Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Palm Sunday, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Кърт Вонегът

Заглавие: Цветница

Преводач: Герасим Й. Славов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 31 март 2014

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Колибри

ISBN: 978-619-150-310-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1093

История

  1. — Добавяне

13
Деца

Първата ми съпруга и двете ми дъщери сега са преродени християни — правят бели магии с ритуали и молитви. В това няма нищо лошо. Би било глупаво да твърдя, че свободомислещите идеи на Клемънс Вонегът все още са така пленителни и обнадеждаващи, както преди — не и след смъртоносното отравяне на планетата, не и след двете световни войни, с наближаваща трета.

Мога ли сега да повторя, от цялото си сърце, онова, което е написал в малката си книжка през 1900 година: „Вярваме в добродетелта, в усъвършенстването, в прогреса, в непоклатимостта на природните закони, в необходимостта да подобряваме условията и отношенията в обществото, които трябва да са в хармония с онази доброта, която обуславя моята цялост“?

Не.

„Истината — казва той — трябва винаги да се възприема като основно изискване на човешкото общество.“ Както бях казал другаде, усъмних се в истината, след като беше хвърлена над Хирошима.

* * *

Клемънс Вонегът е писал за могъщи и богати семейства, създадени от престъпници. Той ги презирал. Самият той създал династия, основана на упорит труд, благоразумие и честни отношения.

В края на живота си, осем години преди Първата световна война, многобройните му потомци, в това число баща ми и дядо ми, сигурно са изглеждали като невинни, щастливи морячета във флотилия от прясно боядисани малки лодки, плаващи с попътен вятър в тихо пристанище, без да губят сушата от поглед.

Пристанището беше Индианаполис. Лодките бяха работата и акциите във „Вонегът Хардуер Къмпани“.

Седемдесет и четири години по-късно „Вонегът Хардуер Къмпани“ вече не съществува. „Площадът на милята“ в сърцето на Индианаполис, където някога се е намирал оживеният й главен магазин, сега е пустиня от паркинги. Нощно време „Площадът на милята“ е пуст като Източен Берлин. Търговската мрежа на „Вонегът Хардуер Къмпани“ беше разбита от съвсем честна конкуренция — големите вериги.

Така че не мога да завещая на потомците си акции на „Вонегът Хардуер“, нито пък мога да им предложа работа в тази фирма, ако животът отвън загрубее. Аз съм последният от дядовия си клон на семейството, който е работил там, който известно време е имал малка лодка.

* * *

Що се отнася до акциите, мога да оставя на потомците си само една история за легендарните времена, вече потънали в мъглата на времето, когато името Вонегът било синоним на железария в Индианаполис. Тази история ще бъде изгубена завинаги, ако не я извадя от нетрайната си глава и не я запиша.

Живял в Индианаполис един японски бижутер, който освен всичко друго изработвал на ръка пръстени за випускничките на „Тюдор Хол“, малкото затворено девическо училище, в което изпращали богатите момичета от цяла Индиана, преди да заминат за колежите на Изток. Сестра ми е завършила това училище, макар че семейството й беше разорено. Първата ми съпруга е завършила това училище, макар че и нейното семейство беше разорено.

Бижутерът се казвал Ику Мацу Мото. Той криел много тайни, може би защото клиентите му рядко го разпитвали. Оказало се, че навремето е бил цирков атлет в „Ринглинг Брадърс енд Барнъм енд Бейли“.

И така, един ден той се появил пред главния магазин на „Вонегът Хардуер Къмпани“ на Ийст Уошингтън стрийт и поискал една наковалня. Магазинчето му било на Монюмънт Съркъл, на три преки. В Индианаполис, проектиран от Пиер Шарл л’Анфан, французинът, проектирал и Вашингтон, окръг Колумбия, разстоянието между две преки е една десета от милята.

Ику Мацу Мото си харесал една наковалня и попитал продавача колко струва. Продавачът на шега му отговорил, че може да я вземе без пари, ако успее да си я занесе. И така, Ику Мацу Мото я отнесъл у дома.

* * *

Почти не познавам малцината Вонегът, които все още живеят в Индианаполис, а децата ми ще ги познават и ще се интересуват от тях точно толкова, колкото аз се интересувам от германските си роднини. Нещата се разпадат.

В Олбъни живее един Бърнард Вонегът. Това май е брат ми. Там има и един Питър Вонегът, който е син на Бърнард, библиотекар, който се ожени за една жена на име Мичи Минатоя, която, също като Ику Мацу Мото, е с японско потекло. Те имат две деца, Карл Хироаки Вонегът и Емико Алис Вонегът, единствените внуци на брат ми. Освен всичко друго, те са и Дьо Сент Андре. Странно и хубаво.

* * *

Има един д-р Марк Вонегът в Бруклин, Масачузетс. Това май е синът ми.

Гордея се с Марк, затова го похвалих и дадох преживяванията му за пример по следния начин на срещата на Асоциацията за психично здраве в Ню Джърси в Мористаун на 4 юни 1980 година:

 

 

„Заглавието на тази реч в програмите ви е «Трябва ли да се справяме без препоръки?». Моля ви да го задраскате, ако искате да си спомняте какво точно се е говорило тук. Новото заглавие е «Страх и омраза в Мористаун, Ню Джърси» и искам всички да знаете колко спокойно се чувствам сред вас. Ако полудея, вие познавате най-новите методи как да ми помогнете. За нула време ще съм излязъл от лудницата и ще си ходя по улиците, наблъскан догоре с торазин.

Заглавието в програмите ви и без друго е сбъркано. Трябваше да бъде «Трябва ли да се справяме без отправни точки?». Ако искате, поправете «препоръки» на «отправни точки», преди да задраскате всичко, което ме подсеща за една много смешна история. Клиент в ресторанта вика келнера и му казва: «Келнер, в супата ми има прах». А келнерът отговаря: «Много съжалявам, сър, това е печатна грешка. Трябва да е грах».

Когато си мислех, че ще говоря за отправни точки, имах предвид жалоните на една по-проста и по-устойчива цивилизация от нашата в момента. Примери: «Хамлет» на Шекспир, Петата симфония на Бетовен, «Мона Лиза» на Леонардо, Гетисбъргското обръщение на Линкълн, «Хъкълбери Фин» на Марк Твен… Великата китайска стена, наклонената кула в Пиза, Сфинксът. Тези няколко произведения на изкуството се извисяваха като огромни паметници в съзнанието на випускниците от държавните училища във всяко кътче на страната. В нашето съзнание сега те са потънали като Атлантида, ако щете, потопени от най-новите сензации по телевизията и радиото, в дворците на киното и в списание «Пийпъл».

Мина времето, когато работещият в областта на психичното здраве в Америка имаше няколко общи отправни точки с маниака по рождение, когато би могъл да започне терапевтичния разговор с коментар за усмивката на Мона Лиза, например. Все е някакво начало. Днес обаче ми се струва, че терапевтът трябва да е готов задълбочено да обсъжда «Бинго на плажа», «Тексаското клане», «Хауди Дуди», «Детската стая» и Уолтър Кронкайт — и прочее, все в същия дух. Специалисти по Фара Фосет. Всяка тема за разговор в наши дни живее колкото една светулка. Имам син на Западния бряг, който е автор на скечове и веднъж написа нещо много смешно според него за Хауди Дуди. Наложи се да му обясня, че има милиони американци, по-възрастни и по-млади от него, които не знаят и не се интересуват кой е Хауди Дуди. Той беше потресен. Когато беше на седем години, за него Хауди Дуди беше Бог.

Тази реч обаче я изхвърлих, както вече казах. Не съм достатъчно умен, за да я изнеса. Беше твърде амбициозна — не само за мен, но и за един мотел в Ню Джърси на обед. Затова реших да говоря каква чест е за мен да съм тук. Ако някои от вас си водят бележки, можете да запишете: «Поласкан да говори за психичното здраве»… нещо от този сорт.

Не знам защо сте ме поканили. Сигурно защото синът ми Марк полудя. Той не е авторът на скечове. Онзи е друг син. Този, който полудя, вече е добре. Миналата година завърши медицинското училище на «Харвард» и сега е стажант в Бостън. Той също е великолепен оратор. Много обича да пита публика, състояща се от работещи в областта на психичното здраве: «Колко от вас някога са пили торазин?». Почти никой не вдига ръка и моят син лекар се усмихва и казва: «Няма да ви навреди. Трябва да го пробвате някой път, ей така, просто да добиете представа как се чувстват пациентите ви».

Организаторите на тази среща ме попитаха какви научни степени имам. Сигурно и цирков артист да бях, пак щяха да ме питат. Затова прерових чекмеджето на нощното си шкафче за някакви документи. Намерих чифт отдавна загубени копчета за ръкавели, за съжаление, само позлатени. Намерих една снимка на сестра си Алис, когато е била на шестнайсет години. Тя почина тук, в Ню Джърси, на четирийсет и една и в не особено добро психично здраве. Намерих диплома от Чикагския университет, който е на запад оттук. Там пишеше, че съм изкарал магистърска степен по антропология. Проверих думата в речника. Оказа се, че означава изучаване на човека.

В Чикагския университет преди много време трябваше да си избера специалност от следните пет области на антропологията: археология, културна антропология, етнология, лингвистика и физическа антропология. Избрах културната антропология, защото предлагаше най-голяма възможност да се пишат високопарни безсмислици. Културата, естествено, е всеки предмет или идея, оформен от мъже, жени и деца, а не от Бог. Културната антропология е обширна специалност, ще кажете вие. Не съм чувал културен антрополог да страда от клаустрофобия.

Тъкмо тази проклета диплома ме накара да си въобразя за миг, че мога да ви говоря като специалист по културата, за онова прокрустово ложе, което неприспособените хора намират за толкова неудобно. Единственият ми син Марк се чувстваше толкова неудобно, че се опита да си разбие главата в него, и трябваше да го вкарат в стая с тапицирани стени. Наистина. Толкова беше луд. Готов беше да се убие с цигулка «Страдивариус», ако имаше такава подръка… или с наклонената кула в Пиза, или с мустаците на Уолтър Кронкайт.

Аз обаче съм разказвач, а не културен антрополог, независимо какво пише в дипломата. Дори не съм най-добрият разказвач в собственото си семейство, когато става дума за отношенията между култура и психично здраве. Синът ми Марк е най-добрият разказвач в тази област. Той написа една прекрасна книга за полудяването и възстановяването. Казва се «Експрес „Рай“». Марк си спомня всичко. Той иска да разкаже на хората, които полудяват, нещичко за въртележката, на която са се качили. Понякога помага да знаеш какво те очаква. Колко от вас са пили торазин?

Марк ме научи да не разглеждам психичното заболяване в романтична светлина, никога да не си представям измамно блестящ шизофреник, който разсъждава по-смислено за живота от своя лекар и дори от президента на «Харвард». Марк твърди, че шизофренията е ужасна и съсипваща като едра шарка, бяс или друга отвратителна болест, която ви идва наум. Не може да се обвинява обществото, нито пък, слава богу, приятелите и роднините на пациента. Шизофренията е вътрешна химическа катастрофа. Това е случай на чудовищно лош генетичен късмет, лош късмет, който се среща в абсолютно всяко общество, включително австралийските аборигени и средната класа във Виена преди Втората световна война.

Много други писатели точно в този момент пишат за някой възхитителен, може би дори божествен шизофреник. Защо ли? Защото всеки път историята бива посрещана с овации. Тя хвърля вината за страданията на пациента върху културата, икономиката, обществото и всичко друго, само не върху самото заболяване. Марк твърди, че това е погрешно.

Като негов баща обаче мисля, че имам право да кажа следното: вярвам, че една култура, съчетание от идеи и артефакти, може понякога да накара един здрав човек да действа срещу собствения си интерес и срещу интересите на обществото, а и на планетата.

Измислих една история за този случай и за тази публика в този мотел. Ето я:

Става дума за един психиатър. Той е германски полковник от СС в Полша през Втората световна война. Казва се Вонегът. Това е хубаво немско име. Полковник Вонегът трябва да се грижи за психичното здраве на есесовците в своя район, което включва и униформения персонал в Аушвиц.

Полковник Вонегът има череп с кръстосани кости на фуражката си. Обикновено, когато един есесовец иска да изрази любовта си към една жена, той й дава да носи череп с кръстосани кости. Полковник Вонегът обаче е влюбен в жена от СС, която си има собствен череп с кръстосани кости. Така че вместо тях той й изпраща бонбони.

Но не това е най-големият проблем в тази история. Най-трогателното е, когато един млад, идеалистичен лейтенант от СС идва при Вонегът за помощ. Той се казва Дампфвалце. «Дампфвалце» значи «валяк». «Вонегът» не значи нищо. Питайте произволен критик от «Ню Йорк Ривю ъф Букс».

Лейтенант Дампфвалце, който може да бъде изигран от Питър О’Тул, чувства, че вече не издържа на железопътния перон в Аушвиц, където ден след ден се разтоварват вагони с хора. Дошло му е до гуша от това, но е достатъчно разумен да потърси помощ от специалист. Между другото, д-р Вонегът е разнороден работник в областта на психичното здраве, прагматик. Малко юнгианец, малко фройдист, малко ранкианец и прочее. Умът му е отворен и любопитен.

Всъщност той лекува Дампфвалце с мегавитамини — същите, които излекуваха сина ми. Изобщо не сме отдали дължимото на нацистите за развитието на мегавитаминната терапия.

Така че Дампфвалце е готов да се върне към задълженията си. Очите му отново блестят. Има добър апетит. Спи като новороден всяка нощ. Той пита д-р Вонегът колко сериозно е било заболяването му.

Д-р Вонегът отговаря, че ако Дампфвалце не е разпознал навреме малките сигнали на природата за опасност и не се е оставил в ръцете на съвременната медицина, не след дълго е можел да опита да застреля Адолф Хитлер. Толкова зле е бил.

Според мен поуката от тази история е, че понякога едно общество може да е най-лошият тълкувател на психичното здраве.

Благодаря ви за вниманието.“

* * *

Три от шестте ми деца са осиновени племенници. Те са запазили името си, най-оригиналното от всички имена — Адамс. Първата ми съпруга и аз ги осиновихме, след като в рамките само на двайсет и четири часа баща им се удави, когато влакът, с който пътуваше, падна от един мост в Ню Джърси, а майка им почина от рак в една болница. Майка им беше единствената ми сестра, а смъртта й се очакваше от доста време.

Имаше и четвърти брат Адамс, бебе, осиновено от първи братовчед на баща си в Бирмингам, Алабама.

Те осиротяха през септември 1958 година, почти двайсет и две години преди времето, в което пиша. Веднага пристигнах от Кейп Код да се погрижа за къщата им в Ръмсън, Ню Джърси. Имаха среща, на която не присъствах. Слязоха долу с едно-единствено условие — да не бъдат разделяни от кучетата си. Едно от тези кучета, овчарка на име Санди, щеше да стане най-близкият ми приятел, който някога съм имал.

* * *

Джеймс Адамс, най-големият от сираците, както продължаваме да ги наричаме, по онова време беше на четиринайсет. Сега е на трийсет и шест, на тези години бях аз, когато с Джейн го осиновихме. За малко беше в колеж, след това стана доброволец на Корпуса на мира в Перу, след това отглеждаше кози в Ямайка, а сега е дърводелец в Левърет, Масачузетс.

Женен е за Барбара д’Артаней, бивша учителка от Нова Англия, живяла и работила няколко години с него във фермата му за кози на една планина в Ямайка. От обществено положение и имоти се интересуват толкова, колкото и Хенри Дейвид Торо.

Те ме дариха с внучка. Районът, в който отглеждат това дете, представлява основно пасища, завзети обратно от пущинака. В името на детето отеква невинният империализъм на първите бели колонизатори. Тя се казва Индия Адамс.

Бог да пази Индия Адамс в дивия американски пущинак.

* * *

Една история от времето преди Джим да се ожени:

Джим тръгнал със сал по Амазонка заедно с двама приятели, след като напуснал Корпуса на мира. Една нощ, докато салът бил привързан близо до Манаус, старият град от времето на каучуковия бум в Бразилия, покрай него минала една моторна лодка. На руля й бил Евгений Евтушенко, съветският поет. Заедно с него били няколко бразилски приятели. Той попитал на английски дали могат да дойдат на сала да изпият по нещо. В замяна, казал той, щял да даде на домакините си най-доброто име за техния сал.

Така започнали да пият на сала и по някаква причина Евтушенко и Джим се сбили.

Това сложило край на купона и посетителите се върнали на моторницата си. Точно преди да отплават, Евтушенко казал: „Не съм забравил какво ви обещах. Трябва да наречете сала си «Хъкълбери Фин»“.

Години по-късно и аз се запознах с Евтушенко и го попитах дали тази история е вярна.

— А! — рече той. — А! Това вашият син ли е? Много лошо момче!

Светът е малък.

* * *

Стивън Адамс беше на единайсет, когато го осиновихме, на същата възраст беше и родният ми син Марк. Стивън беше най-независимият от всички, тъй като беше превъзходен атлет и имаше алтернативно семейство много преди родителите му да починат, световното семейство на треньорите, съотборниците и съперниците навсякъде. Треньорите в Кейп Код, също като треньорите в Ню Джърси, го посрещнаха като отдавна изгубен син.

Стив пристигна в Кейп Код с яке с надпис на гърба „Детска футболна лига Ню Джърси — международен турнир“. Друго представяне не беше необходимо.

Той отиде да учи английска литература в „Дартмът“ и да играе защитник. Сега е в Лос Анджелис, професионален автор на комедии за телевизията. На трийсет и три години е, не се е женил и много тича.

От всичките си деца най-малко познавам Стив, защото, трябва да му се признае, той най-малко се нуждаеше от мен. В същото време той е единственият, който си избра да стане професионален писател като мен. Доколкото знам, не започва да пише нищо, ако то не обещава веднага да стигне до някаква шега. Получава добри пари да бъде несериозен. Ако някога стане сериозен, ще си изгуби работата.

Работата му, освен това изисква да забрави всичко, което е учил в „Дартмът“ за историята, литературата, философията и какво ли още не, и да се шегува само с неща, познати на публиката му — последните телевизионни реклами, знаменитостите в момента, най-касовите филми от миналата година, изключително популярните плочи, политиците, непрестанно показвани по новините, и прочее, и прочее. Това сигурно е уморително.

Той е най-малко вкорененото от всичките ми деца и има голяма вероятност да се откъсне. Ако има поколение, децата му, вероятно в Калифорния, сигурно никога няма да научат, освен ако не прочетат тази книга, че са от фамилията Дьо Сент Андре, че имат втори братовчеди на име Карл Хироаки Вонегът и Емико Алис Вонегът, и прочее, и прочее.

* * *

По-малкият брат на Стив, Кърт Адамс, деветгодишен, когато го осиновихме, също живее в Левърет, близо до брат си Джим. Кърт беше първият от братята, заселил се там. Сега е на трийсет и две, работи като пилот в „Еър Ню Ингланд“ и строи прекрасни дървени къщи, които се отопляват изцяло с печки на дърва. Самият той живее в такава къща. Женен е за една великолепна художничка на име Линдзи Палермо. До този момент нямат деца.

Кърт е единственият от всички, който има бизнес нюх. Разполага със скромни средства, но печели прилично от малките си инвестиции. Добре се грижи за малкото си доларово стопанство.

Останалите не се интересуват от финансови игри. Не могат да се съсредоточат, както не можеха баща ми, майка ми или сестра ми, както не може брат ми.

Според мен е въпрос на гени. Хората се раждат или с умението да управляват пари, или без него.

Всички ние сме експерименти по ентусиазъм, ограничен и предначертан. Аз пиша.

* * *

Брат ми е ентусиаст в научното изследване на гръмотевичните бури. Покойната ми сестра беше родена да е ентусиаст в рисуването и скулптурата, но тя устоя. Тя каза, много мъдро според мен: „Само защото имаш талант, не означава, че трябва да правиш нещо с него“.

* * *

Има и четвърти брат Адамс. Той беше бебе, когато почина майка му. Осинови го първи братовчед на баща му в Бирмингам, Алабама, съдия. Майка му почина, преди да успее да окаже някакво влияние върху характера му, но при все това възгледите му за живота са като нейните… а също и шегите му. Той се казва Питър Найс.

Обмисля да се премести в Левърет — да е близо до братята си, които най-много му приличат от всички хора на света.

* * *

Когато осиновихме братята Адамс, две от родните ни деца се сдобиха с изкуствени близнаци. Стив Адамс беше на годините на Марк Вонегът. Кърт Адамс беше на годините на Едит Вонегът. Това беше голяма радост за Едит, която заведе новия си близнак да го покаже в началното училище „Барнстабъл“. Тя имаше и двама силни по-големи братя. За Марк ползите от семейното сливане отначало не бяха очевидни. Вече не беше най-голямото дете, единственото момче и прочее.

* * *

Всичките деца днес са си близки и се възприемат като истински братя и сестри. Късметлии са, че имат толкова заинтересовани и отзивчиви роднини. Всяка година има много срещи, изпълнени с обич, в голямата стара къща в Кейп Код, в която са израснали заедно. Когато бяха малки, бяха такава забележителна тайфа, че един полицай беше станал специалист по навиците и скривалищата им. Имаше красиво име и винаги оставяше синята лампа на колата си включена, когато паркираше в нашия двор. Казваше се сержант Найтингейл[1].

Когато сержант Найтингейл идваше да разпитва някое от децата, лампата на колата му хвърляше по цялата ни къща сини отблясъци, докато се въртеше.

Никой обаче не влезе в затвора.

Никой не продаваше дрога.

* * *

Имаше само един забележителен автомобилен инцидент. Марк преобърна и разнебити един микробус фолксваген с около осем души вътре. Изсипаха се от колата край пътя, както солта се изсипва от солницата. Изпадаха от капака на покрива, от страничните врати, от задната врата. Марк излетя последен. Падна на краката си и се озова с лице към насрещното движение, като футболен защитник.

Никой не беше убит или тежко ранен, слава богу.

Джим Адамс не е единственото ми дете, което за малко да влезе в схватка с видна фигура от света на литературата. Приблизително по времето, когато Джим и Евтушенко си отправяха заплахи на Амазонка, Марк Вонегът обмисляше дали да не се сбие с Джак Керуак в кухнята ни в Кейп Код. Тези сблъсъци се случиха даже в един и същи часови пояс, макар и в различни полукълба.

Запознах се с Керуак едва в края на живота му, което означава, че нямаше как да го опозная, тъй като се беше превърнал в пумпал. За кратко се беше заселил в Кейп Код и един общ приятел, писателят Робърт Боулс, една вечер го доведе у дома. Съмнявам се, че Керуак знаеше нещо за мен или за работата ми, или къде изобщо се намираше. Той беше луд. Наричаше Боулс, който е чернокож, „негър със сини венци“. Твърдеше, че евреите били истинските нацисти и че комунистите били наредили на Алън Гинзбърг да се сприятели с Керуак, за да контролират американската младеж, чийто лидер бил той.

Това беше покъртително. Очевидно в главата на този човек, навремето очарователен, справедлив и интелигентен, бушуваха бури. Искаше да играе покер, затова раздадох карти. Мисля, че раздадох за четирима — за Боулс, за Керуак, за Джейн и за мен. Керуак взе останалата част от тестето и я захвърли в другия край на кухнята.

Тъкмо в този момент влезе Марк, който се беше прибрал неочаквано за уикенда от колежа „Суортмор“, в който следваше богословие. Освен това беше борец средна категория в отлична форма. Имаше брада, облечен беше в работна риза и сини джинси и носеше брезентова торба. Всичко във вида му и дори стойката му сякаш беше вдъхновено от книгите на Керуак.

В момента, в който го зърна, Керуак се изправи и го изгледа унищожително от главата до петите. Спокойствието преди битката се спусна влажно в стаята.

— Мислиш си, че ме разбираш — каза Керуак на Марк. — Изобщо не ме разбираш. Искаш ли да се бием?

Марк не каза нищо, защото не знаеше кой е Керуак и защо е толкова ядосан.

Керуак започна да се хвали какъв бияч е и попита Марк дали му стиска да се бие с него.

Ако не друго, Марк разбра поне това, че може наистина да му се наложи да се бие с този човек. Не му се искаше, но пък, от друга страна, не беше чак толкова против да се сбие с него.

В този момент обаче Керуак се отпусна тежко на стола си, клатейки глава и повтаряйки непрекъснато: „Изобщо не ме разбира“.

По-късно същата вечер, след като Керуак и Боулс си тръгнаха, двамата с Марк си поговорихме за Керуак, който по това време завършваше седемнайсетата си и последна книга. Много скоро щеше да умре.

Оказа се, че Марк никога не беше чел Керуак.

* * *

Марк сега е лекар, женен е за Пат О’Шей, учителка, имат един син, Закари Вонегът, първият ми внук, който сега е на три години и е единственият до момента, носещ странното ми фамилно име. Марк е първият Вонегът в Америка, който е лечител, и едва вторият с някаква докторска степен. Разбира се, брат ми Бърнард е доктор по химия.

А единствения път, когато се срещнах с поета Конрад Ейкън, той ми каза, че детето се съревновава с баща си в онази област, в която бащата е слаб, област, в която бащата погрешно си мисли, че е постигнал успех. Ейкън постъпил точно така, по собствените му думи. Неговият баща бил ренесансов човек, хирург, спортист, малко музикант, малко поет и прочее, и прочее. Ейкън каза, че той самият станал поет, защото си дал сметка, че поезията на баща му не била много хубава.

И ако вярвам на това, какво да си мисля за мен, отразен в собствените си деца, които весело ми съперничат във всяка област, включително писането, в което винаги съм дилетантствал, докато те са ме гледали? Играех малко шах, а сега всички те ме бият на шах. Рисувах по малко, а сега Джим Адамс, Марк Вонегът, Едит Вонегът и Нанет Вонегът рисуват далеч по-добре от мен. Отчаян, този старец ще направи самостоятелна изложба на рисунките си през есента, само че те не струват.

А, да, занимавах се и с дърводелство, така че Джим Адамс, Кърт Адамс, Стив Адамс и Марк Вонегът сега правят мебели. И прочее, и прочее.

Марк написа една първокласна книга. Едит не само написа, но и илюстрира една първокласна книга.

Дрънках малко на пиано и на кларинет, така че Стив Адамс сега пише музика и свири на китара по кабаретата, а Марк свири на саксофон и малко на пиано в една джаз група, състояща се само от лекари, и прочее, и прочее.

Това е ужасно.

* * *

Установих, че не искам да навлизам в подробности за двете си дъщери, затова ще кажа много малко за тях. Нанет и Едит са талантливи художнички. И двете откриха, че животът на твореца е самотен. Едит реши, че самотата е твърде висока цена. Нанет ще става медицинска сестра, която ще снима за удоволствие.

* * *

Междувременно създадената от човека атмосфера на политиката, икономиката и технологията ще ги блъска насам-натам.

* * *

Кое е любимото произведение на децата ми до този момент? Може би едно писмо на най-малката ми дъщеря Нанет. Толкова е неподправено! Написа го на мистър Х, сприхав клиент на един ресторант в Кейп Код, в който тя работеше като сервитьорка през 1978 година. Клиентът бил толкова ядосан от обслужването една вечер, че написал оплакване до управата. Управата закачила оплакването на таблото за съобщения в кухнята.

Ето какво отговори Нанет:

Уважаеми мистър Х,

Като новообучена сервитьорка се чувствам длъжна да отговоря на оплакването, което неотдавна сте изпратили до „Ей Би Си Ин“. Писмото Ви причини повече страдания на една невинна млада жена това лято, отколкото неудобството, което сте изпитали от това, че супата не Ви е била донесена навреме, хлябът Ви е бил отсервиран твърде рано и така нататък.

Сигурна съм, че новата сервитьорка наистина Ви е обслужила лошо. Помня, че онази вечер беше много нервна и притеснена, но се надяваше, че грешките й, колкото и тромави да бяха, щяха със съчувствие да бъдат отдадени на неопитността й. Самата аз съм допускала грешки в обслужването. За щастие, клиентите ги приемаха добронамерено и състрадателно. Толкова много научих от тези грешки и от подкрепата и разбирането на другите сервитьори и на клиентите само в рамките на една седмица, че сега съм много по-уверена в работата си и рядко допускам грешки.

Сигурна съм, че Катарин ще стане опитна сервитьорка. Разберете, че да се научиш да сервираш, е като да се научиш да жонглираш. Не е лесно да се намери равновесието и усещането за време. В момента, в който ги откриеш обаче, сервирането се превръща в трайно и непоколебимо умение.

Грешките трябва да са позволени дори и в толкова добър ресторант като „Ей Би Си Ин“. Трябва да се позволи на сервитьорите да бъдат хора. Може би не си давате сметка, че посочвайки тази млада жена, Вие сте принудили управата да я уволни. Катарин в момента няма лятна работа в Кейп Код, а училището предстои.

Можете ли да си представите колко е трудно да си намериш работа тук? Знаете ли колко трудно младите студенти свързват двата края? Като човек се чувствам длъжна да Ви помоля два пъти да мислите какво е важно в живота. Надявам се, че искрено ще се замислите над думите ми и в бъдеще ще сте по-внимателен и човечен в действията си.

С уважение,

Нанет Вонегът

Бележки

[1] Nightingale (англ.) — славей. — Б.пр.