищо, докато не слязохме долу. Най-накрая измисли какво да каже на един чилийски писател: „Сигурно е много хубаво — каза той — да си от толкова дълга и тясна държава“.

* * *

Много писатели ли са шизофреници, поне частично? Имат ли халюцинации, дали виждат и чуват неща, които здравите хора не могат да усетят? Превръщат ли разбърканите възприятия в злато на литературното поприще? Ако писателите са полезно луди, какъв е медицинският термин за тяхното заболяване? Или пък, ако самите писатели не са смахнати, сигурно много от техните прадеди са.

Оказва се, че психиатричното отделение на университетската болница в Айова си е задавало някои от тези въпроси, чиито корени са във фолклора. То се възползва от големия брой известни писатели, дошли в Айова Сити — обикновено поради липса на късмет да преподават в Писателската работилница. Така че ни разпитваха за душевното ни здраве, а също и за това на нашите прадеди и на братята и сестрите ни.

Както разбрах, за тях очевидно не сме побъркани, нито пък чак толкова много от нас са потомци на хора, виждали и чували неща, които всъщност ги няма. Огромното мнозинство от нас сме депресирани и сме потомци на хора, които, психологически погледнато, са били в мрачно настроение много по-дълго, отколкото някой нормален човек би искал.

* * *

Ще добавя, че писателите, общо взето, са не само необичайно потиснати, но и средният им коефициент на интелигентност е колкото на продавачките на козметика в универсалните магазини „Блумингдейлс“. Нашата сила е търпението. Установили сме, че писането позволява дори на един глупав човек да изглежда полуинтелигентен, достатъчно е само този човек да пише една и съща мисъл отново и отново, като всеки път само мъничко я усъвършенства. Все едно да надуваш цепелин с велосипедна помпа. Всеки може да го направи. Трябва само време.

* * *

Онзи ден, в една книжарница на Медисън авеню, чух един французин да казва на английски, че Америка не е създавала книга през последните близо четирийсет години. Знам какво имаше предвид. Той говореше за планетарни литературни съкровища от мащаба на „Моби Дик“, „Хъкълбери Фин“, „Стръкчета трева“ или „Уолдън“ например. Принуден бях да се съглася с него. През моя живот (1922-?) нито една книга от тази страна не е била съизмерима с „Одисей“, „По следите на изгубеното време“, „Тенекиеният барабан“, „Сто години самота“ или „Един ден на Иван Денисович“.

И все пак, докато гледам сега всичките американци в списъка с моите приятели, ми се иска французинът да беше тук, за да мога да му кажа с леден тон: „Напълно сте прав, мосю, не сме създали книга. Ние, бедните американци, успяхме да създадем само литература“.

* * *

А ето какво казах добронамерено за приноса на моя приятел Джоузеф Хелър към тази литература в „Ню Йорк Таймс Бук Ривю“ на 6 октомври 1974 година:

Продуцентската компания, която филмира първия роман на Джоузеф Хелър, „Параграф 22“, трябваше да събере единайсетата или дванайсетата най-голяма ескадрила бомбардировачи на планетата по това време. Ако някой иска да филмира втория му роман, „Нещо се случи“, той ще може да купи по-голямата част от реквизита от „Блумингдейлс“ — няколко легла, няколко писалища, малко маси и столове.

Животът е много по-малък и по-евтин във втората му книга. Всъщност се е свил почти до размерите на гроб.

Казват, че Марк Твен е смятал, че от приключенията му като лоцман на кораб по Мисисипи насам, неговият живот е тръгнал по низходяща крива. Двата романа на мистър Хелър, разгледани последователно, могат да се възприемат като подобно твърдение за едно цяло поколение бели американци от средната класа, моето поколение, поколението на мистър Хелър, поколението на Хърман Уоук, поколението на Норман Мейлър, поколението на Ъруин Шоу, поколението на Ванс Буржели, поколението на Джеймс Джоунс и още, и още — за тях след Втората световна война всичко върви надолу, колкото и абсурдна и кървава да беше тя.

И двете книги са пълни с чудесни шеги, но никоя от тях не е смешна. Взети заедно, те разказват история на болка и разочарования, преживени от посредствени хора с добри намерения.

Мистър Хелър е първокласен хуморист, който умишлено осакатява шегите си с нещастието на героите, които ги схващат. Освен това той държи да се занимава с най-изтърканите теми. След като са издадени и претопени хиляда книги за самолети през Втората световна война, той ни поднася поредната, която постепенно бива приета за нормално луд шедьовър.

Сега той ни предлага хиляда и първата версия на „Рекламистите“ и „Мъжът със сивия бархетен костюм“.

Има един спретнато облечен мениджър с остър език на име Робърт Слоукъм, казва ни той, който живее в хубава къща в Кънектикът с жена си, дъщеря си и двамата си сина. Слоукъм работи в Манхатън и се занимава с комуникационен рекет. Той е неспокоен. Оплаква изгубените възможности от младостта си. Много му се иска повишение и по-голяма заплата, въпреки че презира фирмата си и работата, която върши. От време на време извършва незадоволителни прелюбодейства на търговски конференции в някой курорт, по време на дълги обеди или докато се преструва, че работи до късно в офиса.

Той е изтощен.

Той се ужасява от старостта.

Пренаписването на тази ситуация, описвана до смърт, отнема на мистър Хелър дванайсет години. Тя е под формата на монолог на Слоукъм. Никой друг не говори, освен през устата на Слоукъм. А изреченията на Слоукъм толкова си приличат по форма и структура от началото до края на книгата, че си представях човек, който прави гигантска статуя от ламарина, оформяйки я с милиони еднакви удари на своя чук химикалка.

Всяка вдлъбнатина беше факт, потискащо обикновен факт.

„Жена ми всъщност е добър човек, или поне беше — казва Слоукъм още в началото, — и понякога ми става жал за нея. Пие през деня, а вечер се опитва да флиртува на партитата, на които ходим, въпреки че не знае как.“

„Купих кола на дъщеря си — казва той към края. — Настроението й май се оправя.“

Слоукъм прави всичко по силите си да ни убеди, със своето чук-чук изчукване на факти, че той е принуден да е толкова нещастен, колкото е, не заради враговете си или недостатъци на характера си, а заради фактите.

Какво са му причинили тези досадни факти? Изисквали са от него да им реагира, тъй като е добронамерен човек. А реагирайки, реагирайки и пак реагирайки, той се е оказал вцепенен от скука и лишен от всяка способност да се радва на живота, след като вече е навлязъл дълбоко в средната възраст.

Само един от милионите факти наистина е ужасен. Само един отличава нещастието на Слоукъм от това на неговите съседи. Най-малкото му дете е неизлечим идиот.

Слоукъм е безсърдечен към детето. „Вече не възприемам Дерек като едно от моите деца — казва той. — Даже не го смятам за мое дете. Опитвам се изобщо да не мисля за него. Това става все по-лесно, дори у дома, когато е край нас заедно с всички, вдигайки шум с някоя червена дрънкулка или издавайки нечленоразделни звуци, докато се мъчи да говори. Вече дори не зная как се казва. Децата също не се интересуват от него.“

На това място, или поне някъде в книгата, мистър Хелър можеше да използва конвенционални, Чехови методи да ни накара да заобичаме един понякога лош човек. Можеше да каже, че Слоукъм е бил пиян или уморен след тежък работен ден, когато е казал тези безсърдечни думи, или пък че е прошепнал безсърдечността си само на себе си или на някой непознат, когото никога повече няма да види. Слоукъм обаче е неизменно трезвен и преднамерен през целия си монолог и явно ни най-малко не се вълнува кой ще чуе думите му. Ако съдим по избора му на неромантични случки и поведение, явно той иска да не го харесваме.

А ние изпълняваме това негово желание.

Хубава ли е тази книга? Да. Тя е прекрасно написана и е завладяващо четиво. Кристално ясна и остра е като шлифован диамант. Концентрацията и търпението на мистър Хелър са толкова очевидни на всяка страница, че можем само да кажем, че „Нещо се случи“ във всяко едно отношение е точно това, което той се е надявал да бъде.

Книгата може и да се рекламира с неверни твърдения, в което според мене няма нищо лошо. Вече видях материали от английската кампания, в които пише, че сме зажаднели за нова книга на Хелър, защото искаме пак да се посмеем. Не по-лош от всеки друг метод хората да бъдат накарани да прочетат една от най-нещастните книги, писани някога.

„Нещо се случи“ всъщност е толкова поразително песимистична, че може да се нарече смел експеримент. Описанията на пълна безнадеждност в литературата до този момент са били приемливи само в малки дози, под формата на разкази, като например „Метаморфозата“ на Франц Кафка, „Лотарията“ на Шърли Джаксън или „Махмурлукът“ на Джон Д. Макдоналд. Доколкото ми е известно обаче, Джоузеф Хелър е първият голям американски писател, който се занимава с пълното нещастие в цял роман. Дори още по-решително, той оставя главния си герой Слоукъм по същество непроменен до края.

Една жена на средна възраст, която току-що беше прочела „Нещо се случи“ още на шпалти, онзи ден ми каза, че според нея това бил отговор на книгите, писани напоследък от жени за неблагодарния живот на домакините. Слоукъм наистина твърди, че заслужава не по-малко нещастие от всяка една жена, която познава. На жена му все пак й се налага да свиква само с един пъкъл, с домашната стая за мъчения в Кънектикът, в която той също е принуден да се гърчи през нощта и в събота и неделя, когато не прелюбодейства. Само че той трябва и редовно да ходи на работа, където му се причинява болка на всички онези нервни центрове, пощадени от мъчителите у дома.

(Между другото, местоработата на Слоукъм остава неназована, а продуктите и услугите му не са описани. Само че аз накарах един приятел на приятел на мой познат да попита мистър Хелър дали би имал нещо против да назове работодателя на Слоукъм. Мистър Хелър му отговорил незабавно и съвсем открито: „Корпорация «Тайм»“. Така че имаме малка сензация.)

Също както мистър Хелър не се интересува да дрънка за нещо толкова конкретно като някаква фирма, чието име звучи познато, така той е и много над състезанията по оплакване, с които хората се занимават напоследък. Той е започнал тази книга още през 1962 година, а оттогава е имало безброй унищожителни новини и сблъсъци. Но човекът на Хелър, Слоукъм, е глух и сляп за тях. Той приема сигнали само от три източника — работата си, паметта си и дома.

На базата само на тези сигнали той е в състояние да заяви, очевидно съвсем сериозно: „Светът просто не работи. Той е идея, която е изживяла времето си“.

Това си е истински черен хумор… без хумора.

Робърт Слоукъм е бил във военновъздушните сили в Италия по време на Втората световна война, между другото. Най-много обичал да демонстрира на проститутките непоколебимата си мъжественост. Същото правеше и Джон Йосарян, героят от „Параграф 22“, чието настоящо местонахождение е неизвестно.

Ще има гъста и лепкава предпазливост по отношение на възприемането на тази книга като значима. Трябваше да измине повече от година, преди „Параграф 22“ да събере група ентусиасти. Самият аз се отнасях предпазливо към книгата. И сега съм предпазлив.

Неудобството, което мнозина ще изпитат от харесването на „Нещо се случи“, има дълбоки корени. Да се преглътне книга от Джоузеф Хелър, не е случайна работа, тъй като той, умишлено или не, е създател на митове. (Несъмнено един от начините за постигането на това е да си последният и най-блестящ разказвач на някоя често разказвана история.) „Параграф 22“ вече е преобладаващият мит за американците във войната срещу фашизма. „Нещо се случи“, ако бъде преглътната, може да стане преобладаващият мит за ветераните от средната класа, завърнали се у дома след тази война, за да оглавят средностатистически семейства. Така предложеният мит гласи, че тези семейства били отчайващо уязвими и потискащи. Той твърди, че главите на семействата често започвали работа, която била не съвсем почтена или най-малкото безсмислена, за да спечелят колкото се може повече пари за малките си семейства, които пари били използвани в безполезни опити да купят сигурност и щастие. Предложеният мит гласи, че по този начин те изгубили своето достойнство и волята си за живот.

Той твърди, че в момента те са ужасно уморени.

Да приемем нов мит за себе си, означава да опростим спомените си… и да поставим печат на одобрение върху нещо, което може да се превърне в епитафия на нашата епоха в ръкописа на историята. Това, по мое мнение, е причината критиците често да заклеймяват най-важните ни книги, стихове и пиеси при първата им поява, докато в същото време възхваляват по-слаби произведения. Раждането на нов мит ги изпълва с първичен ужас, тъй като митовете са много ефективни.

Е, сега аз потиснах първичния си ужас. Поразсъждавах безстрастно за „Нещо се случи“ и съм съгласен, че може спокойно да се показва на бъдещите поколения като един вид стряскащо обобщение на онова, което е преживяло моето поколение на мъгляво умни бели хора, и какво ние, оплетени в тези преживявания, направихме след това с живота си.

Очаквам да има ответна реакция. Очаквам младите читатели да заобичат Робърт Слоукъм заради това, че той не би могъл да е толкова морално отблъскващ и обществено безполезен, колкото твърди, че е.

Някои много по-млади от мен хора може би дори биха могли добронамерено да се смеят на Слоукъм — нещо, на което аз не съм способен. Възможно е дори трагичното му и глупаво убеждение, че той е изцяло отговорен за щастието или нещастието на членовете на своето семейство, да им се стори комично.

А могат и да съзрат някакво благородство в него, като стар войник, който вече е емоционално съсипан от остаряването и цивилния живот.

Що се отнася до мен, не мога да се усмихна, когато той казва, уж за позата, в която спи: „Смених ембрионалната поза с позата на труп“. Толкова ми се иска Слоукъм да каже нещо хубаво за живота, че търся надежда и между редовете, които трябва да са израз на върховна ирония, както когато заявява: „Най-сетне знам какъв искам да стана, когато порасна. Когато порасна, искам да съм малко момче“.

Може би най-забележителната реч на Слоукъм оплаква не неговото поколение, а следващото, в лицето на мрачната му дъщеря тийнейджърка. „Едно време у нас имаше едно засмяно момиченце, седнало нависоко на детско столче — казва той, — което ядеше и пиеше със здравословен апетит и се смееше със спонтанно удоволствие; сега вече я няма и от нея не е останала и следа.“

Не можем да се откъснем от тази прекалено дълга книга, макар в нея да няма издигане и спадане на чувствата и на тона, защото е построена така, че да ни държи в напрежение. Загадката, която ни увлича, е следната: коя от няколкото възможни трагедии ще произлезе от толкова много нещастие? Авторът избира една от най-подходящите.

Твърдя, че това е една от най-запомнящите се и следователно най-трайните вариации на позната тема, смело заявяваща нещо, което другите вариации само загатват, което другите вариации с отчаяна сантименталност се опитват да не загатнат — много животи според преценката на хората, които ги живеят, просто не си струват да бъдат живени.

* * *

Неморално ли беше от моя страна да рецензирам книга на приятел в „Ню Йорк Таймс“? По онова време изобщо не познавах Хелър добре. Бяхме преподавали заедно в „Сити Колидж“ и се бяхме поздравявали по коридорите. Ако го познавах добре, щях да откажа поръчката.

Само че след като я приех, наех една лятна къща близо до неговата на Лонг Айлънд и започнах да го опознавам все по-добре и по-добре точно по времето, когато рецензирах „Нещо се случи“. Оказа се, че той много се вълнува кой точно ще свърши тази работа за „Таймс“.

Казах му, че съм чул много упорит слух, който напълно го задоволи, че от „Таймс“ били наели Робърт Пен Уорън, а той сигурно точно в този момент преравяше книгата в търсене на най-дълбоките й значения в залесеното си убежище във Върмонт.

* * *

Що се отнася до литературната критика по принцип — отдавна смятам, че всеки критик, който изразява гняв и презрение за някой роман, пиеса или стихотворение, е нелеп. Той или тя е като човек в броня от главата до петите, който напада шоколадова мелба или сладоледена торта.

Възхищавам се на всекиго, който завършва някакво произведение на изкуството, независимо колко е ужасно. Един театрален критик от списание за публицистика веднъж ми каза, разговаряйки с мен на премиерата на една моя пиеса, че обичал от време на време да си напомня, че Шекспир стоял зад гърба му, така че той трябвало много отговорно и мъдро да изразява мнението си за всяка пиеса.

Казах му, че е точно обратното, че Шекспир стои зад мен и зад всеки друг драматург, който е достатъчно смел да се изправи пред една премиера, независимо колко лоши са пиесите ни.

* * *

Ето как похвалих моя приятел Ъруин Шоу на един банкет в негова чест в „Плейърс Клъб“, тук, в Ню Йорк, в така наречената „вечер на лулите“, на 7 октомври 1979 година. Моят приятел Франк Синатра беше там, също и приятелите ми Адолф Грийн и Бети Комдън, моят приятел Джоузеф Хелър, моят приятел Уили Морис, приятелят ми Мартин Гейбъл и така нататък. Казах следното:

„Извинявам се, че чета от лист хартия. Писателите в известен смисъл са достойни за съжаление. Принудени са да записват всичко.

Това е актьорски клуб и трябва да призная, че актьорите са далеч по-добри от писателите, когато говорят пред публика. Някой друг им пише това, което трябва да кажат, а те го запомнят.

Това е клуб на запомнящите и според мен е много хубаво, че те си имат клуб. Всеки, който иска, трябва да си има клуб. Америка е за това.

За това, а също и за борба с различни заболявания и така нататък.

Събрали сме се най-вече за да почетем Ъруин Шоу като творец и като човек. Искам да му благодаря и за демонстрацията на това какво може да направи с човешкото тяло цял един живот, отдаден на активен спорт.

Той обича да го възприемат като здравеняк. Вярно е, че превърна ските в контактен спорт.

Затова, Ъруин, сега те поздравявам като Роки Грациано на американската литература, защото си мисля, че така искаш да те поздравяват. Ще ти е приятно да научиш, че често попадам на таксиметрови шофьори, които не просто говорят като теб. Ъруин, те говорят точно като теб.

Освен това всички се оказваха джентълмени като теб.

А и как въобще можеш да твърдиш, че си здравеняк, след като си написал един от най-невинните и прекрасни разкази, които бих могъл да прочета? Имам предвид «Момичетата с летните си рокли». В него се казва, че дори влюбените мъже гледат с копнеж всяко красиво момиче, което минава покрай тях в топлото време, но накрая заключава, че в това няма нищо лошо.

Ъруин, докъде се простира твоята невинност?

Е, не ми е приятно да го кажа в присъствието на Джоузеф Хелър…

Всъщност е доста вълнуващо да го кажа в присъствието на Джоузеф Хелър…

Ъруин Шоу написа най-хубавия американски роман за Втората световна война, «Младите лъвове». Той беше единственият сред нас, който имаше достатъчно мъдрост и кураж да пише за европейската част на тази война от двете страни на фронта. Като американец от германски произход, аз, разбира се, съжалявах, че в книгата му нацистите са лошите.

Като цяло обаче «Младите лъвове» е толкова хубава книга, че Ърнест Хемингуей се поболя. Той си мислеше, че е патентовал войната.

Само че историята на Ърнест Хемингуей е трагична, а тази на Ъруин Шоу е всичко друго, само не такава. Вижте колко е щастлив Ъруин.

Знам какъв е източникът на повечето от това щастие, но една част от него със сигурност се дължи на факта, че публикуването на събраните разкази на Ъруин Шоу миналата година потвърди без всякакво съмнение, че той е един от най-големите разказвачи на всички времена.

О, знам колко е жестоко на деветдесет и втория рожден ден на човек да се говори само за нещата, които е вършил на младини. Само че тази вечер го правя по егоистични причини, във възхвала на собствената си младост, когато кипях от ентусиазъм за толкова много неща. Това е да си млад — да кипиш от ентусиазъм за направеното от другите, а не да им завиждаш.

А аз бях толкова ентусиазиран от всичко, написано от Ъруин Шоу. Той продължава да пише все така добре, но аз вече не изпитвам удоволствие да го чета, защото сега сме колеги. Просто не мога да си позволя да харесвам другиго, освен мен. Сега, когато чета някого другиго, виждам неговите или нейните думи размазано, сякаш през лека мъгла от сярна киселина или иприт.

В сегашните произведения на Ъруин Шоу обаче мога да видя следното: въпреки изискания си живот далеч от нас, в Европа, Хемптънс и така нататък, той още помни как говорят и какво чувстват американците. Това е много необичайно в литературната ни история. Почти всеки друг значим американски писател, живял другаде, бързо е забравял как говорим и какво чувстваме.

Как е извършил това чудо? Мога само да гадая, но съм почти сигурен, че съм прав. Мисля, че всеки път, когато Ъруин идва в Ню Йорк, той се хваща да кара такси.

След като вече ви издадох малката му тайна, няма да се учудите, ако се окаже, че той ви кара у дома след този банкет в негова чест.

Благодаря ви за вниманието.“

* * *

А ето какво казах за моите приятели Боб Елиът и Рей Гулдинг, може би най-важният и смешен жив американски комедиен екип в момента, като увод към тяхната книга „Пиши, ако си намериш работа: Най-доброто от Боб и Рей“ (Рандъм Хаус, 1975):

Това е истината — комиците и джазмузикантите ми действат по-успокоително и ме просвещават повече от проповедниците, политиците, философите, поетите, художниците или писателите на моето време. По мое мнение, историците на бъдещето ще ни поздравяват за много малко други неща, освен клоуните ни и джаза ни.

А ако знаят какво вършат, ще отделят особено уважителни думи за Боб и Рей, чиято книга е тази. Те ще кажат, освен всичко друго, че шегите на Боб и Рей са забележително литературни, смешни са както за четене, така и за слушане. Могат да отбележат също така, че Боб и Рей са имали такава енергия и толкова последователи, че продължавали да създават прекрасни материали за радиото по време, когато радио творчеството инак било мъртво.

Слушам Боб и Рей от много години — в Ню Ингланд, в Ню Йорк Сити. Ние сме горе-долу на една възраст, което означава, че са ни вдъхновявали приблизително едни и същи светци — Джак Бени, Фред Алън, У. К. Фийлдс, Ступнагал и Бъд и прочее, и прочее. А моите събрани съчинения ще напълнят бомбето на Оливър Харди, докато техните ще напълнят стадиона в Хюстън.

Имам чувството, че тази книга съдържа около една десетохилядна от техните произведения. Вълнуващо е да кажем, че в нея е събран каймакът на каймака от каймака на техните шеги. Истината е обаче, че всичките им изпълнения са на забележително високо ниво. Спомням си например едно конкретно предаване преди десет години, от което би могла да излезе не по-малко впечатляваща книга от тази.

Бях в студиото, когато го чух — и освен това го видях. Тогава май кандидатствах за сценарист при Боб и Рей. Трябваше да си говорим за работата в паузите между скечовете, когато микрофоните не работеха. Един от епизодите, който си спомням, беше за продаването на рекламно място върху сателита на Боб и Рей, който щеше да е в орбита само на двайсет и осем фута от повърхността на Земята.

Имаше и една обява за препълнения със стока склад на Боб и Рей, наблъскан с пуловери с избродирана буква „О“. Ако името ви не започвало с „О“, казаха те, щели да ви го сменят по съдебен път.

И така нататък.

Имаше един епизод с Мери Бекстейдж. Съпругът на Мери, актьорът Хари, искал да получи роля в някаква пиеса. Най-големият му талант според неговите фенове била чудесната му способност да помни разни неща.

Имаше имитатор на животни, който казваше, че прасето правело „грух, грух“, кравата правела „муу“, а петелът правел „кукуригу“.

Едва не пукнах от смях. Болезнено уязвим съм за подобни шеги. Рано или късно, очаквам да умра от смях. Затова казах на Боб и Рей, че никога не бих могъл да напиша нещо по-смешно от това, което чух в този съвсем обикновен за тях ден.

В този ден ме учуди меланхолията на Боб и Рей. Струваше ми се, че трябва да са най-щастливите хора на земята, но от време на време лицата им се засенчваха от сънна печал. Виждал съм същите облаци и при следващи наши срещи, но едва сега имам теория, която да ги обясни:

Допускам, че Боб и Рей понякога се чувстват прокълнати — като екипажа на „Летящия холандец“ или като катерици, хванати във въртящо се колело. Те са в толкова трептящо съзвучие с епохата си и един с друг, че могат да продължават да са смешни почти безкрай.

Подобна неограничена възможност да радваш хората неизбежно постепенно изтощава.

Освен това, прелиствайки тази великолепна книга, ми направи впечатление, че шегите на Боб и Рей са рядко устойчиви на разбиване с взлом. Те не са като шегите на повечето комици днес, корените им не са в шоубизнеса, в света на звездите или в актуалните новини. Главните им действащи лица почти неизменно са четвъртокласни американци, чиито занимания са ако не достойни за презрение, то най-малкото налудничави.

И докато другите комици ни показват хора, измъчвани от лош късмет, от врагове и прочее, героите на Боб и Рей заплашват да съсипят себе си и околните със собствената си глупост. В хумора на Боб и Рей има някаква свежа и прекрасна наивност.

Те сякаш казват, че човек не е лош. Той просто е твърде смехотворно глупав, за да оцелее.

Убеден съм в това.

Бъдете здрави.

* * *

А ето какво казах на погребението на моя приятел Джеймс Т. Фарел на 24 август 1979 година, чието тяло след това беше откарано в католическото гробище в родния му Чикаго.

„Тук съм по молба на член от семейството — може би като представител на поколението американски писатели, най-силно повлияно от Джеймс Т. Фарел. Не бяхме близки приятели. Много от вас бяха, за което ви завиждам. Познавах го бегло. Установих, че е лесно да го обичаш и да му се възхищаваш. Той беше с осемнайсет години по-възрастен от мене.

Ето какво направи той за мен и за много други като мен, когато бях много млад — той ми показа чрез книгите си, че няма абсолютно нищо лошо, дори е полезно и прекрасно да се показва истинският живот, онова, което наистина се говори, чувства и прави — какво става в действителност. Докато не го прочетох, исках само да бъда приеман добре във възпитана компания.

И двамата бяхме от Чикагския университет.

Виждам, че на ковчега му има кръст. Не е зле, който и да го е сложил, но на небето със сигурност знаят, че Джеймс Т. Фарел от Чикаго и Ню Йорк не беше сред водещите фигури на организираната демагогия по отношение на Иисус Христос. По този начин той рискува. Ако в момента го хокат пред райските двери, това сигурно е заради прекаленото му изтъкване на разума, състраданието и честта за сметка на набожността. Не се страхувам за него. Този спор го е печелил и преди.

Последният път, когато бях в това депо на меланхолията, беше, за да се сбогувам с Джанет Фланър, още един човек от Средния запад, превърнал се в световен патриот. Мис Фланър и мистър Фарел бяха членове на Американската академия и институт за изкуства и литература. Мис Фланър присъстваше редовно на годишните срещи на тази организация през пролетта. Също като много от нашите културни герои. Джеймс Т. Фарел не дойде нито веднъж. Веднъж го попитах защо. Той каза, че не искал да се изправя лице в лице с някои от критиците, писатели като него, които преди години били заклеймили произведенията му — заклеймили ги уж заради това, че пишел лошо, но всъщност било заради погрешните политически възгледи, с които бил известен. Той беше преждевременен антисталинист. Той беше и остана до смъртта си мислител с леви възгледи.

Злобните атаки не го унижиха, не можеха да го унижат, защото той беше ирландец. Те обаче така размътиха неговата репутация, че тепърва предстои да се направи безстрастна оценка на делото на живота му. Това е огромна работа. Балзаковска по мащаб. Преди две години говорих на седемдесет и третия му рожден ден и казах, че ако Джеймс Т. Фарел беше създал такава по обем литература в някоя по-малка страна, досега да беше получил Нобелова награда. Това беше силно изказване. Допълнително се усилваше от това, че звучеше вярно.

Древните гърци — или поне някои от тях — вярвали, че човек не бил живял добре, ако загинел при нещастни обстоятелства. Това мнение заслужено не се радва на популярност в Америка, където толкова много животи приключват много зле, почти в реда на нещата. Да допуснем обаче, че гърците са били прави. Според строгите им стандарти можем да кажем, че американският писател Джеймс Т. Фарел е изживял прекрасен живот. Умрял е в съня си, обкръжен от огромна обич, каквато светът рядко познава… и без да дължи извинение никому за нищо.

Разбира се, той беше спортен запалянко, а навремето е бил и атлет с големи и разнородни способности. Затова сега е уместно той да остане в спомените ни с думите: «Печелиш, печелиш».“