Кърт Вонегът
Цветница (3)

2
Корени

Аз съм потомък на европейци, които от много отдавна са знаели да четат и пишат, както сега ще демонстрирам, и които най-вероятно са били свободни хора още от първите дни на римските игри. Някой по-педантичен историк сигурно би допуснал, че несъмнено европейските ми прадеди от време на време доброволно са робували на своите военачалници. Когато проучвам генеалогията си през последния един век и малко отгоре, обаче не откривам никакви войнолюбци.

Баща ми и дядовците ми не са участвали в нито една война. Само един от четиримата ми прадядовци е воювал веднъж, в Гражданската война. Това е Петер Либер, роден в Дюселдорф, Германия, през 1832 година. Моминското име на майка ми беше Либер. Този Петер Либер, който за мен е не по-реален, отколкото за вас, пристигнал в Америка заедно с още един милион германци през 1848 година. Баща му бил производител на четки. Петер живеел в Ню Улм, Минесота, имал смесен магазин и търгувал с кожи с индианците, когато избухнала Гражданската война. Когато Ейбрахам Линкълн призовал да се съберат 75 000 доброволци, Петер Либер постъпил в Двайсет и втора батарея на леката артилерия от Минесота и служил две години, докато не го ранили и не се уволнил с почести.

„Коленната става на десния му крак беше трайно увредена и той куцаше силно до края на дните си“, според чичо ми Джон Раух (1890–1976). Чичо Джон всъщност не ми е чичо, а съпруг на първата братовчедка на баща ми Гертруде Шнул Раух. Той беше възпитаник на „Харвард“ и виден индианаполски адвокат. В края на живота си се превърна в историк, в грио^[1] на семейството на жена си — донякъде и на моето семейство, макар че нямаше кръвна връзка с него, а беше свързан само с брак.

Аз съм доста далечен роднина на съпругата му и не очаквах да присъствам като нещо повече от бележка под линия в неговия разказ, затова наистина се изненадах, когато един ден той ми подари ръкопис, озаглавен „Разказ за родословието на Кърт Вонегът-младши, от един древен приятел на неговото семейство“. Той беше усърдно проучен и по-добре написан, лично от чичо Джон, отколкото повечето мои работи, колкото и да ми е тъжно да си призная. Този ръкопис е най-екстравагантният подарък, който някога съм получавал, при това от човек, който никога не се е изказвал ласкаво за произведенията ми в мое присъствие, освен да каже, че е „учуден от убедително авторитетния ми тон“ и че със сигурност съм щял да спечеля много пари.

Когато публикувах в „Колиърс“ първия си разказ, „Доклад върху ефекта на Барнхаус“, главният герой беше човек, който можеше да контролира заровете, като се концентрира върху тях, а накрая можеше да размества тухлите на комини, намиращи се на цяла миля разстояние, и прочее; тогава чичо Джон каза: „Сега всички откачалки в страната ще започнат да ти звънят. Те правят такива работи“.

Когато публикувах романа „Котешка люлка“, чичо Джон ми изпрати картичка с надпис: „Нали твърдиш, че животът е пълна гадост? Чети Такъри!“. Не се шегуваше.

Явно в неговите очи не бях литературен джентълмен и едно от удоволствията, които вероятно му е доставило писането за моите прадеди, е да покаже как пише един джентълмен. Взех си поука.

* * *

Когато чичо Джон говори в своето повествование за „Кърт“, той има предвид баща ми, Кърт Вонегът-старши. Мен обикновено нарича „Кей“, което беше галеното ми име като малък. Хората, които ме познават от преди да стана на дванайсет години, още ме наричат така. Също и потомците ми.

Никога не съм се отъждествявал с „К.“ от произведенията на Кафка, между другото. Тъй като съм израснал в демокрация, винаги съм си въобразявал, че знам кой е отговорен и какво се случва. Може и да съм се заблуждавал.

Първите страници от ръкописа на чичо Джон са обективен разказ, като от енциклопедия, за заселването на тази страна от европейски имигранти и последвалото развитие на търговията, индустрията, селското стопанство и прочее. Най-голямата вълна била германската, след това италианската, после — ирландската.

Тук си струва да приведем заключителните думи на чичо Джон от този пролог: „Двете световни войни, в които Съединените щати се изправят срещу Германия, са болезнено преживяване за американците от германски произход. Те мразят, че са принудени да се бият срещу етническите си братовчеди, но го правят, и е много показателно, че сред милионите германски потомци в Съединените щати през тези ужасни войни няма нито един предател.

Германците, обичащи страната, от която произхождат, не одобряват нито кайзер Вилхелм II и неговите пълководци, нито Хитлер и жалките му нацисти. Те са на страната на Англия, а възприемането на английската култура определя тяхното отношение. Когато Англия изпада в беда през 1917 и отново през 1941 година, американците от германски произход се обединяват в нейна подкрепа срещу Фатерланда. На този феномен не се обръща достатъчно внимание“.

Така да бъде.

* * *

Както съм казвал в други книги, антигерманските настроения в тази страна по време на Първата световна война толкова засрамили и смутили моите родители, че те решили да ме отгледат, без да ме запознават нито с езика, нито с литературата, нито с музиката, нито с неписаните семейни истории, които прадедите ми толкова обичали. Те избрали да ме направят неук и да ме лишат от корени като доказателство за своя патриотизъм.

Струва ми се, че твърде много американци от германски произход в Индианаполис са правели същото с изненадващо смирение. Чичо Джон сякаш се гордееше с това разсипване и тихо погребване на една култура — култура, която днес със сигурност щеше да ми е от полза.

Само че и до ден-днешен потръпвам, когато срещна някой американец от германски произход, възпитан, видите ли, да ненавижда Удроу Уилсън, защото поставил под въпрос лоялността на така наречените от него „американци с тирета“; насъскващ онези, които толкова обичат демокрацията, че обезобразяват стените на немските обществени, гимнастически и образователни дружества в цялата страна; отказващ да слуша немска музика и дори да яде кисело зеле. Доколкото си спомням, никой от моите роднини никога не е споменавал пред мен каквото и да било за Удроу Уилсън.

* * *

Един мой приятел, американец от германски произход на моите години, специалист по история на архитектурата, винаги се нахвърля върху Удроу Уилсън след няколко по-силни питиета. Повтаря, че именно Уилсън убедил тази страна, че е патриотично да си глупав, да се гордееш, че говориш само един език, да вярваш, че всички други култури са по-низши и смешни, обидни както за Бог, така и за здравия разум, че творците, учителите и любознателните хора въобще са мухльовци, когато става дума да се оправят с истински важните неща в живота, и прочее.

Според този мой приятел особено злощастен за страната ни е фактът, че американците от германски произход са се отличили толкова много в изкуството и образованието точно когато е дошъл техният ред да бъдат презрени от най-високо място. Да мразиш всичко, което са направили и което в този момент отстояват, в това число и гимнастиката, между другото, означава да осакатяваш не само тях, но и нашата култура.

Така остава само американският футбол — казва моят приятел от германски произход и някой го откарва у дома.

* * *

Да се върнем на чичо Джон:

„И осемте прабаби и прадядовци на Кърт Вонегът-старши са част от голямата миграция на германци към Средния запад в продължение на половин век от 1820 до 1870 година. Те са: Клемънс Вонегът-старши и съпругата му Катарина Бланк; Хенри Шнул и съпругата му Матилде Шрам; Петер Либер и съпругата му София дьо Сент Андре; Карл Барус и съпругата му Алис Мьолман. Те са предшествани само от четирима от шестнайсетте му прапрабаби и прапрадядовци — Якоб Шрам и съпругата му Юлия Юнгханс и Йохан Бланк и съпругата му Анна Мария Огер. Повечето от останалите дванайсет и техните прадеди не са ни познати. Те никога не са напускали Германия. Костите им до ден-днешен лежат там в неизвестност.

Всичките осем прадеди обаче, заселили се тук, били по-образовани или с по-високо социално положение, отколкото обикновените имигранти. С изключение на родителите на Анна Огер, те били бюргери, градски хора, търговци и членове на по-горните прослойки на средната класа, за разлика от масата германски имигранти, които били предимно селяни или занаятчии.

Така например прапрадядото на Кей, Якоб Шрам, дошъл от Саксония, където в продължение на поколения семейството му били търговци на зърно. Той донесъл със себе си пет хиляди долара в злато, шестстотин книги и сандъци с домашни потреби, включително един сервиз от майсенски порцелан. Веднага купил парче земя край Къмбърланд, Индиана. Той бил много образован човек и написал поредица от писма обратно до Германия, описвайки своите преживявания и давайки ценни съвети, които да помогнат на бъдещите имигранти. Тези писма били отпечатани и издадени в Германия. Екземпляр от това издание се пази в библиотеката на Историческото дружество в Индиана, което публикувало английския му превод през 1928 година. Якоб Шрам много пътувал — веднъж направил околосветско пътешествие съвсем сам. Той преуспял. Купил много земя, един парцел от над две хиляди акра край стария Мичигански път, на северозапад от Индианаполис. Давал на новопристигналите в района пари на заем, осигурени с хубави ипотеки. Когато единствената му дъщеря Матилде се омъжила за Хенри Шнул през 1857 година, Якоб Шрам му заел капитал, за да му помогне да започне търговия на едро с бакалски стоки и да даде тласък на успешна търговска кариера, от която натрупал голямо състояние.

Прадедите на Кей по бащина линия, семейство Вонегът, също били състоятелни хора. Те дошли от Мюнстер, Вестфалия, където името им произлизало от един далечен предтеча, който имал имение, айн гут, край рекичката Фуне; оттам и фамилията Фунегут — имението край Фуне. Впоследствие името било променено от Фунегут на Вонегът. На английски Фунегут звучи твърде много като «смешно черво»^[2].

Клемънс Вонегът-старши е роден в Мюнстер във Вестфалия през 1824 година; пристига в Съединените щати през 1848-а и накрая се заселва в Индианаполис през 1850 година. Баща му бил официален събирач на данъци за херцога на Вестфалия.

Клемънс имал много по-добро образование от над деветдесет и осем процента от германските и други имигранти. Той направил своя абитур в хановерското хохшуле, което означава, че имал тогавашния еквивалент на американското колежанско образование и можел да следва в университет като кандидат за докторска степен. Знаел латински и гръцки и говорел свободно френски, освен родния си немски. Чел бил много история и философия, имал богат речник и можел да пише ясно. Макар че бил отгледан и възпитан в римокатолическата вяра, той отхвърлял формализираната религия и не обичал духовниците. Дълбоко се възхищавал от Волтер и споделял много от философските му възгледи. Вместо да постъпи в някой университет, Клемънс станал търговец в една текстилна фирма в Амстердам, Холандия. На двайсет и четири годишна възраст, през 1848 година, той решил да емигрира в Съединените щати, където бил ходил като представител на текстилната фабрика. Когато пристигнал в Индианаполис през 1850 година, той се запознал с един свой сънародник на име Фолмер, който от няколко години живеел тук и вече бил създал собствен малък бизнес — търговия на дребно с железарски и други стоки. Двамата се сприятелили и Фолмер поканил Вонегът да участва в неговото предприятие. От този момент фирмата станала «Фолмер енд Вонегът». Малко след това Фолмер решил да предприеме пътуване на Запад, за да разгледа новата страна и да посети златните находища, открити неотдавна в Калифорния. Повече никой не чул нищо за него и вероятно изгубил живота си в «Дивия запад».

Така Вонегът се оказал едноличен собственик на малкия бизнес, който през 1852 година той, а впоследствие синовете и внуците му, превърнал в голямо предприятие под името «Вонегът Хардуер Къмпани».

Срещу скромното му магазинче, от другата страна на Ийст Уошингтън стрийт, през петдесетте години на деветнайсети век имало малък немски ресторант. Една от келнерките в това заведение била привлекателно момиче на име Катарина Бланк. Тя била едно от седемте деца в семейството на германски имигранти, селяни от Урлофен в Баден, които се заселили в една ферма в градчето Уейн, окръг Марион, западно от Индианаполис. Мъчели се да повишат производството от фермата си, изсичайки дърветата и пресушавайки мочурищата. При толкова много деца за изхранване и обличане, всички трябвало да работят за прехраната си само след няколко години обучение в началното училище. Катарина Бланк започнала работа като келнерка в това малко кафене и не след дълго се запознала с Клемънс Вонегът, който се влюбил в нея. Двамата се оженили през 1852 година. Той бил на двайсет и осем, тя — на двайсет и четири. Купили скромна къща на Уест Маркет стрийт и семейството заживяло в постоянно подобряващо се материално положение. Също като Клемънс, Катарина била дребна на ръст, с тъмна коса. Двамата разговаряли на немски у дома, но владеели добре и френски. Обучението на децата им било според традициите и културата на Германия от деветнайсети век. Много показателно за аскетичния и пуритански морал на Клемънс е, че литературен идол му бил Шилер, а не Гьоте, който е много по-гениален. Клемънс не одобрявал Гьотевата етика и не желаел да го чете. Катарина, въпреки скромния си произход и малкото формално образование, се превърнала в дълбоко уважавана и изключително достойна жена, много обичана от децата и внуците си.

Клемънс се прочул сред съгражданите си като защитник на прогресивното обществено образование. В продължение на двайсет и седем години той членувал в съвета на училищните комисари в Индианаполис, като през повечето време бил председател и главен административен директор. Той бил неподкупен и много способен служител. Особено се интересувал от гимназията и се постарал да осигури първокласни преподаватели по класическите предмети, история и обществените науки. Имал ключова роля в откриването на втората гимназия през 1894 година, известна като гимназия по ръчен труд, в която под ръководството на директора, професор Емерих, се преподавали предимно точни науки, математика и приложно инженерство. Възпитаниците на тези две гимназии с готовност били приемани в «Харвард», «Йейл» и други големи университети до около 1940 година; за съжаление, след това престижът на тези гимназии намалял в резултат на занижените стандарти.

За Клемънс Вонегът се разказват много истории. След като бил избран в съвета на училищните комисари, той установил, че местните банки не плащали лихви по немалките депозити, които съветът използвал за финансиране на дейността си. Той поискал банките да плащат лихви по депозитите на съвета.

Тогава това се възприело като грубо нововъведение в обичайната и удобна практика, съществувала до този момент. Банкерът Джон П. Френцел посетил Клемънс в кабинета му и гръмогласно го порицал. Клемънс се престорил, че не чува добре, и сложил ръка на ухото си. Френцел викнал още по-силно. Клемънс пак се направил, че не чува. Френцел повишил още глас и прибавил обиди, но без резултат. Клемънс отказвал да го «чуе». Накрая Френцел гневно напуснал кабинета, без да бъде чут. От този момент обаче банките започнали да изплащат лихви и продължават да го правят до ден-днешен.

При друг случай някакъв недоволен предприемач отишъл при него и възразил срещу възлагането на договор за строителство на училище на участник в търга, който нямал «правилните» политически връзки. Клемънс пак се престорил, че недочува, но този път, освен това извадил едно джобно ножче и започнал да си реже ноктите. Възмутеният предприемач го обсипал с ругатни. Клемънс запазил спокойствие и мълчание. След като свършил да си реже ноктите, той си събул обувките, свалил си чорапите и много съсредоточено, но все така мълчаливо, започнал да реже ноктите на краката си. Отвратен, посетителят му бързо си тръгнал, ругаейки ненормалния германец. Клемънс останал все така спокоен и невъзмутим. Много такива истории се разказват за него, но когато починал на осемдесет и две години през 1906-а, той бил дълбоко уважаван човек в бизнеса и обществения живот на града, отстъпвайки само на Хенри Шнул по престиж сред германските имигранти в Индианаполис.

С наближаването на осемдесетата си година старият Клемънс предал управлението на своя бизнес във вещите ръце на тримата си синове — Клемънс-младши, Франклин и Джордж. Синът му Бърнард за кратко бил свързан с фирмата, но «търговията с пирони», както я наричал той, не му допаднала и насочил вниманието си към професията си на архитект и към призванието си към изкуствата. Той не бил толкова енергичен, колкото братята си, двама от които доживели до деветдесетгодишна възраст. Старецът им давал пример не само за високи нравствени стандарти, но и за физическа форма чрез упражняване на тялото. До края на дните си старият Клемънс бил привърженик на ученията на Татко Ян^[3] — здрав дух в здраво тяло. Той се упражнявал всеки ден, независимо от времето навън, хранел се и пиел много умерено. Теглото му никога не надвишавало сто и десет фунта^[4]. Често го виждали да крачи енергично по улиците, размахвайки по един голям камък във всяка ръка. Ако минавал покрай някое дърво с достатъчно нисък здрав клон, той спирал, оставял камъните на земята и се набирал няколко пъти на клона. Една студена декемврийска вечер през 1906-а, когато бил на осемдесет и две години, той излязъл от дома си за вечерната си разходка. Сигурно се объркал и изгубил пътя. След като не се прибрал в обичайното време, семейството му започнало търсене с помощта на полицията. Открили го да лежи край пътя на няколко мили от дома му, съвсем мъртъв. Той би желал такава смърт — деен до последния миг.“

* * *

Почти всичките ми прадеди пристигнали в Индианаполис направо от Европа, с изключение на Петер Либер и София дьо Сент Андре, които притежавали смесения магазин в Ню Улм, Минесота. Когато Петер се върнал от Гражданската война с осакатен крак, той бил пълен с истории за процъфтяващия Индианаполис. В сравнение с него Ню Улм бил мъртвило.

Затова Петер, според чичо Джон, си изпросил назначение като секретар на Оливър П. Мортън, губернаторът на Индиана. За политическата си дейност губернаторът имал нужда от секретар по германските въпроси. Заплатата била добра и постоянна, така че Петер останал на служба при него до края на войната.

„През 1865 година пред Петер изникнала една възможност. Най-голямата пивоварна в града се казвала «Гак енд Байзърс». Поради смъртта на собствениците бизнесът бил обявен за продажба. Петер я купил и я преименувал на «П. Либер енд Ко». Петер нямал абсолютно никакви познания за бирения бизнес, но наел един опитен пивовар на име Гайгер, който имал такива, и продължил да вари и продава бира «Либер». Начинанието се оказало успешно още от самото начало. Петер отделял най-много внимание на продажбите, в които натрупал голям опит. Това включвало политическа дейност и манипулиране на собствениците на заведения.

Петер непрекъснато се занимавал с политика. Принуден бил да го прави, за да можел да издейства за най-добрите си клиенти разрешителни за продажба на алкохол. До 1880 година бил твърд привърженик на Републиканската партия, като всеки ветеран от Гражданската война. Същата година обаче републиканците, по настояване на Методистката църква, приели в програмата си една точка, която препоръчвала ограничаване на търговията с бира и алкохол. Това бил първият повей на сухия режим, който разгневил Петер и застрашил неговите интереси. Той бързо сменил политическите си възгледи и от този момент нататък станал демократ, при това доста активен и агресивен.

Направил щедри дарения за кампанията на Гроувър Кливланд, особено през 1892 година, когато Кливланд за втори път бил избран за президент. Възнаградили го, като го назначили за генерален консул на Съединените щати в Дюселдорф през 1893 година.“

Петер Либер продал пивоварната си на един британски синдикат, който много искал да я управлява най-големият син на Петер, дядо ми Албърт.

През 1893 година Петер се върнал в Германия, където си купил един замък на Рейн край Дюселдорф. Взел със себе си назначението от президента Кливланд за генерален консул на Съединените щати в Дюселдорф. Чичо Джон казва: „Той веел американското знаме над своя замък, поверявал малкото задължения на подчинените си и завършил дните си в охолство и тържествено великолепие“.

Синът му Албърт, който никога не бил ходил в колеж, останал в Индианаполис да управлява пивоварната и веднъж годишно ходел в Лондон да докладва на новите й собственици.

* * *

Ето на, чичо Джон описа четирима от моите прабаби и прадядовци, донесли в тази страна моминското име на майка ми — Либер, и името на баща ми — Вонегът, когато всичко било още много диво. Остава да разкажем за още четирима прадядовци и прабаби, четирима дядовци и баби и двама родители.

Нека да кажа сега, че прародителят, който най-много ме занимава, е Клемънс Вонегът, умрял край пътя.

„Клемънс Вонегът бил културен ексцентрик“, казва чичо Джон. Такъв се стремя да бъда и аз.

„Той бил дребен на ръст, но непоклатим в независимостта и убежденията си“, казва чичо Джон. „Докато предшествениците му били римокатолици, той заявявал, че е атеист или свободен мислител.“ Това заявявам и аз. „По-правилно е да го наречем скептик, човек, който отхвърля вярата в неизвестното.“ „Скептик“ е подходящо определение и за мен.

„Той обаче бил образец на викториански аскетизъм, живеел пестеливо и се въздържал от всякакви излишества“, твърди чичо Джон. Аз се опитвам. Вече не пия, но пуша като комин. Моногамен съм, но съм се женил два пъти.

„Дълбоко се възхищавал от Бенджамин Франклин, когото наричал американски светец, и кръстил третия си син на него вместо на някой от светците в християнския календар.“ Аз пък кръстих единствения си син на Марк Твен, друг американски светец.

„Като признание за работата му в полза на общественото образование — продължава чичо Джон, — едно от училищата в града било кръстено на него. Той бил много образован и начетен, автор на многобройни памфлети, излагащи възгледите му за образованието, философията и религията. Сам написал и словото за собственото си погребение.“

Това слово, между другото, го има в единайсета глава на тази книга, главата за религията. Скоро го четох на глас на моя син агностик, Марк, който сега е лекар, но по време на следването си беше решил да става унитариански проповедник.

Ето какво каза Марк за словото, скърцайки със зъби, преди да го чуе и след това: „Велик ход“. Когато четеш словото, особено ако си шахматист като Марк, няма как да не се възхитиш на смелостта на Клемънс Вонегът.

Бележка: Нямам смелост да поискам словото на Клемънс Вонегът да бъде прочетено и на моето погребение.

* * *

Да се върнем на чичо Джон:

„Другият прадядо на Кърт Вонегът-младши, прочул се сред своите съграждани, бил Хенри Шнул, който дошъл заедно с брат си Аугуст в Индианаполис от Хаусберге във Вестфалия около десетина години преди Гражданската война. И двамата чиракували като кауфман или търговец в Германия и познавали търговските методи и воденето на сметки. Първо се захванали да купуват и продават фермерска продукция в Централна Индиана. Обикаляли фермите в района с един фургон, купували зърно, масло, яйца, пилета, осолено и пушено свинско, след което препродавали тези продукти в града с печалба.

Когато с непосилен труд бизнесът им процъфтял, те разширили дейността си, като започнали да карат стока до Медисън или Джеферсънвил, Индиана, на брега на река Охайо, където стоката се товарела на големи баржи, плаващи по реките Охайо и Мисисипи до Ню Орлиънс. Някой от двамата придружавал товара и правел търговия в Ню Орлиънс. Там продавали стоката на някой добър пазар и купували кафе, ром и сорго, което наричали «нюорлиънска меласа». После откарвали тези продукти с баржи на север и ги продавали с печалба в Синсинати или Индианаполис. Казват, че докарали в Индианаполис един от последните товари от Юга, преди силите на Конфедерацията в Мемфис да затворят реката. Цената на соргото и кафето скочила до небесата, а по това време братя Шнул вече имали достатъчно средства да започнат търговия на едро с хранителни стоки и да построят склад, който още се намира на ъгъла на Уошингтън стрийт и Делауер стрийт в Индианаполис. Първоначално фирмата била съдружие, известно като «Ей енд Ейч Шнъл», а впоследствие «Шнъл енд Къмпани». В края на Гражданската война Аугуст заявил, че имал достатъчно пари и искал да се върне в Германия. Затова той продал дяловете си на Хенри и отнесъл двеста хиляди долара обратно в Хаусберге, където си купил един малък замък и заживял като джентълмен до смъртта си през 1918 година.

Хенри Шнул предпочел да остане в Съединените щати. Той станал един от най-видните търговци в Индиана и бил дълбоко уважаван гражданин. Освен търговията с хранителни стоки на едро, той основал «Ийгъл Машин Уъркс», която впоследствие станала прочутата «Атлас Енджин Къмпани», произвеждаща стационарни парни машини и земеделски инструменти. Той основал и «Америкън Улън Къмпани», първата текстилна фабрика в щата.

Малко след приемането през 1865 година на закона, установяващ националните банки, той основал и станал първи президент на Търговската национална банка на Индианаполис, която оцеляла през настъпилата междувременно паника и все още работи.

Хенри Шнул бил извънредно трудолюбив, смел и независим човек; интелигентен, уверен в собствените си сили и изобретателен; неподкупно честен и благонадежден в отношенията си; а също така и напълно посветен на бизнеса и трупането на средства. Той много забогатял за времето си, отрупал децата си с щедри подаръци и през 1905 година оставил състояние, което осигурило спокоен живот на три поколения от потомството му. Толкова бил погълнат от многобройните си занимания, че почти не му оставало време за семейството и децата му не го виждали често. Съпругата му, Матилде Шрам, с която се запознал по време на едно от първите си посещения за купуване на стока във фермата на баща й през 1854 година, била също толкова строга и твърда като Хенри, но имала топъл и любящ нрав и била същинската глава на семейството.“

* * *

Добре, ето че чичо Джон вече ни разказа за двете ми двойки прабаби и прадядовци по бащина линия — Клемънс Вонегът, чиято съпруга е Катарина Бланк, и Хенри Шнул, чиято съпруга е Матилде Шрам, както и за едната двойка по майчина линия — куцият ветеран от Гражданската война Петер Либер, чиято съпруга е София дьо Сент Андре.

Така стигам до четвъртата ми двойка прабаба и прадядо — единствените, които са имали нещо общо с изкуството. Това са „професор“ Карл Барус, „единственият наистина професионален учител по пеене, цигулка и пиано в града“, според чичо Джон, и неговата съпруга, Алис Мьолман.

„Професор Барус бил дълбоко уважаван и освен работата си като частен учител, дирижирал оркестри, организирал хорови пеения и други музикални събития. Той бил добре образован и утвърден интелектуалец. Никога не се бил занимавал с търговия или бизнес, но получавал хубав доход от преподавателската си дейност и живеел добре. В началото на петдесетте години на XIX век професор Барус първоначално се заселил в Синсинати, където бил назначен за музикален директор на «Синсинати Зангферайн».

През 1858 година д-р Барус бил поканен в Индианаполис да дирижира смесения хор на немските певчески дружества от Индианаполис, Луисвил, Синсинати и Кълъмбъс, Охайо, по време на един голям музикален фестивал. През 1882-ра бил поканен в Индианаполис от «Дас Дойче Хаус» за музикален директор на «Менерхор» и останал на тази длъжност до 1896 година.

По време на последния си концерт същата година в Томлинсън Хол публиката го изпратила с бурни овации, а той получил сребърен лавров венец като признание за големия му принос към музикалния живот на града. През останалите дванайсет години до края на живота си той давал уроци по пиано и пеене на избрани ученици, като през цялото време бил на голяма почит. Влиянието му върху музикалния вкус и изтънчеността на целия град било неизмеримо. Никой след него не успял да заеме мястото му.“

* * *

А професор Карл Барус, музикантът, и жена му Алис родили още една Алис Барус, която според чичо Джон „била смятана за най-красивата и талантлива млада дама в Индианаполис. Тя свирела на пиано и пеела, също така композирала музика, като някои от произведенията й били издадени“.

Това е майката на моята майка.

Да, а Петер Либер, куцият ветеран от войната, и жена му София родили Албърт Либер, който станал индианаполски пивовар и бонвиван.

Това е бащата на моята майка.

Хенри Шнул, търговецът и банкерът, и жена му Матилде родили Нанет Шнул, която според чичо Джон „била много хубава жена в разцвета на силите си и имала прекрасен глас, когато говорела или пеела. Често изпълнявала песни пред публика. Обичала да се смее, доставяло й удоволствие да е сред хора и многобройните й приятели й се възхищавали“.

Това е майката на моя баща.

А Клемънс Вонегът, свободният мислител и основателят на „Вонегът Хардуер Къмпани“, и жена му Катарина родили Бърнард Вонегът, който, твърди чичо Джон, „бил артистичен още от най-ранна възраст. Можел да рисува и да оцветява с голямо умение. Бърнард бил извънредно свит и срамежлив. Нямал близки приятели и почти не участвал в обществения живот. Изобщо не бил весела и общителна личност, а по-скоро бил затворен, сдържан и сякаш изпълнен с презрение към заобикалящия го свят“.

Това е бащата на моя баща.

* * *

Така стигаме до пакостника Албърт Либер, чиято емоционална измяна спрямо собствените си деца, по скромното ми мнение, до голяма степен е допринесла за самоубийството на майка ми впоследствие. Както вече казах, той е син на куция ветеран от Гражданската война. Когато баща му се оттеглил в Дюселдорф, Албърт останал в Индианаполис да управлява пивоварната, която баща му продал на един британски синдикат. Родил се през 1863 година.

Когато можех да го опозная, нямаше кой знае какво за опознаване. През цялото време беше на легло със слабо сърце. Можеше и марсианец да е. Какво си спомням за него? Устата му беше отпуснато отворена. Отвътре беше много розова.

На младини често ходел в Лондон по работа. „Шиел дрехите си на Савил Роу — казва чичо Джон — и бил същински образец на викторианска елегантност — сукнени палта в стил принц Албърт, копринени шапки, сака от шотландски туид, колосани ризи и яки, правени по поръчка ботуши. Той бил красив, дружелюбен и много общителен. Обичал забавите, добрата храна и хубавото вино. Постоянно бил замесен в ред любовни афери, мимолетни връзки и непристойни забавления.

Пивоварната била под общото ръководство на един британски офицер от запаса, полковник Томпсън, който посещавал Индианаполис веднъж на една-две години да нагледа делата и да докладва в Лондон. Двамата с Албърт обирали повечето приходи от дейността на пивоварната чрез раздути разходи, търговски схеми, рекламни отдели, политически дарения и други начини за обиране на каймака от печалбата. Синдикатът искал пет процента възвръщаемост на инвестицията и ги получавал. Албърт и другарите му пълнели джобовете си.

За разлика от баща си, който бил консервативен, сдържан и изключително скромен и непретенциозен, Албърт бил жизнен, наперен, общителен и голям прахосник. Постоянно живеел много нашироко, в няколко големи къщи с много слуги, коне и карета, а впоследствие и с едни от първите и най-хубави автомобили. В най-добрите си години винаги имал английски иконом и лакей с ливрея. Посрещал приятелите си, без да мисли за разходите — най-отбраните ястия, редки вина, цветя, най-белите покривки и най-хубавият китайски порцелан.

Не след дълго си спечелил славата на милионер, който не си знае парите. Станал деен член на клуба на «Бъчварите» в града, в който членували синовете на други богаташи, сред които и Бут Таркингтън. Те организирали знаменити веселби. Един от тях бил собственикът на хотел «Инглиш» и на намиращата се в същата сграда опера, в която се играели всички по-значими пътуващи представления. Той имал запазена ложа от дясната страна на сградата, с врата, водеща към сцената. Това осигурявало на него и на приятелчетата му достъп до сцената и лесна възможност да се виждат с актрисите и особено с хористките от музикалните комедии.

Друг път наемали за цяла нощ най-известната баня в града — шеговито известна като «Допълнението», към Университетския клуб, — намираща се от източната страна на Ню Джърси стрийт, на около две преки на север от Уошингтън стрийт. Пари в брой не се разменяли, за да не се омърсява благородната атмосфера на Допълнението. Всеки месец посетителите получавали дискретна сметка за разходите по поддръжката. Там местните веселяци организирали същински вакханалии, които осигурявали сочни клюки на достопочтеното общество. Техните прегрешения обаче, в съответствие с викторианския морал, винаги се извършвали зад затворени врата — вратите са за това.

Един от симпатичните им обичаи бил приемането на членове в така наречения «МГ Клъб». Преди елегантната вечеря в някой клуб или хотел, завързвали очите на новака и го слагали да седне на едно студено буре с прясна Либерова бира, към което имало прикрепен кран. При завъртането на крана бирата бликвала и обливала кандидата. Тогава му се казвало, че имал мокър гъз и бил достоен да стане член на тяхното общество. Имали даже златна значка с инициалите «МГ», изработена от бижутер, която можела да се носи на ревера. Били много запалени по спорта и винаги наемали частен пулманов вагон, с който ходели на състезания по борба, конни надбягвания и други спортни събития. Никога не използвали опиати и нецензурни изрази и винаги се отнасяли с уважение към почтените дами. Неизменно били добре облечени, добре възпитани и с поведение на джентълмени.“

* * *

Този образ от едуардианската епоха се оженил за красивата и музикална Алис Барус през 1885 година. Те имали три деца. Майка ми била най-голямото от тях. После Алис Барус умряла от пневмония, когато майка била на шест години.

* * *

„Малко след това — казва чичо Джон — Албърт се оженил за една много красива, но извънредно ексцентрична жена, която изобщо не била приета от семейството и близките приятели на Албърт. Тя се казвала Ора Д. Лейн. Била талантлива цигуларка, родом от Зейнсвил, Охайо. Известна била като Оу Ди, но повечето хора я наричали «Противната». За децата на Албърт тя се превърнала в нещо като злата мащеха от приказките. Наказвала ги и ги тормозела много изкусно. Явно не ги харесвала и така ги малтретирала, че нанесла на всички им отчетлива психологическа травма, от която така и не се възстановили докрай. Ако преди получавали само обич и нежна грижа, сега били подложени на всевъзможни обиди, унижения и липса на внимание. Тя тероризирала и Албърт, застрашавала живота му, спяла с пистолет под възглавницата и била същински демон и проклетница. Добрият и внимателен Албърт издържал колкото могъл, след което се развел, но бил задължен да й плаща голяма издръжка, която изчерпала скромния му капитал. Той така и не се научил да спестява и харчел безгрижно, разчитайки на пивоварната да го спаси отново с голям годишен доход.

Скоро след това обаче Албърт без страх се оженил за трети път за една невзрачна вдовица на име Мида Лангтри, канадка, чиято дъщеря Албърт осиновил и прекръстил на Албърта.

Мида била много по-млада от Албърт. Всъщност тя била почти на годините на дъщеря му Едит.

Малко след третия и последен брак на Албърт започнал Сухият режим през 1921 година — продължава чичо Джон — и пивоварната била затворена. Албърт изгубил поста си и от този момент нататък събитията започнали да се развиват от лошо към по-лошо, докато не умрял в относителна бедност, поне според неговите разбирания. В последните години от живота си се издържал от продажбата на няколко имота, сред които и бившата му резиденция — голяма къща, разположена в имение от сто акра на един хълм над река Уайт, простиращо се на север до булевард «Кеслър» и Западна Петдесет и шеста улица в Индианаполис. Сега тази земя би струвала най-малко един милион долара.

Като всеки богаташ, той притежавал най-различно имущество, придобито не толкова като инвестиция, а по-скоро като допълнение към многобройните му привилегии — всевъзможни ценни книжа, картини, порцелан, мебели и други предмети на изкуството. Голяма част от тях трябвало да продаде, но все пак му останали някои ценни книжа и оценката на състоянието му възлязла на 311 607,65 долара. Всичко, което получили децата му от богатството на Петер Либер, било една малка част от имението на Албърт и няколко попечителски фонда, които Петер бил направил на тяхно име с акции на «Мърчантс Банк». Така старата поговорка «откъдето дошло, там отишло» се оказала вярна в рамките на три поколения, като в техния случай това се дължало на Сухия режим и на екстравагантността и нехайството на Албърт.

Докато Албърт все още бил в разцвета на силите си, яхнал гребена на вълната, дъщеря му Едит — майката на Кей — на 22 ноември 1913 година се омъжила за Кърт Вонегът. Те били очарователна и много привлекателна двойка.“

* * *

Както вече стана дума, майката на баща ми, Нанет, била весела и общителна и не се интересувала от изкуство, с изключение на музиката, а бащата на баща ми, Бърнард, бил особнякът в семейството, защото рисувал много хубаво още от най-ранна възраст. Освен това бил необщителен и видимо не се чувствал добре в Индианаполис през по-голямата част от времето.

Веднъж в един разговор чичо Джон ми каза, че най-вероятно дядо ми Бърнард бил доволен да умре млад — „да се отърве от всичко“. Той умрял от рак на червата на петдесет и три години, пет години по-млад от мен в момента. Това станало през 1908 година, така че не видял никого от внуците си. Дори не видял децата си женени.

„Също като братята си — казва чичо Джон — той учил в държавни училища — немско-английското училище, след това гимназията в Индианаполис, която по онова време се намирала на ъгъла на Пенсилвания стрийт и Мичиган стрийт. След като видял, че имал талант на художник, Алекзандър Мецгър, приятел на баща му, предложил Бърнард да получи висше образование. Тогава го изпратили в Масачузетския технологичен институт в Бостън, където учил архитектура. По-късно учил в Хановер, Германия, след което няколко години работил като чертожник в една известна фирма в Ню Йорк.

Когато се върнал в Индианаполис през 1883 година, той се захванал да практикува архитектура, първо в собствената си кантора, а впоследствие заедно с Артър Бон в станалата прочута фирма «Вонегът енд Бон», чиито наследници работят и до днес. Тази фирма проектирала и ръководила строителството на много хубави частни и обществени сгради в Индианаполис, сред които първата Търговска камара, Атенеумът, музеят на изкуствата «Джон Херън», магазинът «Л. С. Еърс», сградата на «Флечър Тръст» и много други.

Той четял с удоволствие стиховете на Хайне. Имал развит вкус към изкуството, но предпочитанията и склонностите му определено били германски. Често живеел със семейството си в чужбина, а двамата си сина изпратил да учат в Страсбург още докато били съвсем малки. Имал три деца — Кърт, роден през 1884-а; Алекс, през 1888-а; и накрая Ърма, през 1890 година.

Освен привързаността си към своята професия, Бърнард нямал друго участие в обществения и гражданския живот на общността. Той ограничавал дейността си до изкуството. Любимите му клубове били «Портфолио» и «Казино Лира». В първия членували художници, скулптори, архитекти и писатели. Всеки месец клубът организирал вечери и дискусии и се смятал за стожер на естетическата съвест на града. «Казино Лира» било общество от музиканти и правело частни концерти на класическа музика. Бърнард бил активен участник и в двете организации и синът му Кърт също се включил в тях, когато поотраснал. Съпругата на Бърнард, Нанет, била много образована и добре запозната с музикалната литература, но не споделяла другите интереси на съпруга си.

Когато децата им станали на възраст да правят обективна преценка, те стигнали до мнението, че бракът на родителите им не бил особено подходящ. Кърт и Ърма определено се отъждествявали с баща си, докато Алекс се отъждествявал с майка си. За разлика от братята си, Бърнард не бил в добра физическа форма. Често страдал от лошо храносмилане и главоболие.“

* * *

Аз също се отъждествявам с този нещастен Бърнард, макар че, общо взето, съм в добра форма и рядко боледувам, да чукам на дърво. Обикновено спя добре. Храносмилането ми е наред.

Според семейната легенда, когато Бърнард Вонегът бил малък, той работел заедно с брат си в семейната железария и веднъж се разплакал. Попитали го какво има и той отговорил, че не искал да работи в магазин. Казал, че иска да стане художник.

Дете, изразяващо такова желание в такова семейство в такъв град, било тревожна загадка.

Той бил запленен от сцената, продължава легендата, и поискал да стане театрален художник, но разбрал, че почти никой не можел да се издържа от това, затова станал архитект.

Легендата твърди, че той бил щастлив, продуктивен и дори общителен като млад архитект тук, в Ню Йорк. Тогава обаче неговото семейство му казало, че било време да се върне в Индианаполис и да се ожени за жена от добро германско семейство. Трябвало да се подчини на гравитацията, породена от неимоверната маса почтеност, натрупана от баща му и майка му в американската пустош в продължение на малко повече от трийсет години.

Не е трябвало да се подчинява, ако не е искал постоянни главоболия и лошо храносмилане. Трябвало е да остане в Ню Йорк.

Трябвало е да се премести в същата тази къща, в която живея аз сега. По онова време къщата е съществувала.

В един голям, богат, шумен и многоезичен световен град като този, със сигурност би намерил много приятели, талантливи като него. Сигурно тук непрекъснато се е шегувал с таланта, изнасял е романтични речи за мъките, съпровождащи изкарването на бял свят на нови произведения на изкуството, и прочее, и прочее. Тук е имало ерудирана публика за такива приказки.

Когато се върнал в Индианаполис, където заниманията с изкуство се смятали за бягство от истинския живот посредством салонни номера, нещата, които го радвали или натъжавали, били лишени от смисъл както за роднините му, така и за съседите. Така че — да, станал мълчалив като мида. Той умрял.

Нима жена му също не била талантлива, нима не пеела прекрасно? Да, само че тя не се интересувала от създаването на музика. Тя била нещо като грамофон на границата, възпроизвеждащ мелодии от Стария свят, от който били творците, който се нуждаел от тях, там трябвало да бъдат.

* * *

Може дори да е бил гений, каквито са мутациите понякога.

* * *

Главните роли в разказа за моите прадеди са поверени на мъже, дори да са затворени, потайни и не особено привързани към живота като дядо ми Бърнард. За това си има причини. „За съжаление, почти нищо не се знае за двете баби и четирите прабаби на Кей — заявява чичо Джон. — На практика всички, познавали добре някоя от тях, вече са мъртви. Викторианската епоха, в която са живели, била мъжки свят. Мястото на жените било у дома и обществото не ги забелязвало. Те не оставяли собствена следа и от тях се очаквало скромно да се топлят на отразената слава от постиженията на съпрузите си, най-похвалното от които било трупането на пари.

Те обаче раждали децата, което мъжете не можели да правят. Прекрасно се грижели за домакинството и осигурявали на потомството си цялото възпитание и морал, което самите те били получили.

Мъжете били толкова ангажирани в борбата за материален успех, че обръщали много бегло внимание на семействата си. Можем само да предполагаме как са намирали време да отглеждат децата си. В защита на мъжете обаче трябва да се отбележи, че те били емоционално и психологически мотивирани да утвърждават собственото си значение в нова среда — да постигат и да демонстрират стойността си като личности. Успехът се равнявал главно на пари. Да си богат означавало да си уважаван.

Имигрантите буквално гладували — в материално и социално отношение — в Западна Европа през XIX век. Когато пристигнали тук и заварили богатата трапеза на Средния запад, те започнали да се тъпчат. Кой може да ги вини? Междувременно, те изградили с тежък труд цяла империя, упражнявайки вродените си разнообразни способности. Славата се паднала на мъжете, но, макар и незабележимо, техните жени помогнали да се положат основите.“

* * *

Да оставим сега чичо Джон да довърши разказа за моето семейство, без повече да го прекъсвам. Остават да се опишат само един баща и една майка.

„Бащата на Кей — Кърт, най-големият син на Бърнард и Нани — много приличал на баща си като светоглед и поведение, но не и на външен вид. Бърнард бил тъмнокос, имал брада и бил почти съвсем плешив. Кърт бил синеок, с много светла кожа, нежни черти, дълги, тънки пръсти и къдрава руса коса. Той бил същински Адонис, много красив, но без следа от женственост. Също като баща си и той бил артистичен. Можел да рисува графика и живопис. Обработвал керамика и създал красиви неща от този материал. И, разбира се, бил отличен архитект с голям усет.

Кърт Вонегът посещавал началното Десето училище от 1890 до 1898 година. След това постъпил в гимназията «Шортридж» в Индианаполис за малко повече от година. После го изпратили в Американския колеж в Страсбург, Германия, за три години. Това било малко частно училище под ръководството на професор Гос, който го организирал най-вече като училище за американски момчета по модела на немските гимназии. Училището било добро, с високи стандарти и строга дисциплина. Там Кърт усъвършенствал немския език и германските културни тенденции. Страсбург имал собствена опера и симфоничен оркестър. През целия си живот Кърт имал вродена склонност към музиката и през годините, в които се формирал характерът му в това училище, той добил задълбочени познания за целия класически репертоар.

На деветнайсет години бил добре подготвен, със солидна основа от средното училище, и бил приет в Масачузетския технологичен институт, в който следвал архитектура и се дипломирал като бакалавър по наука през 1908 година — годината, в която умрял баща му. След това заминал с овдовялата си майка и със сестра си Ърма за Берлин и продължил да учи архитектура при най-добрите специалисти. Върнал се в Индианаполис през 1910 година и се присъединил към партньора на баща си, Артър Бон, в прочутата фирма «Вонегът енд Бон». Така поставил началото на своята кариера, която обещавала да бъде спокойна и успешна. Семейството му заемало видно място в обществото. Имали много пари.

Кърт бил красавец, с много приятно поведение и макар че бил горд и резервиран, бързо си създал много приятели, които му останали верни. Станал член на Университетския клуб, намиращ се по онова време на ъгъла на Меридиан стрийт и Мичиган стрийт, който бил най-престижният мъжки клуб в града. Посещавал и приемал най-добрите семейства като най-желан ерген. Радвал се на всеобщото одобрение на всеотдайните майчици, търсещи подходяща партия за дъщерите си, и можел да избира от изобилието на дебютантки. След няколко години щастлив и безгрижен живот, Кърт започнал да ухажва Едит Либер, която била с четири години по-млада и също се била завърнала към активно участие в обществото, след като била прекарала известно време в училището на мис Шипли в Брин Мар и била пътувала много по света. Баща й, Албърт Либер, по онова време бил на гребена на вълната като един от най-богатите мъже в града. Той живеел в едно прекрасно имение от стотина акра северозападно от града, в една голяма къща, която неотдавна бил построил.“

* * *

„Едит била много красива жена, висока и изваяна. Кърт постоянно се възхищавал на красотата й и много се гордеел с нея. Те се влюбили, сгодили се и на 22 ноември 1913 година се оженили. Двамата останали силно привързани един към друг до деня, в който Едит умряла, трийсет и една години по-късно. Бракът бил одобрен и от двете семейства, макар че Шнул-Вонегът проявили известна снизходителност. По всеобщо мнение, на стълбицата на социалната йерархия в града и особено в германската група кланът Шнул-Вонегът стоял по-високо от клана Либер-Барус.

Едит била доста висока жена, около пет фута и осем инча, с красива, елегантна фигура. Тя имала по-скоро кестенява, отколкото червеникава коса, много светла и чиста кожа, изящни черти и синьо-зелени очи. Поведението й било много достолепно и изпълнено с достойнство. Имала живо чувство за хумор и често се смеела. Младежките й години с ненавистната мащеха не били лесни, но тя имала достатъчно силен дух и смелост да понесе изпитанието, макар че белезите останали.

Преди годежа и брака с Кърт, Едит била сгодявана с други мъже, но всеки път разваляла годежите. Всички тези кандидати били европейци, тъй като от 1907 до 1913 година Едит живеела предимно в чужбина. Като изключително красива жена и дъщеря на американски милионер, тя била много ухажвана.

Най-напред се сгодила за англичанина Кенет Доултън, внук на сър Хенри Доултън и потомък на семейството, което от поколения владеело прочутата по цял свят фабрика за порцелан «Ройъл Доултън» в Ламбет. Тя се запознала с него, докато гостувала на Томпсънови за сезона в Лондон през 1908 година в последните дни на залязващата елегантност и изисканост на едуардианската епоха, когато богатите все още се радвали на привилегиите си. Доултън бил привлекателен член на по-заможната средна класа, с връзки сред аристокрацията. Той бил очарователен безделник и, разбира се, очаквал Албърт да му осигури подходящо обезпечение като зестра на прекрасната си дъщеря. По това време Албърт се радвал на голям доход, но не изпитвал особен ентусиазъм да се раздели със скромния си капитал. А пък Доултън нямал намерение да се впуска в пивоварния бизнес в Индианаполис. Той искал да се ожени за Едит, баща й да им купи имение в провинцията и малка къща в Мейфеър и да си останат в Англия. Едит се възпротивила и годежът бил развален.

През Първата световна война, като младши офицер от един гвардейски полк на служба в първия Британски експедиционен корпус, Доултън загинал още в първите месеци на войната.

Тогава Едит напуснала добрата стара Англия и преместила европейския си щаб от Лондон в Дюселдорф. От 1909 до 1913 година тя прекарвала по-голямата част от времето си, гостувайки на дядо си Петер, вече над осемдесетгодишен, и на неомъжената си леля Лора, в рейнския замък на стареца. Той вече не бил генерален консул на Съединените щати, но продължавал да развява американското знаме над двореца си и до края запазил американското си гражданство. Трите му деца обаче — Лора, Емили и Рудолф — станали немски граждани. Рудолф се посветил на военна кариера, минал през Кадетското училище и станал подполковник в един кавалерийски полк — уланския, — разквартируван в района на Дюселдорф. Емили се омъжила за един офицер от германската армия. Така Едит се озовала в компанията на подчинените на чичо си от неговия знаменит полк. По онова време офицерите от армията на кайзера представлявали своеобразна елитна група в обществото, с много привилегии и голям престиж. Кайзеровата заплата и дажбите на офицерите били извънредно оскъдни. Ако офицерът нямал достатъчно средства да допълва заплатата си и да поддържа позицията, която се изисквала от него, следвало да се ожени за богата жена. Всъщност той не можел да се ожени без съгласието на командира на своя полк, а това съгласие не се давало, докато общественото положение, почтеността и зестрата на годеницата не бъдели официално одобрени.

Първият сериозен германски ухажор на Едит бил лейтенант Паул Гент от уланите. След кратко ухажване тя престанала да му обръща внимание. Малко след това капитан Ото Фойгт от полка й направил предложение, което тя приела след бурно ухажване, със съгласието на семейството си и на неговия командир. Капитанът бил ослепителен в пъстрата си униформа с островърха шапка и оперетно снаряжение.

Но и в този случай пътят на истинската любов не бил прав и равен. Възникнали трудности със зестрата, а перспективата за кариера на военна съпруга в крайно предвзетия и регулиран свят на имперската армия никак не допадала на Едит. Капитан Фойгт бил един от онези тракащи токове пруски офицери, които изглеждат много добре в униформа, командвайки кавалерийските си ескадрони, но са съвсем различни от безгрижните, отстъпчиви и почтителни американски съпрузи, които Едит познавала. Тя се разколебала. Албърт обаче й позволил да си купи зестра и тя се заела с тази работа. На всички чаршафи старателно били избродирани инициалите «Л-Ф». В германския клон на семейство Либер смятали, че това бил чудесен брак.“

* * *

„Само че Емили имала лошо предчувствие. Също и Албърт, който и без друго не обичал зестрите. А Едит не искала Германия да бъде постоянният й дом. Капитанът пък не кипял от ентусиазъм да работи в пивоварната. Във всеки случай годежът бил разтрогнат по взаимно съгласие и Едит се върнала в Индианаполис, където баща й построил за нея една малка вила в имението си, много привлекателно разположена на един склон с изглед към река Уайт. Обзаведена била по неин вкус, в дневната имало роял, камина, удобни кресла и дивани и това било нейното място, където се оттегляла, щом искала да бъде сама — а това било през повечето време. Тя обаче се разбирала достатъчно добре с баща си, с третата му жена Мида и с двете им малки деца. Възобновила контактите със старите си приятели, включила се в обществения живот на града и имала много ухажори. Кърт Вонегът-старши се влюбил силно в нея и тя отвърнала на чувствата му. Всички одобрявали брака им във всяко едно отношение.

Сватбеното тържество на Едит и Кърт дълго се помнело в Индианаполис. Сигурно било най-голямото и най-скъпо тържество, което градът някога бил виждал и вероятно повече няма да види. Бракосъчетанието било извършено от преподобния Франк С. К. Уикс, унитариански свещеник, на вечерна церемония в Първа унитарианска църква, на която присъствали членовете на двете семейства — Либер и Вонегът — и цял рояк красиви шаферки и елегантни шафери. Тези семейства обаче за три поколения били станали многобройни, а и двата клана имали много приятели. Либерови и Вонегътови заедно със семействата Холвег, Майер, Зеверайн, Шнул, Раух, Френцел, Панцер, Хауайзен, Кип, Кун, Мецгър и Кот били най-видните германски семейства в града. Всички те били весели хора, сантиментални и емоционални. И много обичали да празнуват сватби, особено между близки кланове с общ произход и културна среда. Брачната церемония трябвало да се отпразнува според най-добрите германски традиции — ядене, пиене, танци, музика и песни. Албърт решил да организира тържество на тържествата.

През 1913 година хотел «Клейпул», разположен на северозападния ъгъл на Уошингтън стрийт и Илинойс стрийт, в самото сърце на Индианаполис, бил един от най-хубавите хотели в Средния запад. Той бил завършен едва преди десетина години и бил в отлично състояние. Висок осем етажа, хотелът имал петстотин стаи. Главното му фоайе било квадрат със страна 80 фута, височина 60 фута и елегантно обзаведено по тогавашната мода. На мецанина имало голяма бална зала с размери около 125 на 80 фута. Последната била наречена зала «Райли» на името на поета Джеймс Уиткъм Райли от Индиана. На мецанина от страната на Илинойс стрийт имало няколко частни салона за хранене, украсени в червено и златно в стил рококо от епохата на Луи XV. Собственик на този пъстроцветен кервансарай бил Хенри Лорънс. Двамата с Албърт Либер били приятели. Затова Албърт решил да организира сватбеното тържество на Едит и Кърт в «Клейпул». Хенри Лорънс пък решил да даде всичко от себе си, което и сторил.

Освен многобройните роднини от клановете Либер и Вонегът, Албърт имал и цял куп приятели, от които трябвало да бъдат поканени строго определени хора. Дошли около шестстотин от тях, сред които и полковник Томпсън, който пристигнал от Лондон като представител на английския синдикат. Мъжете били пременени във фракове, а жените — в дълги и елегантни бални рокли. Готвачите на хотела били хванати на работа няколко дни предварително и бил сервиран голям бюфет подбрани ястия. Шампанско от най-редките реколти се леело като река. След това подът бил разчистен и в балната зала засвирил голям оркестър за танци.

Построен бил специален бар, дълъг около шейсет фута. Там се предлагали всички възможни напитки. Тържеството продължило цяла нощ, до шест часа сутринта. Никога дотогава, а и след това, не се било случвало толкова много инак почтени и съвсем консервативни граждани от това скучно общество да припаднат за толкова кратко време. Поглъщането на алкохол след първоначалната основа от шампанско било като изливане на бензин върху горещ пламък. По-късно било установено, че седемдесет и пет мъже и десет-петнайсет жени изгубили напълно съзнание. Хенри Лорънс обаче бил готов за такива случаи. Той бил запазил достатъчно стаи на горните етажи и когато гостите започвали да се клатушкат и да губят координацията, необходима им да се придвижват, келнерите и пиколата в хотела внимателно ги настанявали в удобни легла и в обятията на Морфей, където някои от тях все още почивали три дни по-късно.

Събитието било грандиозно, но Вонегътови и Шнулови го сметнали за доста вулгарно и не се поколебали да изразят неодобрението си. Някои от градските зевзеци, запознати с навиците на Албърт, коментирали огромната цена на веселбата с думите: «Какво толкова! Албърт сигурно го е писал на сметката на пивоварната и е оставил синдикатът да плати тържеството, без да знае». Типична история от бел епок.

На следващата година избухнала Първата световна война, а после дошъл и Сухият режим. Спуснала се завесата над една бляскава сцена, каквато повече нямало да се повтори.“

* * *

„Бракът на Кърт и Едит бил щастлив и хармоничен, доколкото това е възможно при браковете. В началото били сравнително заможни — имали прислуга, гувернантки за децата и живеели добре. И двамата обаче били склонни към екстравагантност. Пътували и се забавлявали доста нашироко. Ако им трябвали пари, продавали ценни книжа или взимали назаем. След Сухия режим от 1921 година Албърт вече не бил в състояние да им помага.

Те обаче били натрупали достатъчно запаси, които, заедно с професионалния доход на Кърт, им помогнали да преживеят двайсетте години. Майката на Кърт, Нани Шнул Вонегът, починала през 1929 година и оставила на Кърт неговия дял от скромното си състояние, което била наследила от баща си, Хенри Шнул. Бързо го изхарчили. Кърт купил едно парче земя от източната страна на Норт Илинойс стрийт близо до Четирийсет и пета улица. На това място той проектирал и построил една голяма и много красива тухлена жилищна сграда. През двайсетте и трийсетте години изпратили по-големите си деца в частни училища — Бърнард в «Парк Скул», а Алис в девическото училище «Тюдор Хол». Бърнард продължил в Масачузетския технологичен институт, в който се дипломирал като бакалавър по наука и останал да учи за докторска степен по химия. Той станал виден учен и продължава да е такъв. Алис се омъжила за Джеймс Адамс. Когато Кей навлязъл в юношеските си години обаче, семейството вече било изпаднало във финансови затруднения. Той познавал само трудното време през трийсетте години. След трети клас го отписали от частното училище и го изпратили в Четирийсет и трето държавно училище, а след това в гимназията «Шортридж». Изпратен бил в Университета «Корнел» с много точни указания да не си губи времето и парите за «несериозни» курсове, а да се съсредоточи изцяло върху практическите науки, най-вече физика, химия и математика.

Родителите му били в затруднено положение. В годините на Голямата депресия на практика не се строяло нищо и професионалният доход на Кърт изчезнал. Започнали да харчат от капитала си, което за добрия буржоа е ерес, предизвикваща ужас и обикновено водеща до катастрофа.

Очевидно било, че повече не можели да поддържат толкова голямо домакинство. Жилището им, върху което вече тегнели няколко ипотеки, било продадено. Къщата още си е там и сега в нея живее Еванс Улън III, потомък на известна фамилия и самият той известен архитект. С парите от своя дял в този имот и с малкото си останали активи Кърт и Едит купили един хубав парцел в Уилямс Крийк — квартал в предградията на около девет мили северно от Монюмънт Съркъл, в който се били преместили много от видните семейства, за да избягат от влошаващите се условия в града. Там Кърт проектирал и построил през 1941 година една по-малка и не толкова претенциозна сграда, но тя била добре изградена от тухли. Заобиколена била от високи горски дървета — дъбове, кленове и брястове. Къщата била много хубава, добре обзаведена и разкривала артистичните умения на Кърт. Той имал малка работилница в мазето, в която монтирал пещ и се занимавал с керамика, създавайки няколко много красиви неща. На това място семейството живеело тихо и скромно, без много забавления и пътувания.

Те продължавали да посягат на топящия се капитал. Кърт обаче имал две акции по 1000 долара, които бил наследил от майка си. Едит, съвсем в духа на своите заблуди за великолепие, му казала: «Хайде да отидем още веднъж в чужбина». Така че те продали двете акции, заминали за Париж за три седмици и се върнали разорени. Това обаче било първокласна проява на дух — онова, което французите наричат «панаш»^[5]. Рухнали със стил, с високо развети знамена.

Междувременно през декември 1941 година започнала Втората световна война и Америка отново се изправила срещу Германия. Двайсет и четири годишният Бърнард се отървал от мобилизацията, но Кърт-младши, на деветнайсет, бил хванат. Постъпил в армията като редник и го изпратили в тренировъчен лагер. За Едит това било голям шок и мъчителна тревога. Освен другите й финансови проблеми, възможността да изгуби сина си в надвисналия холокост преляло чашата на бедите й. Тя станала унила и мрачна. В отчаяното си желание да намери пари, тя опитала да пише разкази, които да продава, но това се оказало излишно, безнадеждно начинание; трагична заблуда. Тя просто не можела да понася дневна светлина. Кърт-младши получил отпуск от частта си, за да се прибере у дома през май 1944 година и да прекара Деня на майката със семейството си. Предишната нощ Едит била починала в съня си на петдесет и пет годишна възраст, на 14 май 1944 година. Решили, че смъртта й била причинена от свръхдоза приспивателно, вероятно взето погрешка. Нейното състояние било оценено на 10 815,50 долара в завещанието й. Това било всичко, останало като неин дял от богатството на дядо й и остатъците от баща й.

Само два месеца я делели от раждането на първото й внуче, синът на дъщеря й Алис. Не успяла да види общо дванайсет внуци. Седем месеца я делели от залавянето на сина й Кей от германците по време на Арденската офанзива в Европа през декември 1944 година и плена му в Дрезден до края на войната.“

* * *

„След смъртта на Едит близо десет години Кърт водил почти отшелнически живот. Само че сестра му, Ирма Вонегът Линденер, която по онова време живеела в Хамбург, Германия, му гостувала дълго време, понякога по няколко месеца наведнъж. Те били много близки и силно привързани един към друг. Тя разбирала прищевките му, уважавала неговото уединение и пламенната му независимост и му осигурявала единствената компания, която можел да търпи. Те си приличали по много неща и били дълбоко съпричастни. И двамата били русокоси и синеоки. И двамата говорели свободно немски и споделяли привързаността си към германските музикални и литературни традиции. Кърт развил някакво скептично и фаталистично презрение към живота — това, което германците наричат «велтшмерц»^[6].

С напредването на годините и намаляването на богатството му, Кърт вече не можел да поддържа последното си елегантно, но скромно убежище. Той го продал и с оскъдните средства, които му останали, около десет хиляди долара, купил една малка вила в провинцията, на едно хълмче край криволичещ път на север от Нешвил, в Браун Каунти, около двайсет и пет мили южно от Индианаполис. Браун Каунти все още е пасторална общност, но там са някои от най-високите хълмове и най-красивите гледки в Средния запад. Това място е предпочитано убежище на творците. Кърт се оттеглил там съвсем сам и заживял в пълно уединение. Взел със себе си книгите си и грамофона, подарък от сестра му, на който пускал любимите си плочи с класическа музика — най-вече Моцарт, Бетовен, Вагнер, Брамс и особено Рихард Щраус. Най-много обичал четирите последни песни на Щраус. Пускал ги отново и отново. Те идеално изразявали неговото настроение.“

* * *

„Въпреки че страдал от емфизем, Кърт продължавал много да пуши и да пие уиски в умерени количества. Здравето му бавно се влошавало, докато накрая не открили, че имал рак в един от дяловете на белия дроб. Хирурзите искали да го оперират, но той мъдро отказал. С разпростирането на рака много отслабнал и се задъхвал поради липса на кислород. Той обаче отказвал да постъпи в болница или пък да остане на легло у дома. Сутрин ставал, обличал се, хапвал съвсем малко, след което се излягал на дивана пред уютния огън да чете или да слуша плочите си, съвсем сам. Нямал медицински сестри, разчитал изцяло на себе си и нито някога се оплаквал, нито се страхувал от смъртта. Към края една вярна и предана стара прислужница, Нели, отишла да се грижи за него. Непосредствено преди края до него имало и една медицинска сестра, когато вече бил прикован на легло. Умрял тихо в съня си на 1 октомври 1957 година — съвсем сам. Два дни по-късно тленните му останки били погребани в парцела на Вонегът в гробището «Краун Хил» до съпругата му Едит и родителите му Бърнард и Нанет.“

* * *

Така завършва съчинението на чичо Джон, освен едно бомбастично заключение, което няма много общо с фактите. Много неща пропуснах, но не и нещо, пряко свързано с мен. Това е защитено от авторското право.

То принадлежи на внука на чичо Джон, моя първи братовчед Уилям Раух. Сега той работи тук, в Ню Йорк, за кмета Едуард Кох. Виждате ли как сме се разпилели?

* * *

Тъжно дете ли бях, знаейки колко богати са били някога родителите ми? Съвсем не. Бяхме поне толкова богати, колкото повечето хора, заедно с които посещавах държавното училище, и щях да изгубя всичките си приятели, ако пак имахме прислуга, ако носехме скъпи дрехи, ако се возехме на океански лайнери и гостувахме на роднини в Германия в истински замъци, и прочее, и прочее. Майка, която си беше малко чалната, непрекъснато говореше за времето, когато съм щял да заема полагащото ми се място в обществото след края на Голямата депресия, щял съм да плувам с членовете на други видни семейства в Атлетическия клуб на Индианаполис, щял съм да играя тенис и голф с тях в „Уудсток Голф енд Кънтри Клъб“. Тя не можеше да разбере, че да предам приятелите си в държавното Четирийсет и трето училище, „училището на Джеймс Уиткъм Райли“, между другото, за мен означаваше да предам всичко.

В тази връзка, все още се чувствам неловко от благоденствието и контактите с хора от класата на моите родители.

Хенри Дейвид Торо е казал: „Пътувал съм много из Конкорд“. Може би някой от прекрасните ми учители в гимназията за първи път ми е обърнал внимание върху тази фраза. Сега ми се струва, че Торо е писал от гледната точка на дете, както пиша и аз. И това, което е казал за Конкорд, е това, което всяко дете чувства, което всяко дете очевидно би трябвало да чувства към мястото, където е родено. Със сигурност има достатъчно чудеса за цял един живот, независимо къде е родено детето.

Замъци ли? Индианаполис беше пълен с такива.

* * *

Една от любимите истории на брат ми Бърнард е за фермера, който решава да разгледа Сейнт Луис, най-близкия град. Да кажем, че е било през 1900 година. Седмица по-късно се връща във фермата си, зашеметен от цялото човешко гъмжило и машините, които е видял.

Когато го питат за някоя забележителност в Сейнт Луис, се оказва, че не знае нищо за тях. Той си признава: „Всъщност не стигнах по-далече от гарата“.

* * *

Баща ми не беше надарен с особен талант да се разбира с мен. Такъв е животът. Не прекарвахме много време заедно, а разговорите ни бяха официални и хладни. По-малкият брат на баща ми обаче, чичо Алекс, възпитаник на „Харвард“ и търговец на застраховки живот, беше отзивчив, забавен и щедър с мен, идеалният възрастен приятел.

По това време той беше и социалист, а сред книгите, които ми даваше през втората ми година в гимназията, беше „Теория на безделната класа“ на Торстейн Веблен. Разбрах я чудесно и много я харесах, защото безмилостно се надсмиваше над празните жестове и натрапчиво излишното имущество, което моите родители, и най-вече майка ми, очакваха да си възвърнат някой ден.

* * *

Ще отбележим, че майка ми се опита да бъде това, което аз станах в действителност — професионален писател.

Американската средна класа имаше едно доста устойчиво правило, че синът трябва да полага големи усилия в живота си, за да сбъдне някои от мечтите на разочарованата си майка.

Това вече не е така. Нещата се променят.

* * *

Заключението на чичо Джон на историята на моето семейство гласи:

В прегледа на четири поколения от прадедите на Кей е много показателно, че няма слабаци, няма сред тях индивиди дори с леки психични или невротични разстройства. Взети заедно, те осигурили на Кей богат генетичен фонд, от който да се възползва. Кей ще каже как се е повлияла тази генетична основа от собственото му юношеско развитие. По отношение на прадедите му обаче, пристигнали в Америка от родината си, нека спазва съвета на поета Гьоте:

„WAS DU ERERBT VON DEINEN VÄTERN HAST, ERWIRB ES, UM ES ZU BESITZEN.“^[7]

 

„ЩЕ ГО ОСТАВИМ ДА РАЗКАЖЕ СОБСТВЕНАТА СИ ИСТОРИЯ.“

Немският цитат означава следното и аз го възприемам много сериозно: „Каквото и да си наследил от баща си, ще трябва да го заслужиш, за да стане наистина твое“.